Светомир Бабаков
Червеният автобус (20)

20

Беше слънчев и приятен, забравен от лятото ден. Първият свободен съботен следобед на Борис на новото работно място. Разхождаха се по булеварда със Золев. Золев го покани, когато слязоха заедно от тролея: „Я ела да ме поизпратиш. Виж какво време е — всичко е навън. После аз ще те изпратя. Може да ни излезе и късметът, да срещнем нещо. Дойдат ли празници, ергенлъкът почва да ми тежи. Ако не бързаш, разбира се.“ Борис не бързаше, никой не го чакаше. Минаваха за трети път край развалената чешмичка, водата беше напълнила коритото от розова мозайка и преливаше. Говореха за службата на Борис в авиацията, за риба — Золев беше запален рибар, за изпитите, които му пречеха да ходи на риболов, за ракетното оръжие, за бъдещето на лазерите и замълчаваха само когато оглеждаха жените, които минаваха край тях. Борис се извърна подир едно момиче, спъна се в разместените плочи и ако не беше Золев, щеше да падне.

— Аха! — задържа го той и се засмя: — Петров, ти си бил от нашата черга, бе! Да си призная, уплаши ме, рекох си: ама че темерутин се вмъкна в бригадата!… Снощи се събрахме на чашка — да беше дошъл.

— Не знаех.

— Стягай се за другия петък. В твоя чест, ще те кръщаваме. Така де, всяка майка арматурист не ражда.

— В авиацията казваха: всяка майка летец не ражда и която е родила, пишман е станала!

— То и нашите! На майките угодия няма. Да имаше как, те биха ни оставили до края на живота си все на четиринадесетгодишна възраст и с къси панталонки. По-важно е да не съжаляват за нас бащите ни. Моят умря с мъката, че не ме допуснаха в университета. Мечтаеше да завърша инженерство в Съветския съюз. Ако беше останал жив, щях да следвам музика. Сега си пускам Бетховен, когато уча. Събрах всички плочи с неговата музика. Бацилус булгарикус!

— Тази българска ферментация няма ли да има край?

— Зависи от захарния градус — усмихна се Золев. — Ходих с един наш работник на гости на брат му в Перущица. Там разбрах какво е ферментация. Мислех си — прекипи ли веднаж мъстта, утаи ли се мътилката и виното е готово, а то тогава почвала тихата ферментация. Колкото повече е захарта, толкова по-дълго продължавала… Петров, ще те оставя — отсреща минава една моя позната. Седни на пейката, почакай ме. Забавя ли се — прощавай, нали разбираш?

Золев изтича да настигне познатата си, Борис остана да го чака на булеварда. До него седнаха двама старци. Единият от тях можеше да бъде баща му — баща му беше много по-млад и пожизнен от тях. Плочите бяха мокри, по окосената трева блестяха капки. Градинарят въртеше уморено желязната макара и маркучът пълзеше край пейката, ставаше все по-къс, месинговият му струйник подскачаше и очукваше една по една плочите. От жълтата уста на струйника се изцеждаше вода.

Градинарят запали цигара и подкара пред себе си макарата.

Старците погледнаха със съжаление подир него — работата му ги развличаше. Единият беше дребен и свит, гладко избръснат, с избеляло бомбе, с ръб на панталоните. На коленете му сивият плат лъщеше.

— Да-а — въздъхна той и забарабани с посинели нокти по карминената дъска на пейката. — Като маркуча се навива и животът, Стамо. Макара!

Стамо примижа срещу слънцето, разкопча вехтото си шаячно палто, разгърди се и се показа кръпката на ризата му. Ризата беше сива, от домашно платно, кръпката — от розов поплин.

Зададоха се пет момичета, уловени за ръка. Бяха заели целия плочник, разговаряха високо и се смееха. Когато наближиха карминената пейка, учителят присви колене. Селянинът не трепна. Крайното момиче едва не се препъна в изпружените му напред крака.

Баща му също щеше да почива на пейката. Щеше да си намери приятели, той обичаше да е заобиколен постоянно с хора. Ако не беше подписал тогава…

По двете павирани платна на булеварда шофьорите нижеха пъстра броеница с колите си. Пред млекарницата спря зелен електрокар. Електрокаристът и млекарката почнаха да разтоварват жълти пакети масло. След всеки пакет духаха в шепите си. Една млада майка се наведе над количката и смени гащичките на сина си. На слънцето задничето му светеше розово като ноктите й.

— А нашето не иска да яде — каза учителят. — Отслабна триста грама.

— Днес пак гладно ли го приспа? — повдигна вежди селянинът.

— Сито е.

— На мечка ли се прави, за да яде, или му пя?

— От двете по малко.

— Баба си, даскале, баба! — селянинът се извърна назад и се изплю в тревата. — История си предавал — язък ти за фирмата!

— Какво фирмата? — задъха се астматично учителят. — Фирма — вятър! Гледай! — Той измъкна от задния джоб на панталоните си смачкана на топка мрежичка. — В сакото имам още една. И кесия за всеки случай си нося… На̀ ти книги, на ти библиотека, като се пенсионираш! От пет часа сутринта излизам: за мляко, за зеленчук. Сега те се излежават, аз съм тръгнал за хляб. Салатата режа. Чиниите мия. И престилка ми уши дъщерята. Черна, с бели точки… Всички сме баби!

— Аз не мия чинии — почна бавно Стамо и оправи шаячните си панталони — Не храня бебета. Не…

— Да мълчиш! — размаха ръка учителят. — Знаем те и тебе къде спиш!

— Дип си ми е хубаво на тавана. Аз съм селски човек.

— Хубаво! Прозорчето ти педя на педя ли е? Северно ли е изложението? Хубост! Накараха те да си продадеш къщата на село, с твоите пари купиха югозападен апартамент, а ти — на тавана при вехториите!

Старият селянин погледна към Борис, сякаш едва сега го забеляза, и побутна с лакът учителя:

— По-тихо.

Пенсионираният учител отмести сърдито ръката му и се обърна към Борис:

— Аз съм баба, а той не бил! Закърпили му ризата с парче от кюлоти! Доцент е синът му, и академик нека да стане, ама… — Учителят издуха от цигарето си една микроскопична угарка.

— Не е от кюлоти, даскале. Остана парче от ризата на сина. Откъде ще намери снахата в града такъв плат като моята риза…

По плочника премина с количката си един продавач на сладолед. Беше сърдит — нямаше купувачи. Подир него девойка притискаше до гърдите си саксия с лимоново дръвче, а в другата носеше нанизан на канап шаран. Шаранът се прозяваше отегчено.

— Нашата, Стамо, е вече като онази приказка за гърнето — каза примирено учителят. — Ударил камъкът гърнето — язък за гърнето! Ударило гърнето камъка — пак язък за гърнето!… Хайде да вървим за хляб.

Той вдигна ръка до бомбето си и каза на Борис:

— Прощавайте, наслушахте се на старчески глупости.

Селянинът погледна под пейката да не е паднало нещо от джобовете му и си тръгна, без да се сбогува. Един самотник не можа да се стопли от друг самотник. Самотник плюс самотник прави двама самотници, механичният сбор не изменя нещата и не създава нови взаимоотношения. Да се съберат хиляда, десет хиляди — пак е същото!

В клоните на чинара се боричкаха врабчета и събаряха на земята осланени листа. Минаха двама влюбени — държаха се за ръце, а с поглед се прегръщаха; работник с бояджийска стълба; войник с чанта; зачервени от баня жени; момчета с нова баскетболна топка; пожарникар със счупен велосипед на рамо; две бременни с подпухнали устни. Бременните напомниха на Борис наметнати с тоги императори.

Селянинът се върна без учителя, сурнеше крака и размахваше в ръка един хляб. Когато стигна до Борис, той му се усмихна с избелелите си очи:

— Още ли си тук? Да поседна, има-няма сто крачки, а коленете ми се подсичат. — Той отчупи залъче от препечената кора на хляба и го подхвърли в устата си. — Вземи си, докато е топъл… Типов хляб за непроизводителни типове като нас, дето вика даскалът. С даскала се скарахме. Другаде ни боли, а се караме за щуротии. Ако не се скараш с някого — все едно, че жив си погребан. Вика ми, че всички пенсионери били на нашия хал, аз му казвам, че зависи само от нас — ако им се опънем на младите, ако тропнем на масата? Едно време моят баща, докато не се върнеше от къра, докато не седнеше на софрата… Да не му станем на крака! Старите бяха сила.

— Защото държаха земята и имота — каза Борис.

— И ти като даскала! Имаше един нашенец, не без имот, гол като пръст да беше останал, с него тая нямаше да я бъде. Хала ти казвам. Човек като всички, на две ръце разчиташе, ама що земя накупи, каква къща на два етажа вдигна! Не ходеше по земята, хвърчеше. Орел! Орела, Орльо — така му викаха. В цялото село беше — турците имат една такава дума: на икрам. Чувал ли си я?

— На уважение, знам.

— Икрам е друго. В нашата кооперация уж всички си имат уважението, а все се карат кой да мете и мие стълбището… Един син имаше Орела, гимназия на първо място изкара, а като си дойдеше в село, и той целуваше ръка на неукия си баща. Каквото кажеше Орела, това е! Съседи ще се скарат, при него ще идат той да ги оправи. Ако момчето му си беше купило апартамент в града, на Орела щеше да даде най-хубавата стая. С балкона, да гледа отгоре мравуняка долу.

— Какво стана синът?

— Умря. Като свърши университета, не се върна в село.

— А имотът?

— Хората умрели, питаш за имота!… Едно лято синът му, тогава той беше още в университета, възрази на Орела, искаше да иде някъде пряко волята му. Орела го сгъна като мекица в ръцете си и го върза с въже насред двора за крушата. Цял ден и цяла нощ го държа така. Него да не го пуснеше синът му, както мене не ме пускат пет години да си ида в село по коситба и да се надишам на билки — Орела щеше да го върже ей там, на пъпа на площада, да го плюят хората… Да не кръстеха внучето на негово име, какво щеше да стане — не знам! Каквито ръце имаше, гледай моите двете, едва-едва ще стигнат неговата една. Като си мисля за него, въздухът ми е повече.

— Къде е сега Орела, бай Стамо?

— Свърши! — изправи се старецът и залитна.

— Умря от болест или…

— Орлите не съм чувал да ги ловят болести! — прекъсна го сърдито Стамо и си тръгна.

Подир него препуснаха деца с летни кънки. Ролките на кънките им пищяха и виеха по плочите; двайсет банцига смъкнаха тишината на земята и я съсякоха.

Борис не можеше да се отърве от неприятното чувство, което набъбна у него след разговора на старците. Да търсиш да се скараш с някого, за да докажеш на себе си, че съществуваш… За какво се бяха блъскали цял живот тия двамата: за малката пенсия и закърпената риза или да бъдат бавачки! Ако е вярно, че краят краси делото, то техният живот е пропилян. Какво не им е достигнало или какво им е липсвало? „Нима и с мене ще стане същото?“ Сравняваше живота им с този на баща си. Стамо и учителят тлееха, баща му беше пламтял: бори се, гни из затворите, блъска се от тъмно до тъмно из околията и във фабриката, сбърка и трябваше да изкупи вината си. Всичко туй в името на нещо голямо. И накрая умря длъжник. „Толкова време мина, а аз дори не се заинтересувах за задължението на баща си. Че не мога сега да го платя, не мога, но поне да бях попитал…“

Борис погледна часовника си — можеше да свари следобедния влак — ще отиде при Темелко Стоев.

Едва успя да се вмъкне сред навалицата в коридора на вагона. Притиснаха го от всички страни и той застана неподвижно срещу прикрепеното на стената огледало. Опита се да разгледа в огледалото пътниците — кои са тия хора, които постоянно пътуват за някъде и препълват влаковете? — но вместо пътниците виждаше в огледалото своето лице. Когато беше малък, Борис се мъчеше да хване в майчиното си огледало слънцето. Никога не успяваше — речеше ли да провери дали го е уловил, слънцето отскачаше, пъргавото му отражение се присмиваше на Борис от стената и тогава, както сега, в огледалото пак виждаше само себе си… „Отъпквам пътека, колкото да мине сам човек — мислеше той. — А мога повече! Да давам повече. Да работя повече. Да обичам повече…“ Хората се блъскаха край него, слизаха на спирките, други се качваха, но той не ги усещаше.

— О, летецо! — посрещна го радостно Темелко Стоев в дома си… — Идваш да ни се караш ли? Закъсня, момче. Забавиха го в комитета. Организационни залисии — подготвяме пленум, но най-после вчера сведението замина.

— Какво сведение, бай Темелко?

— Не знаеш ли? Искаше го партийната ви организация. Проверих лично, изпратено е до партийния ви секретар, щурман Недев, ако се не лъжа. Помислих, че затуй си дошъл. Щом не идваш за сведението, какво те води при мен?

— Домъчня ми за тате. Дойдох да си поговорим. Когато съм с тебе…

— Е, хубаво, хубаво. Ние с Попа пък, щом се разтъжим за баща ти, говорим за тебе. Попа те търси в Пловдив, ама те нямало в къщи. През другия месец и аз ще идвам, ще се видим. Какво ново-вехто при тебе?

— Нищо радостно, бай Темелко.

— На двайсет и пет години си още, какви радости чакаш. От небето не падат! Те са като житото. Сеитба, че торене, че брануване, жътва — чак при вършитбата ще дойдат. Когато станеш на моите години, тогава. Сега ти е времето за сеитба.

Борис си спомни старците на булеварда.

— Как е твоята вършитба, бай Темелко?

— Какво да ти кажа — страх ме е за чувала. Много зърно, много нещо се роди, а кеневирът ми остаря — я издържи, я не!

— Бай Темелко, искам да те попитам… Кажи ми колко остави… колко е задължението на баща ми?

— Как колко?

— Колко лева?

Темелко Стоев го погледна изненадано и изведнаж се засмя!

— Какви левове бълнуваш, момче! Ти така ли ме разбра! Ей че история! Аз съм виновен, трябваше да ти обясня… Вие тогава, ти и моят Пламен, нямахте още годинка, само Магдето на Попа беше проходила. Чакахме присъдата: по сведения отвън прокурорът щеше да поиска за един от нас смъртна, а за другите доживотна присъда. Тогава, в килията, ние се заклехме, че които излязат щастливци с доживотната, ще се грижат като за свои за децата на тримата. Докато ви приемат в партията и заемете нашите места в борбата. На шега дори се подписахме и на един документ, на парче книга от колет… Онзи път от мъка ти казах, че баща ти умря, без да си изпълни задължението.

Темелко Стоев се замисли.

— Като си спомня сега — продължи той, става ми смешно. Хлапаци бяхме! Попа съчини една молитва, пееше я всяка вечер: „Отче наш, който си на небето, стой си там и остави нам и на нашите деца грешната земя, пълна с бесилки и затвори, за основен комунистически ремонт. Амин.“ Целият затвор я научи… Стягай се, щом те приемат в ремонтната ни бригада!

— Няма да ме приемат, бай Темелко. Уволниха ме…

И Борис му разказа всичко. Струваше му се, че го разказва на баща си.

Когато свърши, Темелко Стоев го поведе към кухнята:

— Ела да вечеряме, че ми омръзна булката да наднича и да ми прави сърдито знаци… Ще кажа в комитета да запазят черновата на сведението. Няма всеки път да го съчиняваме отново!