Светомир Бабаков
Червеният автобус (12)

12

— Бате Борисе, здравей!

Борис се обърна — от напречната уличка му махна с ръка Теди. С ученическата си куртка и новата униформена фуражка — и двете големи за ръста му — Теди изглеждаше нещастен и безпомощен. Той водеше за ръка дебело и охранено четиригодишно момиченце. В свободната си ръка момиченцето сурнеше по плочите вехта, раздърпана кукла.

— Сестричка ли ти е?

— Така да се каже: балдъза! — въздъхна Теди и пусна момиченцето, за да се ръкува с Борис. — Щеше да ме търсиш в психиатрията, ако ми беше сестра. От половин час съм с нея и нервите ми танцуват чарлстон!

Борис погледна изненадан малката. Усмихнаха му се наивно две кротки ласкави очи.

— Опитва почвата! — каза Теди. — Не я гледай, ей сега ще писне като пожарна сирена. Изяде във вид на бонбони всичките ми лимити и иска още. Не зная как издържа Албена.

— Коя Албена?

— Моето момиче! Баба й подуши, че се среща с мене, и не я пуска да излезе без това ремарке. Чистичка и кротичка по форма, а по съдържание — звяр! Всички са такива.

— Как така „всички“?

— Исках да кажа: тия като това малкото. Навъдило се е едно поколение… Суперегоисти! Да видиш братчето на Гошо — изключиха го от детската градина! Непоправим тип: изпохапал всички деца, не дава друго да пипне играчките. Като си помисля, че ще пораснат, шапката ме стяга отсега.

Борис се засмя и в същия миг сестричката на Албена го прегърна през коляното.

— Почва с хватките — предупреди го Теди, — внимавай!

Момиченцето се притисна гальовно до коляното му и Борис го погали по пухкавата къдрава коса. Детето се усмихна щастливо, подаде му парцалената си кукла и погледът му каза: „Харесваш ми. Поиграй си с нея. Разрешавам!“

Борис приклекна на тротоара и взе куклата. Целулоидната й глава беше ожулена и измачкана като калниците на Мика, на мястото на синия емайл на очите зееха дупки и куклата напомняше ослепен от византийците Самуилов войник.

— Къде са очите й? — запита Борис.

— Извадих ги — изпъчи се детето. — С фиба!

— Нали ще я боли?

— Баба ги занесе на химическо чистене. Бяха мръсни — успокои го момиченцето.

Борис трепна: детето беше получило първия урок по жестокост. И си спомни своя съсед и съученик в първите класове Николай. Николай винаги късаше ръцете, краката или главата на куклите на сестра си. Баща му го защищаваше: „Николайчо е много любознателен. Иска да узнае какво има в тях…“ — и купуваше други. Николай не можа да завърши гимназия, намушка с нож приятеля си, с когото бяха отишли за риба.

— Теди, защо не й купиш някаква играчка?

— Аусгешлосен! — начумери се Теди и размаха показалец. — Изключено! Нали ще попитат ремаркето откъде я има! После ще пускат Албена да излиза само с бабата.

— Къде е Албена, Теди?

Момчето се надигна на пръсти и зашептя:

— Отиде да се запише в парашутната школа. Баща й ще осакатее, ако научи! — И като забеляза недоумяващия поглед на Борис, поясни: — Ще си счупи ръцете по задника й.

— Но ти нямаш нещо против, нали?

— Всеки човек мъкне в живота свой кръст. Като Христос към Голгота.

— Ти си бил мъдрец, бе Теди! — Борис едва прикри усмивката си.

— Това е изказване на мама по въпроса за семейното щастие.

— Искам мама! — писна с изненадващо силен глас сестричката на Албена.

Смутен от писъците й, Теди забърка из джобовете на куртката и панталоните си. Детето следеше през свити клепки ръцете му, сякаш очакваше Теди да извади от някой джоб майка му и виеше. „Искам-ам!… Иска-а-ам!“ Плачеше, а в очите му нямаше сълзи. Едно след друго в ръцете на момчето се появиха отвертка, кибрит, календарче, винтове и гайки, автоматичен молив, нагънати листчета със записки, батерия за електрическо фенерче, ножичка, клещи и преди да посегне към тях момиченцето, пак изчезнаха в издутите му като торби джобове. Всичко му трябваше, не знаеше кое да пожертвува, за да усмири спътницата си. Накрая се спря на кибритената кутийка, извади клечките от нея и я подаде на малката. Момиченцето продължи да хлипа, поемаше дълбоко въздух като тежкоатлет, преди да се наведе над щангата, и всеки миг можеше да писне отново — Теди побърза да прибави към подкупа и лъскавото календарче.

— Ако й дам нещо по-ценно, ще го занесе в къщи — каза той. — Тия ще ги накъса и хвърли и няма да има веществени доказателства против Албена.

Когато гледаше инструментите, които момчето вадеше от джобовете си, Борис се сети за акумулатора.

— Теди, хайде да се срещнем утре след обяд. Трябваш ми.

— Утре след обяд? — замисли се момчето. — Точно утре не мога, имам спявка.

— Целият следобед?

— Най-малко четири часа ще чукаме бадеми на арменеца.

— И на това ти викаш спявка?

— Така казвам на нашите. Те са против, а пари не ми дават. За четири часа изкарваме с приятелите по осемдесет стотинки. Ядките, които излапвам скришом, не влизат в сметката.

— Не очаквах, че лъжеш родителите си!

— Амортизиран лаф! — намръщи се момчето. И след малко: — Лъжа ги! Ако лъжат мене, че трудът е песен — и аз лъжа… Мога да се измъкна най-много за половин час. Работим колективно, да офейкам — не струва.

— Тогава да отидем сега.

— Къде?

— В гаража. Нали ти трябваше акумулатор?

Теди подсвирна толкова високо, че сестричето на Албена изпусна кибритената кутия. Той се наведе, грабна уплашеното дете и го метна на раменете си. Момиченцето намести куклата си върху фуражката му и размаха щастливо крака.

— Да вървим, а? — хвана се той за ръката на Борис.

— Не ти ли тежи, Теди?

— Само мърльовците се оплакват от семейните тежести! — захили се момчето. Дали цитираше изказване на майка си или на баща си, Борис не разбра.

В гаража Теди остави момиченцето в кабината на Мика, бутна назад фуражката си и огледа критично обвития в паяжини акумулатор.

— Бате Борисе, не се ли шегуваш?

— Твой е — отвърна Борис и бръкна за цигарите си, смути го бликналата в очите на момчето благодарност.

Теди обърса праха на акумулатора с носната си кърпа, извади от джоба си снопче жички, избра грижливо две, свърза полюсите и допря краищата на проводниците до езика си.

— Важи! — извика той и се изплю: беше почувствувал браждене по езика. — Ще свърши работа.

— Вземи го още сега. Или чакай, ще го закараме с колата.

Теди побърза да вмъкне акумулатора в газката, измести се в кабината и взе момиченцето в скута си.

— Остави го между нас — каза Борис. — И го дръж здраво.

— А бе аз ще я държа, ама после да не переш седалката. Като нищо ще свърши оная работа от радост. Кога се е возила в лека кола!

— А ти?

— И аз не съм — призна смутено момчето.

Борис понечи да запали мотора, но Теди го бутна за ръката:

— Познаваш ли нашия физкултурник?

— Не.

— Ще му скроя такъв номер, че ще ме помни, докато е жив!

— Защо, Теди?

Момчето се колебаеше:

— По тия въпроси мълча като гроб, но на тебе ще кажа… Защото се занася по твоята математичка. Щом я види, и очите му стават като буркани.

— Това не ти разрешавам. Тия неща остави на нас.

— Дадено — съгласи се неохотно момчето.

Борис потупа Теди по рамото и се усмихна. Устата му беше претръпнала, като че току-що беше опитал с езика си има ли ток в акумулатора. Сестричката на Албена се измъкна от прегръдките на Теди, изпълзя върху коленете на Борис и се сгуши до бузата му.