Светомир Бабаков
Червеният автобус (10)

10

В средата на седмицата се появи непредвиден в календара празник. На разсъмване заваля дъжд, земята се разкаля, не можеше да се влезе в бостаните и в блоковете, засети с домати и чушки — кооператорите не излязоха на работа. Жените още в тъмно се свряха в летните кухни и под големите казани с вода за пране лумнаха огньове, мъжете се повъртяха край кокошките и прасетата, дадоха им храна, постояха при радиоапаратите и тръгнаха, наметнати с полиетиленови платна към стопанския двор на кооператива. Там, на поляната отвъд празните кошове за царевица снощи кацнаха двата самолета на селскостопанската авиация. Мъжете искаха да използуват дъжда и да ги разгледат на спокойствие, да попитат туй-онуй летците и да изпушат по една цигара далеч от стопанките, които непрекъснато им намират работа из къщи.

Дъждът миеше и полираше самолетите, мъжете от екипажите бършеха край тях омаслените си ръце, миришеше на бензин, до варелите с гориво бяха набити колчета с надпис: „Пушенето забранено!“ Металните птици напомняха на селяните годините, прекарани в казармите или по фронтовете, и изровиха от паметта им спомени за учения и сражения. Селяните бяха сити, дъждобраните ги пазеха сухи, земята не криеше мини и вместо на кръв дъхаше на топла влага; разговорът за бомбардировки, картечници и атаки беше сладък като цигарения дим.

Колкото пъти минеше край събралите се на групи селяни, Борис долавяше откъси от разговора им и се питаше дали тези възбудени и оживени мъже са вчерашните уморени копачи, потънали в прах каруцари и изнервени гледачи на добитък. Изстраданата преди две десетилетия световна война възкръсваше в спомените им коригирана — човешката памет има чудното свойство да отсейва ужасите и мъките и да задържа само случаите на героизъм и другарство! — мъжете сякаш не говореха за войната, а за тържествената второюнска заря с много фойерверки и пукотевица. Кацането на самолетите предизвикваше подобни разговори във всички села.

— Другарю — спря го един кооператор, — тия машини само за семена и тор ли са или могат да носят и друг товар?

— Основното им предназначение е борбата със селскостопанските вредители — каза Борис.

— Друго те питам. Доста от тия машини взеха да прехвъркат насам-натам, народна пара е туй, интересува ме, ако се наложи, искам да ме разбереш правилно: в краен случай могат ли да носят бомби?

Въпросът не беше нов, най-малко двадесет души бяха питали досега за същото. За тях самолетът си оставаше само бойно средство. Не признаваха дори и изтребителите — бомбардировачите, виж, са друго нещо! Изпипана работа! Защо държавата не купува бомбардировачи — за сеитба и торене си имаме трактори и редосеялки, сами си ги правим вече, а можем и на ръка, не сме забравили още. Борис попита веднаж един такъв доброволен сътрудник по въпросите на въоръжаването: „И кого ще нападаме с тия бомбардировачи?“ Мъжът се усмихна и измъкна от задния си джоб нож с бяла кокалена дръжка. „Ако щеш вярвай — каза той, — у нас жената реже главите на кокошките и на мисирките, когато колим прасето, мене да ме няма, но без ножа никъде не ходя. Всяка вечер е под възглавницата ми. Не мисля да нападам някого, но с ножа си е дручко. Да разрешат утре револверите, още утре си купувам един седем на шейсет и пет.“

Застанал на сушина до царевичния кош, Симеон оживено отговаряше на въпросите на селяните. Захапал цигара, той обясняваше с ръце тактиката на въздушния бой: двете му опънати длани ту се засрещаха под ъгъл, ту се разминаваха — веднаж едната отгоре, след туй другата. Кооператорите го бяха заобиколили плътно и го слушаха с блеснали очи. Ако в този момент се обявеше мобилизация, тия мъже щяха да тръгнат за сборните пунктове със същата готовност, с каквато отиваха на екскурзия до Баташкия водносилов път.

Борис седна в кабината на опръсканата с кал цистерна и загледа кацналите самолети. Сърцето му кървеше. Знаеше, че ако пожелае да лети с другарите си, няма да му откажат, но беше обещал на командира да стои настрана. „Зная, че си летец — каза му той, когато подписваше заповедта за назначение — и точно затуй, докато си шофьор, нямаш работа при самолетите. Това не е пожелание, а заповед!“

Борис отмести поглед от самолетите и видя как Капитана наметна якето си през глава и тръгна към цистерната — той пресече поляната, изгорялата трева се беше напоила с вода и под краката му отхвърчаха пръски — и Борис му отвори вратата отвътре.

— Защо се скри тук, Борка? От сутринта не си на себе си. Изплюй камъчето!

— Ще се женя, Капитане — каза Борис.

— Такива неща да се чуват — оживи се Капитана. — Очаквах го, Симо!

Борис разбра намека, но не реагира.

— Вчера казах на Вера.

— И тя?

— Не възразява.

— Значи работата е сериозна.

— Много.

— Снощи бях при председателя и в тъмното ми се стори, че нашата цистерна пак е спирала пред къщата на Агрономката! Или се лъжа?

— Сбъркал си службата, Капитане. Мястото ти е в разузнаването! — Това беше и упрек, и комплимент. Капитана в свободното си време четеше само повести и романи за разузнавачи — по този начин задоволяваше несбъднатата си юношеска мечта да работи в разузнаването. От всички съвременни герои Капитана признаваше за съвършен образ само Авакум Захов.

— Ясно — побърза да се съгласи той.

Дъждът почукваше монотонно по ламаринения покрив на кабината, капките наедряваха и се стичаха на вадички по предното стъкло — през него всичко изглеждаше мътно и разкривено.

— Добре че на тебе е ясно — каза Борис и пусна стъклочистачките. — У мене е една каша.

— Истинско предсватбено настроение. С всички е така.

— Благодаря за утехата, Капитане — каза Борис.

Двамата млъкнаха. Стъклочистачките-метрономи отчитаха мълчанието им. Мълчанието между близки хора никога не тежи, то е продължение на заглъхналия разговор. Капитана мислеше за своята женитба. С Ирина се познаваха от юноши, любиха се три години. Докато не получи първата си заплата като телефонистка, Ирина не се съгласи да обявят годежа. Една година стояха сгодени. Когато сключиха най-после брака, Капитана не изпита никаква радост — беше чакал този ден много дълго. Сякаш беше дошъл краят на учебната година — последният урок свърши, а от умора той посрещна с безразличие настъпилата ваканция. Всяка пролет той и Ирина забравяха да отпразнуват годишнината от сватбата си.

Борис мислеше за Симеон. Симеон се запозна с Цеца на плажа. До обяд плуваха, опитваха се да правят слънчеви бани в пълзящата сянка на разхождащите се край тях пловдивчани, обядваха заедно в павилиона на плажа, Симеон почерпи с бира цялата й компания и се улови с Цеца на бас, че може да издържи минута и половина под водата, без да си поеме дъх. Условията на баса бяха: който спечели, има право да изкаже едно желание, партньорът е длъжен да го изпълни. Симеон издържа деветдесет и две секунди, посрещнаха го възторжените викове на компанията, отначало той мислеше да я целуне пред всички, но изведнаж каза: „Да се оженим.“ Цеца пребледня и компанията притихна. Борис се опита да обърне всичко на шега, но Симеон се разсърди. Цеца прехапа устни и отсече: „Аз от думата си не се отказвам. Щом иска да се оженим, ще се оженим още днес!“ И напъха косите си в гумената шапка. Докато двамата донесат паспортите си, Борис купи цветя. В Дома на младоженците Симеон научи трите имена на съпругата си, че е от Северна България, че е студентка в трети курс на вест, че баща й, щом разбере за брака им, ще ги Пловдивския медицински институт и чу радостната „разсели“ и двамата. „Той работи в окръжното управление на МВР“ — каза тя. И след малко: „Веднага ще ми спре издръжката.“

— Трябва да се въведе някакъв задължителен срок за опознаване преди сключването на брака. Най-малко четиридесет дни — обади се Капитана и насочи запалката-пистолет към лицето си, сякаш се готвеше да се самоубие. — Вера е хубав човек, но много си приличате с нея. На тебе ти трябва жена, която да те държи на земята. Но щом сте се разбрали… — Капитана махна с ръка да разкъса и пропъди цигарения дим, който се стелеше на пластове в кабината.

— Ако Симеон беше чакал четиридесет дни след запознаването на плажа — продължи Капитана, — нямаше да се ожени за Цеца и нямаше да се развежда след два месеца. Милиционерският началник щеше да вдигне тупурдия до небето, щеше да се рови в произхода и миналото на Симо, докато се докопа до грехопадението на Адам и Ева, майката на Цеца щеше да припада през два часа и тъй нататък. Бяха решили да я оженят на всяка цена за лекар, както я и ожениха. Нямаше да страдат нито Симеон, нито Цеца.

— Случаят със Симо не е типичен.

— Решил си да си счупиш главата, чупи я! Аз на сватбата ти няма да дойда — поздравленията и подаръка си ще ви поднеса след пет години.

— Много мило, Капитане — каза Борис. — Човек с годините става предпазлив.

— Поне да бяха докарали тора, докато вали — подаде ръка от кабината Капитана. — После пак ще губим време. — Той изскочи на дъжда, забради се с якето си: — Отивам при председателя… Знаеш ли какво открих: като прочетеш обратно името Авакум, излиза мукава!

„Засегнах го! — помисли Борис. — Заслужи си го. Жена да го държи за земята! Не стига, че «те» го държат!“ „Те“ — това бяха: един сух и слаб полковник от Министерството на народната отбрана — той ръководеше изготвянето на списъците за съкращение, и доктор Стаменов, който винаги намираше нещо в сърцето му след полет. Борис предполагаше, че лекарят го преглежда така щателно от желание да му помогне, а той събирал материал за дисертация! В критичния момент го представи за съкращение, както ветеринарните лекари бракуват негодния добитък и го изпращат в кланицата: като че противникът ще се интересува дали сърцето ти е в ред, преди да си размените любезности с картечниците… „Не трябваше да му казвам за Вера“ — укори се Борис. И си спомни вчерашния ден:

Към обяд, още когато източваха цистерната, той разбра, че не ще може да отиде в града, както беше наумил, и даде покана за телефонен разговор: искаше да чуе гласа на Вера. В четири часа началникът на пощенската станция не можа да влезе във връзка с Пловдив: някъде поправяли телефонните линии. В четири и десет — също. След половин час началникът се амбицира и обхванат от нетърпението на Борис, почна да търси връзка през Хисар, чрез посредничеството на някаква негова колежка от друго село. Получиха връзката, за щастие, Вера все още чакаше в пловдивската станция, но не можеха да се чуят — в телефонната слушалка се преплитаха много гласове, мъжки и женски, но никой не приличаше на Вериния. Тогава се обади познатата на началника и предложи да препредава.

„Вера, мъчно ми е, че не мога да дойда“ — каза Борис.

„Казва, че не може да дойде“ — предаде телефонистката и Борис съжали за признанието си. Със същия безразличен глас телефонистката сигурно предаваше в центъра сведенията за напоените или ожънати площи, за набраните през деня низи тютюн.

„Тя казва, че довечера имат съвет. — Стори му се, че телефонистката се прозява. — Има ли друго?“

Борис се почувствува неудобно: вдигна в тревога толкова хора, близо час те въртяха ръчките и търсеха връзка.

„Да! — сопна се той на невидимата посредничка. — Предайте й, че искам да се оженим следващия месец.“

Гласът на телефонистката стана по-любезен, очисти се от скуката и от металическите нотки: „Другарят — предаде тя на Вера — казва, че иска да се ожените до един месец. — И прибави от себе си: — Вие какво ще кажете?“

Отговор от Пловдив не последва, телефонистката извика няколко пъти „Ало! Ало!… Колега, не прекъсвай!“ след туй обяви съкрушено: „Връзката се загуби, другарю. Вместо Пловдив, обажда ми се балнеосанаториумът на трудещите се селяни!“

И затвори.

Борис остави неохотно слушалката на вилката и когато излезе от кабината, видя Агрономката — тъкмо наслюнчваше пощенска марка да я залепи на плика, който държеше. В черните й очи играеха пламъчета.

„Чудех се как ще се прибера, но късметът още не ме е напуснал — каза тя. — Извикаха ни на районно съвещание, та успях да напиша на спокойствие дълго и широко писмо на Филип. Ти какво правиш?“

„Използувам телефонната техника…“

„Чух те — засмя се Агрономката. — Ако не те познавах, щях да помисля, че не ти е стигнал кураж да го кажеш направо на момичето. Позволи ми първа да ти честитя. Ще ме вземеш ли с тебе в цистерната?“

В кабината тя се сви на седалката, опря лакти на заоблените си колене, подпря с длани лице и притихна като уморено от игра котенце — ако не работеше моторът, щеше да я чуе как мърка от удоволствие. Колкото пъти се вози при него, тя никога не проговори в кабината. Гледаше шосето напред или нивите встрани — отдаваше се телом и духом на пътуването. Веднаж му каза: „Аз винаги пътувам извън себе си, може би затуй в колата ми е най-добре.“ Когато селото остана зад тях, тя захапа две цигари, запали ги едновременно, огледа ги и пъхна тази, която гореше по-добре, между устните на Борис. Стори му се, че го целуна — по цигарата беше полепнало червило и тя имаше аромата и вкуса на устните й. Той очакваше, че Агрономката пак ще се прилепи до него, ще улови както друг път кормилото и сама ще свърне цистерната към елшовия подрастък край реката, но тя не мръдна от мястото си и през всичкото време се усмихваше загадъчно и хитро. Пред дома й Борис я запита защо се усмихва. „Ще се ожениш — каза тя — и ще ме разбереш.“

На вратата на кабината се облакъти един възрастен кооператор. Под платнището, завързано в единия край на клуп, се подаваше прикладът на карабина. Мъжът огледа кабината и Борис. Беше пазачът на самолетите, предишната вечер Борис го видя, когато се връщаше от оран. В което и село да се приземяваха, ръководителите на стопанствата, без някой да настоява, определяха мъже за въоръжена охрана на машините през нощта. „Всичко се случва“ — казваха те. Нощта отдавна беше свършила, изтекъл беше срокът на дежурството, но пазачът не се прибираше, не сваляше и карабината, обикаляше около самолетите, от стъпките му се образува разкривен кален кръг — нека всички в село видят каква отговорна задача му е поверена! И каква пушка!

— Ти от небесните сеячи ли си? — запита пазачът и подаде на Борис ментов бонбон. Сполучливото сравнение изненада Борис — беше толкова, хубаво, че отново събуди у него копнежа да лети.

— Не съм — преглътна въздишката си той.

— Значи така?

— Така.

— Е, от кои си тогава?

— От тия като тебе.

— От кои казваш?

— От орачите.

Пазачът го погледна недоверчиво, почеса се с два пръста под каскета и обиден, му обърна гръб. Гърбът му под платнището каза: „Щом си като мене и не си от небесните сеячи — не заслужаваш внимание!“

Борис съжали за отговора си — селянинът се обиди. Не искаше да го наскърби, а да му каже да не се подценява… Земята и светът принадлежат на орачите. Без тях не може да има летци и космонавти, министри и учени, професори и поети. Те са като гълъбите, на които селянинът поднася всяка сутрин пълните си със зърно шепи и птиците кацат по раменете му да кълват.

После си помисли: „Дали не се обиди от думите ми, че и аз съм като него?… От кои съм аз въобще?“

Валеше дъжд и пазачът обикаляше около самолетите. Не искаше да излезе от своя разкривен и кален кръг. Кръга, от който излитаха самолетите.