Светомир Бабаков
Червеният автобус (11)

11

Децата плъпнаха по улиците с последните вълма на облаците — навития на клечки захарен памук, и бабите изнесоха разголените пеленачета на слънце както мравките личинките си след дъжд. Коцето слезе при прелеза, уверяваше Борис, че някъде наблизо живее леля му, но Борис знаеше, че го лъже — два пъти след посещението у леля си Коцето се връщаше пиян. Мика се измъкна от потока коли, изпревари един гръцки хладилен камион и самоуверения трабант пред него и се понесе с рев по стръмните улици на стария град.

Борис завари при хазайката си Вера. Препасани с престилки и изцапани до лакти с брашно и тесто, двете жени точеха кори и ги слагаха да съхнат върху застланите с чаршафи легла.

— Чиракувам — усмихна се Вера и скри зад гърба набрашнените си ръце.

На бузата й също имаше брашно, беше се пипнала с пръст, Борис я издебна и я целуна по белия отпечатък. Вера се дръпна.

— Не смущавай производството! — скара му се кака Мара. — Ако се беше обадил, че ще дойдеш днес, нямаше да обърнем къщата с главата надолу.

— Како Маро, да не си сключила договор за доставка на юфка с някое военно поделение?

— Борисе, не се бъркай в женските работи. Няма да е много — толкова народ ставаме!

Борис разбра, че Вера беше споделила с нея предавания от телефонистката разговор.

— Вера — каза той, — вчера ти нищо не ми отговори.

— Щом съм тук…

— Снощи Вера спа при мен — прекъсна я кака Мара. — Видя ли как изми и изчисти стаята ти — всичко свети. Не ти ли направи впечатление?

— Не.

— Не гледай Вера, че взе да къса петурите. Я да смениш реотана на котлона, вместо да се чудиш какво да правиш!

— Не мога, зает съм.

— Не виждам с какво.

— Влюбих се, како Маро.

— Разбрахме де, целият окръг те чу като викаше по телефона… Имаш писмо, на масата ти е.

Писмото беше от чичо му. „Ела — пишеше той — да се разберем по роднински за наследството. Да не стигаме до съд и да не пръскаме пари. Ако не дойдеш до десет дни…“

Борис смачка писмото, без да го дочете, и хвърли книжната топка в печката. Едва когато затвори вратичката й, се сети, че някой я беше изпразнил — тя заместваше кошчето за книжни отпадъци, така я беше натъпкал, че едва се затваряше.

Над леглото беше закачена последната снимка на баща му. Смяташе да постави снимката в рамка, но я забрави загърната във вестник върху гардероба. Вера е почиствала върху гардероба и я е намерила.

Борис се изправи до леглото, вгледа се в снимката и стаята се изпълни със спомени: Баща му се връща от лов и се смее. Баща му връзва люлка на дюлята в двора и люлее сина си така, че при всяко излитане нагоре Борис се опитва да ритне с босото си краче облаците. Радостта на баща му, когато избраха бай Темелко за кмет. Вдигнатият показалец на баща му и думите: „За мене, сине, не е от значение, че си вече летец. Важното е да станеш човек!…“ Колко е просто да се каже, но коя е мярката? Тогава той вече е знаел за доктор Золев… Да станеш човек! Като кого? Не може да бъде като Капитана, да си хареса герой от книгите. Човекът, на когото ще се опита да прилича — ако въобще срещне някога вече такъв! — трябва да е жив, Борис да познава живота му отблизо, ден по ден… Горкият Капитан! Искаше да подражава на Авакум Захов, започна дори да се интересува като него от археология, но стигна до мукавата. Борис откачи снимката и я заключи в големия куфар зад вратата. При униформата от въздушните войски. Щом открие изчезването на снимката, Вера ще разбере, че е сбъркала.

Върна се в кухнята, подсвиркваше си песничката, която му се натрапи от пуснатото високо у съседите радио; но мелодията не го радваше.

— Какво ти е? — запита го Вера. В гласа й Борис долови страх и объркване и се ядоса, че е забелязала промяната в настроението му.

— Забравих да ти кажа, Борисе, че те търси един художник — обади се кака Мара. — Трябва да беше преди час.

— Млад или стар? — изненада се Борис. Единственият му познат художник никога не го търсеше в къщи, оплакваше му се само на улицата.

— Стар, но от модерните — с брада — каза кака Мара.

Неговият познат не носеше брада, макар че беше модерен художник.

— Мъкнеше две мрежи картонени кутии с бои — добави хазайката му. — Каза да му се обадиш: в Наречен ли беше, в Заречен ли — нещо такова.

Борис се усмихна — търсил го е зареченският поп, дошъл е да си купи ловни материали. Ако се научи, че са го взели за художник, а патроните му за бои — ще се пукне от смях.

Борисовата усмивка се отрази като в огледало по лицето на Вера.

— Добър художник ли е? — запита го тя.

— От най-добрите — каза Борис.

Кака Мара отърси длани от брашното и ги подпря на ханшовете си:

— Слушай Борисе, я ми кажи защо се домъкна по никое време в Пловдив?

— Ще купуваме с колегата резервни части за цистерната.

— Че върви ги търси де! Хайде, хайде! И ти, Вера, вдигай петурата. Довечера се разправяйте кой какъв художник е!

Зад гърба на кака Мара Вера му намигна:

— Така де — каза тя, — пречиш ни!

Трябваше да излезе, макар че беше рано за срещата с Коцето.

Вера тръгна да го изпрати, след като му каза „довиждане“ — сигурно кака Мара й даде знак. Така майка му всяка сутрин изпращаше мъжа си до улицата. Напред тичаше Лила и през метър се обръщаше да провери дали не е останала сама, баща му стъпваше пъргаво и размахваше чантата си или някоя папка, след него, на пет-шест крачки, вървеше майка му — все в последната минута се сещаше да заръча нещо и Борис се питаше дали баща му я чува или не, той никога не се обръщаше.

На стълбата Борис прегърна Вера и двамата се сгушиха един до друг на стъпалото.

— Вера, сваляй престилката, Мика е долу.

— Ще наскърбим кака Мара. Щом й казах, че нищо не разбирам от готварство, обеща да ме научи.

— Харесвам те, без да знаеш да точиш юфка.

— Не зная въобще да готвя, старче.

— Щастлив съм, че няма да ми миришете нито ти, нито дрехите ти на кромидена запръжка или на зеле. Тръгвай.

— Не бива заради кака Мара. Струва ми се, че е ужасно нещастна и самотна жена.

— От все сърце ти пожелавам нейната участ.

— Още не сме се оженили, а ти ми пожелаваш вече да остана вдовица!

— Пожелавам ти момче и момиче като Людмил и Венета. Не ти ли разказа за тях? Ще тръгнеш ли?

— Не видя ли, че свалих престилката!

Два часа по-късно те лежаха един до друг в тревата. Беше тихо, нямаше туристи край хижата, по поляната пламтяха огрени от залеза тържествените свещи на лопена. Въздухът сладеше с аромата на смола, на къпинак и мащерка. Очите на Вера попиха синевата и блясъка на небето, тялото й се сля с умората и спокойствието на топлата земя. В клоните на бора се шмугна катерица, спря се и ги загледа с мънистеното си око. Вера смутено придърпа полата си. Катерицата се завъртя около клона и се прехвърли на съседното дърво. Вера се усмихна, повдигна се на лакти и седна.

— Не ме гледай — каза тя.

Борис послушно затвори клепки. Когато ги отвори след малко, Вера беше закопчала блузата и приглаждаше косите си. В косите й се бяха оплели борови игли.

— Нека се приберем — каза тя.

Борис погледна надолу към равнината — хълмовете на града не се виждаха, полето беше замряло в зной и прах.

— Не ти ли е добре тук?

— Много — отвърна тя, — но искам да бъда сред хората.

Борис остави Мика далеч в гората и пак му се стори, че долови тежката й миризма на бензин и гума. Не можеше да разбере желанието на Вера. Преди малко те избягаха от кака Мара, вървяха по улиците на Пловдив уловени под ръка, времето беше спряло, не виждаха хората, не виждаха къщите, улиците, автомобилите, слънцето и сенките, не се вслушваха в чуждите разговори и им беше добре…

Вера успя да измъкне боровите фиби от косите си.

— Не мога да понасям сама радостта — продължи тя. — Когато съм тъжна и болна, трябва да съм сама, а сега искам да има наоколо ми хора.

— Защо ни са?

— Не зная… Искам да има наоколо ми много хора. Хиляди. Не ми отказвай — днес имам рожден ден.

— Нали си родена през февруари?

— Седемнадесети февруари, но и днес имам рожден ден. Много е сложно и не мога да ти го обясня както трябва. Всеки ден, в който съм щастлива, е рожден ден за мен — не питай повече.

— Вера, ще ме разориш! Всяка година ще имаш по триста шейсет и пет рождени дни и един двоен — на седемнадесети февруари.

— Убеден ли си?

— Триста шейсет и шест подаръка…

— Не искам подаръци. Или не, понеже каза, че си убеден, ще ми купуваш подаръци само в дните, когато не сме щастливи. Съгласен ли си? Ама честно!

— Честно! Дай си ръката. Днес по изключение ще ти купя нещо, щом се върнем в града.

— Не, споразумението ни влезе в сила. Щом искаш да ме зарадваш, откъсни ми една шишарка от нашия бор. Не бих те карала, но не мога да ги стигна. — И се замисли: — За пръв път употребявам думата „наш“. Започва нашият живот, ще имаме наш дом…

Когато стигнаха до Мика, Вера се спря:

— Аз ще тръгна пеш, а ти ще останеш тук. Ще изпушиш една цигара и чак тогава ще тръгнеш подире ми. Когато ме настигнеш по шосето, аз ще вдигна ръка и ще помоля да ме качиш. Все едно, че не се познаваме. Ти ще ме поканиш в кабината и ще се опитваш да флиртуваш. Запознанство с автостоп, кола, само двамата зад мотора — напълно в духа на времето! Искаш ли?

— Не ми е до игра, Вера.

— Нека опитаме. Запали си цигара. Дай и на мен една.

Вера тръгна по пътя. Държеше в ръка запалената цигара и се усмихваше. На крайпътните лещаци, на тъмната гора, на цветята. Стъпваше трудно по разровения път, Борис не й каза, че ще отидат в планината, и тя излезе с обувките с високи токове. След няколко крачки ги събу, стисна ги под мишница и закрачи боса.

Вера откъсна лешници, набра пълна шепа, но когато счупи един със зъби, видя, че още са зелени и нямат ядки. Понечи да ги хвърли, но се наведе и ги разположи шахматно по земята, взе едно плоско камъче и боса, на „куц“ крак поигра с плочката като малките момичета. „Приличам на хлапачка! — мислеше Вера. — Не съм никаква учителка, а хлапачка! Влюбена хлапачка съм… Ако ме види някой така, какво ли ще си помисли за мен!“

— Борисе! — извика тя. — Борисе!

Гората всмукна като попивателна вика. Вместо Борис обади се ехото: „е-е-е!“ и откъм височината се чу шум на мотор. Олекна й. Застана встрани, да не връхлети отгоре й Мика, но шумът потъна някъде зад завоите и тя отново се уплаши, че е сбъркала пътя.

Газката изскочи иззад храстите с рев, изпищяха спирачките й и колата приклекна на ресорите си, Борис отвори усмихнат вратата и се готвеше да излезе, но Вера избиколи тичешком колата и се вмъкна в кабината.

— Добре че у нас не пушат пури! — въздъхна тя.

— Ами сценария? — запита Борис. — Няма ли да караме по сценария?

— Борисе, ощипи ме да се уверя, че не сънувам. Или по-добре аз да те ощипя, резултатът ще е същият… Ще казвам „моят мъж“, „моето семейство“… Искаш ли да отидем у Ирина? Няма да влизаме у тях, ще й кажем само „добър ден“ или „добър вечер“… Разбра ли какво исках да ти кажа с рождения ден?

— И да, и не.

— Не звучи много утешително, но все пак напредваме. Нали на никого няма да кажеш какво се случи между нас?

— А ти как ще го скриеш, като е изписано по лицето ти? — засмя се Борис и посегна към стартера.