Светомир Бабаков
Червеният автобус (5)

5

Влакът, като всички нощни влакове, беше препълнен — който пътува нощем, печели време и спестява парите за хотел! — Борис успя да седне едва в последния вагон. Мъжете в купето се сместиха неохотно и му сториха място до прозореца. През деня то е най-хубавото, но нощем, когато всички дремят, отвореният прозорец е като зинал кладенец.

Борис огледа спътниците си: седем мъже с полуразкопчани ризи и отхлабени връзки, уморени и почнали да брадясват, със сънно лъскави лица. Пътуваха заедно отдалеч, от позите им — отпуснали се бяха един на друг — личеше, че вече бяха успели да се опознаят. Издутите им пътни чанти се бяха сближили от друсането на влака — опрели кожени кореми, те дремеха върху багажниците и само металните им ключалки премигваха.

Подложил чело на вятъра — вятърът беше топъл, с дъх на сено, — Борис се опитваше да гледа навън. Нощта беше тъмна — далеч в подножието на планината трептяха като светулки полузаспали села. Мислеше за баща си. Виждаше го да слиза от потъналата в засъхнала кал кола на околийския комитет на партията, размахал ръкойка едрокласо жито или стиснал гневно избуяли плевели. Шофьорите капваха при безкрайните му пътувания из селата и мечтаеха да возят другите секретари, та да си починат. Той водеше почти всеки ден някой председател на стопанство или партиен секретар в къщи и докато се хранеха, пак ги разпитваше за кооперативите, чертаеше и изчисляваше нещо, увещаваше ги. Беше винаги зает с нови планове, вечно забързан, недоспал, но засмян и доволен. Когато трябваше да напусне комитета и стана директор на въжарската фабрика — баща му се промени. Пак работеше от тъмно до тъмно — познаваше работата, от четиринадесетгодишна възраст беше станал въжарски работник и за кратко време удвои производството, — но се затвори в себе си, изчезна и усмивката му…

Баща му сигурно е зле. Много зле, инак не биха му изпратили телеграмата. Какво ще му каже, ако след час той го запита докъде е стигнал? Изнизала се беше една година, месец след месец, уловени в броеница един за друг, като децата от забавачниците, които се държат за сините си престилки, когато пресичат шумния булевард.

Вратата на родната му къща беше отключена. Баща му никога и нищо не заключваше. У тях постоянно идваха хора, приятели на баща му или приятели на неговите приятели, настаняваха се да спят в кухнята или в салона, бъркаха из долапите, изваждаха хляба и си сипваха сами гозба от тенджерата, вземаха ту раницата, ту патрондаша на баща му и после не ги връщаха.

Сред двора Борис видя къщурката на Лила. В здрача на разсъмването тя изглеждаше бяла. Кучката умря преди десетина години и къщурката й клюмна на една страна. Лила беше любимка на всички, макар че беше негодна за лов: непрекъснато беше бременна или кърмеше три-четири кученца.

Лампата светеше със синя абажурна светлина. Баща му спеше. Главата му лежеше тежко, като изваяна от глина. В двойното легло, завит с одеялото, баща му изглеждаше слаб и безпомощен. Винаги когато мислеше отдалеч за него, Борис си го представяше голям и силен, и всеки път щом го срещнеше, се учудваше, че е толкова дребен — един рано посивял мъж, който има нужда от закрила и помощ. Това чувство изчезваше, щом баща го погледнеше и заговаряше.

Над леглото висеше джобен часовник с потъмнял циферблат. Баща му го носеше преди много години, след туй часовникът изчезна — каза, че го е загубил. Беше му го подарил негов другар, донесъл го беше от Испания. На гърба на часовника имаше надпис: „Но пасаран!“

На нощното шкафче бяха подредени лекарства, кутия за спринцовки, чаша с вода и лекарска рецепта с бланката на градската поликлиника. Борис я взе с надеждата, че от нея ще разбере нещо за болестта на баща си. Беше написана нечетливо, с остър нервен почерк и той си спомни рецептите, които лекарите даваха на майка му. Тя много рядко купуваше предписаните й лекарства, отиваше на преглед само когато баща му я заставяше, но събираше и пазеше рецептите като индулгенции за здраве.

Борис влезе в кухнята. Отворила уста, с вдигнати над главата ръце спеше леля му Анастасия — беше оставила къщата и внуците си, за да се грижи за болния си брат. Тя не трепна от скърцането на вратата, може би не го чу — до главата й тракаше будилник. Стрелката на звънеца му беше нагласена за четири часа. Борис погледна часовника си: оставаха още петнадесет минути — той изключи звънеца и се върна в стаята на баща си Борис седна до него и се вслуша в неравномерното му дишане.

„Е, скитнико — запита го спящият, — огледа ли всичко? Промени, както виждаш, у дома няма.“

„Аз ли те събудих?“

„Още от двора те познах — по стъпките. Както едно време.“

„Какво казват лекарите?“ — Дори и в мислите си Борис не смееше да го нарече „татко“, струваше му се, че той е виновен за заболяването му.

„Мина. Темелко не трябваше да ти праша телеграмата.“

„Каква е диагнозата?“

„Остави диагнозата. Човек, сине, може да умре без диагноза и да живее дълго с най-страшната. Чувствувам се добре — туй е важното. Донесе ли ми барут? Тази година се навъдиха много пъдпъдъци, а в нашето градче ловни материали няма. Много неща нямаме. Може би е така, защото сме по-близо до земята.“

Борис наведе глава — получи от баща си писмо да провери в ловния магазин за барут, а забрави. Не забрави, просто не обърна внимание на молбата му — беше свикнал той да иска и получава от баща си, а не баща му от него. Дори когато четеше писмото му, за миг се ядоса — баща му прехвърля на него своите дребни грижи. Борис откопча каишката на часовника си и го премести на другата ръка: щом се върне, ще провери за барут.

„Добре че дойде, сине, толкова неща имаме, да си кажем с тебе!“

„Ще се събудиш и ще поговорим. Във влака реших да не отлагам повече.“

„Прав си. Свикнахме да споделяме всичко с другите, а ние, най-близките, все не намираме време или се срамуваме един от друг. Аз не зная нищо за тебе, ти — за мене. Сигурно защото сме мъже. Ако беше помежду ни майка ти, нямаше да е така. Чаках те със снощния влак, защо не дойде с него?“ „Бях с Вера и се прибрах късно.“

„Да беше довел и нея. За пръв път споменаваш пред мен името на жена. Хубава ли е?“

„Прилича на мама.“

„Значи е хубава! Обичаш ли я?“

„Боли ме за нея… Във влака реших да не живеем повече разделени с тебе. Ще дойдеш с мене в Пловдив. Стаята ми е голяма. Съгласен ли си?“

„Не смеех да ти го предложа, сине. Страх ме е, че ще ти преча. Остареем ли, ние ставаме като слънчогледите, на които са отрязали питите. Стърчим още в нивата, но само да се препъват младите в стеблата ни.“

„В Пловдив ще ти е добре — има много кина, театър, опера, библиотеката е една от най-богатите, има машини за еспресо — ти обичаш кафе, и най-важното — ще сме заедно. Ще приготвим набързо багажа ти и с обедния влак тръгваме.“

В стаята влезе леля му Анастасия. Тя триеше сънни очи със свити в червени юмруци ръце, разрошената бухнала коса светеше като ореол над широкото й лице. Беше боса — стъпалата й прилепваха като вентузи по пода. Тя се дръпна назад и загърна разкопчаната си блуза.

— Ти ли си, Борисе! — позна тя племенника си. — Майчице, как се изплаших — помислих, че бате е седнал на стола! — Леля му разпери месести ръце и го прегърна. Прегръдката й беше мъжка — силна и груба. — Цяла нощ те чаках, накрая съм заспала. Защо не ме събуди?

— Какво му е на татко?

Прегръдката й стана още по-силна:

— Ела оттатък!

В полутъмния салон тя зашепна виновно:

— Получи три удара един след друг. Върнал се от работа и паднал — още в завода му било лошо, но не се прибрал. Не посмяха да го вземат в болницата, страхуваха се от преместването. Шест дни се мъчи. Отива си баща ти!

— Лельо!

— До петък вечер се държеше. Исках да те извикам след първия удар, бате не даде. В петък се парализира дясната му половина. Не може да яде, не може да пие, не може да говори — труп, жив труп!

Дебелата жена му опротивя и Борис почувствува, че я мрази. Не отсега, отдавна. Прегръдката й го задушаваше. Леля му остаря, а не й мина желанието да бъде артистка. В читалището се бяха видели в чудо с нея. Каквато и пиеса да представяха, трябваше да има роля за леля му. Никой не можеше да й откаже — беше укривала в къщата си партизани, хляб им беше месила. Не пожела да стане нито магазинерка, нито председателка на женското дружество, не сядаше в президиума и не вземаше дума на събранията, отказа да я изберат за общински съветник — искаше роли! Леля му пак се опитваше да играе: репетираше монолог от някаква отвратителна пиеса! Тя продължи:

— И всичко чува, всичко усеща…

Борис се отскубна от клещите й и се върна в стаята.

— Татко! — извика той. — Аз съм, татко!

Ръката на баща му бавно се плъзна нагоре, опипа брадата, пръстите се спряха на устните, на бузата, накрая докоснаха левия клепач и го вдигнаха — погледна го едно око без светлина и без радост — чуждо и мъртво.

Борис се отпусна на колене пред леглото и прегърна през одеялото неподвижното тяло. Здравите ръце на леля му го уловиха за раменете, дръпнаха го.

— Недей, стани! Лекарите не дават да се тревожи, а ти! — пищеше тя с остър фалцет в ухото му. — Какво те прихвана — стани!

Борис долови, че в този миг и леля му го мразеше.

— Седни тук — придърпа тя един стол до леглото. — Щом си при краката му, ще те вижда по-добре. Отивам да се измия, не върши глупости!

Преди да излезе, тя загаси лампата. На слабата утринна светлина лицето на баща му изглеждаше още по-сиво. Втораченият му поглед не трепваше, пръстите, които придържаха горния клепач отворен, се бяха вдървили, от влагата на полуоткритото око се изцеждаше безсилие и мъка.

Пръстите пуснаха клепача — той се затвори бавно, като развалена бленда на фотоапарат, след туй отново го вдигнаха и окото се впи в Борис. Болният чуваше и чакаше.

Искаше да му каже, че винаги го е обичал, но че се е срамувал да го признае. Че се е възхищавал от него, но е гледал баща му да не разбере. Че се е опитвал да прилича на него, но не винаги е успявал. Вместо да каже туй, Борис лъжеше — и баща си, и себе си:

— Ще ти мине. Каквито лекарства потрябват, ще ги намерим. Ако ги няма у нас, ще ги изпишем от чужбина. И тебе ще заведем, щом лекарите разрешат да пътуваш…

Окото го гледаше, без да трепне.

Борис чувствуваше, че думите му звучат неубедително, и страхът за баща му постепенно прерастваше в страх за самия него. Ще остане сам! Толкова години беше живял сам, но знаеше, че в малкото градче, в къщата със зашумен лозов чардак отпред има един човек, който мисли за него. Който ще го разбере. Ако се наложи, щеше да го приласкае и да му помогне. Не намери време да поговори с него, а сигурно имаше какво да предаде бащата на сина си. Да живееш, значи да приемеш и да предадеш. Борис често беше мислил за туй, но винаги отлагаше, все му се струваше, че му предстоят по-важни неща от този разговор.

Окото чакаше й съсухрената ръка, която държеше клепача отворен, трепереше. Тази ръка на младини беше усукала стотици тонове коноп и беше здрава като корабните въжета, които правеше.

Баща му пусна клепача си и протегна ръка — свиваше и разтваряше пръсти.

— Иска пръчката! — обади се леля му.

Борис не я чу, когато влезе. С нея беше дошъл и Темелко Стоев. Бай Темелко му подаде мълчаливо ръка, наведе се и измъкна под леглото един голям картон. Беше рекламен плакат на въжарската фабрика. На него беше нарисуван влекач, който с дебело въже теглеше подире си безкрайна върволица шлепове. Бай Темелко обърна гърба на картона към лицето на болния — на обратната страна на плаката в три колонки бяха написани с червен молив буквите на азбуката, леля му пъхна една дълга пръчка в треперещата ръка и сви пръстите й около нея.

— Така разговаряме с него от вчера — каза Темелко Стоев. — Анастасио, вдигни клепача му.

Ръката на болния се плъзна по гърдите, вдигна пръчката и върхът й чукна върху буквата „б“ на картона.

— Б! — каза високо лелята.

Пръчката се замести по колонките.

— Бор — сричаше лелята.

Пръчката спря за малко — баща му се беше уморил, — след туй с неочаквана сигурност и бързина чукна едно след друго върху „к“ и „а“.

— Борка! — обяви леля му. — Внимавай, Борисе, за тебе е.

Върхът на пръчката отново зашари върху картона: плъзгаше се неуверено по колонките, прескачаше ги, почукваше върху белите полета, описваше тайнствени криволици — колкото и да се напрягаха, тримата не успяваха да доловят никаква дума сред хаоса на посочените букви. Баща му беше млъкнал. И последната връзка със света се беше прекъснала. Какво значеше това „Борка“-зов за помощ или начало на бащина заръка?

Темелко Стоев наруши тягостното напрежение:

— Анастасйо, тичай за лекар!

Умореният клепач закри окото. Болният изпусна пръчката и тя изтропа на пода. Борис чу как в коридора леля му изхлипа. Бай Темелко свали картона и го облегна на леглото. Столът закриваше половината от плаката: влекачът изчезна, виждаха се само шлеповете.

— Трябваше да го пенсионираме! — каза Темелко Стоев. — Ако си беше починал, друго щеше да е. Машината, дето е желязо, и тя се изхабява. Намекнах му един ден, отдалеч, уж че аз смятам да се пенсионирам, а той ми рече: „Не е за нас, Темка. Да се пенсионираш, значи да станеш нещо като музеен експонат. Да говорят за тебе само в минало време. Да киснеш в кафенето, да играеш табла и да те сочат с пръст. «Вижте, деца, този чичко е активен борец против фашизма. Лежал е в затвора с доживотна присъда.» Или други такива приказки. Ние сме като ония коне, които умират запрегнати…“ Не посмях втори път да му заговоря.

Някакво гъргорене се изтръгна от гърлото на баща му, тръпка премина по слабото му тяло. Борис понечи да отиде при него, но бай Темелко го задържа.

— Идва краят — каза той. — Лекарите още вчера го предсказаха. Събрахме всички специалисти от окръга. Лошото е, че той не им вярваше, мислеше, че е някаква временна криза и отказваше да взема лекарства. Може би щеше да поживее още. През първия ден в бълнуванията си викаше доктор Золев. Искаше той да го лекува. На младини бяха неразделни.

— Трябваше да го повикате.

— Доктор Золев умря в лагера. В Белене.

— Баща ми не знаеше ли?

— Знаеше. Измъчи се много. Золев беше интербригадист. После завърши медицина във Франция. След Девети го назначиха на отговорна работа в София. Там го наклеветиха. Баща ти тогава беше секретар. Успяха и него да заблудят, принудиха го да подпише неверни сведения. Когато истината излезе на бял свят, беше късно… Ти какво, не знаеш ли?

— Не — едва успя да отговори Борис. Гледаше часовника на стената.

— Мислех, че е споделил с тебе. Веднаж ми се оплака, че не си го разбрал.

— Говорихте ли за мене?

— Не беше спокоен за тебе. Когато го прегледа доктор Петев от окръжната болница, баща ти ми каза: „Темка, Темка, докъде я докарахме — да ме лекува синът на фашиста Петев. На кръчмарите и на кулаците децата станаха инженери и лекари, а ние похабихме нашите. Едни провалихме на организационна работа, други пратихме във войската, а после ги изхвърлихме…“

На улицата спря с отсечена въздишка автомобил, по салона притичаха бързи стъпки, в стаята влязоха млад лекар и възрастна, уморена и задъхана медицинска сестра. Лекарят потърси пулса в китката на баща му, извади стетоскопа.

— Сестра — каза той, когато се изправи, — няма нужда от инжекция. Свършил е преди десетина минути.

Борис загуби представа за време и пространство. Летеше без компас и автоматичният радиокомпас не работеше. Различи само вика на леля си — не го чу, а го видя: червен и кървав вик. Облаците бяха слезли ниско над летищата и скрили земята. Той се гмуркаше в сивите им вълни — кацането беше невъзможно, дежурните диспечери в летищата докладваха: „Аеродрумът закрит!“

Диспечерите млъкнаха, вместо тях непознати сенки стискаха ръката на Борис и го прегръщаха.

Някой му поднесе чаша с ракия и той я изпи.

Дадоха му нещо за ядене и той яде.

Подадоха му траурна лента и той я заигли на джоба на ризата си.

Един брадат мъж го заведе до миндерчето в кухнята и той легна.

Нямаше компас, повреден беше и автоматичният радиокомпас, но полетът продължаваше.

После дойде погребението. Понесоха пред него ковчега на ръце. В ковчега баща му отново изглеждаше едър и силен. Докато минаваха край въжарската фабрика, сирената й свиреше непрекъснато, усукваше въже от стоманени звуци и високият й комин го размахваше като камшик. На гробищата говори един мъж. Борис не го познаваше, не чуваше думите му, гледаше прясно изкопаните буци — земята беше суха, отдавна не беше валял дъжд и по буците личаха следите на лопатата. До ковчега застанаха мъже с ловджийски униформи, повдигнаха двуцевки и откриха огън по небето. Към тях притича брадатият мъж и извади пистолет. Залповете на двуцевките поглъщаха пукота на маузера му и брадатият плачеше. Борис го позна — беше зареченският поп, другар от детинство на баща му.

Стрелбата секна, на гробищата стана тихо, спря и вятърът. Борис облегна чело на бащината ръка — слънцето беше огряло и стоплило ръката — и чу как сред цветята се промъкваше едва доловимо тиктакане. Часовникът с надписа придружаваше баща му. Пружината му се навиваше веднаж седмично, в джобчето на жилетката той щеше да работи дни наред. Вместо сърцето.