Светомир Бабаков
Червеният автобус (23)

23

Вера написа задачите на черната дъска, учениците се спогледаха — от тази контролна работа зависеше успехът им за срока — и се наведоха над тетрадките. Тя седна зад катедрата и отвори дневника. Необичаен шум я накара да вдигне глава.

— На Теди му е лошо, другарке!

— Кой Теди?

— На Гавраил, другарке! Ние му викаме Теди, затуй сбърках.

Гавраил беше един от малцината отличници-математици в този клас, другите преподаватели се оплакваха ту от държането, ту от успеха му, но при нея той внимаваше в час, вземаше участие в уроците и пишеше образцово домашните си. На родителската среща баща му остана като гръмнат от похвалите й — той повтори два пъти името му и номера в класа, за да се увери, че учителката не бърка.

— Гавраиле, иди при лекаря, щом не ти е добре. Следващия път ще правиш сам контролна работа.

Гавраил прибра чантата си и излезе присвит от класната стая. Учениците отново притихнаха — чу се как вън някой изтича в коридора и се спусна шумно по стълбата, — Вера извади резервоарната си перодръжка, смяташе да изготви плана си за следващия урок, но ръката й се отпусна на белия лист. Не й се пишеше.

Класът работеше прилежно. Никой не подхвърляше листчета и не шушукаше. Дори най-слабият й ученик, онзи с щръкналите уши, който стои с Гавраил на един чин — все му забравя името! — се беше облегнал на лявата си длан, не се опитваше да препише както миналия път, а мислеше съсредоточено и от напрежение лицето му беше огненочервено.

Вера написа на листа „План“, но вместо да продължи, подчерта думата с линия. След туй с още една. И двете бяха идеално прави. Какви ли не планове обмисляше за бъдещето си и всичко рухна. Ако Борис беше останал в селскостопанската авиация — друго щеше да е. Там беше сред другарите си и живееше с надеждата, че пак ще лети след година или две. Кой знае с какви хора се събра във виброполигона!

„Слаб“ — написа Вера на листа и в скоби 2. Беше за Борис. „Слаб“ — написа тя отново в другия край на листа и пак в скоби 2. „Тази е за мен.“ Ако види оценките й кака Мара! Предишната вечер тя й се скара, че написа няколко двойки в тетрадките на другия клас: „Как слаб! Ти на това двойка ли ще му сложиш? Я виж, мъчило се е детето, цяла страница е изписало ситно-ситно!“ „Отговорите му не излизат, како Маро. Не знае дори пътя за решение.“ „Е хайде, чунким ние много го знаем. Ако не се беше мъчило, сложи му двойка, ама на това пиши там за мъките му една тройка.“ Вера отказа. „Лесно е да пишеш двойки на чужди деца. Ще стане и твоето ученик, то да ти донесе някой път двойка, че да те питам тогава!“ „Аз няма да имам деца, како Маро.“ „Разправяй тия другиму! Да не те познах още в омнибуса, че си майка.“ „Лъжеш се.“ „Да не бях помятала два пъти, да ми разправяш. Ти да не мислиш, че дойдох при тебе за сините ти очи. Или че на мен тук ми е по-добре — една педя дворче няма и си оставих зокумите и цветята по комшиите. Заради детето дойдох. Както сте се подветрили двамата с Борис!… Като внуче ще си го гледам, вместо мое. Ти само раждай, аз ще ги гледам. На шейсет години майка ще стана…“ Вера се опита да я убеди, че се лъже, но кака Мара не й повярва. „След време ще разбере, че се е излъгала…“

Учениците продължаваха да смятат — шумяха само страниците на прелистваните логаритмични таблици. Онзи с щръкналите уши пак се подпираше замислено на дланите си, но вече пишеше бързо. С какви ли щуротии ще напълни листа!

Изтече половината час, но никой не предаваше тетрадката си — надценила беше подготовката им. Учениците станаха неспокойни, поглеждаха нервно часовниците си, момчето с щръкналите уши — ах да, казваше се Георги! — беше спряло да пише и почукваше с длан ухото си.

Вера задраска думата план, задраска и всичко написано на листа, сгъна го на две и почна да го къса — половинките на две, четвъртинките на две, осминките — също; върху дневника се образува купчина дрипави конфети…

Вратата се отвори, без да се почука предварително, в класната стая влезе директорката на техникума — директорката беше пребледняла, — след нея вървяха един офицер и двама цивилни мъже.

— Извинявай — каза директорката на Вера, облегна се на катедрата и зашепна: — Ужасна неприятност!

Учениците спряха да пишат, офицерът пристъпи напред — обувките му скърцаха, — застана пред черната дъска, скръсти ръце зад гърба и се усмихна на класа. Другите двама останаха до вратата — бяха млади и снажни, военната им осанка личеше и под цивилните дрехи.

— Другари — каза офицерът, — идваме при вас служебно и разчитаме на съдействието ви. В момента във вашия клас има няколко самоделни радиоприемника, молим притежателите им да ни ги предадат. Предлагаме туй да стане доброволно, да не претърсваме и наскърбяваме другарите им. Давам ви една минута срок. — Офицерът престана да се усмихва и наведе поглед над ръчния си часовник.

— Нищо не разбирам! — прошепна Вера. Класът беше спрял да диша и шепотът й изпълни стаята — двамата цивилни се обърнаха едновременно към нея.

— Аз! — обади се един пресипнал глас. Беше толкова тих, че Вера не разбра откъде идва.

— Стани! — изкомандува офицерът.

До чина се изправи със залитане Георги, щръкналите му уши, алени допреди малко от напрежение, бяха безкръвни и прозрачни. Той тръгна към черната дъска и се подпираше на всеки чин, край който минаваше.

— Дай приемника!

— Не мога — каза Георги. — Зашит е за куртката под мишницата ми.

— Слушалката къде е?

— Тук е, другарю… — Георги се запъна и някой от редиците му подсказа: „Подполковник!“ — Тук е, другарю подполковник. — Георги пъхна два пръста в левия си ръкав и извади една бакелитова микрослушалка. Пръстите на лявата му ръка трепереха и той я изпусна. Подполковникът понечи да я улови, но слушалката изчезна — пришитият за нея ластик я дръпна и скри в ръкава.

Няколко души се засмяха — смехът им прозвуча гротескно и фалшиво — и те млъкнаха засрамени.

— Следващият! — повиши глас подполковникът.

От средата на втората редица се измъкна Мария.

Дребното момиче оправи бретона си с изцапана от мастило ръка и тръгна към офицера.

— Моят приемник е същият — каза то.

— Следващият!

От последния чин се изправи най-добрият баскетболист на техникума. Стефан разкърши широките си рамене, докато минаваше между редиците. От левия му ръкав висеше и се полюляваше на тънък бял проводник слушалката.

— Същият патент е — каза той, — само че се скъса ластикът.

— Следващият!

— Няма повече — каза Мария.

Офицерът я погледна недоверчиво.

— Честна дума, другарю подполковник — няма! — добави Георги.

— Вземете тетрадките на тримата! — нареди подполковникът на цивилните и се обърна към директорката:

— Съжалявам, че ви безпокоихме, но — служба! Тримата ви ученици ще дойдат с нас. Довиждане! — поклони й се той. — Довиждане, ученици.

Не му отговориха.

Най-напред излезе единият цивилен, след него офицерът, тримата ученици и директорката. Вторият цивилен затвори вратата.

В коридора проехтя училищният звънец, но никой не скочи от мястото си. Класът очакваше обяснение. Какво можеше да им каже? Направили си бяха сами радиоприемници — нима е престъпление? Вера затвори дневника и конфетите се разпиляха по пода.

— Не зная нещо повече от вас — каза тя. — Понеже непредвидени обстоятелства нарушиха работата ви, смятам да направите нова контролна през идната седмица. Съгласни ли сте?

— Да! — отвърна хорово класът и много лица просветнаха.

В стаята надникна прислужницата:

— Другарко Панайотова, чакат ви в дирекцията на учителски съвет!

Стори й се, че учителите са се събрали в дирекцията на панихида — мълчаха с наведени глави, едни разглеждаха самописките си, други се опитваха да изтрият тебеширения прах от ръцете си.

— Колеги — каза директорката, — свиках ви в необичайно време, за да ви съобщя една неприятна новина. На някои от вас са известни част от подробностите, но аз ще разкажа накратко инцидента, да са запознати всички и да набележим колективно мерки. Преди малко във втори „а“ курс бяха арестувани трима ученици с укрити в дрехите им радиоприемници. Арестуван е и Гавраил от същия клас. Той заблудил колежката Панайотова, че не му е добре, измъква се със зададените на контролната задачи, изтичва в дома на Георги, там на тавана била скрита направена от тях радиостанция и предава по нея решението на задачите на Георги, Стефан и Мария. Властите, които преди няколко дни засекли вълната на радиостанцията, го арестували в средата на предаването. Сега ще се води следствие. Въпросните ученици от втори „а“ курс с това си деяние…

Вера не можеше да повярва: учениците се бяха подиграли с нея! Направиха я за посмешище пред целия курс и пред учителите. Гавраил я излъга! Дори Георги я изигра: пишеше така бързо и уверено, защото са му диктували решението на задачите. Пред погледа й. Когато се почукваше по ухото, Гавраил е преустановил предаването — тогава са го задържали, — а Георги е мислел, че се е повредил приемникът му. „Майсторски ме измамиха!“

— Това петно върху нашия техникум, който се бори за званието „образцов“… — продължаваше директорката.

„Защо петно! — мислеше Вера. — Второкурсници строят сами предавател и приемник!“ Стана й драго: виж ги ти хлапетата! Ами когато стигнат в последния курс!

— … Представете си, че всичките ни ученици тръгнат по този път! Съветът трябва да вземе решение за най-строгото им наказание. Имате думата, колеги.

— Предлагам колегиумът да разгледа предавателя и радиоприемниците — обади се инженер Траянов.

— Инженер Траянов, не се отнасяйте към инцидента като специалист, а като педагог! — прекъсна го директорката. — Моля колегите да вземат предвид и досегашното поведение на въпросните ученици. Гавраил например е предупреждаван два пъти от мен за високомерно държание към някои учители. Има сигнали, че той, Георги и Стефан се събират с момичета в различни квартири, слушат упадъчна музика, пушат и играят модерни танци. Виждали са ги на тепето по двойки.

— Слушат музика, танцуват, разхождат се — страшни обвинения! — засмя се инженер Траянов. — Хайде, ние не сме били млади!

Няколко души се усмихнаха, но директората отново взе думата:

— Инженер Траянов, колкото и арогантно да се държите, както и да се опитвате да ме обидите с намеците си, аз няма да се съглася да напуснете техникума, докато не си посочите заместник! Доведете ми подходящ човек и тогава вървете където искате… Колеги, да не се отклоняваме от основния въпрос. Предлагам съветът да вземе решение за изключването им от техникума. Ако утре се заведе процес, в него да не бъдат съдени наши ученици. Да мислим за честта на техникума!

„Пилат! — каза си Вера. — Понтийски!“ Нима директорката е същата онази жена, с която мереха палтата в магазините, която се шегуваше с напредналата си възраст и се опитваше да пуши в сладкарницата? През юли, разплакана, тя целуваше един по един като майка абитуриентите, с които се разделяха. А сега! Ще направи всичко възможно колегите да се съгласят с нея, да запази неопетнено името си на добра директорка… Вера се почувствува зле: кръвта ту нахлуваше в главата й, ту се оттегляше шумно. Как ли щеше да реагира Борис, ако бяха заедно и му кажеше за детето? На него сега нищо му няма, нищо не го боли, нищо не го застрашава, а тя трябва да постъпи в болницата. „Какво ли щеше да направи Борис, ако беше тук?“ От няколко дни тя често си задаваше този въпрос. Ирина й каза: „За да разбера Капитана, аз си опитвам да си представя, че съм на негово място…“ Обикновено Вера решаваше, че Борис би направил точно обратното на туй, което е намислила, друг път се улавяше, че се опитва да му прилича. И тя може да бъде като тях тримата! Права е Ирина — да бъдеш с хората прям и откровен е по-лесно. Въпреки туй няма да му каже, че изхвърли моделите за бродираните възглавници на спалнята, че от яд изгори и подареното й от Надка готварско ръководство… Борис щеше да застане на страната на учениците. Както защити тогава малкия пушач със сандала.

— Аз, като класен ръководител на втори „а“, подкрепям предложението на другарката директорка — обади се Любенов. — Тия ученици са ядрото, което деморализира цялата паралелка.

„Колко бързо се съгласи! — изненада се Вера. — Гледа да се отърве от по-нататъшни неприятности. Толкова месеца вече не може да прежали транзистора и ризата, които му отмъкнаха врачките, и все за тях говори, а сега за няколко минути прежали бъдещето на четиримата… Какво ще стане с тях? С момчетата как да е, те си имат родители, ще се наредят, но Мария! Мария е извънбрачно дете — ще пропадне… Колегите мълчат, може би ще гласуват. Да дойдеха сега отнякъде Борис и Симеон! Капитана и Ирина!“

— Иска ли някой думата? Има ли желаещи да се изкажат? — питаше директорката.

Вера се изправи:

— Аз.

— Правилно беше специално ти, Панайотова, да вземеш отношение — каза директорката.

— Вие уж ни събрахте да обсъдим колективно случая… — започна Вера.

— Обсъждаме го!

Вера не обърна внимание на репликата на директорката и продължи:

-… а вместо туй ни налагате едноличното си решение. Гавраил е от най-добрите ми ученици не само във втори „а“, но в целия техникум. — Вера млъкна, не можа да попадне на верния тон. „Тонът прави музиката“ — казваше Борис. Искаше да защити учениците, а се изказва половинчато като историчката, която миналата година заместваше временно отсъствуващия титуляр. Историчката никога не вземаше страна в споровете, не казваше „черно“ или „бяло“, а си избираше някаква сива среда — може би си въобразяваше, че така по-бързо ще получи редовно място.

— Това е твоя субективна преценка, която не се покрива с мнението на останалите преподаватели! — Директорката си водеше записки като следовател. Знаеше стенография и записваше и най-бързите изказвания. — И какво предлагаш?

— Съветът да се занимае с въпроса, след като се запознае с всички подробности — каза Вера и се ядоса: „Пак не попаднах в тон!“

— Свърши ли?

— Не. Понеже съветът и без туй се е събрал, предлагам да порицае направените тук от някои колеги, най-меко казано, нечестни опити за презастраховане.

Директорката изпусна молива:

— Кого имаш предвид?

— Вас, другарко директор. И колегата Любенов.

— Браво! — прошепна инженер Траянов, но всички го чуха. Преподавателят по физкултура й се усмихна насърчително: „Тревожи се за състава на баскетболния си отбор, а не взема сам думата! — помисли Вера. — Или пак ще ме увещава да пиша тройка на Стефан, за да може да отиде на лагер.“ Тя продължи:

— По-скоро ще напусна техникума… Ако се съглася с вас, няма да смея да погледна никой от нашите четиристотин ученици в очите.

— Да считаме ли изказването ви за устно предупреждение, че ще напуснете заеманата от вас длъжност?

— Да! — каза Вера и тръгна към вратата.

— Моля да се протоколира — каза директорката. — Панайотова, защо излизате от съвета без разрешение? Присъствието ви е необходимо — ще разгледаме и писмото на вашата съкооператорка Попова.

— Повръща ми се — сложи ръка пред устата си Вера. Едва се сдържаше, не можеше да търпи напоследък тютюнев дим, а в кабинета всички мъже пушеха.

Няколко души се опитаха да излязат с нея и да я подкрепят, но гласът на директорката ги върна:

— Колеги, без демонстрации! По местата си, моля!

Въпреки заплашителния тон на директорката, литераторът и преподавателката по физика я придружиха. Прислужницата, която стоеше отвън до вратата, отскочи смутено — подслушваше.

В коридора Вера се почувствува по-добре. Пред класните стаи учениците се събираха на групи и оживено коментираха. Когато видяха Вера, групите притихнаха. Тя наведе глава. „Избягах! — упрекна се Вера. — Не успях да ги защитя. Дори не казах какво мисля. Искам да се боря, а ето — не мога…“

Вървеше по тротоарите и не виждаше хората. При всяка крачка сградите край нея се люшкаха из основи. По булеварда бяха нападали осланените листа на чинарите — всяко жълто листо приличаше на сгърчена в конвулсии ученическа длан! — листата се залавяха за обувките й: „Бягаш, бягаш, бягаш!“