Светомир Бабаков
Червеният автобус (3)

3

Нощем жилищният блок приличаше на пътнически кораб, хвърлил котва до зеления кей на булеварда, за да поеме за далечен рейс десетките доскоро непознати и чужди едно на друго семейства. Зад осветените му прозорци се виждаше как шетаха новодомците: разместваха мебели, закрепваха корнизи и транспаранти, окачваха картини и полилеи, монтираха и сменяха бойлери. От зимника глухо се обаждаше брадва — някой пак сечеше на подпалки стара маса или бюфет, за които не бе се намерило подходящо място в апартамента. Вера промуши по навик пръст през тесния отвор на пощенската кутия, не напипа писмо — само веднаж раздавачът беше пуснал в кутията й едно известие от инвестиционна банка, — но този път не се почувствува самотна и изоставена, избърса праха от месинговата табелка с името си и се заизкачва бодро по стълбището.

Тя притвори зад себе си вратата и почувствува умората от нощната разходка. Надникна в хола, потънал в цветя, влезе в кухнята, отвори бюфета и както очакваше, не намери нищо за ядене. Празна беше и фурната на готварската печка, в хладилника се изстудяваше само едно шише с израелски портокалов сок. Вера огледа кухнята и се почувствува горда: подрежда си вече домакинство — утре, ако се наложи, ще може да посрещне гости за обяд или вечеря. Тя включи електрическия бойлер на банята и реши да почете, докато се затопли водата. На малкия библиотечен шкаф я чакаше започнатата книга, но Вера се наведе и взе от долната лавица един дебел том с тъмнозелена обложка. Досега не беше отваряла готварското ръководство, което Надка й подари заедно с една електрическа тенджера за новия апартамент. Предястия и салати — разлистваше тя ръководството. Супи. Постни и с месо. Вегетариански ястия. Дивеч и риба. Баници и сладкиши. Туршии и зимнина. Стотиците гозби я изненадаха — никога не ще ги научи. Не очакваше дори, че могат да се готвят толкова неща — беше свикнала с ограниченото меню на ученическите и студентските столове. Ако покани някого на вечеря, какво ли би могла да му поднесе? Например Борис. Никога няма да го покани, само като пример. Най-лесно ще бъде да купи нещо от кулинарния магазин.

В антрето звънецът издрънка припряно и настойчиво. По туй време можеше да бъде само той. Вървял е подире й! Топлинката, която продължаваше да я радва и след като се разделиха при църквата, изчезна, готварското ръководство — чуждо и излишно — натежа в ръцете й и тя затвори шумно книгата. Вера оправи косите си и отвори вратата. Точно тогава автоматът на стълбищното осветление изключи и в първия миг тя не можа да познае мъжа.

Беше баща й. До него стоеше непозната жена.

— Много късно се прибираш! — каза той и метна плетената си сламена шапка на закачалката. Баща й никога не слагаше шапката си, но през цялото лято я носеше в ръка така, че да се вижда пъстрият й италиански етикет. — Запознай се с колежката. Два пъти те търсим тази вечер. Запазих си един ключ от твоята врата, но съм го загубил. Знаеш ли, че звънецът долу при входа не работи?

— Не.

— По договор са длъжни да предадат всички инсталации в изправност. Трябваше да провериш!

— Как? Не мога да бъда при звънеца в апартамента и едновременно да натискам долу бутона.

Колежката на баща й се усмихна. Беше ниска и черноока, с боядисани коси, Вера не можа да определи годините й. Беше облечена с пъстра импримена рокля, носеше гердан от перли и дебела сребърна гривна, но обувките й бяха стари, с разкривени токчета.

— Можеше да помолиш някой да ти звънне. За уморен човек като мене… толкова стълби, на три пъти… Каква е тази Попова, която живее на първия етаж?

— Домоуправителката. Защо?

— Все такива избират! Гледаше ни така, като че се готвим да отнесем целия блок. Лена, заповядай. Най-хубавото на новите апартаменти е, че са хладни — каза той и се отпусна на кушетката в хола. Спътницата му седна до него, държеше в скута си малък жълт куфар. Баща й извади кърпа, сви я на топка и попи с нея избилата по челото и темето му пот. Потупваше се с кърпата като с пухче от пудриера — страх го беше да не развали преческата си: заметнатите отляво надясно редки дълги косми, с които прикриваше лисината си. — Събрала си толкова цветя, че е заприличало на оранжерия!

Вера забеляза как гостенката огледа трите стола с високи облегала, кушетката и креслото — всички бяха купувани от майка й преди развода и тапицирани с различен плат, само библиотечката беше нова и полировката й светеше — и съжали за бедната обстановка.

— Не бива да си харчиш парите за цветя — продължи баща й и изтърси пепелта в саксията на фикуса.

— Подарък ми са. За апартамента — каза Вера не можеше да си спомни кой от колегите й беше донесъл фикусовото дръвче.

— Не знаех, че имаш толкова познати! — Баща й подчерта с особена интонация думата „познати“. Той се надигна на една страна и измъкна под себе си готварското ръководство: — Чудех се какво ми убива. Не очаквах от тебе такива интереси. Германките казват, че любовта на мъжа минава през стомаха. Ако ще купувам сватбен подарък, казвай да събирам отсега пари.

— Бъди спокоен.

Той се закашля и смачка цигарата си в саксията:

— Като гледам как хората се тъпчат по пет-шест души в една стаичка, хваща ме срам, че ти се шириш сама в апартамента. Затуй ти намерих квартирантка. Колежката ми ще живее тук два-три месеца. Лена, ела да ти покажа стаята. Засега има само едно легло, но ще я обзаведем.

Смущението, което Вера долови у баща си в началото, изчезна, той стана отново делови и разпоредителен. Беше решил въпроса, без да я попита дали е съгласна. Жената взе куфарчето си, искаше да каже нещо, но се разколеба и тръгна послушно след него. Вера не ги придружи, остана на мястото си, права, до фикуса, с отпуснати ръце. Свърши радостта й от новия апартамент. Няма да я топли вече, няма да си повтаря: „Моят дом е моята крепост!“ В крепостта нахлу врагът…

След малко баща й се върна сам. Усмихваше се и потриваше доволно ръце:

— Ти нали имаш резервен ключ, дай ми го. Утре ще поръчам още два и пак ще ти го върна. Защо се цупиш?

— Коя е тази жена?

— Казах ти: колежка. С нея ще изготвяме част от документацията за преоборудването на завода. Сигурно ще се наложи да работим извънредно, ще се срещаме поне с причина и двамата с тебе.

— Нямаш право да уговаряш стаята ми.

— Я гледай, браво! Стаята ти! А кой брои тия? — Той потри палец с показалец.

— Вноската в банката направи баба, докато беше жива. Държавата ми отпусна заем, който ще изплащам аз…

— А двете хилядарки, които даде баща ти? И хладилник ти купих. Кой пращаше по трийсет лева на месец, докато завършиш? Не съм очаквал благодарност, но няма да позволя да ми правиш фасони. Дай ключа.

— Не! Апартаментът е на мое име, не можеш да се разпореждаш в него.

— По-тихо да не те чуе! Хора сме, няма да я оставим на улицата. Уморена е, току-що идва от София, а хотелите са препълнени. Искам да станете приятелки. Тя е прекрасен човек, ще видиш.

Стана й мъчно за уморената жена. Знаеше, че в хотелите няма свободни легла, спомни си унилите пътници, които дремеха по пейките в градините или в гаровата чакалня, но й се стори, че жената е нещо гузна и реши да не отстъпва.

— Вземи я в твоя апартамент, щом ще работите заедно. Нека жена ти й освободи една стая.

— Не искам от тебе съвети, а ключа. За какво ти са седемдесет квадрата жил. площ? Не ти ли стигат този хол и кухнята?

— Не ми стигат.

— Какво става с тебе, не мога да те позная! Увълчила си се, откакто се пренесе тук. Да не се караме, Лена ще остане в стаята.

— Не съм съгласна.

— И какво ще направиш?

— Ще извикам съседите да я изхвърлят. Ще извикам домоуправителката, милиция… Няма да я оставя. Не искам никакви чужди хора!

— Като че слушам майка ти! Какъв е тоя егоизъм? Уж израсна сред хора, непрекъснато в колектив… И пак нейната кръв!

— Защо не пратиш природената ми сестра в такъв колектив?

— Ти знаеш, Вера, че аз съм човек, който държи на връзките си…

— Не ме интересува.

— Ако не бяха връзките ми, нямаше да получиш учителско място в Пловдив и щеше да газиш сега прахоляка из Кърджалийско. Забравих да ти кажа: Лена ще плаща наем, колкото е вноската ти в инвестиционна банка.

— Не.

— Да не подуши някой, че имаш вече апартамент на твое име? Кой ти влезе под кожата? Не забравяй да му кажеш за полицата, която ми подписа.

— Ще ти я изплатя.

— С учителската заплата! Хуморески! Трябва да гладуваш три години.

— Не ме заплашвай! Познаваме се, макар че рядко се виждаме. Одеве ругаеше кръвта на майка ми, но другата ми половина е от твоята. Докато не е станало късно, изведи жената. Да не вляза аз при нея!

— Вера, помисли в какво положение ме поставяш.

— Махай я!

— Ще съжаляваш… Ще ми платиш за унижението.

— Вървете си или ще почна да викам!

Баща й си отиде, но задухата остана. Вера разтвори прозорците, за да проветри хола. Този път поне стоя малко! У него бащинското чувство се събуждаше като по календар веднаж в годината и посещенията му бяха нещо като празника на църковното всеопрощение. Докато беше в яслите и в детския дом, той й носеше шоколад и разговаряше с нея само с въпроси: „Слушка ли Верчето? Нанка ли? Амка ли?“ Галеше я несръчно по главата, мачкаше панделката й и Вера непрекъснато изпитваше желание да го ритне. Щом си отидеше баща й, тя тичаше към клозета. Пускаше шоколада в дупката — майка й беше успяла да й внуши, че „онзи“ може да я отрови с подаръците си, но предварително изваждаше станиола. За нея „златата“ бяха най-голямото богатство. Веднаж толкова й беше мъчно, че пусна шоколада необелен и сифонът на клозета се запуши. Дежурната прислужница позна шоколада й — през онзи ден не бяха идвали на свиждане други родители, — заведе я в пералнята и я наби. Щом спря да я бие, Вера я ухапа за малкия пръст — искаше да откъсне живо месо, да отмъсти за обидата. От болка или от изненада прислужничката повече не я удари. Оттогава прислужничките никога не я наричаха на име. Всички. Тя им казваше „лелко“, а те на нея — „звяр“. Това беше първата й среща с професионалната солидарност на хората.

Вера се спъна в падналото на пода готварско ръководство и го ритна. Няма да отстъпи на баща си! Мислеше, че й помогна за апартамента, за да изкупи вината си, понеже я лиши от семейство и родителски грижи, а излиза, че той гледал да вложи някъде спестените си пари. Трябва да смени бравата, утре той може да намери ключа. Няма да посмее да я съди за полицата — баща й е! Дори да я осъди, Вера няма да се откаже от апартамента. Толкова години мечтае да има свой дом. Да не се препъва нощем в чужди легла, да не я събуждат съквартирантките й, никой да не хърка и да не бълнува край нея. Тя взе своя пай от претъпканите стаи. Беше щастлива, когато в общежитията трябваше да живее само с три или четири момичета. Две години изкара в стая с шест легла и се задушаваше въпреки отворения прозорец…

Когато се изкъпа, Вера забрави неприятната среща. Добре че Борис не беше вървял подире й! Трябваше да се приготви за уговорената разходка: полата, спортните обувки, зипът на якето заяжда. Няма да е много елегантна — нищо! Само манекените са винаги елегантни.

Баща й държи и тя да се облича добре: „Хората посрещат по дрехите…“ Докато Вера беше студентка, приятно му беше да излиза с нея из града. Идваше в София обикновено през пролетта — всяка пролет той й купуваше нова рокля, улавяше я под ръка, разхождаха се по „Руски“ и „Раковски“, отбиваха се в сладкарниците, в някой бар. Водеше я там, където се събираха най-много хора. Когато я представяше на приятелите си, казваше само: „Запознайте се с Вера“. Никога не споменаваше, че му е дъщеря, и те го поглеждаха със завист. И на нея й беше приятна играта — рядко някой я канеше на разходка. Колегите й от университета я харесваха, но не я задиряха — бояха се, че ще им се пресмее, или мислеха, че са недостойни за нея. За да запази самочувствието си, тя разказваше на съквартирантките си в общежитието измислени истории за асистенти, лекари и инженери, които я ухажват, и за срещите си с тях, а на момчетата говореше за програмите и коктейлите в баровете, където я водеше само баща й. Колегите й се държаха с нея като с равен: споделяха любовните си намерения и разочарования, искаха й цигари или й предлагаха от своите, караха я да им урежда отсъствията, понякога вземаха по някой лев назаем, разпитваха я за приятелките й. Само веднаж — бяха вече стажанти — един състудент се опита да я целуне, но и той в последния момент изгуби кураж и се отказа.

През нощта Вера не можа да заспи, отпускаше се в полудрямка за десетина минути и се изправяше с натежала глава и пресъхнала от жажда уста. Небето се беше прояснило, булевардът — тих, листата на чинарите блестяха като металически. Пушеше й се, горчивият дим щеше да я замае, но нямаше цигари. Успокои се и заспа едва когато вън почна да се развиделява.