Светомир Бабаков
Червеният автобус (13)

13

Как Мара вдигна края на перденцето и погледна навън: не се виждаха Борис и Вера — и седна уморено на миндерчето. За тях се блъска от сутринта — да купи продукти, да сготви и подреди, а ето три часът минава, ще се търкулне неделният ден и още ги няма! Не знаят, че едва се държи на крака. Кака Мара огледа кухнята. „Трябва да се боядиса — помисли тя. — Цялата къща трябва да се боядиса за сватбата.“ Жилфонд е стопанин на сградата, но тя живее петнайсет години в нея и я чувствува като своя. Отвън къщата изглежда двуетажна, но долу има само килер и дърварник, стълбището заема половината приземен етаж. Колко ли пари ще поискат да боядисат и стълбището. Стаята е голяма — на Борис и Вера ще им е удобно. Ако дойде дете, кака Мара ще го взема нощем при себе си. Дотогава ще се пенсионира. Ще му купят плетено кошче-люлка и тя ще го държи до леглото си. Щом заплаче, ще го люлее. Денем всички ще бъдат в кухнята — тук ще къпят с Вера бебето, тук ще се хранят.

Кака Мара измести тенджерите в края на печката. Ще живее добре с Борис и Вера. Няма да е като със Стоименови. Стоименови държаха Борисовата стая и кухнята уж беше за общо ползуване, но седем години не я пуснаха да стъпи в нея. На Стоименови им беше тясно с двете деца, но защо и през зимата трябваше да се мие на двора? Слава богу, че си направиха апартамент…

На дворната врата някой удари желязното чукче. Бяха Найденова — председателката на отечественофронтовската организация, съседката й Невена и един непознат мъж. „Ще ми предложат билет за колективно посещение на кино — помисли кака Мара. — Нали трябва да отчетат дейност!“

— Дойдохме да си поговорим, како Маро — каза Невена и погледна със стаена мъка приготвената за трима души маса. — Няма да ти отнемем много време.

— Сигурно си чула за почина на първи район? — намеси се Найденова.

Кака Мара не отговори, не разбра за какъв почин става дума, но застана нащрек: в профорганизацията често обсъждаха нови почини, още единия не усвоили и профпредседателят свикваше актива в завода да разглеждат друг. Профпредседателят беше амбициозен младеж, не искаше да изостават, прочетеше ли, че някой някъде е въвел нещо, бързаше да го приложи и при тях и телефонираше в редакцията на вестника: „Започнахме да работим по нов почин. Пратете журналист да драсне някой ред за нас.“ Казваше се Дечко Разпопов, но помежду си работниците го наричаха Дечко Починов.

— Ние в никакъв случай не бива да изоставаме — обади се мъжът. Сякаш цитираше думите на Дечко.

— Инициативата на другарите от първи район — каза Найденова — е прекрасна: В нашия дом, улица и квартал да няма изоставащи ученици и граждани с некултурни и противообществени прояви!

— Прекрасна е! — съгласи се кака Мара.

— Ще трябва доста да поработим — вметна мъжът.

— В нашата низова не всичко е наред в това отношение — каза Невена. — Ще трябва да мобилизираме сили.

„И тримата не работят в нашия завод, а си служат със същите купешки думи като Дечко — помисли кака Мара. — С каква ли задача ще ме натоварят, че да се смразя със съседите!“

— Предстои ни да свикаме събрание с една-единствена точка в дневния ред: разглеждане почина на първи район — каза Найденова. — Ти, како Маро, трябва да се изкажеш и подкрепиш инициативата ни. Тебе всички те уважават.

— Не ме бива за оратор, другари. Ако трябва да се украси клуба, да донеса покривка или нещо друго — добре, ама да говоря!

— Не искаме речи, како Маро. Казвам ти го отговорно, като председателка. Простичко, така, със свои думи, ще ни разкажеш за твоя син и дъщерята. Не ги познаваме, съжаляваме, че не са израснали между нас, но ти ще ни опишеш как си ги отгледала и възпитала.

— И в какви отношения сте сега! — допълни Невена. В квартала всички знаеха, че Невена не е в добри отношения със снахите си: двете млади жени дойдоха в нейната собствена къща и изместиха истинската стопанка в избената стаичка. Тя беше полутъмна, по стените й избиваше влага — злите езици се шегуваха, че туй станало причина на стари години Невена да се отдаде на активна обществена работа: винаги беше в комисиите, които обикаляха квартала — за членски внос, за събрания, за ваксиниране на децата и какво ли не — първа отиваше в клуба и последна го напускаше. На нея кака Мара винаги даваше по нещо от колетите си. Даваше й го така, че снахите да видят.

— Моля ви се, другарко, съгласете се — изправи се мъжът и я погледна отвисоко. — Много държим на вашето изказване. Не е трудно да развиете темата, няма нужда да се подготвяте специално. Съгласна сте, нали?

Кака Мара кимна.

Когато остана сама, тя извади от бюфета ръкоделието на Вера. Вера почна да бродира покривката, но не й спори — още едната страна не е презполовила. Не й остава свободно време, а и Борис се мръщи, щом я види да бродира. Иска Вера да се занимава само с него. „Да свърши веднаж траурът, че да се оженят — ще ми олекне!“

Кака Мара вдяна трудно иглата. Не вижда добре, очите не я слушат както на младини, но Вера пак няма да забележи, че й е помогнала. Иска всичко да й е наред — и покривки да има, и възглавници, а не се е научила нито да плете, нито да бродира. Сираче! Дори фасулена чорба не знае да сготви. „Защо ли й трябва — има толкова столове… Бащата и майката живи — и пак сирак. Божичко, какви хора има на тоя свят!“

Не й се бродираше — липсваха й младите. Няма ли ги, къщата изглежда празна. Пусто е и вътре в нея. Обърка я и комисията от кварталната организация. Как ще се изправи след десет дни пред толкова хора да разказва за Людмил и Венета! Да са една-две жени — добре, ама като се вторачат насреща ти петдесет чифта очи!…

Кака Мара извади от чекмеджето стар платнен метър. Беше ожулен и напукан и цифрите му не личаха, но пак ще й свърши работа. Дали не може да премести бюфета до чешмата, а миндерчето да отиде на неговото място? Така кухнята ще изглежда по-просторна. Как не се е сетила досега? Колкото пъти седне на миндерчето, Вера все се оплаква, че й духа от прозорците. Ще изстине — на фенер прилича къщата!

Кака Мара забрави умората си, приклекна и почна да мери разстоянието по пода. Метърът, стоял години свит в чекмеджето, се измъкваше от пръстите й и се свиваше като жив.