Светомир Бабаков
Червеният автобус (22)

22

Борис и Симеон влязоха в ресторанта. Докато търсеха свободна маса, към тях приближи един усмихнат келнер и застана във войнишка стойка пред Симеон.

— Другарю старши лейтенант! — каза той и се изчерви.

Борис за пръв път виждаше смутен и объркан келнер.

— Стоян Стоянов! — зарадва се Симеон и му подаде ръка, след туй го прегърна през рамо: — Ти тук ли си?

— Временно, другарю старши. — Келнерът се огледа и се измъкна от прегръдката му: — Заповядайте при мен, до оркестъра се освобождава маса. Как сте, другарю старши?

— Нали се готвеше за университета?

— Следвам, другарю старши лейтенант. Трета година биология. Вечер замествам излезли в отпуска келнери… Оттук!

Студентът оправи покривката, намести сръчно приборите и гледаше усмихнат Симеон:

— Много време не сме се виждали, другарю старши!

— Забрави ли службата?

— Не се забравя лесно.

— Не вярвам. — Симеон се наведе над масата, премести пепелника, намръщи се и изкомандува тихо: — Гледай за пламък!

Келнерът напъха кърпата в джоба на черното си сако и сякаш наистината пробваха самолетните двигатели, отвърна по войнишки: — Гледам за пламък! — И след малко: — Има пламък!

— Отлично, редник Стоянов! — засмя се Симеон. — Бива ни още — ще свършим работа, ако се наложи!

Кърпата излезе от джоба:

— Какво ще пиете, другарю старши лейтенант?

— Два коняка.

Певицата се качи на естрадата с танцуващи стъпки, изви се като котка край саксофониста и плъзна гальовно ръка по косите му, премести без нужда микрофона няколко сантиметра, погали и него и запя. Пееше и от време на време пристъпваше, сякаш след миг ще почне да танцува, притискаше и прегъваше леко колене, роклята блестеше по стройните й бедра, от разголените й рамене плъзваха сладострастни тръпки, които бедрата подемаха, ръцете се извиваха похотливо пред гърдите й — млади и гъвкави. И гласът й беше пълен с копнеж.

— Вика ли те втори път следователят? — запита Симеон.

— Тази сутрин — отвърна неохотно Борис. Мъчеше се да долови думите на песента.

— Как човек, без да иска, може да свърши хубава работа! — каза Симеон. — От толкова месеца за пръв път съм доволен от себе си.

Песента беше за несподелената любов на едно момиче.

„Вечно ще те обичам“ — обещаваше момичето от песента. Танцуващите младежи се плъзгаха край масата им.

Борис гледаше двойките. Задържаните бяха признали пред следователя, че преди туй са нападнали десетина двойки в крайградските паркове. Заплашвали ги с фалшиви документи, отвеждали жените и се гаврели с тях. Десет жени и момичета!

Песента свърши и танцуващите се пръснаха между масите. Мъжете отстъпваха внимателно път на девойките, вървяха едри и силни след тях, придърпваха столовете им, преди да седнат, намятаха ги. С такива мъже са били на среща и озлочестените. Любезни и внимателни мъже. Танцували са сигурно добре. Говорели са хубави и топли думи. Обещавали са им звездите на Голямата мечка. А после са ги изоставили като жалки подлеци в ръцете на негодните.

„И аз постъпвам така с Вера!…“ Преди два дни Борис се разхождаше край техникума — искаше да поговори с Вера, трябваше да си изяснят много неща. Докато набелязваше въпросите и свиваше като първолак един след друг пръстите на ръката, тя излезе от училището, придружена от висок и строен мъж. Мъжът стъпваше леко и пъргаво и дори да не носеше мрежа с футболни топки, Борис само по походката щеше да познае преподавателя по физкултура. Учителят увещаваше нещо Вера, спираше се през две-три крачки и подсилваше доводите си с жестове, а тя тръскаше в несъгласие глава и се смееше — макар че отказваше, предложението на физкултурника я радваше. За да не го види Вера, Борис избърза и сви в пресечката. „… Трябва пак да я потърся. Кой знае що за тип е този физкултурник!“

— Ако зависеше от мен — куршум! — каза Симеон.

— За кого?

Симеон погледна изненадано приятеля си:

— За бандитите, ясно!

— Мръсници, Симо, винаги е имало. Има и сега… А тия, които са изоставили жените? Отговори ми защо нито един от тях не е имал смелост, ако не да се защити, поне да извика за помощ? Или да съобщи на властта? Всички не са били женени, не е трябвало да крият тайната си връзка с друга жена. Всички ли са родени мръсници? И десетте? Туй не мога да разбера.

Келнерът донесе чашите с коняк и мълчаливо се оттегли. Оркестърът започна нова песен. Певицата пак се промъкна между оркестрантите. Този път беше със златиста рокля. И обувките й бяха златисти. В паузата тя беше претърпяла метаморфозата на завареното сираче от приказката за златното момиче и лошата мащеха. Златното момиче стисна с две ръце поставката на микрофона и преди да запее, почна да полюшва бедрата си. Ловеше с тях ритъма на песента.

— Няма повече да мърсуват — каза Симеон. — Два пъти така и край! — Той вдигна ръка над покривката, сви показалеца си, отначало леко, за да обере мъртвия спусък, след туй дръпна рязко. Рамото му трепна — очакваше отката на оръжието.

— Не ме интересуват престъпниците. Другото е страшно: защо тия десет мъже…

— Много просто: уплашили са се! Били са като тия наоколо. Ризи и връзки от „Кореком“, играят босанова и шейк, ломотят английски, знаят как се бърка коктейл и в пазвите на мадамите. Защо между десетте няма поне един от твоите бетонджии? Не ме гледай така, зная, че и те миткат по тепетата с момичета, но и шушляците не са балами — тях не закачат… Знаеш ли, Борка, аз получих любовно писмо! — засмя се Симеон и разклати коняка в чашата си. И конякът му заискри и се засмя.

— Бъди щастлив! — не можеше да се откъсне от мислите си Борис.

— С Росица ли? Няма да отварям детска градина!

— Коя Росица?

— Онази, която беше с приятеля на Теди. Чудех се как да й се извиня, че онази вечер я нарекох пикла, а тя ми написала две страници любовни излияния.

— Не остава друго, освен да се обръщаш така към всичките си познати от женски пол. Намери най-после разковничето.

— Внимавай, Борка, пази си езика!

— Чими чими коко пап — пееше с инфантилен глас певицата.

— Лошото е, че Росица се е разделила с приятеля си. Пише ми: скъсах завинаги.

— И какво иска, Симо, среща ли?

— Доколкото се ориентирах сред суперлативите, с които ме е окичила, иска нещо като разрешение да ме обича.

— Ще й отговориш ли?

— Не, но като всички мъже току-що прехвърлили пубертетната възраст, нямам нищо против да бъда обичан… отдалеч. Борка, щях да забравя: утре сутринта трябва да отидеш в аероклуба на досо.

— Да се състезавам с безмоторник?

— Имат и витлови. Капитана уреди всичко: инструктор! Ще летиш!

— Няма да отида, Симо.

— Не си изпил коняка, а втаса! Или отказваш от инат, дебела главо?

— Не е от инат.

— Много ли ти е добре в полигона?

— А ти защо мислиш, че не е? Нови хора, нова работа, може да е тежко, но всеки ден откриваме нещо.

— Колумб открива Америка!

— Откривам класата си. Открих света, а ти: Америка!

Симеон остави чашата си, без да отпие:

— И отказваш инструкторското място?

— Една вечер ти ми каза, че не признаваш заместителите. Нима искаш аз да се самоизлъгвам със заместители!

— Какво, тръгваме ли? Да не би и през март да се откажеш от базата?

— Март е далеч, Симо, а утре съм първа смяна и ще ставам в четири…

Зад микрофона златното момиче се кланяше и се усмихваше със заучена стандартна усмивка. Благодареше за ръкопляскането. Певицата обърна гръб на посетителите и си тръгна и Борис си спомни Лили Пантерата.

— Излъга ме! — кипна Симеон, когато излязоха от ресторанта. Държеше в шепа остатъка, който му върна келнерът, и преброи парите. — Какъв дисциплиниран и изпълнителен войник беше! Стори ми се, че прави шашма, но не исках да ги броя пред него, да не го обидя. Дадох му банкнота, той ми върнал същите пари в монети. Фукльо, не си гледа следването, ами ще черпи!

Беше паднала влажна и тежка мъгла. Борис изпрати Симеон до тролейбусната спирка. Когато остана сам, той потрепера зиморничаво, пъхна ръце в джобовете на шлифера си — ръцете му бяха изтръпнали от умора и дрехата натежа на раменете му. Вървеше бавно и колкото да напрягаше слух, не чуваше стъпките си. Сякаш обувките му не докосваха плочите на тротоара. И да се прибере в къщи, няма да се стопли. Кака Мара пак се е заключила и стои на тъмно в стаята си, за да мисли Борис, че спи, в кухнята също ще е студено.

Вдигнали яки на шлиферите си, редките минувачи изплуваха ненадейно като привидения и пак неочаквано се стапяха в мъглата, автомобилите се движеха бавно и фаровете им едва мъждукаха, улиците напомняха канали, пълни с мътна сапунена вода.

Кухнята на кака Мара светеше и първата мисъл, която му хрумна, беше, че на хазайката му й е прилошало, стори му се дори, че я вижда паднала без сили на пода, със сгърчена ръка на сърцето. Борис изтича по стълбите и блъсна вратата на кухнята: стъпила на един стол пред бюфета, кака Мара вадеше и нареждаше чаши и чинии в една кошница. Тя извика и изпусна чашата, която държеше. Чашата се разби със звън на пода.

— Какво те прихвана! — скара му се тя. Очакваше да я види разстроена, а кака Мара беше само уплашена. — Не влизай! Подай ми метлата да събера първо трошките. Я се виж на какво приличаш — да не те е гонила пожарната команда! Едно време, когато стачкуваха тютюневите складове, изпращаха и пожарникарите с маркучите. Мокри като мишки се прибирахме… Седни до печката, къде ходиш из тая мъгла?

— Разхождах се.

— От тебе човек всичко може да очаква! Събрах стъклата, ама ти не стъпвай тази вечер по чорапи, може да е останало някое зъбче. Вземи си орехи— каза тя и премести към него подноса.

Борис не вярваше на очите и на ушите си. Кака Мара си беше пак същата — готова да напътствува и да се скара, да помогне и да те разбере! Малко остана да я запита дали орехите са от Людмил или ги е изпратила Венета.

— Вземи си от ситните — продължи тя, — едрите са костеливи. Така ме излъга и продавачката. Даде ми да счупя два от ситните. Гледам, ядките им добри, викам си: тогава големите ще са още по-хубави. Толкова години съм й редовна клиентка и все на едро купувах: с щайги, с кафези, а хич не й мигна окото да ме излъже.

— Защо не спиш по туй време, како Маро?

— Трябва да опразня бюфета.

— Не се отказа да боядисваш, нали? Кога ще дойде бояджията?

— Отказах се. Късмет имал Божко, купил си мисирка с капарото. Харизана му дойде. Който се нанесе да живее тук, той да мисли вече за боядисване.

— А ти, како Маро?

— Намерих си друга квартира. Утре се пренасям. Стая с ползуване на кухня — ще плащам същия наем както тука. Намразих я тази къща, не мога да живея повече в нея. Все ще ми напомня как съм лъгала хората. Къде скочи?

— Да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти! Стига ми, че заради тебе счупих чашата и си осакатих сервиза.

— Наблизо ли намери квартира?

— На другия край на града.

— Дай ми адреса, може да не се видим утре. Да ти идвам на гости.

— Знаеш ли какво, Борисе — нека аз да ти идвам. Собственикът ми се вижда строг човек, затворен, от друго тесто замесен… Предупреди ме: никакви гости! Напатил се е сигурно от квартиранти. По-нататък, когато се опознаем и си свикнем — тогава!

— Мъчно ще ми е без тебе, како Маро. И аз ще трябва да си търся друга квартира.

— Хайде, хайде — мъж си!… Наистина ли ще ти е мъчно?!… Ще ти дам адреса, ако ми обещаеш, че няма да идваш.

— Обещавам.

— И докато си жив, няма да ме издадеш?

— Няма.

— Пренасям се у Вера! Толкова нощи спя при нея, ти не разбра ли?

— Как е тя?

— Не питай, повече нищо няма да ти кажа.

— Това за наема, како Маро, измисли ли си го?

— Вера ми дава стаята така, дума не дава да се изрече за пари, но аз, Борисе, ще си плащам. По-добре ще ми е. Виж, даде ми и ключ от апартамента. Секретен.