Светомир Бабаков
Червеният автобус (9)

9

Пред входа на жилищната кооперация Вера едва не се сблъска с домоуправителката Попова. Попова носеше саксия с пръст, ръцете й бяха изцапани.

— Извинявайте, другарко Попова. И по туй време пак с цветята?

— Донесоха ми една бегония, трябва да я засадя веднага, да не увехне. Толкова е нежна!… Мъжът ми се сърди — не може да разбере, че когато човек обича нещо, трябва да прави за него и жертви. Радостна ми се виждаш?

— Защо не! Какво ми липсва!

— Права си. Сега ти е времето… Добре че се видяхме, трябва да поговорим. Не искам да ми се сърдиш. По-възрастна съм от тебе и туй, което ще ти кажа, не е само мое мнение.

— Слушам ви, другарко Попова.

— Не сме доволни от тебе, Панайотова. Макар че си собственичка, длъжна си да се съобразяваш с мнението и интересите на околните. Миналата седмица много настойчиво те търсеше един плешив мъж. Не питам какво прави при тебе в полунощ с онази фльорца…

Вера се дръпна:

— Какво искаш да кажеш?

— Казах го вече, за фльорцата. Цялата махала я знае, беше любовница на бакалина…

— Не може да бъде! — Не приличаше на развратница онази жена с куфарчето. С примирението и умората си. Нима баща й е искал да настани при нея любовницата си! При дъщеря си! Докато беше домакин, приятелите му го задяваха за някакви жени, които представял за фактуристки. Но то беше отдавна!… Разигравал е комедия за преоборудването на завода. Понеже е вече началник на снабдяването — обяви тази за колежка…

— Длъжна съм да те предупредя: Не ни е безразлично какво се върши в твоя апартамент! И още нещо: в неделя бандата, която те изпращаше, разбуди с крясъците си целия квартал. Тук живеят трудови хора, имат нужда от почивка. Каквото и да ми кажеш, сигурна съм, че бяхте пияни. Този, небръснатият, който те изпрати преди малко, днес също те търси горе. Ние, съпритежателите, сме едно голямо семейство — всичко се чува и вижда от всички. Дори да речем да си затворим някой път очите — имаме деца, за тях трябва да мислим.

— Не те разбирам!

— Защото не наричам имената с истинските им имена. Много са грозни. Сега само те предупреждаваме, ако се повторят тия истории, ще вземем мерки. Заради децата ни. Мъжът ми е председател на другарския съд в квартала, каза, че ще извика и представител на отдел „Просвета“.

— Ти си ненормална! — не се сдържа Вера. Сигурно го каза високо, защото Попова се озърна смутено.

Вместо да се прибере, Вера изтича нагоре по булеварда. Искаше да стигне Борис. Защо? — сама не знаеше. Чувствуваше се унизена както преди двайсет години в тъмната пералня на детския дом. И ужасно самотна.

Настигна Борис в края на булеварда.

— Искаш ли да продължим разходката си? — каза тя.

— Какво има, Вера?

— Нищо. Следвам традицията от миналия път: да се срещаме по два пъти на вечер…

Опитваше се да се държи спокойно и непринудено, но гласът й я издаваше. Трябваше да му разкаже за Попова. Премълча само за „колежката“.

— Не зная как ще се прибера в къщи — завърши Вера. — Ако ме пресрещне пак?

— Защо трябва да се прибираш? Ще дойдеш у дома.

— Между мен и Дина има четири години разлика, Борисе, а според твоята теория четири години…

— Ти ела. Ще те запозная с кака Мара, да видиш каква хазайка имам. Като се наспиш, ще ти мине и утре, щом срещнеш домоуправителката, ще й удариш две плесници и от мое име.

— Ще ми станеш ли свидетел в съда?

— Омръзна ми, откакто съм се родил, да бъда само свидетел. Хайде! — и я улови под ръка.

Вера се опита да измъкне ръката си, но не успя — Борис я държеше здраво. Тя закрачи до него — приятно й беше той да я води. От пръстите му у нея преливаше непозната бодрост и лекота. „Защо да не приема играта? — мислеше Вера. — Винаги мога да я прекъсна. Ще го изпратя до тях и ще се върна. Вървим мълчаливо като заговорници…“

— Борисе, за какво мислиш?

— Нищо няма да разбереш. Мисля си защо не е прието да се закърпват скъсаните в боя знамена.

Вера не можа да се върне — на плочника пред къщата на Борис, въпреки късния час, бяха насядали на разговорка няколко жени, Борис отдалече се провикна: „Како Маро, водя ти гостенка!“, запозна я с хазайката си и Вера трябваше да влезе.

— Седни тук да те виждам по-добре — кака Мара я заведе до миндера и почна да нарежда пъргаво масата. — Заповядайте и да ви е сладко. — Тя придърпа един стол и се сви в края му. — Ако греша нещо, вие ме поправяйте. Отдавна не съм посрещала гости. Тъкмо туй си говорехме със съседките: с тия смени съвсем се объркаха хората. Ни на гости да отидеш, ни гости да посрещнеш.

Вера усещаше как жената я опипва крадешком с поглед и всеки миг очакваше хитро зададения въпрос коя е и защо ще остане да преспи при нея, но вместо туй кака Мара преместваше по-близо до нея чинията и я подканяше да си взема грозде.

— И в завода не можеш да си поговориш с приятелки, там все пустите норми ни са в главата. От зор станахме половин нормировчици и плановици. Попиташ някоя жена как е, а тя ти вика: „Осемдесет на сто“. За нормата ти отговаря, а ти си знаеш: не е изпълнила нормата, не е добре.

— Петдесет процента сте нормировчици, како Маро, а останалите петдесет? — закачи я Борис.

— Останалите проценти са за политиката — каза тя. — Щеш не щеш, трябва да си отваряш очите. Уж някъде в Африка пуши, а току и на тебе ти припарило. Дето вика нашият майстор: целият свят стана „синджир-марка“. И с Кремиковци искаш да знаеш какво става, и с химията, и със Слънчев бряг — ще свиваме ли още колана или наближава да отпуснем най-после една дупка. Който и да се бие в гърдите за тия строежи, каквито сладки и медени да разправят — моите пари са там, левче по левче са късани от надницата ми. Преди Девети се смеехме на капиталистите, а дойде време и ние да станем като тях…

— Богаташи ли? Не ни личи!

— Акционери, Борисе.

Вера се засмя и смехът й напомни на Борис колекцията от звънци на капитан Кънев. Като дете Кънев беше пасал бащиния си добитък и беше свикнал с хлопките. По-късно загуби цяла отпуска да издири у роднини и съседи захвърлените по изби и навеси хлопки. Успя да събере тридесет: от малките игриви звънчета, които овчарите връзваха на току-що родените агнета, до басовите хлопатари за общинските бици. Наниза ги по големина на една пръчка и ги закачи у дома си над дивана. Върнеше ли се радостен — Кънев прекарваше пръст по тях. И когато беше тъжен. Звънците зазвънтяваха един след друг и стаята кипваше от разногласата им песен. Когато го съкратиха, един артист всеки ден го увещаваше да ги купи. Докато стане водопроводчик, Кънев продаде дивана и радиоапарата си, но звънците запази.

Кака Мара също се засмя:

— Така е, акционери сме, затуй се сърдим на управниците, когато вземат да ни забравят! Ако си директор на едно акционерно дружество, не значи, че фабриките и акциите са твои. Малко ли ми смукаха душичката и в „Холтаб“, и къде ли не — зная ги тия работи.

Едва тази вечер Борис разбра откъде се подхранваше господарското самочувствие на хазайката му. Нямал е право да я упреква за постоянното й мърморене срещу непорядките в завода и в града. Изказвайки открито своето недоволство, кака Мара изявяваше обществената си обвързаност.

Вера погледна часовника си:

— Ще си вървя — каза тя и се изправи.

— Къде? — изправи се и кака Мара.

— У дома. Имам си квартира, преди малко се пошегувах с Борис.

— С Борис, Вера, можеш да се шегуваш, но не и с мене. Зарадва ме, че ще ми гостуваш и вече няма да те пусна. Ела да приготвим леглата. Все едно, че Венета ми е дошла на гости.

Вера не й отказа. Мислеше за майка си: за последен път отиде да я види, когато се дипломира. Пристигна в Пазарджик късно подир обяд, следващият влак за Пловдив беше в полунощ, очакваше, че майка й ще я остави да преспи, още повече че него ден вторият й мъж беше в командировка. Дипломирането беше празник за Вера — трябваше да бъде у някого, не искаше да споделят радостта й, стигаше й физическото присъствие на близко същество. Майка й я почерпи със сладко от вишни, насипа в чинийката двойно повече от друг път и излезе да донесе чаша вода. Тогава Вера я чу да заръчва на природения й брат да провери доколко часа работят автобусите за Пловдив и долови в гласа й тревога, че може да е заминал последният. Вишневото сладко остана недокоснато.

— Хайде, лягай пръв — каза кака Мара на Борис. — Не искаме да ни се мотаят мъже!

Вера очакваше, че Борис ще протестира, ще пожелае да останат още и да поговорят — сигурно така прекарват вечерите всички нейни връстнички, които живеят при родителите си — толкова добре й беше, че й се искаше да задреме и в просъница да слуша край себе си гласовете им, но Борис не възрази на кака Мара, каза „лека нощ“ и затвори след себе си вратата, без да се обърне. Без да й се усмихне. Сякаш беше разговарял с непознати пътници във фоайето на хотела, докато получи от портиера ключа.

В стаята си белокосата жена се развесели, отваряше пъргаво чекмеджетата на потъмнелия скрин, изваждаше чаршафи и калъфки за възглавници, разгъваше ги, оглеждаше ги и недоволна ги прибираше, за да извади други.

— От моминския чеиз ми са — каза тя, когато застла леглото и оправи с длани гънките. — Моята майка ги е тъкала. Пазех ги за дъщерята, но тя не ги хареса. Чист лен е, пипни. Специално за лятно време, да държи хладно, но като не ги иска, какво да сторя. Затуй й купих найлонова нощница, нея дано хареса, когато дойде. Виж с какви големи дантели е, като за млада булка.

В широкото легло Вера се почувствува изоставена и обидена. „Как можа! Баща ми!… В моята къща. Затуй купи хладилника, затуй донесе леглото. Знае, че жена му никога няма да дойде при мен. Докато е жива, няма да ми прости, че той ми изпращаше по трийсет лева. Решението беше на съда, не можеше да откаже. Чужд да ми беше, не би постъпил така…“ Борис и кака Мара се отнесоха внимателно с нея, приеха я загрижено, но беше очаквала друго. Не искаше да го признае пред себе си, но знаеше, че е така. Орисията от университетските години продължаваше! Борис не й беше състудент, а и той като колегите й. „И аз съм жена — защо се държат настрана? Доближат се до мене и после — стой! Състудентките ми почти всички се омъжиха. Другите си имат приятели. Не са по-хубави от мен — и пак! Ако кажа на някого истината — няма да повярва. И аз не вярвах, че е недостатък да си нещо повече от обикновените момичета…“ Вера обърна лице към стената, лампата сред дъсчения таван блестеше толкова силно, че очите й се насълзиха. Не обичаше да извиква от миналото спомените си. Хората, които живееха със спомени, тя оприличаваше на ония вманиачени домакини, които всяка седмица изваждат от гардероба старите си и ненужни дрехи и ги просват на слънце с хастара навън, за да измрат молците.

За да се откъсне от мислите си, Вера реши да брои наум. В университета и в техникума цифрите за нея винаги имаха определена стойност, служеха за решаване на непознатата задача или за извеждане на формула, сега, в чуждото легло, те се редяха една след друга празни и безсмислени като удари на барабанчик, подир който никой не крачи. Тишината се сгъсти и натежа в стаята, стори й се, че отвъд стената Борис въздъхна. Сигурно и той лежеше буден, но не се отказваше от играта. Старата като света игра между мъж и жена. Или въобще не играеше, а се беше отнесъл към нея като към кученце, което е срещнал на пътя измръзнало и гладно. Погали го с поглед и с думи, поведе го със силната си ръка, нахрани го и го стопли, след туй изми ръцете си няколко пъти със сапун, да не би да се зарази от ехинокок, и сега спеше доволен, че е изпълнил дълга си. Може би и хъркаше. Ако не ги разделяше стената, би ударила Борис през лицето. Заради вниманието му, за добротата и грижите му. Колкото мислеше за него, толкова повече набъбваше и растеше омразата й. Тя я и приспа.

Събуди я слънцето — то грееше в лицето на Вера и тя отначало помисли, че не е дремнала нито минута и че й блести електрическата крушка. Къщата й се стори по-приветлива и уютна, отколкото вечерта. На масата в кухнята беше приготвена закуска за един човек, върху кутията със захар стоеше откъснат от тетрадка лист: „Ще се опитам да се измъкна довечера. Купи билети за кино.“ Макар че нямаше обращение, бележката, можеше да бъде само за нея. От Борис. Вместо подпис беше драснал една голяма буква „Б“. Двамата бяха излезли, без да й се обадят.

Когато мина край Борисовата стая, Вера реши да надникне в нея и да я разгледа. Очакваше, че стаята на Борис ще прилича на стаята на Капитана с накачени по стените снимки и ще е разхвърляна в „творчески безпорядък“, и се спря изненадана на прага. Стаята беше полупразна. По стените нямаше нищо, бяха голи и студени, креватът застлан със сиво одеяло, стар олющен гардероб, покрита с амбалажна хартия маса и стол пред нея, на масата — пепелник от снарядна гилза, зад вратата — два куфара, поставени един до друг. Стори й се, че е влязла в стаята на човек, който се е приготвил за пътуване. Отнесеше ли куфарите и пепелника, стаята щеше да изглежда необитаема.

Вера седна на стола и се опита да си представи как би се чувствувала в такава стая. Беше по-лошо, отколкото в пансиона. Тя издърпа чекмеджето на масата — искаше да се убеди, че Борис наистина не се е приготвил за заминаване — в него бяха напъхани безразборно писма и тетрадки, в капака на кутия от шоколадови бонбони бяха нахвърляни ножчета за бръснене, няколко молива, кибрит, измачкани цигари и едно червило за устни. Щифтът му беше полуизхабен. Някоя жена беше спала при Борис и забравила червилото си. Вера го взе и се усмихна: капачето на гилзата беше затегнато от засъхнало червило — отдавна не го бяха отваряли. Тя опита червилото на ръката си, беше много тъмно, жената е била черноока, на нея нямаше да й отива. Вера затвори чекмеджето и се огледа. Откри само чифт мъжки обувки под леглото. Те бяха единствената лична вещ, която напомняше за обитателя на стаята.

Вера коленичи и извади обувките. Токовете им бяха леко изхабени от външната страна: Борис стъпваше накриво! Откритието й я зарадва — малките недостатъци правят по-скъпи близките ни хора. Тя пъхна длани в обувките: дясната длан в дясната обувка, лявата — в лявата, и се опита да ходи на четири крака из стаята. Стана й смешно: все едно че Борис пристъпва важно и тежко с калните си обувки, а подире му подтичва тя. Като онези двойки родопчани, които, дори и когато слязат в града, пак вървят разделени: мъжът напред, горд и недостъпен, съпругата смирена и кротка след него, натоварена с всичкия багаж или с кипро скрити под престилката ръце.