Светомир Бабаков
Червеният автобус (15)

15

— И какво ще правим сега? — почукваше с юмрук по дланта си Капитана. Като че удряше огниво о кремък. — Ясно е само едно: не можеш да останеш повече тук.

— Няма ли да се намери някаква друга работа в базата? — обади се Симеон.

— Едва ли. Доколкото зная, щатът е попълнен.

Борис мълчеше. Струваше му се, че разговорът не се отнася за него — идваше някъде много отдалеч, и гледаше спрелия вън нов автобус, отпуснат за нуждите на базата. Беше малка подвижна кола с високи оси — тя щеше да замести Мика. В съпроводителните документи беше означена: микробус.

— Ще заставим командира да му намери някаква длъжност — каза Симеон.

— Как? — оживи се Капитана.

— Ще намерим някой да му се обади. От комитета или за по-сигурно от София. Всичко се нарежда с връзки. Едно време са решавали парите, сега връзките.

— Приемам. Кажи при кого да отидем?

— Не мога да се сетя. Нямам такъв познат…

— Пак обща теория! — ядоса се Капитана. И се обърна към Борис: — Не остава друго, освен да отидеш при някой от приятелите на баща си.

— Казах ти: не мога!

— Ти ни кажи името, ние със Симеон…

— Стига, Капитане!

Капитана пак защрака огнивото:

— Блъскам си главата, Борка, и не мога да разбера защо шофираше ти?

От сутринта двамата му задаваха все същия въпрос, Борис разбра, че няма да го оставят на мира, докато не научат истината, и реши да я каже:

— Коцето беше пиян и не можеше да кормува.

Симеон скочи:

— Защо мълчиш толкова време!

— Симо, ако беше на мое място, и ти нямаше да се раздрънкаш!

— Но това оправя нещата!

— Казвам го само на вас. На мене вече ми отнеха шофьорската правоспособност, всички знаят и за самоотлъчката. Научи ли се командирът за Коцето — ще уволни и него. С туй моето положение няма да се облекчи, а той се закле, че никога няма да пие, щом е с кола.

— И по-рано обещаваше! — възрази Симеон.

— Но този път му повярвах — каза Борис и си спомни как Коцето плака и си скуба косите, когато изтрезня.

— Ако се беше записал в университета, нямаше да увиснеш сега — въздъхна Симеон.

— И ти, Симо, не се записа! — смъмри го Капитана. — Заради онази еснафка Цеца.

Симеон млъкна — нямаше какво да възрази. Ако Цеца не беше избягала, след като го съкратиха от армията, щеше да постъпи в университета. Щяха да следват заедно — така решиха в началото. Цеца отиде да предупреди родителите си и повече не се върна.

— Ама че си късметлия — продължи Капитана.

— И твоята е една! Точно щеше да влезеш в Партията. Щурман Недев подготвяше документите ти за кандидат партиен член. И той изпадна в неудобно положение.

— Стана също като в поделението, Капитане. И там партийната организация щеше да ме приеме през следващия месец… Изглежда, че наистина още не съм подходящ.

— Може би — съгласи се Капитана. — И какво ще правим сега?

— Все ще си намеря работа.

— Ясно, че ще си намериш. Но къде и каква?

— Гладен няма да умра. Пясък ще вадя, водопроводи ще правя… Кънев да не загина?

— Поне дочакай март, тогава ще летиш.

— А дотогава?

— Ще я наредим някак. Няма да те оставим. Където хляб за един, там и за двама.

— Дума да не става! Не помисли ли как ще се чувствувам през тия месеци? Отивам при Кънев.

— Кънев сам си търси друга работа, Борисе — обади се Симеон.

— Хвалеше ми се, че е добре.

— Именно: хвалил ти се е — намеси се Капитана. — Не иска да го съжаляваме. И на мене каза, че е доволен, но от другаде научих. Той е корав българин.

— Ние всички сме корави, Капитане. Национален белег.

— Така е, Борка, но в различна степен. Кънев е като онзи ранен в стомаха нашенец, на когото червата се влачели по земята, но пак не изпуснал шика и вървял напред. Турският аскер се разбягал ужасен, а той се усмихвал: „Нищо ми няма, аги, поясът ми само се е разпасал. Не бягайте, мамицата ви!“

— Зная случая — каза Борис.

— Откъде?

— Станал е с моя прадядо.

— Не може да бъде! — не искаше да се предаде Капитана. — Случило се е с чичото на баща ми.

— Стига! — удари по масата Симеон. — Елате у дома да ви покажа тоя нашенец. Още лани го нанесох на родовото дърво. Роднина ми е по майчина линия, а вие!

Тримата се засмяха, но след миг си спомниха повода за разговора и отново станаха сериозни. Симеон почна да се разхожда нервно из канцеларията, прекрачваше столовете или ги подритваше и хапеше устни.

— Прилича на приказка, разказана от идиот! — изпъшка той. — Отивам при командира да му кажа за Коцето.

— Не бива. Недей — помоли го Борис. — Първо: човекът има деца. Второ: идва зима. И трето: жена му пак е бременна.

— Да не се е женил за инкубатор! А че е пияница? И подлец е, мръсникът, щом мълчи толкова време и приема друг да пострада за него!

— Не викай!

— Ще викам. Да не искаш да те разцелувам за щуротиите ти? Повръща ми се от тоя фалшив хуманизъм! Грижим се повече за некадърниците. Помниш ли, когато се наложи да съкратят една бройка в работилницата? Трябваше да уволнят Стефанов — женкар беше и лош работник, а всички се замислиха за семейството му: „Жена и деца има човекът. Колективът свикна със слабостите му. Изгоним ли го, току-виж пропаднал…“

И вместо него изхвръкна Найден — добър производственик. Дадоха му хубава характеристика, спокойни бяха, че навсякъде ще го приемат. Устат беше Найден и побързаха да се отърват от него… Мижитурките я нареждат.

Капитана слушаше другарите и си мислеше: „Отплеснаха се и забравиха основното… След малко ще заговорят за международното положение. Не могат да решат дребния личен въпрос, а ще умуват по световните проблеми. Когато казах, че му трябва жена, която да го държи на земята, Борис се разсърди. А бях прав…“

— Оставете мижитурките — каза Капитана. — Какво решаваш, Борка?

— Ще отида при Кънев, какво има да се мисли!

— Има. Беше военен летец, стана шофьор, а сега водопроводчик! Непрекъснато слизаш.

— Приземих се, Капитане. Висотомерът ми е на нула.

— Остави шегите. Не исках да ти го кажа, но трябва, защото си ми другар. — Капитана се извърна и загледа навън през прозореца. — Непрекъснато слизаш в преносния смисъл… имам предвид общественото ти положение. И нашето.

Симеон се закашля смутено и стаята се изпълни с тягостно мълчание. Борис възприе настъпилата тишина като взрив. Взривната вълна помете топлината и сигурността, която изпитваше край другарите си. Извърнат към прозореца, Капитана не смееше да го погледне в очите. Борис очакваше, че ще извика от болка, но вместо болка почувствува празнота и в съзнанието му изплува отпечатаното в цигарените кутии предупреждение: „Пешеходци, пресичайте кръстовищата, когато регулировчикът е обърнат с рамо към вас!“ Капитана стоеше с рамо към Борис, Борис след уволнението премина към категорията на пешеходците — можеше да пресече.

— Капитана не искаше да каже това, Борисе. Не мисли така, вярвай ми — обади се Симеон. — Ние възприемаме твоето приземяване като заставане на писта в бойна готовност. Не искаме да се разделяме с тебе… Ще изкараме как да е до март. Съгласи се.

— Симо, не съм дете, не ме утешавай по детски! Капитана ми беше брат досега!

Капитана се изправи така, че събори стола си и излезе от стаята.

— Какви ги плещеш „беше“!

— Ще закъснееш! — Борис погледна часовника си.

— Я не се прави на глупак. Може и да не замина.

— Трябва да се лекуваш, Симо.

— Трябва да оправя вас по-напред. Кой знае какви щуротии ще извършите, докато съм в Банкя.

— Тръгвай — побутна го към вратата Борис. — Тръгвай. Трябва да заминеш, не разбираш ли?… Върви сега, върви.

— Без мене няма да постъпваш никъде на работа! Мисли му!

Борис отиде зад постройката при Мика. Беше се здрачило и здрачът прикриваше съучастнически всичките й недостатъци. Той седна в кабината, опипа волана и лостовете, включи фаровете, опита дългите и късите светлини. След ден или след два ще откарат газката във „Вторични суровини“. Борис се замисли за бъдещето си. Когато човек иска да прозре бъдещето, той търси опорните точки в миналото си. Изтеклите месеци отново се върнаха в кабината. Дойде Симеон — загрижен и разтревожен. Капитана се мярна за миг и изчезна. Борис включи мотора, моторът работеше добре. До него седна Вера. После Агрономката я измести и се сгуши на седалката. Със загасени фарове, застанала неподвижно, колата пътуваше на заден ход и колкото повече се връщаше, толкова по-неясни ставаха хората и околните предмети. Мика потъна в мъгла. Мъглата беше гъста и непрогледна — трябваше да спре. Преди да заспи — не беше мигнал две нощи! — Борис изгаси мотора и по навик ръката му включи габаритните светлини.

И сънува:

Пътуваше в един голям червен автобус. Не приличаше на градските рейсове — беше някаква чудна, непозната кола. Шофьорът не се виждаше, перденцата на стъклената преграда към кабината бяха спуснати, но Борис беше уверен, че са се срещали с него, и то неведнаж. Когато се огледа, Борис видя, че повечето пътници в колата му са познати: в нея бяха Капитана, Симеон, Ирина, капитан Кънев, кака Мара, Вера, Агрономката, работниците и селяните, които бе срещал по строежите и по блоковете, Теди, Темелко Стоев, леля му. Анастасия, чичо му, зареченският поп, Коцето и всички служители от базата на селскостопанската авиация, полковникът от МНО, офицерите от КАТ… Едни се бяха наместили удобно на пружинените седалки, други стояха прави и облегнати един на друг, се люшкаха ту наляво, ту надясно; отвън на вратата, едва намерили място за единия си крак, висяха на гроздове мъже и жени — дяволски трудно им беше да се задържат, но пътуваха.

Червеният автобус не пътуваше по асфалт, не и по чакълирано шосе, километри вървеше гладко, после изведнаж друсаше и подмяташе пътниците, преминаваше над трапове, моторът се задъхваше от напрежение и по туй, как шофьорът превключва скоростите, личеше, че автобусът изкачва стръмнина. Борис се опита да надникне навън, но не видя нищо — пречеха му гърбовете и главите на пътниците. За пътя му оставаше да съди само по друсането. Често, за да стигне до временните летища, той минаваше с цистерната през блоковете и сега му се струваше, че автобусът също върви направо, но шофьорът му не спира като него да оглежда нивите и да избира място за преминаване. „Кормува като танкист в атака! — помисли Борис. — Прегазва всичко, каквото се изпречи на пътя му.“

Борис се огледа за кондуктор — кондуктор нямаше. Колата е на самообслужване! — реши Борис и се сети, че няма билет. Стана му неловко: гратисчия! Той извади стотинки и ги подаде на Коцето пред него.

„За какво ми са?“ — запита го той.

„Подай ги напред да ми извадят билет“ — каза Борис.

Коцето му върна стотинките:

„И аз нямам билет.“

„Че може ли така?“

„Както виждаш — може. Трай си!“

Автобусът нагази в мека разорана почва и колелата му забоксуваха, едва се придвижваше напред.

„Ще затънем!“ — уплаши се Вера.

„Па да затънем — ще го избутаме“ — утеши я капитан Кънев.

Автобусът се измъкна от опасното място, увеличи скорост и пътниците се успокоиха. Някой отвори прозорците, в колата нахлу свеж въздух и перденцата запърпориха весело. Лейтенантът от КАТ подаде на Борис балонче:

„Надуй го!“

„Не съм пил ром“ — дръпна се Борис.

„Не е за алкохол. Проба вземаме от всички.“ Борис пое балончето, струваше му се, че само да духне в него и то няма да издържи и ще се спука, но колкото и да го надуваше, балончето лежеше отпуснато и смачкано в дланта му като извадена от морето медуза. Гърдите го заболяха да надува, но балончето не трепна. Капитана го гледаше със съжаление.

„Капитане, помогни ми!“

„Не мога, Борка, много ниско слезе…“

Борис почувствува, че се задушава — в гръдния му кош, на мястото на белия дроб се вмъкна балончето и той едва си поемаше дъх. „Капитане — молеше се той, — не ме изоставяй! Забрави ли обещанието, което си дадохме: Заедно, при всички обстоятелства и навсякъде! Тримата мускетари!“ Говореше, а от устата му не излизаше нито звук.

„Ще ти мине — каза му Темелко Стоев, — колко пъти ме е свивало така и мене.“

„Щом сме тук, не бой се!“ — насърчи го и зареченският поп.

Борис обнадежден му подаде монетите — ако има билет, ще му олекне — но Попа не ги взе. Стотинките натежаха в ръката на Борис. Отначало като гиричките на Капитана, след малко станаха по-тежки от щангите в гимнастическия салон на военното училище — не можеше повече да ги задържи и ги изпусна. Те изтропаха силно на пода.

Стресна се и се събуди. Пазачът на базата чукаше по стъклото на Мика:

— Какво ти стана бе, човек? Хубава работа — да викаш насън! Нещо страшно ли сънува? Плюй си в пазвата… Едва те открих. Не мога да разбера какво ви прихвана: командирът преди малко ме наруга и ме наказа за тоя дето духа, щурман Недев лежи сърдит отвъд варелите и сърба от звездната ви супа. Нареди да отидеш при него. Кажи ми какво става?

— Всичко е наред, бай Пешо.

— Дето вика Симеон: в пълен, ред и образцов безпорядък! Щях да забравя: да ти се намира някой фиш за тотото? Случайно така да ти е останал? В града на всяка крачка нацвъкали пунктове, а не вземат да открият един и при нас, та да е спокоен човек…