Светомир Бабаков
Червеният автобус (14)

14

Борис бързаше — Коцето сигурно го чакаше вече. Дойде в Пловдив със зачислената на Коцето цистерна, за да се види с Вера, но не успя дори да я прегърне. Кака Мара беше довела при нея съседско дете да му покаже как да реши някакви трудни задачи — не можеше да го изгони. Не обърна внимание на подмятането на Теди за физкултурника, но му стана драго, че завари Вера при хазайката си. Ако знаеше, че е при нея, нямаше да идва. Напразно се блъска седемдесет километра! Усетят ли в базата, че е напуснал района без разрешение, види ли някой оставената при багерите на „Водстрой“ Мика — ще си има неприятности!

Не измина стотина метра и насреща му се засмя застрахователният агент, който от половин година го убеждаваше да сключи застраховка срещу злополука. Усмивката не слизаше от устата на агента, той беше нахален като конска муха и всяка среща с него помрачаваше с часове настроението на Борис.

— Добър ден — спря го застрахователят. — Знаете ли коя е най-вкусната дума?

Борис вдигна рамене.

— Думата „хинин“ на мене например ми горчи. От думата „любов“ ми става сладко в устата и другаде… — В устата на застрахователя светнаха два златни зъба. — Но най-вкусната дума си остава „живот“. Кажете я и ще почувствувате…

Борис се опита да отмине. Застрахователят го улови за ръката:

— Запланувал съм си една ракия от вашата застраховка и ще я изпия. В трийсетгодишната си практика нямам случай някой да ми е отказал. В края на краищата аз нося само добро на хората. Човек с вашата професия, при този непрекъснато растящ автомобилен транспорт, е изложен винаги на риск. Прехвърлете риска на ДЗИ!

Борис успя да се отскубне, но все му се струваше, че колкото и да бърза, застрахователят подтичва след него и го дебне. Когато стигна църквата, той се обърна: застрахователят не вървеше подире му! Борис погледна стълбището на църквата — стъпалата му напомняха акордеонен мех, застинал в каменна въздишка — и видя Теди, седнал с кръстосани крака до зида. Ако момчето му беше махнало с ръка, Борис щеше да се усмихне и отмине, но Теди се направи, че не го забелязва, наведе се и взе да търси нещо в оставената до него ученическа чанта. Борис почака — момчето не вдигна глава, но сигурно го наблюдаваше изпод вежди — реши, че му се е случило нещо, и закрачи към стълбището.

— Здравей, Теди!

— Здрасти — отвърна неохотно момчето.

— Неприятности ли? — приседна до него Борис.

Момчето вдигна рамене и премести предпазливо чантата си до стената. Чантата беше издута и тежка. За пръв път Борис се улови, че проявява любопитство, че страшно много му се иска да узнае какво крие Теди. Беше против принципите му да се интересува от личните работи на познатите си. „Аз не се интересувам от вашите, оставете и мене на мира.“ Реши да стане — и без туй трябваше да бърза, но му се стори, че Теди мирише на спирт. Той погледна дали Теди не се е ударил, не видя никакви следи от нараняване. Спиртната миризма беше сладникава и тръпчива.

— Теди, я ми дъхни!

— Ром! — каза невъзмутимо момчето, извади от чантата пакет филтърни цигари „Марица“, разтвори го и предложи на Борис: — Ще запалиш ли?

Момчето беше смутено и объркано и се опитваше да се прикрие с предизвикателното си държане и с някаква съмнителна невъзмутимост. Борис го съжали: познато състояние, мъчителна и унизителна игра на момчета, които почват да се срамуват от юношеството си. И видя себе си преди десетина години: през онази лятна ваканция сковаваше щайги в един пункт за износ на домати, печелеше добре, отиваше на работа с едни стари панталони на баща си — и по туй не се различаваше от другите, пушеше и предлагаше на всички от цигарите си, а работниците, въпреки старанието му да се покаже „стрелян врабец“, изпращаха само него за вода и щом ги приближаваше, млъкваха насред вицовете с глупаво усмихнати лица. През една почивка той им разказа най-нецензурния анекдот, който знаеше, беше го репетирал предварително и беше убеден, че след туй те ще забравят кой е баща му и ще го приобщят най-после към групичката си. Очакваше, че ще се залеят от смях, ще си намигват и ще се потупват по бедрата като съучениците му, а мъжете — сбирщина неквалифицирани работници и пропаднали алкохолизирани типове, които всяка вечер пропиваха спечеленото през деня — го изслушаха, без да се усмихнат, и като пансионерки, изненадани от възпитателката си, заговориха загрижено за лошите глави на гвоздеите и за повишената отново норма. Едва не се разплака и до края на лятото странеше от тях.

— Защо си седнал тук Теди?

— Имам среща.

— Албена не е ли на училище?

— С друга.

— И си пил за кураж?

— Ъхъ!

— Значи нова любов?

— Не.

— Не те разбирам, Теди. Защо не ми кажеш какво има?

— Бате Борисе, ти до колко години беше девствен?

Борис премига.

— До двайсет и две — каза той.

Момчето го изгледа подозрително:

— Ако не ме занасяш — закъснял си!

— Защо мислиш така, Теди?

— Не мисля, чета.

— Ти не отговори на въпроса ми: кого чакаш?

— Лили! — каза момчето. — Лили Пантерата. Познаваш ли я?

— Не.

— Всички момчета я знаят.

— Каква е тя?

— Не се ли сети? От ония — Теди намигна. — Какичките. — След всяка дума момчето се оживяваше, сякаш собственият глас му вдъхваше кураж.

— Постой с мене, ще я видиш.

— Защо й викат Пантера?

— Защото си заслужава. Върти си диференциала като пантера — ще премалееш! Жена със стил.

— А това в чантата какво е?

— Бутилка ром.

— За нея ли?

— Аха. И за нас тримата.

Борис погледна часовника си — беше два и половина.

— Посред бял ден?

— Цялата къща на Гошови е празна. Сега пътят е най-чист.

— Ако можеше да те чуе Левски!

— Защо Левски?

— Цитираш негови думи. — Пакетчето филтърни цигари стоеше на стъпалото между двамата, но Борис запали от своите. Бяха с лют, третокачествен тютюн.

— Къде ме търсиш! — каза Теди. — Кална работа.

— Кое?

— Дето и ти почваш да ми четеш морал. И то сега!

— Не съм и помислил дори. Рано или късно всеки нормален мъж престава да бъде девствен.

— И не възразяваш против Пантерата?

— Може и така. То е все едно да си почистиш устата с употребявана от други клечка за зъби.

Момчето се изплю на стълбището:

— Гадно!

— Е, Теди — Борис потупа момчето по коляното и се изправи. — Довиждане. Не забравяйте накрая по два аспирина. Против рома! — Това беше последният му и решаващ играта коз: отнемеш ли на нещо ореола на тайнственост и забрана, то бързо загубва привлекателността си. — За венерическите болести сигурно сте взели мерки.

— Не искаш ли да видиш Пантерата?

— Не. Приятно прекарване! — махна му небрежно с ръка Борис и си мислеше, че след малко ще трябва да се върне и набие Теди. Друго не му оставаше. Ще го сложи по корем на коляното си и ще го пляска, докато го заболи ръката.

— Чакай! — Момчето се изправи и вдигна чантата. — Да опиташ рома. Страх ме е, че няма да го хареса.

— Дай! — Борис взе шишето, не му се пиеше, но пое една голяма глътка. Ромът беше отвратителен, на всичко отгоре налят в неизмито шише от мастика. От мастиката идваше тръпчивата миризма.

— Прекрасен! — каза той и се насили да преглътне втори път. — Да не се разсърди твоята Пантера, че шишето не е пълно? — запита той, докато натикваше тапата. — Изгълтах стотина грама.

— Майната й! — изруга момчето. — Не знаех, че си такъв долен тип! Изпаднах в безтегловност от приказките ти.

На Борис му олекна: желязото се беше нажежило, беше време да го кове.

— Не обичам хора, които се отказват по средата — каза той. — Решиш ли нещо, трябва да го изпълниш.

— Какво искаш да кажеш?

— Обещал си на момичето, че ще го чакаш — чакай!

— Момиче! Да я беше видял снощи, когато бъркахме в пазвата й, тогава щях да те питам.

— Мъжете, Теди, мислят, преди да вземат решение.

— Ти мисли, когато си възбуден! — каза момчето и прибра бутилката в чантата си. — Въпросът е какво да правим рома?

— Изпийте го.

— На мама чеденцето, то ми е гениално! — засмя се злобно Теди, но се усети: — Извинявай, мислех за Гошо… И благодаря. Без тебе можеше да офейкам, щом се зададе Пантерата. И нямаше да се уважавам колкото изгорял бушон. Сега цялата отговорност пада върху тебе и мръсните ти клечки. Хайде, аз съм насам! — каза момчето и се огледа боязливо. — Повръща ми се и ме боли долу корема, като че си ме ритнал между краката.

— Ще мине.

— Ритали ли са те? А рома ще изпием.

— Ти си послушно момче.

— Момче съм — съгласи се Теди. В гласа му имаше и гордост, и съжаление. — Да мога да прасна някого с чантата по главата! — И се заизкачва леко разкрачен по стълбите. Докато стигне църквата и се измъкне през страничната дворна врата, се обърна два пъти.

Борис почака да не би Теди да се върне — в туй време можеше да дойде и Пантерата, заслужаваше си да я види! — но се сети за недоверието на счетоводителя, което беше наранило така дълбоко Теди, може би и сега момчето го наблюдаваше отнякъде, и си тръгна. Колкото и да му се искаше, не се обърна.

Коцето беше в кабината на цистерната и дремеше отпуснат на кормилото.

— Давай! — затръшна вратата Борис. — Обещах ти в три, сега е три без пет.

Коцето не успя да включи на скорост и му се усмихна с блажена усмивка.

— Не сполучиш ли веднаж, опитай се пак! — каза той и Борис видя, че ръцете му треперят — докато го е чакал, Коцето и този път беше успял да се напие.

— Ще те сменя — каза Борис, — но запомни: за последен път!

— Готово! — съгласи се Коцето и след малко, преди да задреме отново на седалката:

— Борка, знаеш ли какво си?

— Не ме прегръщай!

— Ти си мъжко момче.

Насреща по шосето се нижеха камиони, натоварени със строителни материали, с машини и с грозде, в зеленчуковите градини белееха кърпите на кооператорките, трактори влачеха на сцепка редосеялки, работници разширяваха платното на пътя, а на Борис му тръгна на пияни! Коцето хъркаше като разбит амбреаж. И Теди с приятелите си сигурно вече се е напил. „Кална работа!“ — помисли Борис и се намръщи: повтаряше думите на Теди. Един камион блесна срещу него няколко пъти с фаровете си — водачът му го предупреждаваше за опасност, на шофьорски език това означаваше, че по пътя има контрола на КАТ. Борис съобрази, че не е вписано името му в документите на колата, но следващите камиони не сигнализираха нищо — проверката беше свършила или водачите се бояха да не би Борис да е от обществените контрольори и да пострадат за предупреждението — те отминаваха, без да погледнат към цистерната. Ако впишеше името си, значеше да документира бягството си от района.

На завоя отвъд кантона на „Пътно управление“ Борис видя служебната кола на КАТ, един милиционерски офицер вдигна ръка и му даде знак да отбие встрани и да спре.

— Слезте, другарю — каза той. Лейтенантът беше любезен и учтив и Борис помисли, че в КАТ трябва да са въвели курсове за културно държане. — Моля документите за проверка. Пътникът болен ли е?

— Почти.

— Пиян! — каза старши лейтенантът, който надникна в кабицата, без Борис да го забележи. — Ваш близък ли е?

— Помоли ме да го кача на прелеза — излъга Борис.

Лейтенантът погледна документите на колата, след туй шофьорската книжка на Борис.

— Къде е водачът? — запита той.

Борис наведе глава — трябваше да впише името си в пътния лист!

— Заедно ли пихте? — намеси се старши лейтенантът.

— Не. — Борис се сети за рома: — Впрочем…

— Боянов — нареди старши лейтенантът, — проба за алкохол!

От колата на КАТ излезе един сержант и подаде на Борис балонче:

— Надуй го!

Борис наду балончето. Бистрата течност на капсулата позеленя.

— Пил си! — каза сурово старши лейтенантът.

— Знаете ли последствията, гражданино? — запита лейтенантът.

Борис не беше вече „другар“, а „гражданин“! Лейтенантът прибра документите му в чантата си.

— Зная — отвърна Борис. — Ще трябва да си търся работа.

Лейтенантът го погледна със съчувствие.

— Свалете това чучело от колата! — старши лейтенантът посочи Коцето. — Вижте му ума — готви се да запали цигара в цистерната! Сложете ги да седнат в канавката, докато поизтрезнеят. Боянов, спри москвича. И на неговия водач проба за алкохол!

От москвича излезе млада жена — пътуваше сама.

„Говедо такова! — ругаеше наум Борис. — Само да ми паднеш! Спреш ли ме пак, такъв юмрук ще ти забия под ребрата, че три часа няма да си поемеш дъх. Ще те науча коя е най-вкусната дума!“ Ругаеше застрахователния агент. Колкото пъти го спреше агентът, винаги му се случваха неприятности, но тази беше най-голямата!

Спуснал крака в канавката, Борис се сети за задължението на баща си. Не беше спестил нито лев, а оставаше и без работа.