Светомир Бабаков
Червеният автобус (17)

17

Вера захвърли ученическите тетрадки на масата и се сви до миндерчето. „Като Пепеляшка в чуждата кухня…“ Плачеше й се.

След последния час й казаха да отиде при директорката. Вера се намръщи — всяко повикване при нея беше свързано с извънредна работа или нови задължения. Директорката беше работна жена, беше горда, че са й поверили техникума и всичко в него трябваше да бъде образцово. Независимо от жертвите, които трябваше да правят и тя, и преподавателите.

Когато влезе в кабинета, директорката й подаде едно писмо. Беше от Попова. В писмото си домоуправителката описваше всички обвинения, които й отправи тогава на тротоара, новото беше само туй, че „напоследък по няколко пъти в седмицата другарката Вера Панайотова въобще не се прибира нощем в жилището си.“ Попова беше я следила! Цял ден беше сред цветята си, колкото пъти се срещнеха след онзи разговор, домоуправителката й говореше за петуниите си, за аспарагусите и хризантемите, сложи фунийка на лимона си, за да извади отвод за нея, и Вера реши, че Попова е забравила за скарването — не може да е злопаметен човек този, който обича цветята!

Директорката напъха писмото в плика и го захвърли небрежно в чекмеджето си: „Мразя доносите — каза тя. — Мръсотия! Показах ти го само, защото е добре да знаеш какво става зад гърба ти. Извиках те за друго — тревожи ме успехът на втори курс. Извънредни часове с по-слабите ли, кръжок ли ще направиш — помисли… Ако не бързаш, хайде да минем двете през главната улица. Ще се отбием само в два магазина — трябва да си взема палто за зимата. Каквото си купя напоследък, мъжът ми все ме подиграва, че било демодирано.“

В магазините се забавиха доста. Директорката облече и премери най-малко двайсет палта. Харесваше ги, докато висяха на закачалките, но застанеше ли пред огледалото, бързо им намираше недостатъци. „Панайотова, я го облечи ти, моля ти се… Виж, сега ми харесва! — И се смееше: — Не са лоши палтата, но не щем да си признаем истината. Стареем, затуй се сърдим на дрехите си.“ Не купиха палто, директорката не хареса никое, но Вера пожела да има три или четири от тези, които облече. Стояха й много добре. После пиха кафе — в сладкарницата нямаше посетители — директорката също запали от Верините цигари: „Като едновремешните хайлайфки! — Мръщеше се от дима и кашляше: — Как не се задавяш?“

„Лошото е — мислеше Вера, — че не протестирах пред нея и не се възмутих от писмото. Тя може би остана с убеждението, че Попова има право. Трябваше да й разкажа истината. Тя щеше да ме разбере…“ Вера извади от чантата си ръкоделието, разстла покривката… и почна да бродира. Работата я увлече. Трябва да внимава, бодовете в тази страна са по-едри и разкривени. Защо ли? Да върви по дяволите Попова! „Обичам и искам да съм щастлива, не преча на никого, оставете ме!… Искам да имам свой дом и свое семейство, да обичам мъжа си и той да ме обича — нищо друго!…“

Свита на миндера, Вера неусетно задряма. Когато беше нещастна и тъжна, винаги заспиваше бързо. Можеше да спи с часове, седнала на стол, свита в ъгъла, където и да е и в най-неудобната поза. Приятелките й завиждаха, мислеха, че бързо се овладява, а тя заспиваше, защото не можеше да издържа напрежението и намираше спокойствие и забрава в съня.

Така я завари Борис. Той включи електрическата печка и я сложи близо до Вера, седна срещу нея и я загледа: „Вера се разхубави. Успокои се и лицето й доби нов израз. Все повече заприличва на мама…“

Щеше му се да направи нещо за нея, нещо голямо и хубаво, та да я зарадва, когато се събуди, но не знаеше какво. Сигурно не беше спала предишната вечер, той я изпрати до началото на булеварда — вместо да си легне навреме, пак е плела или бродирала! Вчера Вера донесе от някъде отпечатани на хартия бродерии за възглавници, купи и индиго. Беше радостна и възбудена, очакваше, че Борис ще се възхищава от моделите и ще й помогне да ги прекопират на плата, а на него те му се сториха излишни и смешни.

„Не ме занимавай с тия неща“ — каза й той.

„Аз ги правя за тебе! — изненада се Вера. — Искам в дома ни всичко да бъде красиво.“

Повече не говориха за бродериите, но му се стори, че Вера се отдалечава от него. Не очакваше, че тя ще заприлича на ония техни съседки от детските му години, които се интересуваха само от плетки и модели, от кройки, чилета и ибришими, от ковьорчета. Майка му ги наричаше „пасмантерийките“. Нима Вера си представяше техния дом пълен с възглавници и възглавнички — по леглата, по столовете и по пода! — с ковьорчета, с дантели и бродерии като стаите на ония търговски, касапски и бакалски съпруги? Бродериите не си ли отидоха заедно с „чаршийските дюкяни“, с файтоните, латерните и тефтерите за вересия?

Борис се закашля нарочно, за да я събуди, погали я по косите, но тя не трепна. Опита се да издърпа внимателно ръкоделието й — Вера се стресна и отвори очи.

— О, дядо Йоцо! — усмихна му се тя. Нямаше радост в усмивката й. Или така му се стори. — Ще имаш най-сънливата жена в света. Вместо да ти приготви нещо за обед — спи. Храни ли се?

— Да — каза той. Не искаше да разговарят пак за гозби и салати, да мият и бършат чинии и тенджери. — А ти?

— И аз.

И двамата доловиха, че не си казаха истината. Помежду им се спусна преграда, прозрачна и много тънка, пак се виждаха и се чуваха, нищо не бе се изменило, но Борис не посмя да я погали — боеше се, че ако посегне, ръката му ще се блъсне в стъклото. Както преди много години във витрината на магазина за играчки. Бяха дошли с майка му да я прегледа един пловдивски лекар, лекаря го нямаше, за да не стоят в тъмната чакалня, излязоха да се разхождат по главната улица. Във витрината бяха наредени грозни следвоенни кукли, един дървен войник беше паднал от поставката си и лежеше свит по очи върху прашното кадифе. Борис посегна да го вдигне. Голямото стъкло иззвънтя и се разтрепера, майка му се уплаши: „Ако го беше счупил, не можех да го платя!“

— Къде ходи днес, скитнико?

Вместо да сподели както друг път какво е видял, Борис отвърна кратко:

— Във виброполигона. — Смяташе да й разкаже и за срещата си с капитан Кънев, но се отказа. — Защо ти веднаж не ми кажеш как си прекарала деня?

— Обичам да те слушам. Хващам те под ръка и ти ме водиш из града. При мене винаги е едно и също: звънци, междучасия, дежурства, дневници, отсъствия, бележки. Половината час съм автомат, който проверява подготовката на учениците, а останалата половина — приличам на магнитофон: предавам готовата лекция. В междучасията само сменям ролките — според класа, в който ще вляза. Проза.

Вера съблече измачкания си шлифер:

— Ела до мене… Чудя се как съм издържала преди. — Сега времето ми минава по-бързо. Влизам сутрин в първия клас и си мисля: след пет часа ще бъда при тебе. После часовете намаляват на четири. На три. На два. Колкото наближава времето да си дойда, толкова по-лоша учителка ставам. Намирам най-трудната задача в сборника, прочитам я на глас: „Решавайте, ученици!“ и почвам да мисля за тебе… Борисе, обичаш ли ме?

— Всеки ден ли трябва да ти го казвам?

— Всеки. — Вера се облегна на възглавниците и преплете пръсти в неговите. Очите й бяха бляскави, както тогава в планината. — Обичам те и ми е добре. Обичам те и забравям грижите…

Празникът, който Борис донесе със себе си от улиците и от града, свърши. Не беше туй вече любовта, която търсеше. Това беше отдаването, но не любовта…

— Борисе, уморен ли си много?

— Защо?

— Да излезем. Искам да ти покажа нещо в една витрина.

— Да не са изложили от вчера насам някоя нова пътна чанта?

— Една чудна, бяла, емайлирана… Познай де!… Не се ли сещаш? Нещо, което ще ни е много необходимо… Предаваш ли се? Електрическа готварска печка с три колела и фурна!

— А пари за нея?

— Можем да я вземем на изплащане.

— Нали пак ние ще трябва да ги дадем. Кой знае по колко ще печеля през първите месеци.

— Нали ще получиш?

— Откъде?

— От къщата. Все ще я продадеш някой ден.

— Не помня да съм казал такова нещо. Чичо ми е завел дело, има документи, че са наследници с леля.

— Няма да се оставиш! Ще се бориш, щом имаш право.

— С леля Анастасия! Да ни съжаляват и да ни се смеят. Ти не се бъркай в тая работа. Това са мои неща.

— Нима при нас ще има „мои“ и „твои“?

— Добре де, вземи печката. На изплащане.

Вера се усмихна:

— Разкажи ми за виброполигона.

— Често ще ти говоря за него. Ще ти омръзне.

— Там ли ще работиш?

— По всяка вероятност — там.

— Разкажи ми.

Всичко започна с Веселин. Щеше да работи в същата бригада. Харесаха му хората. Хареса му работата им — правеха панели за сградите и сглобяеми конструкции за заводите. Там се зачеваше новият град. Жилищните блокове, на които се беше радвал. Заводите, които беше обикалял. Оттам тръгваха тежките панеловози. Можеше да постъпи веднага. Не го питаха за стаж, за правоспособност, за образование. Само Веселин се усмихна: „Помисли си, работата е мъжка. Не казвам тежка, а мъжка…“

— Ще постъпя като арматурист, Вера.

— Какво значи на български?

— Ще плета дантели като твоите. Само че от бетонно желязо.

— Щом ти харесва, аз… Това за дантелите намек ли е?

Вера пусна ръката му и почна да подрежда разпилените на масата тетрадки. В настъпилата тишина се чу как долу на двора кака Мара разговаря с един мъж. Добре че се връщаше старата жена!

— И двамата ли сте тук? — влезе засмяна в кухнята кака Мара. — Доведох бояджия. Влез, Божко, влез… Ето кухнята, видя и салончето. Салончето искам да бъде в резеда. По-весело ще стане.

— Резеда е много модерно — съгласи се бояджията. Беше куц, с хитро лице и малки присмехулни очи. — Имам чудесна вносна боя. В какъв тон искате кухнята?

— Вера, избери ти — каза кака Мара.

— Все ми е едно! — отвърна Вера и продължи да подрежда тетрадките. Гласът й беше чужд и рязък и старата жена я погледна разтревожено:

— Какво ти е, дъще?

— Извинявай, како Маро, не ми е добре. Уморена съм… Нека другарят предложи.

— Нещо в пастел?… Топъл банан, с фин валяк от златен бронз? — Бояджията се почувствува в стихията си. — Или в синьо? Синьото дава простор. Нежносиньо, небесносиньо, да?

— Да — каза Вера. Не го слушаше и не мислеше какво казва.

— Тогава в небесносиньо, Божко — потвърди старата жена. — А за вашата стая, Вера?

— Не зная… Както решиш. Ти си хазайката.

— Ела да видиш стаята, Божко — каза кака Мара.

Когато бояджията излезе, Вера постави тетрадките в чантата си и посегна към шлифера.

Борис се опита да вземе горната й дреха.

— Вера, къде?

— Трябва да проверя тетрадките. Имам да подготвям и нов урок.

— Работи тук.

— Не, ще си вървя. Днес и за двамата ще е по-добре да не сме заедно.

Кака Мара се върна задъхана, бързала беше по стълбите:

— Божко вика да боядиса в резеда и стаята… Защо мълчите, не сте ли съгласни? Тогава ще го променим. Той ще почне от кухнята, имаме време да решим. Вера, остави тетрадките! Уморена си. Не ти е добре и пак…. Да ти запаря ли чай?

— Не искам. Тръгвам си.

— Тогава ще пием тримата кафе. За хаирлия — дадох на Божко капаро. Не биваше да ми се сопваш така пред него. Божко е мъж на една наша работничка, нали знаеш какви са бояджиите, ще има да разправя по къщите.

— Но защо питаш мене, како Маро?

— Че да не питам съседите! Вие ще живеете тук, вие трябва да кажете какво искате.

— Кой ти каза, че ще живеем тук? Борис ли?

— Защо трябва да ми каже някой! По-самостоятелни от тук няма да сте никъде — двор си имаме, Борисовата стая е голяма, кухнята…

— Аз имам собствен апартамент, како Маро.

— Вера, нали ми каза: квартира?

— Имам нов апартамент. Седемдесет квадратни метра е.

— Така ли е, Борисе? — Кака Мара още не можеше да повярва.

— Вярно е.

— И няма да живеете тук, Вера?

— Така мисля.

— Вземи ме с вас. Едно кюшенце ще ми отделиш, колкото да се свия. Юфка ще ви точа, консерви ще ви затварям за зимата. И машинка си имам. Свикнах с вас.

— Още рибата в морето, а ти… Не се обиждай, освен мъжа си не искам никого край мен. Цял живот съм мечтала да имам свой дом. Построих си и не искам чужди хора.

Борис си спомни стареца с косера край новата къща: „Построихме си, имаме си. Законът…“

Вера сякаш му беше дъщеря! Той се опита да утеши кака Мара:

— Забрави ли Мерито? Ще я вземеш при тебе. Тъкмо ще й мериш блузките. Ще отидеш месец при Людмил, месец при Венета. На нас ще гостуваш.

— Месец при Людмил викаш… Месец при Венета… Та аз нямам никого! Дойде време да ви кажа. Слушайте, лъгах ви! И вас лъгах, и себе си. Нито Людмил, нито Венета съществуват на този свят. Мен ме осакати мъжът ми. Уби децата ми, докато бяха в утробата… Да не ми пращаха колети, да не ме поглеждаха, сърцето ми да късаха като на Невена, но да се бяха родили! Да ги знаех някъде живи и здрави!… Ботушите му бяха с кабари. Стражарски. Чак в Пловдив избягах от него. Намериха го умрял на пътя. Рекох си: тежкото свърши. А то: по-тежко! Останах като кукувицата. До днес на никого не съм казала. А вие ме питате: „Защо нас, како Маро?“

Борис понечи да я прегърне:

— Успокой се. Не знаехме. Прощавай!

— Остави ме! — дръпна се тя. — Не ме пипай. Затова съм готова на всичко. Да бъда в краката ви. Да ви стана слугиня. Не мога да ви кажа какво е. Без вас за мен живот няма. Знаете ли що за огън е човек да остане сам!

Вера изхлипа и си тръгна. Борис я настигна на стълбището:

— Ти какво: уплаши се, че трябва да я вземем при нас ли?

— Тя ще ми говори на мен за самота! И ти ще се съгласяваш с нея. Попита ли ме веднаж какво ми е на душата? Заинтересува ли се за моето минало? Нищо не е онова, което ти казах пред църквата… А сега изведнаж се разнежи. Коя е тя? Каква ти е?

— Хазайка… Една жена, която трябва да бъде стоплена. Която трябва да живее при нас. Това е тя. А ти какво искаш — всичко само на тебе ли? Тя плаче горе. Ела, друг път ще поговорим.

— Виждам, че тя ти е по-скъпа. Впрочем, излишно е… Върви!

— Вера!

— Върви и прегръщай стражарската жена. Мъжът й е убивал хора, може да е измъчвал и твоя баща, а ти!

— Вера, опомни се!

— Прав си — време е да се опомня! — И изтопурка надолу по стълбите.

Когато се обърна, Борис видя хазайката си — беше се облегнала на парапета и бършеше очите си. Беше чула всичко и не смееше да го погледне.

— Не беше стражар, Борисе. Дърводелец беше. Само се перчеше с ботушите. На вехто ги купуваше… искаше да го назначат полицай — и те не го харесаха. Много пиеше. Най-големият пияница… Заради мен вие… Да си бях мълчала. Езика да си бях прегризала… И сега, какво ще стане?

— Не се кахъри, како Маро! Ще я оправим някак си.