Светомир Бабаков
Червеният автобус (2)

2

„Държах се като хлапак! — ядоса се Борис, когато остана сам. — Трябваше да я вкарам в квартирата. Ако бях настоял, щеше да се съгласи. И тя сигурно съжалява, но вече е късно…“ Стана му тягостно. Струваше му се, че трябва да премине през някакъв безкраен сив и мръсен облак, за да излезе под ясно небе. Усещането не беше ново, то го потискаше по няколко пъти в месеца. Единственият начин да се отърве от него беше да отиде сред хората. Не да разговаря с тях, а да ги гледа отстрани. Да се плъзгат пред него, да ги проследява десетина крачки, след туй погледът му да улавя други. Да гледа походката им, облеклото, отделни жестове, да чува откъслечни думи. Колкото повече хора минаваха, толкова по-бързо изчезваше тягостното чувство. Пъстрият човешки поток го отнасяше със себе си.

Борис се огледа — една двойка влюбени хлътна в сянката на църковната ограда и остана там — и улицата опустя. Ако се прибере в къщи, щеше да е по-лошо, затуй реши да отиде у Капитана. В който и час на денонощието да позвънеше в дома му, знаеше, че ще го посрещнат сърдечно. И ще го разберат.

Той се спусна по стръмната уличка и навлезе в „Капана“. Някогашният занаятчийски квартал наистина приличаше на капан с кривите си и тъмни улици, с мрачните решетки и затворените капаци на кооперациите, със струпаните като примамки пред складовете купища желязо и амбалажни каси, със смесената си миризма на ръжда, ацетилен и нафта. Между две високи и тесни като комини сгради, в полутъмното и винаги влажно дворче беше гаражът на колата му. Ниската паянтова постройка някога е била тенекеджийска работилница, пред вратата й се четеше полуизтритият надпис само със собственото име на съдържателя, в дъното още стояха няколко бали ламаринени отпадъци.

Борис изкара колата на улицата. Горката Мика — незаконна рожба на съветския автомобилен завод и на неизвестната българска кооперация, сглобила преди години върху шасито шперплатовата каросерия — оклюма и се сниши под светлината на електрическия стълб. Макар че беше измил преди няколко часа газката, с която разнасяше резервни части и масла до временните летища на селскостопанската авиация, тя пак беше потънала в бежовия прах на шосетата. Боята й беше олющена, калниците набити, на кормилото с ножче бяха издълбани три имена: Кольо, Гецата и Сандо. Бравата на шперплатовото купе беше развалена и се затваряше само отвън с един закривен гвоздей. Гвоздеят вероятно беше рационализаторско нововъведение на Сандо. Така получи Борис колата, така щеше да я предаде. Постоянно го уверяваха, че ще му дадат нова газка. Последният вариант беше, че е пристигнала в русенската митница.

Капитана го посрещна на входа на апартамента, преди Борис да позвъни.

— Чух мотора на Мика — каза той. — Влизай, и Симо е тук. Жената е дежурна.

Симеон, съблечен по фанелка, се беше изтегнал напряко на кушетката и дългите му крака стигаха средата на стаята. Когато видя Борис, той бръкна под възглавницата и извади куп военни списания.

— Помислих, че идваш с някой чужд — усмихна се Симеон и седна до масата. — Просвещаваме се.

— Искаш да кажеш, че мечтаете — поправи го Борис. — Ако утре отново ни повикат…

— Летецът трябва да поддържа формата си — вметна Капитана.

— Със статии от списанията?

— Не забравяй, че ние с Капитана летим… — почна сърдито Симеон и изведнаж млъкна. Борис усети как Капитана го бутна с крак под масата.

— Не е тайна, Капитане — каза той, — летите… А аз вместо реактивен самолет — газка. Бръмбар вместо сокол!

— Не почвай отново! — Капитана го прегърна през рамо. — Какви летци сме и ние? Пилотираме катафалки! Летим толкова ниско, че тополите ни гъделичкат петите.

Намеси се и Симеон:

— Ще се открие и за тебе щатна бройка за летец. Селскостопанската авиация се създава сега. Трай!

— Докога?

— Казаха: през следващата година.

— Следващата! Няма да живея хиляда години!

— Не бързай — прекъсна го Капитана. — Може да се открие и по-скоро. Утре, след седмица или след месец.

— Ако падне някой от вас, така ли?

— Може да се случи и това, Борка — каза Капитана.

Замълчаха и тримата. Симеон се опита да разлисти илюстрованото списание, но се отказа, притегли купа към себе си и скръсти отгоре му ръце:

— Борка — каза той, без да вдигне поглед от списанието, — в края на краищата ти винаги можеш да отидеш на по-добра работа.

— Например?

— Не мога да ти посоча в момента нещо конкретно, но вместо да се измъчваш тук…

— Навсякъде разпитват само за мене: Къде е запасният лейтенант Борис Петров? Не сте ли го виждали? Точно такъв човек ни трябва! Без него…

— Остави иронията! — погледна го под вежди Симеон. — Знаеш какво искам да кажа.

Борис замълча: и Симеон ли? Преди няколко дни го срещна един съученик от прогимназията: „Не разбирам защо си шофьор. Баща ти да каже само две думи…“ Като че някой ги кара да му подхвърлят едно и също. Дали не е баща му? Той не се е отказал от намерението си да го настани на добра работа. Туй, че Борис е шофьор, баща му възприема като лична обида. Като неоценяване на заслугите му. Вярно е, че баща му може да го настани само с един телефонен разговор. Навсякъде го уважават и слушат. Дали още е сърдит? Не го е виждал, откакто напусна армията. Тогава баща му прие с изненадващо спокойствие вестта, че са го съкратили.

„Щом е станало, значи е трябвало да стане — каза той. — Майка ти до последния си час…“

Баща му не довърши мисълта си. Борис знаеше: до последния си час тя не можа да се примири, че единственият й син е станал летец.

„Владееш чужд език, имаш образование, не се тревожи — продължи баща му. — Всяко зло, дето казват старите, за добро. Почини си сега, от първи постъпваш във външната търговия. Ще трябва да изкараш тримесечен курс…“

Борис се изненада: баща му е знаел, а не се е застъпил да остане в летището! Той гледаше на службата му като на младежко увлечение, което трябва да изживее, намираше, че работата му е безперспективна. И не се тревожеше от лекарската диагноза!

Баща му се усмихна и извади от бюфета шише с ракия.

„За успеха на Петров-младши!“ — вдигна той чашата си.

— Звънът на стъклото напомни на Борис последната среща със съкратените заедно с него офицери. За Капитана, който трябваше да напусне армията заради един спор със заместник-командира по политическата част и неизпълнената му заповед, за Симеон с неговата характеристика: „… владее техниката, но е буен и невъздържан“, за капитан Кънев… Те бяха смутени и объркани, някои имаха семейства, бояха се за хляба на децата си — той можеше да бъде спокоен. Стори му се, че изменя на другарите си, бъдещето му се нареждаше по-добре, отколкото можеше да мечтае. Изведнаж Борис разбра, че всичко, което беше постигнал до този момент, дължеше само на баща си. Благодарение на бащините заслуги го приеха с предимство в езиковата гимназия и след туй във военното училище, благодарение на неговите връзки го изпратиха да служи в летището, което харесваше. Почувствува се унизен и остави чашата си ненапита. Трябваше да докаже на баща си — не толкова на баща си колкото на себе си! — че може и сам. Нали и той е Петров!… Борис се отказа от службата и не се записа в университета. От привилегии и стипендии имат нужда слабите! Знаеше, че греши и че утежнява положението си, но решението го издигна в собствените му очи. Само когато го обхванеше както тази вечер тягостното чувство, съжаляваше за постъпката си. След тримесечния курс може би щеше да замине в чужбина…

— Какво се замисли, Борка? — каза Симеон. — Докато имаш такъв баща…

— Не намесвай баща ми, Симо!

— Омръзна ми да те гледам оклюмал!

— Ще бъдеш ли доволен, ако отида другаде на работа?

— Шофьорлъкът ти тежи.

— И не помисляш, че ще ми липсват вашите катафалки, Капитана. И ти, овен такъв!

— Внимавай как разговаряш с по-старши от тебе! — смути се Симеон.

— Изпросихте си го, старши лейтенант Симеон Пенев — засмя се Капитана. — Не се сърди. Ще пиеш ли една мастика? Ти, Борисе?

— С Мика съм.

— Тогава и аз не искам — отказа се Симеон. — Да изпушим по една цигара и да си вървим. Жена ти пак ще ни завари тук.

Борис и Симеон захапаха цигари, но не ги запалиха, чакаха Капитана да извади своята запалка-пистолет, която той насочваше към всеки поотделно и за всекиго натискаше спусъка, макар че можеше само с едно щракване да им поднесе огън. Когато видя за пръв път тежкия хромиран пистолет, който не се различаваше от истинско оръжие, Борис му предложи в замяна австрийска електрическа запалка с акумулаторче и с реотан, разви теорията за съдържащите се в бензина канцерогенни вещества и опасността от раково заболяване, но Капитана каза: „Подарък ми е от командира“ и Борис се отказа.

От двайсет дни Капитана има запалката, но Симеон не можа да свикне с играчката: насочеше ли я към него, той едва се сдържаше да не му приложи хватката от „самбо“ за избиване огнестрелно оръжие от ръката на противника. Ето и сега: Капитана и Борис доловиха как само за част от секундата тялото на Симеон се изпъна като пред скок.

Капитана поклати глава и каза тихо:

— Време е да отвикнеш, Симо!

Симеон смачка незапалената цигара в пепелника, смъкна от облегалото на стола ризата си и се изправи:

— Борка, да се прибираме. — И си тръгна, без да се сбогува.

Капитана не се опита да ги задържи. И на него му беше мъчно за летището, за бойните самолети, за другарите, които останаха в поделението, но не искаше да се издаде. Беше по-старши по чин и трябваше да дава личен пример.

Симеон едва се вмъкна в кабината, намести празния бидон между коленете си и тръшна вратата. Борис подкара бързо, забеляза как след стотина метра смръщеното лице на Симеон се отпусна и увеличи още скоростта. Той натискаше до края педала за газта и не искаше да мисли, че нарушава правилника за движението. Колата трепереше и се задъхваше, каросерията й дрънчеше така, като че след миг ще се разпадне. Борис се увлече от бързината, забрави че улиците не са самолетни писти. Редките минувачи гледаха изненадано подир Мика. Двама миячи на улицата захвърлиха уплашено маркуча и отскочиха тромаво с тежките си ботуши на тротоара. Симеон се засмя, засвири марша на летците и почна да си тактува с юмрук върху бидона. Марша на летците той свиреше само когато му е много мъчно, но страшното беше останало назад.

— Закарай ме при Наска — каза той.

Борис въздъхна облекчено. Наска беше медицинска сестра в кръвопреливната станция. Симеон три пъти дава безвъзмездно кръв, три пъти му забиваха иглата, докато я склони да отидат заедно на кино. Криеше я от всички. Върнеше ли се в събота, изчезваше с Наска до понеделник. Кризата беше минала.

Когато се прибра в къщи, Борис пристъпваше на пръсти, за да не събуди хазайката, но преди да влезе в стаята си, вратата на кухнята се отвори и на прага застана слабичката жена:

— Борисе, ела за малко.

— Не спиш ли! — изненада се той и се намести на миндерчето до масата.

— Утре е неделя, ще почина до късно. Пил ли си нещо?

— Нито капка, како Маро.

— Тогава ще почувствуваш вкуса им — каза тя и постави пред Борис поднос с едри зрели праскови. — Ето ти чинийка и нож, ето и салфетка.

— От кого са: от сина или от дъщерята?

— От Людмил. Пълна щайга. Трябва да ги е избирал една по една, знае, че ги обичам. От одеве се ядосвам, че те няма — много са нежни и не траят. Почнаха да потъмняват, където са пипнати. Яж, за тебе са.

— Не съм слон! — засмя се той.

— Колкото можеш. От останалите ще сваря компот за зимата.

Тя седна срещу него, преплете пръсти върху карираната покривка — ставите й бяха почнали да се подуват и деформират — и го загледа. В такива дни няма по-щастлив човек от кака Мара. Греят и се усмихват не само лицето и очите й, дори и ръцете й се радват: ето, показалците й потрепват в някакъв нетърпелив и весел ритъм. Синът на Борисовата хазайка е агроном в едно сливенско село, дъщерята — Венета — лекарка във Варна. Тютюноработничката ги е отгледала и изучила сама, мъжът й е починал отдавна. И двете й деца си имат вече семейства, но не забравят майка си. Често й пращат колети: торби с орехи или бадеми, щайга грозде, ябълки. Тя я хапне някой плод, я не — и до вечерта ги раздава на познати и съседи; може би раздаването й доставя по-голяма радост от получаването на колетите. Тя живее петнайсет години в квартала и доста майки й завиждат заради Людмил и Венета.

Борис обичаше да стои в кухнята при самотната жена, да гледа как тя шета пъргаво, препасана с бяла найлонова престилка, да слуша тиктакането на потъмнелия стенен часовник, който хърка и се задавя като стар пушач, преди да отзвъни часа. И хазайката беше доволна, когато Борис се отбиеше при нея — върне се от селата, кажат си по някоя дума и после мълчат — Борис поляга на кушетката, тя плете. Свършеше ли домакинската си работа, кака Мара непрекъснато плетеше: пуловери за сина и дъщерята, вълнени чорапки, полички или жакетчета за Мерито. Плете или разплита недоволна и се усмихва. Мерито беше дъщеря на Людмил и единственото й внуче, Венета не искала още дете — нека завърши по-напред кандидатската си дисертация. Борис отначало се опита да се държи настрана от хазайката си: колкото са по-чужди, толкова по-добре — тя няма да се бърка в живота му, но не успя, старата работничка го подкупи с открития си характер и с непрестанните си грижи. Чуеше ли, че Борис не се връща сам, кака Мара изчезваше; никога не я срещна в коридора или на стълбата, никога не потропа на вратата му като предишната хазайка, която чакаше да дойде на Борис гостенка, за да поиска тъкмо тогава аспирин или дребни стотинки за телефонния автомат.

— Какво ти пише Людмил, како Маро?

— Писмото е от снахата. Людмил не се свъртал в къщи — туй да приберат от полето, онуй да полеят — да не си агроном сега! Добре били, върнали се от курорт и снахата ме кани: ела, майко, та ела, Мерито се е затъжила за тебе. Колкава е внучката, ама на̀ — човече! През април бях, как да отида пак, кой ще ми даде отпуска? Стига ми, щом зная, че са добре. На нас, родителите, малко ни трябва. Ти на баща си скоро писал ли си?

— Ще му пиша тия дни.

— Вземи си още. Ето тази жълтата, презряла е, ще се развари в компота. Не ти ли е мъчно, че не сте се виждали? Вместо да му пишеш, защо не се качиш на влака и не отидеш? Имаш влак в един и пет, ще стигнеш до гарата. Утре ще постоиш при него и ако си тръгнеш в неделя вечерта, рано-рано в понеделник, тъкмо за работа, ще се върнеш.

— Другата неделя може да отскоча. Утре ще отидем с едно момиче в планината. А и финансовият ми министър е в отпуска.

— Твоя си работа — момичета много, а бащата един… Аз ще ти дам пари. Ще ти сложа и праскови в една кесия — да си накваси устата, може да не е добре човекът.

— Како Маро, какво има? — Забележката и необичайната й настойчивост го смутиха и Борис бутна чинийката с необелената праскова.

Тя не отговори, пъхна пръсти под покривката, извади една телеграма — през всичкото време я беше натискала с ръце! — и му я подаде.

— Нищо страшно. Остареем ли, почваме да боледуваме… Донесоха я сутринта, нямаше как да ти обадя…

Борис не я слушаше. Като заловен заспал на поста си часовой, който не може да се откъсне от съня и да се ориентира, той четеше непрекъснато думите на телеграмата: „Баща ти зле тръгни веднага Стоев“, „Баща ти зле тръгни веднага Стоев“…

— Стоев, Стоев — повтаряше си Борис и не можеше да се сети, кой е този Стоев, който му е изпратил съобщението — като че в момента туй беше най-важното.

От унеса му го извади кака Мара:

— Ето ти пари — подаде му тя една десетолевка. — Сложих ти кесията с прасковите в мрежичката. Да не я забравиш някъде, че ми е от Венета. Хайде, тръгвай!

Едва когато се изправи, Борис се уплаши от лаконичния текст на съобщението: това е една от формите за ненужно щадене и психологическа подготовка на близките на починалия. Починал!

— Борисе, кой е този Стоев, дето е написал така телеграмата?

— Темелко Стоев. Председателят на съвета.

Темелко Стоев наричаше нещата винаги с истинските им имена… Сигурно баща му е имал криза, която вече е минала. Бай Темелко го обича, затова се е изплашил повече…