Светомир Бабаков
Червеният автобус (8)

8

Градът навлече неоновото си трико и притихна в топлата нощ. По телевизионните антени накацаха актриси и говорителки с големи, обещаващи очи, прогърмяха копитата на Фюри, а може би Робин Худ се притече някому на помощ — децата изчезнаха от улицата. Влюбените потънаха в сенките на дърветата — територия, достатъчна за двама покорители на света; на групи или на семейни двойки възрастните разговаряха за електрически фурни и хладилници, за свои познати, заболели от рак или инфаркт; на оживените кръстовища диригентите-светофари отброяваха червени и зелени тактове; под сенниците и чадърите на кварталните пивници разгорещени мъже спореха с активността на новоизбрани общински съветници; многогласов смесен хор репетираше „Бухенвалдските камбани“; връщаха се уморени велосипедисти с дълги рибарски пръчки; в приемателните пунктове на „Спорт:тото“ съсредоточени мъже и жени нанасяха хиксове по фишовете — хиксовете трябваше да се разположат така, че в неделя щастието да не се промъкне между тях, а да се препъне и закачи в мастилените знаци; автоматите за газирана вода поднасяха строго дозирани блудкави дажби против задухата и жаждата; в многоцветния душ на фонтана пред кино „Балкан“ пеликаните охлаждаха нажежените си през деня криле от неръждаема стомана.

— Деца — каза Ирина, — крака не ми останаха. Три часа не сме спрели. Кажете ми най-после какво търсите?

— Себе си — отвърна Борис.

Ирина се засмя:

— В такъв случай ви съветвам да си купите туристически обувки. Или алпинки.

Допреди малко тя се забавляваше с хапливите забележки на двамата, с необоснованите им хрумвания да минат по една или друга улица, да подслушват разговорите на минувачите, да надничат през прозорците на къщите или да търсят свободни места, уж че искат да седнат в препълнените пивници и сладкарници — а сега изведнаж се почувствува чужда. Сякаш беше отишла на гости у хора, които са й близки и приятни, но беше стояла дълго и объркала плановете на домакините. Капитана имаше по-точно сравнение, но то беше съвсем мъжко: „Все едно да се разхождаш важно-важно, без да знаеш, че си с разкопчани копчета на панталоните.“ Трябваше да остави Борис с Вера сами още когато попълниха общо един фиш за спорт-тото…

Край фонтана в гъста огърлица се бяха наредили закопнели за прохлада мъже и жени — те подлагаха лица и длани на водния прах, една майка едва удържаше петгодишния си син да не нагази в басейна: „Не сме на плажа, не бива!“ Ирина видя сестра си: беше сред шумна група младежи и девойки, които поощряваха малкия да се изкъпе във фонтана. Сестра й също я забеляза и се измъкна от огърлицата.

— Добър вечер, Ирина. Отдавна не си идвала у дома — каза тя. Беше хубаво момиче, с уморени очи и глас, от цялата и фигура лъхаше някаква отпуснатост, само кокът на тъмночервените й коси беше стегнат и устремен нагоре.

— Идвах, Дина, но не те заварих. Запознай се с приятелите ми.

Когато Борис й подаде ръка, тя запита:

— Летец?

— Шофьор — каза Борис. Интересът, който долови за миг в погледа й, бързо угасна и му се стори, че девойката му подаде изкуствена ръка, със студени и безжизнени пръсти.

— С кого си? — запита Ирина.

— Със „старците“ — посочи компанията си Дина. Момчетата и момичетата бяха на нейна възраст.

— Прибираш ли се или отивате някъде?

— Скучаем. Бяхме в бирхалето — все едно и също: не ни се говори, не ни се пие. Дойдохме да гледаме фонтана, само че е още рано и хората ни пречат. Много е забавно! Гледаш го, гледаш, всичко в тебе се обърква, главата си се замайва, като че си пил коняк, и накрая почваш да мислиш, че фонтанът е в тебе. Ирина, искаш ли да ви пуснем новия запис?

— Пак малката Рита Повоне ли?

— Вчера момчетата напили с вермут лудия Митьо, накарали го да им разкаже любовните си похождения и ги записали на магнитофона. Чудни са! Само да го чуеш как събарял жените: „Айда-а!“

— Не! — вдигна глава Ирина. — Това не… Ако се видиш тази нощ или утре с нашите, кажи на мама да ми се обади в пощата.

— Непременно — обеща Дина и си тръгна. Имаше заоблени рамене и стройни бедра и откъм гърба приличаше на балерина или на състезателка по художествена гимнастика — с гъвкаво и пеещо тяло.

— Аз ще се прибирам — каза Ирина. — Не настоявай, Вера, уморих се. Дежурството ми беше тежко, отсъствуват две колежки, а и като видях сестра ми пак в тази компания… Не мога да понасям тази тяхна игра на старци.

— Утре сестра ти ще се влюби и ще забрави сегашната си поза — опита се да я успокои Вера.

— Всичко е по-сложно, Вера. И аз мислех като тебе в началото. Заговорих с Дина, а тя ме изгледа снизходително: „Ирина, аз съм спала с всичките си приятели. Едно велико нищо е!“ — Ирина й подаде ръка: — Не, няма да остана повече, пусни ме. Лека нощ, Вера. Борисе, поздрави Капитана. — И си тръгна.

— Съжалявам, че не чухме записа — каза Борис.

— Не посмях да предложа, тя настръхна от думите на сестра си.

Край тях минаха „старците“. Портативният им магнитофон свиреше шумна и креслива джазова песен, а те вървяха унили.

— С музиката се приобщават към един друг свят — каза Вера.

— Или се обграждат по-сигурно в своята самотност.

Вера го погледна:

— Ще ме изпратиш ли? Кой знае те ли са „старците“ или ние?

— Когато разговарям с тебе, Вера, чудя се защо си записала математика.

— Защото там ме приеха. Исках да следвам литература, но взех диплома с четири. Да не говорим за туй… Дина е интересна, нали?

— И хубава. За съжаление, тя е от друго поколение.

— Как друго! Разликата ви е пет-шест години.

— Достатъчно дълъг срок, Вера, за да си бъдем чужди. При нашите бащи интервалът на отчуждението между поколенията е бил двайсетгодишен, утре ще бъде може би само едногодишен. Човекът от каруцата се прехвърли на самолет.

— Не значи ли това, че стареем по-бързо?

— Моята хазайка си купи една тенджера, която готви с налягане. В нея всички ястия, под влиянието на сгъстената пара увират много по-бързо, отколкото в обикновените.

— Къде отиваме сега, старче?

— Най-напред в аптеката, да купим за ревматизма ми лекарство, че се свърши. После ще отидем у Радев.

— Не го познавам. Карти ли ще играете?

— Мой съученик от гимназията, пенсиониран съдия е! Той знае наизуст законите и правилниците с ежегодните им изменения и допълнения от половин век насам. Трябва да се посъветвам за завещанието си.

— Няма смисъл, старче. Не разрешавам да харчиш пари за съдилища и адвокати — аз ще умра преди тебе!

— Вера, разбрали сме се: най-напред аз, после ти. Нали и там трябва да се уреди квартирният въпрос!

— Ако знаех какво ще ми завещаеш, може би бих се съгласила.

— Нямам тайни от тебе, слушай: Аз, долуподписаният Борис Петров, седемдесет и седемгодишен, пенсионер, доброволно, в пълно съзнание и здрав разум, както се вижда от приложеното медицинско удостоверение, завещавам на моята съпруга Вера Петрова, седемдесет и шест годишна, учителка пенсионерка, първо: всички направени на мой адрес словесни инвестиции и обещания за добър и лек живот, които получих и ще получа; и второ: цветните щампи на обявилите себе си за велики художници, на които са изографисани утрешните идеални граждани на Земята, като заявявам, че горепосочената моя наследница няма право да ги отстъпва, прехвърля, продава или дарява под каквато и да е форма и на когото и да е и ще бъде погребана заедно с тях.

— Благодаря ти, Борисе — не очаквах, че си толкова великодушен и щедър. Няма ли да обидим децата: лишаваш ги от наследство!

— Не бързай, старо! На моите деца и внуци, следват имената им по възраст, оставям всичките си колебания и съмнения, изречени гласно или премълчани, и наследеното от дедите качество да отричам всичко постигнато… Защо се усмихваш? Откакто свят светува, българинът непрекъснато е отричал постигнатото… Съгласна ли си с такова завещание?

— Понеже, съм на седемдесет и шест години и съм пенсионерка — може. Няма да ме мъмрят нито в дирекцията, нито в профорганизацията. А сега да се разделяме. Ще тръгваш на разсъмване, трябва да поспиш няколко часа. Благодаря ти, че ме изпрати. И за хубавата разходка ти благодаря.