Светомир Бабаков
Червеният автобус (24)

24

Вера се забави. Борис прочете един стар вестник, останал от миналата година в джоба на зимното му палто, разлепените по електрическите стълбове пред жилището на Вера некролози, разгледа изрязаните от списания снимки в агиттаблото на кварталната отечественофронтовска организация, а тя не идваше. Когато я видя — сърцето му се сви: беше отслабнала и от цялата й фигура лъхаше умора и безнадеждност.

— Вера — повика я той. Стори му се, че тя ще отмине жилището си. — Какво има?

— Нищо. Неприятности в училище. — Тя не се зарадва на срещата. — А ти какво правиш… тук?

— Чакам те.

— Защото взех при мен кака Мара, затова ли дойде?

— Защото ти вярвам.

— Аз бях искрена с тебе, винаги. Ако съм лъгала, лъгала съм само себе си. Туй не засяга никой друг.

— Така ли мислиш?

Замълчаха и двамата. Не знаеха как да започнат очаквания разговор. Борис посочи залепения на електрическия стълб некролог:

— Познаваш ли този човек?

— Стамо Йорданов — Орела — прочете на глас Вера. — Осемдесетгодишен… Не го познавам, защо?

— Скоро разговарях с него. Нямаш представа с какъв възторг ми говори за своя съселянин Орела, а излиза, че Стамо и Орела са едно и също лице. Не допусках, че човек може да стигне до такова раздвояване: да издигне в култ мъртвата си половина и да живее, стоплян от нея.

Вера се облегна на стълба:

— Ние всички непрекъснато се раздвояваме и разкъсваме — каза тя и си спомни купчината конфети върху дневника.

— Разкажи ми за неприятностите си.

— Когато сме заедно, само за неприятностите си ли ще разговаряме? Веднаж ти, след туй аз — подхвърляме си ги като волейболна топка.

— Имам и хубави новини, но да свършим по-напред с неприятната.

— И аз като тебе. Ще трябва да си търся друга работа. Не мога да остана повече там… — И му разказа какво се случи в техникума. Когато стигна до конфликта с директорката, Борис я улови под ръка. — Ето, това е — завърши тя. — Дали ще се намери за мен работа в някой полигон?

— Ще те вземем при нас. Ще ти дадем ватенка, брезентови ръкавици с един пръст и гумени цървули или ботуши. Искаш ли?

— И какво ще правя?

— Ще ти покажем плетката.

— Пак ми се присмиваш!

Борис взе в шепите си ръката й. Дланите на Борис бяха станали по-груби и мазолести. И по-топли.

— Радвам ти се.

— Дойде да ми се подиграваш ли! Изгубих всичко… Не ми разваляй поне спомена за хубавите дни.

— Обичам те, Вера.

— Досега ми го казваше само когато си го изпросех… Нямам нужда от съжаление! Дори и от твоето.

Край тях минаваха мъже и жени, те се обръщаха и се усмихваха съучастнически; зад прозореца си Попова бършеше с кърпа листата на палмата, две ученички се спряха на няколко крачки от тях, наблюдаваха ги през рамо и Вера видя как се побутваха с лакът — може би бяха от техникума! Тя издърпа ръката си:

— Нямате капка милост!

— Кой?

— Вие, военните.

— Права си.

— Мислите, че можете да си играете с хората. Стига!

— Защо се сърдиш на мен! Кажи го на тия, които арестуваха Теди.

— Да не мислиш, че няма. Само да срещна подполковника!

— Избяга от директорката, а сега се емчиш! Или пак етюд, а? Да те заведа ли в службата на подполковника?

— Заведи ме! — Умората изчезна от лицето на Вера, в погледа и стойката и той долови нещо ново и непознато. — И без туй бяха решила да го търся.

Борис я улови под ръка. Тя се опита да се измъкне, но той я държеше здраво.

— Разкажи ми сега твоите новини.

— Издържах изпит за кранист.

— Нищо не разбирам. Отново ли се местиш?

— Кранист в полигона.

— По-добре ли е от арматурист?

— Золев ми предложи. Няма желаещи, особено през зимата. На него не мога да откажа.

— Кой е този Золев?

— Бригадирът ми. Ще те запозная.

— А защо няма желаещи?

— На мене ми харесва. Будката е стъклена, прилича на пилотска кабина, гледаш на всички страни и си високо над земята.

— А втората?

— Намерих нещо, което мислех, че съм загубил.

Пръстите му я галеха през ръкава, всички хора, които вървяха по улиците, бяха мили и добри и Вера едва се сдържаше да не ги поздравява наред. Колко хубаво щеше да бъде: „Добър ден, другарю! Добър ден, другари!“

— Да не се объркаш, когато влезеш при подполковника?

— Не ме познаваш! — каза тя уверено, но когато стигнаха до сградата, където работеше офицерът, изведнаж се разколеба: — Не е ли по-добре да дойда утре? Кой знае дали ще го намеря сега.

— Опитай. Ако искаш, да дойда с тебе.

— Не, сама — отказа тя. — Свикнала съм. — И тръгна към входа. Щом видя часовия, Вера се обърна безпомощна и объркана и Борис помисли, че ще се върне, но тя вдигна глава и се заизкачва по стълбището.

Дежурният офицер я поведе мълчаливо. Не се мяркаха хора, саксиите с цветя край стените предаваха някаква мрачна тържественост на коридорите, излъсканата мозайка беше коварно хлъзгава, Вера се смути: обясни в пропуска, че иска да се срещне с подполковника по служба, а не беше намислила какво ще му каже. Офицерът отвори една врата — вратата беше тапицирана с черна кожа — каза „Заповядайте!“ и се върна. Зад бюрото в дъното на стаята се изправи подполковникът и тръгна насреща й.

— Седнете — посочи той на Верна едно кресло.

— Не зная как да започна — призна тя.

— И на мене се случва — усмихна се подполковникът. — По-важно е как ще завършим разговора си. Беше ми много неприятно, че нахълтахме така в класа ви.

— И на мен. Да не говорим за учениците. Не ви ли е съвестно — това са млади хора, непълнолетни!

Подполковникът пак се усмихна:

— В подобни случаи бързината и изненадата понякога са решаващ фактор. Всичко можеше да се очаква, предаването приличаше на шифрограма: хиксове, игреци, корен квадратен, цифри. Преди два дни женски глас предаде на същата вълна „Червените ескадрони“ на Смирненски с тринадесет грешки. Специалистите ни не спаха цяла нощ да търсят шифър зад грешките. Снощи записахме две мексикански песни със съпровод на китара. Текстът им е полуиспански и непреводим. Можехме ли да предполагаме, че баскетболистът ви мечтае да стане естраден певец! Допускахме, че имаме работа с любители радиоконструктори, но трябваше да се уверим. Врагът не подбира средства, опитва се да използува всичко и всички.

— Но това е съвсем невинна детска постъпка.

Офицерът се замисли:

— Да, но и закононарушението е на лице. Уверявам ви, че нищо лошо няма да им се случи. Успокойте колегите си.

— Аз не мога — каза Вера. — Обадете се вие.

— Защо?

— Напуснах техникума.

— Другарко Панайотова, струва ми се, че не почнахме разговора както трябва и пропуснахме доста подробности. Я ми разкажете поред всичко. Какво стана в техникума след нашето излизане?

Вера повтори туй, което разказа на Борис. Когато свърши, лицето на подполковника посърна.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той. — Вярно е, че четиримата ни създадоха неприятности. Ние обикновено имаме работа с друг тип хора, а тия младежи ни дадоха глътка чист въздух сред мръсотията… Никой от тях не е арестуван, няма да има следствие и процес, децата са си вече в къщи. Мой офицер се зае да уреди формалностите около узаконяването на предавателя и вълната. Вместо да шмекеруват, да влязат във връзка със света. Говорихме с ДОСО, ще приемат и четиримата в радиоклуба. Това са възможностите ни. По-нататък имате думата вие.

Подполковникът направи няколко крачки из стаята и застана пред Вера:

— А сега за тебе, момиче. Позволи ми да те наричам така — имам дъщеря на твоите години. Акушерка е в едно родопско село, може би най-отдалеченото в района, без път, без лекар. Да не говорим за кино и други културни придобивки. Не мога да ти опиша трудностите и фанатизма на старите. Трета година е там. А ти?

Подполковникът отиде до бюрото си и вдигна телефонната слушалка:

— Вземи ми градския комитет на партията, не бързай! — след туй ще ме свържеш с началника на отдел „Просвета“. Дежурният офицер да дойде при мен!

И пак се обърна към Вера:

— Член ли си на партията?

— На комсомола.

— Плащаш членския си внос, нали?

— Редовно.

— И посещаваш редовно събранията?

— Да.

— Друго?

— Друго… няма.

— Говорим за участието ти в комунистическия младежки съюз, момиче. Комунистически и младежки! Не става дума за туристическия съюз или за дружеството на филателистите!

Вера се засрами, но издържа погледа на офицера. В погледа му нямаше превъзходството на силния, нямаше упрек, а само мъка. Подполковникът продължи:

— Не искам да се бъркам в твоята работа, но Георги е безнадеждно слаб по математика — дори когато му диктуват решението, греши. Заеми се с него сериозно. Разбрахме ли се?

— Това заповед ли е?

— Защо заповед! Започнала си борба — ще я водиш докрай. Друг изход няма.

На вратата се показа дежурният офицер.

— Придружете другарката до пропуска! — каза подполковникът.

Дежурният офицер със стегнатата си униформа й напомни снимките на Борис, правени в поделението. Имаше нещо в тези мъже, с което те се различаваха от другите. Не беше униформата и деловитостта им. Отликата не беше видима — Вера я възприемаше по-скоро като излъчване. Може би то се дължеше на всеотдайността, с която служеха на една идея. На чувството за дълг. На борбата, която трябва да водят със скрити и опитни врагове. Вера не можеше да реши какво извисява тия мъже над роднините й — на такива хора, макар и непознати, човек може да вярва. И атмосферата край тях е друга… Няма да постъпи в болницата! Може би и нейният син ще стане някога офицер. Дори и да не се ожени за Борис, Вера ще роди! Мария е извънбрачно дете, но туй не й попречи да построи радиопредавател. Нейното дете ще носи майчиното си име. Ако е момче, ще го кръсти Борис. Борис Верин! Прилича на литературен псевдоним, но не е лошо. Ако е момиче: Верина. Звучи като името на съветската скулпторка Мухина. Надежда Верина, Мария Верина, Ирина Верина. Може би ще строи космически кораби…

— Ще работиш ли при мен в полигона? — запита я Борис.

— Не — отвърна Вера, — макар че много ми се искаше.

— Подполковникът да не те завербува?

— И още как!… Ще ме заведеш ли някъде да обядваме?

— Не мога, Вера, останаха ми само стотинки за тролея. Вчера за шалчето дадох последните си пари. Разорих се — деветнайсет дни ти купувам по нещо. Както се уговорихме тогава: за всеки ден, в който не си щастлива, по един подарък. Имам обаче купони за стола. Ела, ще отидем в полигона. Малко ще се поизкаляш, но…

Вера го улови под ръка.

Край тях бързаха мъже и жени, понесли хляб, връзки с праз или бидони с нафта; профучаваха камиони и леки коли; регулировчиците, окачили пред гърдите си току-що получените усилвателни апаратури, дирижираха потока на автомобилите и стряскаха с гърмящия си глас пресичащите неправилно пешеходци; по радиото предаваха репортаж за тъкачките от „Марица“; пред киното, привлечени от надписа, че филмът е забранен за учащи се, се тълпяха възбудени ученици и ученички — закъснели да се снабдят с билети, те разглеждаха жадно фотосите с разголените актриси и подвикваха към минувачите: „Търси се!“ „Купувам два!“; от закусвалните по главната улица се носеше дъх на препечени кебапчета; работници разкопаваха — за кой ли път! — тротоарите и прокарваха нови кабели.

Борис и Вера свърнаха в пресечката, за да отидат на спирката при тунела и насреща им се зададе Теди. Той разхождаше отегчен и намръщен охраненото момиченце по тротоара и размахваше заканително показалец пред лицето му. „Приели са Албена в парашутната школа!“ — зарадва се Борис. Теди забеляза учителката си и лицето му пламна, опита се да пусне ръката на момиченцето, но то се държеше здраво. Теди оправи смутено куртката си, изпъна се така, че детето увисна на ръката му и свали шапка:

— Добър ден! — Теди гледаше в земята. Момиченцето поздрави само с усмивка. Вместо парцалената кукла то сурнеше подире си привързан на конец един малък червен автобус.