Светомир Бабаков
Червеният автобус (16)

16

Сутрин Борис се спускаше към центъра на града, купуваше вестник и най-напред преглеждаше трета страница, където поместваха търговските реклами и обявите за търсене на работници. Машиностроителните заводи в града се нуждаеха от стругари и фрезисти, строителната организация — от мазачи и мозайкаджии, имаше съобщения за вакантни места за булдозеристи, киномеханици, счетоводители, лаборанти, огняри на парни котли, инструкторски бюра търсеха инженери и техници, научноизследователски институти обявяваха конкурси за младши и старши научни сътрудници, откриваха се курсове за обслужващ персонал на строителни машини.

Докато четеше съобщенията, струпани едно в друго под външните новини и под колоните за спорта, Борис се сърдеше на редакторите на вестника — набират ги с най-дребния шрифт! Смачкват най-важните материали във вестника!… След седмица изтичаше платената отпуска, която му се полагаше за изтеклата година, а не си беше намерил работа.

През първите дни обявите за търсене на работници го радваха: съобщенията бяха отпечатани за него! Струваше му се — а чувствуваше и сили за туй! — че с еднакъв успех би могъл да бъде мазач, булдозерист, инженер в конструкторско бюро или научен сътрудник. Търсеха го, на много места се нуждаеха от него. В момента нямаше необходимата подготовка и образователен ценз, но можеше да ги има, щом пожелае. Утре, след седмица или след години — ще го почакат и ще му помогнат.

С вестник в джоба Борис тръгваше из града. Трябваше да провери адресите, да види заводите и предприятията, които бяха дали обявите. Не бързаше да почне работа — в края на краищата всеки има право на отпуска и трябва да почине истински през нея! — но искаше да огледа, ей така само отвън, местата, където може би ще постъпи на работа. Човек, когото търсят и канят от много предприятия, има право на избор, няма да влезе със затворени очи в първата канцелария на личен състав. С омнибуси и тролеи Борис се прехвърляше от северната в южната индустриална зона, обикаляше край заводските дворове, край институтите и лабораториите, оглеждаше строежите на новия хотел край Марица, на жилищните блокове в комплексите „Гагарин“ и „Младежки хълм“, смесваше се с работниците по спирките и се вслушваше в разговорите им. Изпитваше чувството, че се впуска в тайно пътешествие из далечна страна.

Борис откриваше града.

Градът миришеше на бетон и асфалт, самосвали кръстосваха улиците и оставяха дири от пясък и вар, гарите бяха задръстени с вагони, които поемаха ненаситно блокове олово и цинк, сандъци с машини, електрокари, бали, пакети, контейнери и каси с консерви, обувки, платове, цигари, чували със захар. Колкото пъти мина край железопътните гари — картината винаги беше една и съща: камиони, пълни със стоки, прилепваха задници до вагоните, изпотените товарачи от задругите се сърдеха за нещо и викаха високо, караха се за реда си шофьори, диспечери, приемчици и закупчици, маневрените локомотиви извозваха тържествено бавно към разпределителната гара натоварените композиции и докарваха весело подрънкващи празни вагони. Упрекваше се, че толкова пъти беше ругал на прелеза и че намираше маневрите безсмислени и хаотични. В маневрите имаше музика.

Навсякъде му харесваше.

Връщаше се в къщи уморен от впечатления, с изцапани от цимент и вар обувки, разказваше на Вера какво е видял, а тя се смееше: „Дядо Йоцо гледа“!

Вера посрещна спокойно новината, че са го уволнили — каза й, че го е почерпил с ром един познат, но не спомена името на Теди, от началото на учебната година Вера предаваше на класа му и Борис искаше да осигури малкия си приятел от всякакви изненади — дори му се стори, че долови в погледа й задоволство и радост. „Когато се запознах с тебе — каза му тя, — знаех, че си летец, когато те обикнах, беше шофьор, все едно ми е какъв ще бъдеш, когато се оженим. Не се казвам Надка и не се женя за професията ти.“ Наскоро Надка и Стаменов бяха сключили граждански брак, не поканиха никого на тържеството си и от Дома на младоженците заминаха направо за Пампорово. Оттам Надка изпрати на Вера картичка със зимен изглед на курорта и се беше подписала: Надка д-р Стаменова.

Уволнението му обаче разтревожи истински кака Мара — тя стана неспокойна, загуби съня си, беше разсеяна. „От туй по-лошо няма! — тюхкаше се тя. — Как не ги досрамя да ти отнемат правото. Не стигаше ли за един месец, та за шест! Ти не каза ли на милиционерите, че ще се жениш, ако знаеха, нямаше да са толкова жестоки!“

Прегледаше ли обявите, Борис си купуваше кифла и докато закусваше, хвърляше бегъл поглед на външните новини: срещи, конференции, стачки — винаги едно и също! — и на колоните за физкултура и спорт. Докато беше в базата, той четеше най-напред информациите за футболните срещи. Борис не ходеше на мачове, но прочел веднаж информациите, можеше да спори със Симеон. Симеон беше осведомен за всички играчи и треньори, знаеше качествата им на спортния терен и подробности от техния личен живот. От понеделник до четвъртък Симеон правеше анализ на играните срещи, сърдеше се за пропуснатите възможности за отбелязване на гол, за грешките на отбраната и на нападението; от четвъртък почваше да говори за предстоящите мачове, гадаеше бъдещите резултати и даваше препоръки, които никога не стигаха до треньорите и състезателите. Покрай Симеон футболът стана централна тема във всички разговори в базата, пилотите спореха за отбелязана или неотбелязана засада, за пристрастието на съдиите, за головите удари, за класирането. Симеон замина на лечение, нямаше ги и пилотите от базата, Борис престана да чете информациите, безразлично му беше дали „Спартак“, „Ботев“ и „Локомотив“ са спечелили или загубили последните си срещи. За втори път катапултира — пружините го изхвърлиха от самолета, парашутът се откри редовно — този път въздушното течение го отнесе далеч от другарите му.

Така, в скитане из града, измина половината от отпуската. Когато реши да се информира по-подробно за обявите и тръгна по канцелариите, пътуванията му загубиха очарованието си. Посрещаха го добре, щом разбереха, че е с пловдивско жителство, но навсякъде се интересуваха кога е завършил, къде е работил и колко стаж има по специалността. „Донесете си документите, ние ще ви се обадим“ — и потупваха с длани купчината подадени вече за вакантното място заявления. Някъде още от входа го връщаха портиерите — заповядано им беше да пускат само специалистите. „Няма смисъл, мой човек — каза му един добродушен шишко, когато Борис седна да почине на пейката до пропуска, — хич не си хаби при нас листите. Симпатяга ми се видиш, казвам ти да не се надаш. Още преди да дадат обявата, те си знаят кого ще назначат. Някой, дето си го знаят. Обявата е за «мижи да те лажем». Опитай другаде…“ И оправи гънките на куртката си под новия скърцащ колан.

По „Пазарджишка“ и „Лиляна Димитрова“ се нижеше колона прашни затоплени товарни коли, градът поглъщаше ненаситно жито и царевица, стомана, цвекло, кожи, плодове, дървен материал, памук, зеленчуци, в камионите мучаха привързани за каросерията уплашени говеда, префучаваха цистерни с нафта, бензин, минерална вода и мляко, после пак товарни коли с бетонно желязо, с розови свине или с черни омазнени варели, улиците потреперваха, когато минаваха тежките панеловози и автомобилните кранове. Същите потоци от коли Борис беше срещал и по-рано, но те го интересуваха само като шофьор, като дебнеща опасност — важно беше да запази от тях Мика. Да се размине правилно. Беше се разминал с нещо голямо и важно. Камионите докарваха непрекъснато храни, а пред магазините мъже и жени се редяха в дълги върволици, за да купят замразени дреболии, половин килограм маслини или мрежа с картофи. Не беше виждал досега и опашките — хранеше се в стол или в ресторант. Веднаж се нареди сред навалицата пред една хлебопродавница. Сред изнервените и негодуващи хора му беше добре — те се сърдеха на ръководството на хлебозавода, което не изпраща навреме хляба по клоновете, и на мудността на продавачката, Борис беше наскърбен от бездушието на чиновничката в съседния завод, която дори не отговори на въпроса му, дали да подаде заявление или не. Когато му дойде редът, той излезе, без да купи хляб, сподирен от недоумяващия и уплашен поглед на продавачката: взела го беше сигурно за контрольор. „Измъчи ни тая мръхла — подхвърли високо един пощенски раздавач. — Мисли, че като е роднина на…“ Борис не чу на кого е роднина, защото жените във върволицата завикаха една през друга.

Обявите във вестника го запращаха от единия край на града до другия, на два пъти се губи в квартали, за които не допускаше дори, че съществуват, и трябваше да разпитва за най-близката автобусна спирка. Тук всички къщи бяха нови, по на два или три етажа и още неизмазани, край тях щъкаха стари мъже и жени със селско облекло, прекопаваха лехичките с домати и пипер, поливаха саксиите с мушкато и овошките. Тия мъже и жени бяха донесли от селата освен шаячните си дрехи, кокошките и саксиите с мушкато и една голяма любов: опитваха се да вместят напуснатия от тях свят в стотината квадратни метра двор, за който имаха нотариален акт синовете или дъщерите. Други бяха махнали с ръка на селото, бяха циментирали и покрили с плочи дворовете от край до край, тътреха се подир палавите внуци, прикрепваха антени по покривите, мажеха с маслена боя новите врати и прозорците, вземаха си в емайлирани съдинки храна от обществените кухни или близките работнически столове. Градът, като полк пред атака, беше получил нови попълнения — младите бяха в заводите, мяркаха се само интендантите. В тези квартали тепетата потъваха между фабричните комини и приличаха на струпани от деца купчини пясък с нахвърляна отгоре зелена трева.

Докато разглеждаше новите сгради, спретнатите им като градинки на стрелочници дворчета и грамадните лозови чардаци, под които можеха да се гарират хладилните коли на ДСО „Родопа“, Борис срещаше изпълнения с неприязън поглед на стопаните. Вземаха го за бездомник, който търси квартира. „До гуша ни дойде от такива като тебе! — каза му един старец, който беше приседнал на припек до варосания кокошарник и ситнеше с косер трева за кокошките. — Да ти кажа, че питат двайсет души на ден — малко са. Не даваме под наем!“ „Имате място“ — каза Борис и посочи ъгловата стая на партерния етаж. Прозорците й бяха отворени, в нея бяха накачени да се сушат само няколко низи червени чушки и връзки чубрица. „Построихме си, имаме си! — усмихна се с беззъбата си уста старецът. — Законът ни дава право. Звонк да имаш, можеш да си направиш и десет стаи… Па ако щеш, велосипед карай из тях. Ти иди питай в оная къща отсреща, дето е спрял москвичът. Цялата я дават на свободен наем. Трийсет левчета за стая — пара секат! Ще купуват сега и на дъщерята кола…“

Тази сутрин Борис не успя да си купи вестник, бяха се свършили по-рано по будките, и отиде при администрацията на „Отечествен глас“ — там поставяха един разгънат брой за такива закъснели като него. Пред витрината се бяха спрели десетина души, той се опита да надникне над раменете им, но отдалеч виждаше само едрите заглавия и снимките, трябваше да чака ред, за да прочете през стъклото обявите. Няколко мъже преглеждаха набързо новините, младежи споряха за оценките на вестника върху последния мач — градът беше пълен със симеоновци! — две жени четяха на глас като съученички, които учат заедно, съобщението за годишнината от смъртта на една Златка и се споглеждаха доволни — предишния ден двете трябва да бяха съчинили текста на възпоминанието. Всеки търсеше във вестника туй, което лично го засягаше: информация за своето предприятие, съобщение за своя отбор, за своите мъртви.

Мъжът пред Борис се отмести и когато се опита да се измъкне от пресата на заобиколилите витрината хора, той видя капитан Кънев. Двамата се засмяха радостно, поблъскаха се с юмруци в гърдите и тръгнаха прегърнати по тротоара пред киното.

— Не успях да се абонирам, а сутрин не смогвам винаги да си купя — каза Кънев. — И днес няма нищо интересно.

— И ти ли преглеждаш обявите?

— Чета какво става във Виетнам. Ще изнасям доклад и трябва да съм запознат с последните събития. За какви обяви ме питаше?

— Казаха ми, че си търсиш друга работа.

— Търсех. Исках да отида някъде, където работят на смени — да ми е свободен половината ден. После ме натиснаха старите скрупули — когато бях загазил, хората ме приеха, макар че нищо не разбирах от професията, срамота ще е сега да ги напусна. На всичко отгоре взеха, че ме избраха за профпредседател. Ето — оставих си работата и бях горе в профсъюза, днес няма да почивам на обяд. Видяхме се с Ирина, вярно ли е за базата?

— Да.

— И сега?

— В отпуска съм.

— В профсъюза са останали карти за почивка. Ако имаш нужда, кажи.

— В Пловдив ми е добре.

— Пак с твоя инат! На кого се докарваш? Не намериш ли другаде работа, ще те приемем в нашата група. Няма да съжаляваш.

— По-рано не беше доволен, но вече агитираш като профпредседател.

— Казах ти: исках да напусна, за да имам половин свободен ден, не че съм недоволен. Уча, затуй. Като се наредим тримата сина с учебниците и аз до тях с моите дебели бумаги — става цяла занималия.

— Какво учиш?

— Задочно философия.

— Ти — философ!?

— Че какво? Само лекциите на живота ли? След четири години ще бъда първият водопроводчик с висше философско образование.

— Не ти ли е мъчно за летището?

— А ти как мислиш?… Да не ми замирише отнякъде на авиобензин!

— Изхвърли ли звънците?

— Нанизах още седем хлопки. Ела да ги чуеш.

Срешата зарадва и обърка Борис. Беше си изградил една представа за Кънев, мислеше, че той е по-зле и от него, и го съжаляваше, а изведнаж излезе, че се е лъгал. Кънев не беше добре материално: ризата и летният му панталон, безупречно изгладени и чисти, бяха изтъркани и обезцветени от пране, не живееше леко — личеше си, но Борис нямаше право да го съжалява. Кънев отново беше в строя.

Във вестника имаше само две съобщения за търсене на работници — от „Агрия“ и от виброполигона. Останалото място беше заето с тиражния лист на държавната лотария, с голяма реклама на концертна дирекция и обяви за продажба на леки коли и апартаменти. В „Агрия“ Борис беше ходил веднаж — оставаше виброполигонът.

Край него бързаха мъже и жени, две момичета се бяха събули по чорапи и гиздеха като булки манекените във витрината на текстилния магазин, премина миячната машина, и струите й изкъпаха главната улица, пред пощата спряха коли на „Балкантурист“ и от тях слязоха едри русокоси мъже и дългокраки момичета с фотоапарати, на кръстовището на „Лиляна Димитрова“ и „Георги Димитров“ регулировчикът спря движението, за да премине една забавачница — когато ръководителката махна с ръка да благодари на милиционера, децата почнаха да викат с пискливите си гласове „Ура“! — по двата булеварда, за по-малко от минута, се наредиха дълги върволици товарни и леки коли, мотокари и велосипеди.

В петицата двама студенти спореха как се оцветяват микроскопски препарати и се заглеждаха в една млада, елегантно облечена жена, която крепеше в скута си електрически полилей, кондукторката разказваше в резюме на своя позната пиесата „Хитрините на Скапен“.

Тролеят едва се промъкваше сред потока коли. Все по-сложно става движението! — мислеше Борис. Всички бързат. Не можеш никого да изпревариш, но и тебе не могат. Къде е регулировчикът? Пресечка — внимавай! Забранено минаването вляво! Забранено минаването вдясно! Колата на „Бърза помощ“ има предимство. Училище! Пътят е в ремонт! Шофьорът отговаря и за графика. Трябва да мисли и за доверието на пътниците. Те разчитат на него, че няма да закъснеят. Не ги интересуват светофарите, преразхода на гориво, гумите, стръмнините и мостовете. Огледалото! За да караш спокойно напред, трябва да хвърляш поглед и назад. Ако шофьорът не превключва плавно скоростите, пътниците ще пострадат. Най-много правостоящите. Внимавай: дете гони топката си! Не спирай — забранено е! Борис се чувствуваше заедно с шофьора отговорен за рейса. Забавяше ли колата ход, у него набъбваше тревогата за дебнеща опасност. За него бързината беше белег за сигурност…

Пътниците, качили се на първите спирки, дремеха отпуснато на пружинените седалки. Нямаше да отстъпят местата си, докато им дойде времето да слязат, затова не се интересуваха от пътя и от работата на шофьора. Ако се случи нещо с колата, те ще трият сънни очи, ще опипват контузиите си и ще се оправдават: „Както дремех, изведнаж…“ Дрямката ще им бъде извинение и оправдание. Дори и обвинение срещу шофьора.

Борис слезе на последната спирка — студентите пресякоха шосето и се отправиха към болницата, кондукторката продължаваше в рейса разговора с познатата си — реши да попита за виброполигона жената с електрическия полилей.

— Не зная — каза тя. — От село съм. Ще чакам тук камиона на текезесето.

— Елате, ще се водим — обади се мъжът, който й помогна да свали от колата полилея. — Отивам нататък.

Тръгнаха мълчаливо край шосето.

— Хубав ден — каза непознатият. Беше около тридесетгодишен, с дунапреново яке и нови велурени обувки.

— Наистина — съгласи се Борис. — Да не ви отклонявам от пътя? — И му поднесе цигарите си.

— Благодаря, реших: само с лула! Така се тровя по-малко. Цигарата по-рано не слизаше от устата ми, а сега, докато натъпча лулата, докато я разпаля — няма как да пуша през работното време.

— Далече ли е?

— Никога не питайте българин за дълъг път и за тежка работа. За него такива неща не съществуват. В Чехословакия го научих. За нас всичко е близо и всичко можем!

Борис се усмихна:

— Младите държави са като малките деца.

Мъжът с дунапреновото яке се спря и извади лулата си:

— Позволете ми една поправка: Ние сме стар народ с младо сърце. Хайде да се запознаем. Казвам се Веселин, арматурист съм във виброполигона. Като руснаците: влязат в купето, настигнат те по пътя и веднага се представят: „Я Олег… Я Наташа. Здравствуйте!“ Няма нашенските подпитвания, превземки и недомлъвки.

— Тогава: здравейте! Казвам се Борис. Бивш офицер, съкратен от армията летец-изтребител, след туй лишен от правоспособност шофьор. Сега съм без работа.

Олекна му, когато го каза. На пешеходната пътека край международното шосе изведнаж се отърва от някакво тежко бреме. Сякаш скъса с миналото си, което не можеше да забрави толкова време и за което дотогава говореше само с другарите си от летището. За пръв път употреби за себе си думата „бивш“.