Светомир Бабаков
Червеният автобус (7)

7

При разминаване с идващите насреща товарни коли кормилото трепваше в ръцете на Борис и кабината сякаш се огъваше от въздушната вълна, за миг той долавяше упрек в погледите на шофьорите, край които профучаваше, но не намаляваше скоростта. На седалката до него мълчеше Коцето, новоназначеният шофьор на базата. Четиридесетгодишният мъж държеше слънчогледова пита, ронеше в кръг полуузрелите семена и плюеше през спуснатото стъкло люспите навън. Допреди два дни той караше молотовката на кооперативното стопанство в Дебово, в базата постъпи с ходатайството на негов съселянин, началник на отдел в окръжния народен съвет — Борис трябваше да го въведе в новата работа.

Коцето беше сърдит. Преди половин час Борис спря край пътя да огледа гумите на цистерната, Коцето прескочи канавката и се шмугна в овощната градина. Борис помисли, че е ожаднял и ще си откъсне една праскова, но Коцето почна да пълни пазвата си. „Ще ги занеса на децата — каза той. — Това лято не са вкусили още.“ Преди туй Борис го видя как забели няколко мамула в съседната нива, за да провери не е ли дошло време да се бере царевицата. „Когато си с мен — направи му забележка Борис, — това да не се случва!“ „Всички берат — искрено недоумяваше Коцето. — Да не е чуждо?“

Борис си спомни жените, които прекопаваха един бостан — в бостана бяха нагазили група специалисти от курс по растителна защита, те избираха най-едрите дини, срязваха ги и ги изоставяха наранени по ластуните, бостанът още не беше узрял, но жените не смееха да се обадят. С курсистите беше председателят на стопанството, и той разрязваше дини и ги риташе, когато виждаше, че са зелени, ядосваше се, че не може да зарадва гостите си, сред които беше и един от професорите му от университета. Кооператорките ги гледаха мълчаливи и навъсени — гостите забиваха ножчетата в сърцата им. „Остави прасковите!“ — повиши тон Борис. Коцето го изгледа — трябваше му доста време, за да се убеди, че Борис не се шегува — после издърпа с колебливи движения краищата на ризата от панталоните си, прасковите се изсипаха в краката му и той стъпка няколко от тях върху гърба на шосето.

Борис подкара бързо, за да навакса изгубеното време, и видя как Коцето се сви на седалката — като всеки шофьор и той се боеше от бързото каране на другите: всеки миг можеха да налетят на комбайн или натоварено със слама ремарке, жътвата привърши и машините напускаха блоковете. Колкото и да се мъчеше да се покаже безразличен, побледнялото лице и честото мигане издаваха страха му. Празната цистерна гърмеше по наранения от тракторите асфалт, на завоите талисманът на колата прилепваше до предното стъкло, пластмасовото телце на засмения коминочистач поемаше вибрациите на стъклото и жужеше също като разсърден стършел. На кръстовището при тютюневата сушилня цистерната като по чудо се промъкна невредима пред посивялата от бетон стрела на един автомобилен кран и Коцето изпусна слънчогледовата пита.

— Жена ми е бременна! — каза той.

Гласът му беше пресипнал.

Борис мислеше за смъртта на баща си. Коцето знаеше, знаеха всички в базата, но никой не му изказа съболезнованията си. Стискаха по-силно от друг път десницата му, когато се здрависваха, и всички в двудневното му отсъствие бяха станали по-словоохотливи — говореха за засушаването и неблагоприятната прогноза за следващия месец и със смущаваща любезност му поднасяха цигарените си кутии да запуши. Тежко е — сякаш му казваха те с държанието си, — но дай боже да достигнем неговите години. Със сегашния темп и непрекъснато напрежение няма да издържим и до петдесетте! Борис беше благодарен на другарите си за мълчанието им, но му липсваше утехата им, мъчно му беше, че трябваше веднага да поеме работата си, като че ли нищо не бе се случило — два курса с цистерната за бензин, да прибере акумулаторите, да не забрави пътния лист.

Борис намали скоростта чак когато наближи Пловдив. И този път градът го посрещна недружелюбно: на железопътния прелез бяха спуснати бариерите; цистерната се нареди послушно в края на дългата колона, Борис изключи мотора, измъкна се от кабината и приклекна, за да се раздвижи.

Изпотеният и задъхан локомотив правеше безкрайни маневри точно на прелеза: откачаше вагони, блъскаше ги в различни линии, закачаше други и се обвиваше в облаци смрадлив пушек. Стрелочниците и спирачите разговаряха със свирки и флагчета с машиниста, той им отговаряше със сирената, маневрата изглеждаше излишна, необмислена и хаотична.

От двете страни на прелеза някой новопристигнал шофьор натискаше припряно клаксона, но скоро се отказваше. Едни задремваха над кормилото, други слизаха да се разходят. Пред червенобелия шлагбаум хората с автомобилите изгубваха предимствата си и слезли веднаж на земята, завиждаха на пешеходците. Неспирани от никого, пешеходците издебваха маневриращия локомотив и притичваха през релсите.

Високо в небето, подпалени от слънцето, профучаха в бръснещ полет ято реактивни изтребители. Всички вдигнаха глави и ги проследиха, докато се стопиха в застоялата мараня отвъд силозите за зърнени храни и над прелеза остана да трещи и гъргори само ехото. Борис стисна шлагбаума така, че пръстите го заболяха.

— Луди хора! — каза Коцето. Готов беше да се отсърди на Борис. — Какво ли не прави човек за пустите пари. — И след малко: — Трябва да са много големи заплатите им.

В склада на „Петрол“ правеха инвентаризация, трябваше да чакат няколко часа, Борис остави Коцето при цистерната и отиде да потърси Вера на адреса, който му даде Капитана.

Борис позвъни на вратата, но никой не му отвори и той излезе на булеварда — реши да я почака пред входа. На балкона на първия етаж домоуправителката Попова поливаше саксиите си. Между цветята се показваше само лицето й. Водата преливаше от саксиите и се стичаше на кални вади по светлата мазилка, но домоуправителката не я виждаше. Радваше се на нацъфтелите едри петунии, миришеше ги и разрохкваше пръстта им, преди да ги полее. От входа на кооперацията се носеше миризма на пържено зеле. Сякаш във всяка кухня се готвеше зеле. Борис се намръщи, запали цигара и се отдалечи. След малко пак погледна към балкона. Попова събираше като ягоди плодчетата на аспарагуса в шепата си. Завидя й — беше се откъснала от целия свят, от грижите и неприятностите, не усещаше противната миризма на зелето — за нея съществуваха само цветята.

Борис изпуши цигарата и си тръгна. Спомни си думите на Капитана, че вечерта Вера обещала на Ирина да отиде у тях — щеше да я потърси там след втория курс с цистерната. Когато навлезе в стария град, един мъж го спря да запали цигарата си. Току до тях, приседнало на стъпалото до входната врата, едно момче се беше навело над чертежите в разгънато списание и проследяваше с пръст отпечатаната на двете страници схема. То изгледа с присвити клепки Борис от обувките до главата, пъхна списанието под мишница и се изправи пъргаво.

— Добър ден — поздрави момчето.

Борис не отговори на поздрава му, мъчеше се да си спомни къде го е виждал и момчето се обърка.

— Сандала… — каза то. — Там в църквата.

— Не можах да те позная — призна Борис. Момчето беше с късо остригани коси и без мустачки: когато се изчерви, луничките по лицето му изпъкнаха по-ясно, онази нощ не ги беше забелязал.

Борис му подаде ръка, то я пое и разтърси радостно.

— След една седмица имам поправителен по немски и трябваше да си променя фасадата. За класния ни туй е по-важно от знанията — каза момчето и нави на руло списанието. Списанието беше „Наука и техника за младежта“. — Радвам се, че ви срещнах. Бързате ли?

— Не, защо? — учуди се Борис.

— Ще седнете ли при мен? — посочи то стъпалото. — Чакам да мине някой познат и да си поговорим. Ужасно ми е скучно.

— Е, щом е така, ще седна — засмя се Борис. — Няма по-лошо нещо от скуката.

— Просто отвратително — отпусна се до него момчето.

— А приятелката ти какво стана?

Момчето вдигна палец и посочи през рамо, къщата зад себе си.

— Вътре е. Танцуват отзад в кухнята. Решиха да не дежурим по двойки, не било женска работа. Изобщо кофти… — Момчето погледна часовника си: — Остават още тринайсет минути.

— Цяла петилетка — опита се да се пошегува Борис.

— Светлинна година — уточни момчето. — Тихо! — прошепна то. — Да мине тая бамбина с витамините.

По тротоара към тях приближаваше едра и стройна девойка, понесла две мрежи с чушки. Над челото на момичето подскачаше черен бретон. Под бретона гледаха два въглена. Приличаше поразително на девойката от рекламните фотоси за сметанов сладолед.

— Как е? — попита момчето, когато чернокосата се отдалечи. — Вади знаменит крак! Засрами се от витамините си, затуй не паркира при пас. Умира да се изфука със сексапила си. В Пловдив няма по-добра певица.

— От операта ли е?

— Моя съученичка. Жив телефон. Каквото чуе, тича да го изпее където не трябва. От нея се пазим най-много. Дали не подуши нещо?

— Защо не я обезвредите?

— Как?

— Канете и нея.

— Един на нула за тебе, но изключено. Макар че не сме паметници и си падаме по ходовата й част.

Момчето бръкна в джоба на панталоните си, извади кобилицата на един морзов ключ и почна да я подмята от ръка в ръка.

— Чукаш ли? — попита Борис. — Кръжок по радиотелеграфия?

— Почуквам, за да си уплътнявам като директорите работния ден.

— Само с кобилицата може ли?

— Ето така — каза момчето, постави ръка на стъпалото, улови кобилицата в средата с палеца и безименния си пръст и почна да почуква бързо и ловко с показалеца.

„Как се казваш?“ — разчете наум Борис сигналите и каза гласно:

— Борис. А ти?

— „Гавраил — отвърна ключът. — За приятели: Теди.“

Момчето напъха кобилицата в джоба си и погледна Борис:

— Откъде знаеш телеграфия?

— Имаш добра техника.

Момчето застана нащрек:

— Ти какво работиш?

— Шофьор съм.

Преди малко момчето не издаде външно с нищо тревогата си и сега Борис по-скоро интуитивно долови как то се отпусна и успокои.

— На каква кола?

— Газка.

— Важи. С предно и задно предаване. Нямаш ли някой акумулатор за пенсиониране?

— Не.

— Ужасно ми е необходим, а за нов трябват от дефицитните.

Борис реши да потърси някой бракуван акумулатор из базата — ще изненада новия си познат. Момчето го привличаше с откровеността си. Това не беше откровеността на бърборковците, които не спират, щом вземат веднаж думата и почнат да откровеничат. Те са като бикфордовия шнур — запалят ли се, изгарят докрай.

— Теди, какво работят родителите ти?

— Баща ми е счетоводител в една кооперация, майка ми пълни в „Ален мак“ шишета с одеколон. Обикновено не отговарям на този въпрос. Или лъжа. Ако взема да те занасям, ще ти хвръкне шапката. — Момчето приближи уста към ухото на Борис и зашепна: — Баща ми е инженер-строител, герой на социалистическия труд, а майка ми — партиен работник. От апарата на окръжния. — То се засмя и се отдръпна: — Не лъжа, за да се изфукам пред другите, но ей така, за мене… И моите са добри, само отецът да не философствуваше толкова за цените. Каквото хапне, веднага почва да разправя колко струва един килограм сега и колко струвал преди. Помни цените като електронна машина. Без да искам, почвам да изчислявам всеки залък по стария и новия курс и загубвам апетит. Ако не се храня на обяд в ученическия стол, ще цъфна без калории. И да не си пъха носа всяка вечер в бележника ми!

— Освен по немски и други ли има?

— Не затуй. Ако исках да го метна, какво ми струваше да пусна в обращение втор бележник! Обижда ме. Донеса му например отличен по физика, а той ще си тури очилата да види дали няма фалшификация.

— Навярно навик от службата, Теди.

— Лошите навици стават пороци… Да не говорим за мен. Ти разкара ли се с математичката? Оттогава два пъти я срещам сама.

— Откъде знаеш, че е учителка?

— Преподава в нашия техникум.

— Обади ли й се?

— Да й се обадя, че да си вкарам автогол — така ли? Една наша съквартирантка, — продавачка е в „Нармаг“, малко остана да ме вкара в милицията. Цигани й откраднали от въжето хавлията и два чаршафа, а от цялата махала тя посочи само мен: „Той се въртеше из двора“, защото я видях как се натискаше с един и взех, че й се обадих. Бяхме с моето момиче, не знаех за какво да си говорим, прихвана ме нещо и поздравих продавачката суперкавалерски. Солена щеше да ми излезе етикецията! Добре че милицията пипна бърже циганите… Ти обичаш ли да танцуваш?

— Понякога.

— Просто съм луд за танци — въздъхна момчето. — Кажи, разкарахте ли се?

Вратата зад тях изскърца проточено, едно момче показа предпазливо главата си и когато видя Теди, излезе бавно, съпроводено от воя на пантите. Панталоните му бяха с безупречни ръбове, гънки от ютия опъваха встрани ръкавите на бялата му риза и го правеха по-широкоплещест. Беше слаб, със запотено плоско лице, с плоски гърди и щръкнали уши, сякаш някой току-що го беше прекарал през валяците на парна гладачница.

— Чува се до Марица! — посочи то с поглед вратата и се засмя. Гласът му беше дълбок и плътен и Борис се изненада: къде се раждаше и къде резонираше този бас!

— Изпробваме допълнителната сигнална уредба. Негов патент — обясни Теди. — Измихме пантите с газ, избърсахме ги и ги поръсихме със счукана стипца. — И се опита да охлади гордостта на приятеля си: — Ефект на рационализацията — задоволителен!

— Чадо, не завиждай на ближния си — каза момчето с проточен попски глас, — а предавай поста на грешного Георгия.

— Не бързай, чеденце. Чакай маменцето да си изпрати госта — погали го по потната буза Теди и пъхна списанието под мишница: — Благодаря за компанията. Беше ми много приятно.

— И на мен също — отвърна Борис.

— Ще те изпратя две крачки — каза Теди и когато се отдалечиха достатъчно, за да не чуе приятеля му, се спря: — Тя знае ли, че си… шофьор?

— Предполагам. Освен ако не, се заблуждава от генералската ми униформа.

— Мама миа! Затуй днес задачите й в подготвителния курс били само за шофьори и летци!

Момчето изведнаж стана замислено, подаде му мълчаливо ръка и докато се сбогуваше, пак го изгледа както в началото с присвити клепки — претегляше Борис и думите му на някаква невидима своя везна.

Борис чу как зад него вратата отново изскърца и си спомни, че зад вратата на бившата тенекеджийница има един стар акумулатор.