Светомир Бабаков
Червеният автобус (1)

1

Смрачи се, докато Борис измие и гарира колата. Той тръгна из града — не бързаше да се прибере, реши да поскита по улиците, да погледа хората, витрините и афишите, да узнае какво става тази вечер в Пловдив. Афишите сякаш бяха разлепени специално за него, понеже бе отсъствувал цяла седмица и му се искаше да отиде навсякъде. В една от панаирните палати имаше концерт на френска естрадна трупа, на стадион „Ботев“ — боксов мач, в Централния агитпункт — лекция за дълголетието, в Дома на профсъюзите — атеистична беседа, няколко танцови забави, събрание на филателисти, откриваше се художествена изложба, гостуваше унгарски цирк, започваха курсове по готварство и машинопис.

Не срещна познат, а и не търсеше. Добре му беше така, спираше се където искаше и оглеждаше хубавите момичета. Върна се и вървя стотина метра след една девойка с хубави крака и плътно прилепнал панталон от бяло трико. Тя го забеляза и се обърна няколко пъти. Борис реши да я спре, но когато я наближи, се отказа: беше най-много седемнадесетгодишна, сигурно в последния клас на гимназията. Той застана пред една витрина, помисли си: „Нямала е късмет!“ и се усмихна. Между девойката и Борис едва ли имаше осемгодишна разлика, но се чувствуваше стар за нея. Огледа се в стъклото на тъмната витрина. Хареса спортната си фигура и едва тогава видя, че зад стъклото са изложени няколко протези и един опасан със стоманени шини корсет. Побърза да се отдалечи от витрината на ортопедическата работилница.

Край него шумеше градът и Борис се гмуркаше като плувец в кипналата пяна от звуци, които придават колорита и аромата на улиците. За да се убеди, че е тъй, той облегна лакти на перилата на една тролейбусна спирка и пъхна пръсти в ушите си. Шумът изчезна, замести го някакво глухо бучене и всичко наоколо стана недействително. Двете жени на спирката, които миг преди туй го привличаха с мургавите си рамене, заприличаха на картонени манекени, поставени да примамват пътници за тролея, мигачите на автомобилите — на зачервени от напрежение очи, пушекът на цигарата му изгуби вкус и той я изплю. Борис отпуши ушите си: двете жени се смееха безгрижно, автомобилите мъркаха като галени котки, едно дете плачеше и повтаряше: "Мама… Мама… ", оркестърът в отсрещния ресторант свиреше валс. Звуците върнаха радостта и живота в града и Борис изведнаж почувствува, че е гладен.

Влезе в първата закусвалня и се нареди в края на върволицата. Касиерката работеше сръчно: звънваше регистриращата машина, стотинки потракваха глухо в бакелитовата чиния и редицата напредваше с една крачка. Закусвалнята приличаше на смълчана работилница: хората вечеряха съсредоточено, с едни и същи пестеливи движения. Когато един свършваше, друг с табла в ръка заемаше мястото му. Конвейерът на изгладнелите работеше безупречно.

Посетителите бяха на възраст между осемнадесет и тридесет години. Мъжете носеха найлонови ризи и тесни панталони, жените бяха със сандали на бос крак, роклите им, макар и разноцветни, имаха еднаква кройка, сякаш бяха изработени от една и съща шивачка, и отразяваха светлината на закусвалнята с матовия блясък на синтетичните материи.

Някой от чакащите се засмя и всички се извърнаха нататък. Един младеж разбута застаналите до него мъже и се опита да надникне над рамото на Борис.

— Какво става? Какво става? — запита той и се усмихна с очи, полудетското му лице беше готово след миг да разцъфне в усмивка.

Обади се закачлив глас:

— Тихо! Тук веселбата е на самообслужване! — И за няколко секунди погледите на всички се разведриха.

Докато Борис плати на касата и намери място за таблата си, кебапчетата изстинаха, а салатата и без това беше повехнала.

Една прислужница с широка, провиснала на раменете й бяла престилка, отнесе празната табла до него.

— Свободно е, нали? — запита някой.

Борис кимна мълчаливо.

Съседът му надигна бутилката бира и я презполови. Борис обърна леко глава и го погледна. Непознатият облиза пяната от устата си и също го погледна.

— Я, лейтенант Петров! Здравей! — зарадва се той и подаде на Борис ръка.

Борис не можеше да си спомни кой е, виждал го беше някъде, отдавна, едва когато усети в шепата си неговата слаба ръка с тънки и студени пръсти — позна Стаменов, лекарят на летището. Срещаше го за първи път без униформа.

— Подобриха бирата — отпи пак лекарят. — Защо не идваш към летището?

— За да се дразня ли? Ако бях необходим, нямаше да ме съкратят.

— Не съкратиха само тебе. Другите от време на време се отбиват. Вие сте наши хора. Наздраве! Получихме нови машини, приказно нещо, ела. Да не си болен, че едва-едва преглъщаш?

— Нищо ми няма.

— Отбий се да те прегледам някой ден. В картотеката още пазя здравния ти картон.

— Мене ме зачеркнаха от всички списъци, а ти! Защо ти е?

Вилицата на лекаря разряза като скалпел кебапчето точно в средата.

— Някой ден ще ми потрябва — усмихна се загадъчно той.

— Докторе, да не си чул нещо?

Стаменов бързо преглътна хапката си и продължи сконфузен:

— Смятам да напиша дисертация за въздействието на големите летателни скорости върху сърдечно-съдовата система. Набирам материал. Твоят картон е много интересен, разбираш нали — сърцето. Нищо обезпокоително засега, но ти го щади. Петров, прощавай, какво ще правиш тази вечер?

— Прибирам се в къщи.

— Толкова рано! Слушай, я ела с мен на кино. Имам свободен билет. Не зная какъв е филмът, но все пак — филм. Да се откъсне човек за час и половина, два от заобикалящата го действителност, взето дори само от медицинска гледна точка, е необходимост.

— Уморен съм, Стаменов.

— Тъкмо затуй, ще се разсееш. Билетите са за лятно кино. Ще ми направиш голяма услуга. Имам среща, ще бъдат две приятелки. С мен щеше да дойде един другар от летището, но в последния миг го оставиха да дежури. Не зная коя ще доведе моето момиче, за четвърти път се срещаме и всеки път ми домъква различни. Сега може да дойде с братовчедка си, такова нещо разправяше. Братовчедка й е мома, учителка по математика, наплашена е от нея. Бъди готов на всичко.

Тръгнаха към киното, блъскани от навалицата, от скучаещите младежи, които се разхождаха безцелно нагоре-надолу по главната улица, пушеха или гризеха вафлени кофички със сладолед и подхвърляха евтини закачки към момичетата. Стаменов и Петров не можеха да разговарят — лекарят бързаше напред, проправяше път и поглеждаше часовника си. Борис се опитваше да си представи как ли ще изглеждат непознатите жени, които ги чакат вече пред киното. Виждаше приятелката на Стаменов: младо момиче с разголени рамене и прилепнал по бедрата панталон — може би онова същото! — след туй гадаеше каква ще бъде другата. Искаше му се да бъде и хубава, и леснодостъпна, но бързо отпъждаше тази мисъл. Ще дойде братовчедката! Ако чака най-лошото, няма поне да се разочарова. Братовчедката-математичка е стара мома със стопено от копнеж тяло, с повехнало, покрито с крем и пудра лице, със сух, скърцащ глас, свикнал да смразява учениците, със замечтани очи. Старите моми, които не носят очила, за да скрият, че са късогледи, придобиват особен, замечтан и търсещ поглед. Тя ще се опитва да говори за литература. Или ще се възмущава от днешната младеж: ах тази младеж в безпътица, на която предлагат да живее с петилетки и планове, вместо с някаква възвишена цел; младеж, която не отстъпва мястото си в омнибуса на по-възрастните; ах тези непълнолетни епикурейци, които не виждат несигурността на утрешния си ден, самоизмамват се, че целият свят е техен, и се вълнуват само от автомобили, магнитофони, танци и футбол! И са луди за естрадни песни! Боже мой, накъде върви светът!

Пред киното Борис въздъхна с облекчение: на Стаменов отдалеч се усмихна и му махна с ръка едно обгоряло от черноморското слънце момиче, до него стоеше въздържана и студено недостъпна русокоса девойка, смутена от срещата с непознатите.

— Надка — представи приятелката си Стаменов. Тя подаде мургава ръка на Борис и сърдечно се здрависа с него.

— А това е другарката Панайотова или Вера — усмихна се тя.

Навалицата пред киното се сгъсти — бяха отворили вратите, — заобиколи ги плътно и ги повлече към входа. Лекарят пъхна в ръката на Борис два билета и се изгуби сред множеството.

Някой блъсна Борис и девойката се оказа пред него. Той гледаше раменете на Вера, пазеше да не я притиснат и си мислеше, че ако я изтласкат встрани, няма да я познае — в навалицата сигурно има още десетина такива руси жени. Напиращата тълпа го блъсна този път отстрани и той успя да зърне лицето й. Очите й са сини. Повечето руси жени са синеоки. Обикновен нос. Когато се смее, не се образуват трапчинки по бузите й. Няма бенки, устните и не са чувствени. Виждал е много такива лица и все пак нейното се различаваше с нещо. Свежо е — не е това. Чисто — не е това. Няма никакъв грим, може би туй я отличава от другите. Борис се опита да помирише косите й, но не долови никакъв аромат. Момичетата, с които бе дружил, имаха своя специфична миризма, леглото и възглавницата му запазваха дни наред този бавно излетяващ дъх на женско тяло, пудра и одеколон.

Ако Вера преспи с него, след себе си няма да остави нищо. Така е по-добре. Ожаднееш ли, изпиваш чаша вода и край. Защо после нещо трябва да ти напомня за чашата или за водата? И без туй, колкото пъти се опитва да си представи момичетата, с които се е срещал — те всички се сливат в спомените му в едно уморено и топло тяло, в две замъглени очи. И имената им вече е забравил. Когато съблече униформата, момичетата изчезнаха. Тогава дойде Агрономката. Съпругът й, също агроном, получи след конкурсен изпит асистентско място в селскостопанския институт и мъж и жена живееха с надеждата, че докато завършат апартамента им, и за нея ще се намери подходяща длъжност в града. Борис се запозна с Агрономката, когато я развеждаше с колата да провери как другарите му наторяваха от самолета един пшеничен блок. Беше пролет и асистентът не беше идвал отдавна — тя се отдаде на Борис с такава страст, че той се уплаши да не й прилошее. И когато веднаж притисната до него и заровила пръсти в косите му, тя му каза „Филипе“, Борис разбра, че въпреки срещите им Агрономката беше останала вярна на съпруга си.

Двете приятелки седнаха между Борис и Стаменов и заговориха оживено. Борис оглеждаше мъжете и жените край него, които бършеха потни чела след блъсканицата, опитваше се да следи разговора на момичетата, но от него разбра само, че един килограм вносна мериносова прежда струва колкото половин заплата на Вера.

Филмът беше лош. „И за това държавата харчи пари!“ — ядоса се Борис и съжали режисьора и артистите. Той запали цигара, намести се на неудобния скърцащ стол и извърна поглед от екрана: „Това е политикономия, не е филм. Стига с кръжоците! Омръзна ми да ме залъгвате: изобилие, благоденствие, биографии на съвременни ангели…“ Борис огледа небето над киното, но не успя да открие нито една звезда, небето беше прашно и мътно от дим. Синкавите мечове, размятани от кинокабината, подемаха кълбата пушек от цигарата му и ги насичаха ловко в най-разнообразни игриви фигури; заключени в кафеза на лъчите играеха нощни пеперуди.

— И когато сте на кино, пак небето ли гледате? — обади се тихо Вера.

— Не ми харесва филмът.

— И не го гледате?

— Не.

— А аз все се лъжа: само началото е лошо, след малко може би филмът ще стане хубав. За какво мислите?

Друг път, без да се поколебае, Борис веднага щеше да се притисне към нея с рамото си и да отговори: „За вас!“ — въпросът й му разкриваше възможност за фронтална атака, но сега и за негова, изненада каза истината:

— Карам се със създателите на филма.

Вера се засмя:

— То е същото като да играеш сам шах: предварително знаеш ходовете на противника.

— Не е същото. При шахмата дори и когато играеш сам, трябва да спазваш правилата. Правилата ограничават и често, макар че знаеш ходовете на противника — губиш.

— Често ли водите такива спорове?

Няколко души се извърнаха и ги изгледаха.

Борис сниши глас:

— От време на време, нощем. Моторът работи добре, кормилото едва потрепва, ако не споря с някого ще заспя. Случва ми се и в къщи, пред радиоапарата. Слушам какво ми говорят, слушам, и щом уловя докладчика в неискреност, че се опитва да скрие нещо, казвам му: „Хванах ли те, бате! Я ела сега!“ Слагам го в мислите си до мен и почвам.

Един мъж изшътка така високо, че десетина души се обърнаха и изгледаха сърдито него вместо Борис.

— Искате ли да излезем?

— Хайде! — съгласи се Вера.

Когато минаваха пред кабината, те затулиха лъчите на екрана замърдаха големи и тромави сенките им и зрителите почнаха да протестират.

— Не ни бива за киноартисти — наведе се Борис и се спъна в нечии крака. — Още при първата поява ни освиркаха!

Пред киното продавачът на лимонада чакаше последните клиенти, които ще го заобиколят, когато свърши филмът, подбираше с широко разперени лакти мокрите монети в една табличка и с детска старателност ги нареждаше на стълбчета. Вера и Борис спряха на ъгъла пред пощата. Над тях луминесцентните лампи на радиопредавателя-емблема плискаха една след друга безмълвни кръгови вълни и лицето на Вера просветваше през равни интервали; пенсионери на групи напускаха парка, където бяха дочакали часа на захлаждането; площадът беше още шумен и оживен, но вместо бучащата преди час глъчка се долавяха отделни високо казани думи, смях.

— И сега? — погледна го Вера.

— В сладкарницата. Да послушаме музика — предложи Борис и опипа последната двулевова банкнота, смачкана в джоба на панталоните му. Оставаше седмица до деня, в който щеше да получи заплата — и без туй не можеше да изкара до края само с двата лева.

— Много ми е познато, за да ме съблазни.

— Да отидем в градината? — продължи Борис.

— Да се разхождаме като войници в неделна отпуска?

— Тогава на Бунарджика? — подхвърли бързо Борис.

— Не. Предлагам да разглеждаме витрините, докато на единия от двама ни се доспи, и после ще се приберем.

— Изпълнихме си задължението към Стаменов и Надка — каза иронично Борис — и ще спим спокойно.

— Не ви разбирам.

— Станахме им параван.

— За Стаменов не зная, но Надка няма от кого да се крие.

— Вероятно не познавате братовчедка й — някаква презряла мома, математичка, сухар от неприкосновения запас!

Вера намести под ръка чантата си:

— Ще вървим ли? Това е най-хубавото време за разглеждане на витрините. И да ми хареса нещо, да ми се прииска да го имам на всяка цена, не мога да го купя — магазините са затворени.

— Ще дойдете утре или в понеделник.

— Това, което пожелая вечер, на следващото утро вече не ми харесва или ми се струва ужасно скъпо и ненужно. Така не нарушавам бюджета си.

Спряха най-напред пред магазина за подаръци. Витрините му бяха отрупани с украшения от фалшиво или истинско сребро, с ковани свещници, пирографирани кутии, пепелници, цигарета и брошки. Борис очакваше, че спътницата му ще се задържи дълго пред тях, но тя огледа всичко с безразличен, скучаещ поглед и отмина към детмага. Докато разглеждаше пъстрите роклички, лицето на Вера стана загрижено и умислено, но когато видя детските найлонови дъждобрани, тя се усмихна мълчаливо. Пред гастронома Вера се забави най-много. „Сигурно не е вечеряла“ — помисли Борис и се ядоса, че не е поискал от Капитана десетина лева назаем — Капитана винаги носеше у себе си пари и успешно заместваше взаимоспомагателната каса. Ако имаше сега повече пари, щеше да заведе Вера в ресторант „България“. Вечеря за двама с бутилка вино — не!

— Когато бях малка, исках да работя в такъв магазин — каза Вера, загледана в пирамидите от рибни консерви и струпаните зад тях в хладилния шкаф колбаси. — Мислех, че продавачите могат да ядат колкото си искат и каквото искат и да раздават на другите.

— Някои продавачи могат и сега да правят такива чудеса.

— Аз не бих могла — каза Вера и се отдръпна от витрината. — Хайде да се прибираме.

— Приспа ли ви се?

— Не, но ми се струва, че ви е скучно.

Борис се опита да протестира, но Вера се засмя:

— Каквото и да ми кажете, няма да е искрено. Не може да бъде и иначе — вървят един до друг в четвъртмилионния град двама непознати, свързани само с общото недоволство от слабия филм, дори от половин филм, знаят един за друг само имената си, след малко ще се разделят и може би никога няма да се срещнат… Вижте какви хубави чанти! Обичам да гледам чанти. Избирам ето онази, тъмнозелената, откачвам етикета й с фабричната марка, напъхвам бързо необходимите неща и заминавам. Пътувам дни, седмици.

— Накъде?

— Все едно. В неизвестна посока. Ще се кача на първия готов за тръгване влак. Почти никъде не съм ходила. Тук се родих, завърших университет в София, едно лято бях в Приморско, в студентския лагер, но не успях да разгледам и Бургас — на отиване и на връщане минахме през него нощем. Като прибавя още няколко села, в които ни пращаха през лятото на бригада — ето го моя свят!… Вие накъде живеете? Не се ли отдалечавате много?

— Наблизо. Горе в стария град.

— Знаете ли какво — ще ви изпратя и ще се разделим… Защо не, нека веднаж направим обратното на общоприетото. Нещо, за което никой не би ни упрекнал, защото няма да разбере. По тази улица ли минавате винаги? Разкажете ми за нея.

Вдясно от тях, високо в нощното небе, се издигаше камбанарията на катедралата „Света Богородица“. Нима трябва да разкаже на Вера за църквата или за склада за сирене, който е в подземието й, в помещението на бившата свещоливница? Колкото пъти мине оттук, миризмата на дезинфекционни препарати или на развалена саламура го кара да ускорява крачки. Улицата — какво знае Борис за нея! Виждал я е сутрин рано, забързал за работа, и вечер късно, уморен и самотен или повел под ръка някое момиче. Улицата миришеше на запръжка и топъл хляб, на бензинови пари от колите на чужденците и туристите, които идват да разглеждат, да фотографират и рисуват старите сгради, къщата, в която е живял Ламартин, или музеите. На него, както и на всички пловдивчани от високите градски части, му е чужд възторгът на художниците, архитектите и екскурзоводите — по-важни са неудобствата и несгодите.

— Когато ми дадоха стая тук — каза Борис, — реших да разгледам стария град, но желанието ми мина бързо. Имам един съсед художник. На младини продал бащината си къща долу край градината и пленен от романтиката на стария град, се пренесъл да живее тук. Дошъл по-близо до обекта на своето изкуство, но и досега не е създал нито една картина за тази градска част — рисува само заводи. Колкото пъти се срещнем, той все намира за какво да ми се оплаче: къщата му била паянтова, през прозорците и през вратите духа и става течение, няма омнибуси и тролеи, мъчно се пренася гориво за зимата, улиците са стръмни и хлъзгави, не минават редовно колите за смет, през лятото най-напред на високото спира водата…

— А онзи мексикански художник, който мечтаел да направи стъклен похлупак и да запази с него за вековете красотата на стария Пловдив? Не четохте ли?

— Красотата се възприема по-добре отдалеч. Калдъръмът е интересен, но ето че и вие едва пристъпвате с високите токове по неравните му издатини.

— Да знаете как ми се иска да се събуя боса. Измъчих се.

— Събуйте се.

— Няма ли да се сърдите? Ако ни срещнат ваши познати?… След абитуриентския бал няколко зрелостнички се прибраха така. Още на стълбите на „Тримонциум“ се събуха. С копринени вечерни рокли, с ръкавици, а боси — чудни бяха! — Вера се наведе и взе обувките си в ръка. — Сега вече можем да оберем някоя къща. Ето тази например. Прозорците са тъмни, хората спят. Вие ще останете на тротоара и ще ми пазите обувките, аз ще се промъкна тихо вътре и ще хвърлям през прозореца.

— Какво?

— Не зная. Дано намеря някои стари пантофи. Като вляза в къщата, ще се ориентирам.

— Докато се ориентирате — каза Борис, — ще се спънете в метлата и ще събудите собственика.

— Вие наистина ли не можете да фантазирате? Защо непременно трябва да се спъна?

— Абитуриентките, за които говорихте преди малко, не отидоха ли на бала с леки коли? Чакаха да преживеят чудна, неповторима нощ, а през всичкото време ги стискаха обувките и не можаха да потанцуват — момчетата бяха малко.

— Откъде знаете?

— Надникнах заедно с любопитните им родители през витрината и ги видях как скучаят. На пет-шест момичета се падаше по един новоизлюпен кавалер, смутен от обстановката, от твърдата яка и от присъствието на учителите, пред които след няколко дни трябваше да се явява на изпит.

— И се скарахте наум с някоя съсухрена математичка?

— Не се сетих. Мислех си: защо в такава празнична вечер бащите на зрелостничките изглеждаха уморени и стари, а майките им не? Имаше майки, които бяха по-свежи и привлекателни от дъщерите си.

Уличните фенери си играеха със сенките на Борис и Вера. Всеки фенер раждаше своя сянка и колкото повече се отдалечаваха от него, той я разтягаше, мъчеше се да ги задържи с нея. По улиците не минаваха хора, тук-там в тъмното под издадените еркери се притискаха влюбени, зад противокомарната мрежа на един нисък прозорец се караха мъж и жена, чуваше се приглушена музика от радио, от стаите, в които гледаха телевизионното предаване, трептеше синкава светлина. Беше задушно, някъде пържеха риба.

— Ето ви стария град — каза Борис и запали цигара да прогони острата миризма.

— Тихо — прекъсна го Вера. — Хубаво е. Аз не вървя по калдъръм, а по среброто на планински поток. Той се спуска надолу, ей там разтласква къщите, малко по-надолу те го притискат. Тук преди мене са минавали милиони мъже и жени. Вървели са славяни, римляни, българи, византийци — какво ли не! Едни са стъпвали с меки сандали, други са тропали с ботуши. Гуляли са пълководци и царе, просяци са протягали ръце, раждали са се деца и са умирали хора. Сигурно и тогава някой е пържел риба. Ето там се белее паметна плоча. Историята, като децата, тук се е подписвала на всяка къща, на всеки зид… — Вера вдигна глава и погледна Борис: — Как излезе?

— Фалшиво — каза Борис. Докато Вера говореше, той я гледаше как стъпва като селянка с цяло стъпало и я преценяваше.

— И на мен ми прозвуча така. Убедена съм, че е тъй, но щом почнах да изказвам гласно мислите си, разбрах, че и този път няма да излезе нищо. Защо се спряхте?

— Да ви покажа къщата, в която живея. Реставрираха я, но още след първата зима боята избледня и мазилката се рони.

— Според уговорката ни време е да се разделим.

— Исках да ви поканя на кафе.

— Недейте — помоли го Вера и се наведе да се обуе. Когато се изправи, фигурата й се изпъна, тя отново стана студено-въздържана и недостъпна както пред киното. — Разходихме се, поговорихме…

— И пак не знаем нищо един за друг.

— Някои хора живеят години заедно, без да се познават. И сигурно им е по-добре, поне не се разочароват. Лека нощ!

— Не мога да ви оставя на улицата. Не намирате ли, че в запознанството ни остана нещо недовършено?

— Нека се разделим, не ме изпращайте. Колкото за недовършеното — вие ще поспорите мислено с мене у дома си, аз ще пофантазирам, докато се прибера. Ако се срещнем пак някога, ще продължим незапочнатия разговор. — Сбогом.

Борис огледа улицата — по нея нямаше никой — бутна с длан пътната врата, начукана с тежки пирони, промъкна се между саксиите с разцъфнали зокуми, прескочи оградата на съседите, плъзна се по тъмните стъпала и изскочи на пряката улица. Вера трябваше да мине по нея. Той се облегна на мълчаливата жълта къща и в същото време видя Вера да идва насреща му. Тя вървеше в средата на улицата, токчетата й звънтяха и забиваха металните си шипове в тъмнината. Тя навярно го видя, защото се стъписа и стисна чантата в дясната си ръка.

— Добър вечер — пресрещна я той. — Ето че пак се срещнахме.

— Добре че се срещнахме. Не е приятно нощем сред тия мрачни зидове… Малко остана да се върна и да ви повикам.

— Съжалявам, че избързах.

— Не съжалявайте, нямаше да се върна. Вие откъде изскочихте?

— Нима и на втората среща ще си говорим на „вие“?

— Не избързваме ли?

— Не, Вера. Сега аз ще те изпратя.

— Само до църквата.

Този път и на двамата не им се говореше, играта им беше омръзнала. „По-добре е така“ — мислеше Вера и се изненада, че от мълчанието вместо отчуждаване покълва доверие и близост. „Стаменов ще доведе аса на ескадрилата“ — каза й Надка, когато я покани да отидат заедно на кино. Вера очакваше да срещне горд и самоуверен летец, с ленти орденски знаци, с белег на челото, останал му след скок с парашут — той щеше да й разказва с престорено пренебрежение за професията си. След няколко срещи с лекаря Надка си служи като специалист с авиационната терминология, можеш да й завидиш как говори за нощни полети в сложни метеорологични условия, за бордни уреди, за виражи, имелмани и какво ли не. А Борис не се опита да заговори за самолетите и летището. Даже и когато тя нарочно му подхвърли в киното за небето.

Хубаво е, че Борис мълчи. „Яд го е, че не се съгласих да вляза в квартирата му. След кафето щеше да дойде конякът. След коняка целувката. После леглото. И утре ще намигне на лекаря, не беше лошо!“

— За какво мислиш, Борисе?

— За МИК’а.

Вера го погледна — върви с нея, а мисли за друго момиче! Дали е глупаво-откровен или й поставя нова уловка?

— Трябваше да извадя и почистя карбуратора й — продължи Борис.

— На Мика?

Борис се засмя:

— Прощавай, забравих, че не знаеш. Мика е колата ми… Служебната кола. Има такава марка самолети — микове, оттам и нейното име. Може да ни изиграе утре някой номер с карбуратора. В колко часа искаш да тръгнем?

— Аз ли! Накъде?

— В неизвестна посока.

— Само двамата?

— Покани Надка. Извикай лели, братовчедки — когото искаш. Важното е да дойдеш ти и да не сте повече от седем души.

Бяха стигнали до църквата и Вера се спря.

— Дотук — каза тя.

Борис се облегна на едно дърво.

— Вера… — почна той, но тя му направи знак да замълчи и се ослуша: съвсем наблизо се чуваше танцова музика. Вера тръгна на пръсти по стълбите към църквата.

На застлания с плочи широк църковен двор, заобиколили поставен на земята транзисторен приемник, три двойки момчета и момичета размахваха ръце едно срещу друго, огъваха се в ритъма на туиста — сенките им пълзяха и се преплитаха по строгите и мрачни зидове. Момчетата бяха с къси гащета-панталони, момичетата със спортни рокли бяха захвърлили настрана джапанките си и напомняха древни жреци, които призовават неизвестния бог да се върне в светилището. Изпаднали в унес, за тях не съществуваше околният свят.

Песента свърши, но те останаха пак така един срещу друг и чакаха края на паузата. Едно момче се обърна, забеляза тъмните силуети на Борис и Вера, пошушна нещо на приятелите си — застиналата в очакване група изведнаж се раздвижи — те грабнаха транзистора и сандалите си и след миг черната сянка на храма ги погълна.

Борис запали цигара:

— Докато те поканя, те избягаха.

— Наплашени са.

— От кого? И защо?

Вера повдигна рамене:

— Какво има там на плочите?

Борис направи няколко крачки и вдигна един гумен сандал с кръстосани каишки.

— На момиче е — каза той. — Трябваше да се скрием, да не ни видят.

От тъмнината изплува момчешка фигура и когато излезе на светло, Борис едва се сдържа да не се засмее. Момчето беше петнадесет-шестнадесетгодишно, с току-що наболи мъхести мустачки, с модна прическа. Вървеше право към тях — сандалите го пляскаха равномерно и глухо по петите, — но в походката и стойката му се чувствуваше неувереност и предпазливост. „Ако му тропна с крак — ще хвръкне като врабец“ — помисли Борис.

— Добър вечер — поздрави момчето с леко одрезгавял глас. — Дойдох за сандала.

— Твой ли е? — подаде му го Борис.

— На приятелката ми — отвърна момчето и се повдигна на пръсти, за да изглежда по-високо.

— Защо избягахте? — усмихна се Вера.

— Помислихме ви за отрядници. Снощи танцувахме горе, в двора на библиотеката, и един отрядник ни заплаши, че ако ни види втори път, ще ни вземе транзистора. — Момчето обърна гръб на Вера, извади от джоба на ризата си цигара с тъмен филтърен мундщук, пооправи я с пръсти и се наведе към цигарата на Борис: — Може ли?

Борис усети как ръката на момчето трепери и реши, че отсреща, в тъмнината, едно задъхано момиче се възхищава от хладнокръвието му.

— Върнете се — предложи Вера, — ние си отиваме.

— Гошо се прибра — каза момчето, застана пак гърбом към нея и издуха тютюневия дим на тънка струя: — Без транзистор няма сми!

— Какво е това „сми“?

— Смисъл де!

— Защо не танцувате на смени? — запита Борис. — Докато едни играят, други ще дежурят.

— Това е идея! — каза момчето. — Благодаря.

И си тръгна. Когато се отдалечи десетина крачки и навлезе в сянката, то се обърна:

— Приятно прекарване! По това време тук никой не идва.

— Хлапе! — каза Вера.

— Мъж! През всичкото време се боеше, но се държа добре. Искаш ли да седнем? Ти обеща, че когато се срещнем втори път, ще продължим незапочнатия разговор.

— Добре. Готова съм да отговарям, питай.

— Така се води следствие.

— Тогава разказвай ти.

— Туй е още по-лошо. Не зная какво те интересува.

— Виждаш ли — засмя се тя, — нямаме какво да си кажем, не знаем какво да се питаме…

— Вера, щастлива ли си?

— Туй то! — плесна тя с ръце. — Щом ще се давим, нека да е в най-дълбокото! — И се замисли: — Дай ми една цигара. — Тя смукна дим и огледа внимателно цигарата от всички страни: — Туй е трик на баща ми, когато иска да забави отговора си или да прехвърли разговора на друга тема.

— Не ми отговаряй тогава. С родителите си ли живееш?

Вера кръстоса крак връз крак. С разголените си колене и по начина, по който държеше цигарата, тя заприлича на ония посетителки на „Тримонциум“, които пушат по цели дни край чашка ликьор.

— Живея сама — каза тя.

Борис изпусна кибрита, наведе се да го вземе и докато сядаше, прегърна Вера.

Тя се отмести и се засмя:

— В киното каза, че и двамата сме лоши артисти, но сега те изиграх. Все пак има надежда, поне за мен! — Вера придърпа полата върху коленете си. — За мене този етюд беше много важен, прощавай.

— Не те разбирам.

— По-добре… Живея сама. Баща ми и майка ми са разведени. От двайсет години, откакто са разделени, се надпреварват да говорят един против друг. Отмъщават си за някогашната любов. От брака им останаха само кутия снимки. Снимките са при мен. После ясли, детски домове, пансиони, прислужници, медицински сестри и възпитателки. Гледам снимките: тогава родителите ми са играли роли. От снимките може да се направи фототабло като за предпремиерна реклама на пиесата „Любовта на татко и мама“. Играли са я неуспешно само в началото на сезона… Друго искаш ли да знаеш? Може би — какво работя? Учителка съм по математика в един техникум.

— Значи ти си!

— Какво?

— Роднината на Надка.

— Виж, цигарата ми угасна. Не е на хубаво, нали?

Борис щракна клечка кибрит и в светлия кръг на пламъчето срещна за миг очите й — разтворени широко, изпълнени с копнеж за нещо далечно и скъпо — и си спомни рокличките и разноцветните смешни дъждобрани във витрината на детмага.

Вера духна пламъчето и захвърли незапалената си цигара:

— Горчи! Хайде да се прибираме.

— Къде да те чакам утре?

— Нямаш ли по-добра компания?

— Кажи къде? В осем или в девет?

— Добре, в осем и половина. Там. — Тя посочи улицата.

Борис тръгна след нея. Вера не се обърна, заслиза уверено по стълбището и се спусна към центъра на града, пламнал от неонови лампи и автомобилни фарове.