Светомир Бабаков
Червеният автобус (4)

4

В осем и половина на улицата пред църквата нямаше никакъв автомобил. Може би карбураторът на Мика пак се беше повредил. Вера реши да почака — ако повредата се е случила на тръгване, той щеше да закъснее. Не предполагаше, че по тези улици сутрин минават толкова хора: едни се спускаха надолу към центъра на града, към халите или към омнибусните спирки, други бавно се изкачваха нагоре към стария град, понесли мрежи със зеленчук, бутилки и бурканчета с мляко, хляб.

Неделното богослужение в църквата беше започнало, а по стръмното стълбище непрекъснато се точеха изгърбени и свити старци. Една куца селянка с черна забрадка изпусна тояжката си — тояжката й заподскача надолу по стълбата — Вера се спусна да я улови. „Дай да се хвана за тебе до горе“ — помоли се старицата и увисна на лакътя й. Който ги гледаше отстрана, сигурно мислеше, че са майка и дъщеря, и за минута Вера се почувствува щастлива. Когато се изкачиха на плочника пред църквата, селянката бръкна в гънките на шаячната си дреха и извади една дебела свещ.

— Сама ги правя — каза тя. — От чист восък е, запали я за душите на близките си.

Неделната тишина избяга, подгонена от задъхания вой на автомобил. Вера помисли, че е Борис, и изтича към оградата. По стръмната улица едва пъплеше един стар камион, натоварен с гюмове за боза. Вера се облегна на каменния парапет и почна да мачка восъка: Борис бе я излъгал! Тя нагъна зигзаговидно свещта — получи се восъчно змийче, полазило на припек върху камъка. С раздвоен език — от разрошения край на фитила. Трябваше да се прибира!

До нейната сянка върху парапета се плъзна сянката на една жена. Помисли, че е просякиня — само те умееха да се прилепват така безшумно. Професионалните просяци изчезнаха от града, но в неделни дни край църквите пак се появяваха ту някой мъж, ту някоя жена, които разказваха сълзливи истории за болни сираци или изоставени родители.

— Моля да ме извините — каза непознатата, — вие не се ли казвате Вера?

— Да.

— И сте учителка.

— Да. Защо?

— Не ми се сърдете, че така необичайно… Нека се запознаем. — Тя подаде ръка на Вера: — Георгиева. Разбирам изненадата ви, елате, моят мъж ме чака долу на улицата, той ще ви обясни.

Вера реши, че е попаднала на ловки просяци или мошеници, но искаше на всяка цена да разбере откъде жената е научила името й и тръгна с нея. В края на учебната година един колега от техникума й разказа, че в града се появили две врачки, които разговаряли с духове. Врачките отишли при жена му, казали й, че ги изпраща духът на починалата й майка, и знаели невероятно много факти из живота на семейството им. Точно тогава колегата й се върнал в къщи и сеансът пропаднал — врачките обяснили смутено, че духът на тъща му се бои от него и се скрил, и гузно се измъкнали. Докато разстроената му жена го упреквала, че и на онзи свят майка й се плаши от него — той открил, че от найлоновата му риза е останала само сгъваемата закачалка, не могъл да намери и транзисторния радиоприемник.

— Ето съпруга ми — каза Георгиева.

— Радвам се, че ви открихме — подаде той на Вера ръка. — Това беше трудна разузнавателна задача.

— Обясни на другарката отначало, не съм й казала нищо — обади се жена му.

— Поне й каза, че сме приятели на Борис, нали? Не? Тогава почвам отначало: Снощи в нула и тридесет Борис ни вдигна от сън. Получил телеграма, че баща му е болен, и трябваше да замине. Искаше да ви се обади, че не ще дойде на днешната среща, но не знаеше къде живеете. Натовари мен. Даде ми часа и координатите, каза, че се наричате Вера, че сте учителка, че сте млада, с одухотворено лице и…

— Не измисляй, Капитане — прекъсна го жена му, — нищо друго не каза. Борис помоли мъжа ми да дойде на срещата, мъжът ми помоли мен уж да му правя компания, но разбрах, че иска да съм с него, защото щеше да му е неудобно да ви се обади. От осем и половина аз спирам вече шест руси жени, а той стои настрана: излагай се, Ирино! И тъй, да вървим!

— Къде? — запита Вера.

— У дома.

Вера се опита да отклони поканата.

— Няма да ви оставим — улови я под ръка Ирина. — Приготвили сте се за излет, значи нищо не ви задържа. Капитане, подкрепи молбата ми Вера да дойде с нас.

— Борис ще е доволен, ако знае, че сте у дома.

Ирина се засмя:

— Това е най-силният аргумент, който може да измисли. Такъв е и Борис, нали? Да бъдеш винаги прям и откровен не е израз на сила, както те искат да го обяснят, а предварително пресметната мъжка хитрост: така се живее по-спокойно. Ще трябва обаче да променя мнението си за Борис: досега нищо не ни е казал за вас, мълчи, спотайва се и изведнаж тича в полунощ, събужда цялата къща: помагайте!

— Ние се запознахме снощи — защити го Вера.

— По примера на Симо — каза Капитана. — Ясно!

— Кой е Симо? — запита Вера.

— Да вървим — каза Ирина. — Тя е дълга и широка, всичко, каквото зная и от каквото съм патила, ще ви разкажа по пътя. Така подготвена, ще бъдете в по-благоприятно положение от мен — аз сама трябваше да решавам ребусите, които тримата ми поднасяха.

— Защо трима? — забави стъпките си Вера.

— Борис, след туй мъжът ми — казва се Игнат, но всички го наричаме Капитана, и Симеон. Не само че са неразделни, но ако един от тях спори с мен и твърди например, че днес не е неделя, а сряда, другите двама ще кимат с глава и ще са готови да сложат ръката си в огъня, че е така.

— Ирина, примерът ти не е сполучлив — каза Капитана.

— Но е верен, Капитане! Предлагам ние с Вера да се приберем направо с омнибуса, а ти да отидеш за месо. Купи и плодове, каквито харесаш или каквито намериш в халите. Вземи и яйца.

— Защо да не отидем заедно?

— Не, сам. Откакто сме женени, веднаж не си купил нещо за в къщи. Мъжете на приятелките ми…

Капитана избърза напред:

— Зная арията. Отивам.

— Засрами се от вас — каза Ирина. — Сигурно вече съжалява, че се е съгласил, но няма как — този път се хвана. Върви и се ругае наум. Не може да търпи мъже, които пазаруват. Сега отиде заради Борис — да не би случайно да си помислите нещо лошо за него, нали казах, че си приличат.

Георгиеви живееха на „Пазарджишка“, в края на града.

— Направихме цяла екскурзия, докато се приберем — засмя се Ирина. — Знаете ли: по-рано на мястото на нашия блок е бил фашисткият затвор. — Ирина се задъхваше по стълбите — асансьорът не работеше. — По разпределение ни се падна жилище на втория етаж, но Капитана не го хареса — нямало изглед. Предложи на хората, на които беше определен този апартамент, да се сменим и те веднага се съгласиха. Две години не могат да разберат защо им предложихме тази неравностойна замяна и все ме поздравяват гузно, мислят, че са ни ощетили. Доволна съм, че блокът не е петнайсет или двайсететажен, щяхме да изкачваме по цял час стълбите.

Спряха на последния етаж.

— Е, Вера, заповядай и се чувствувай като у дома си. Трябва само да те въведа в някои чисто наши порядки: когато се пренесохме, ние с мъжа ми си разделихме жилището. Стаята, която по план е строена за спалня — сега е негова, холът стана моя стая, кухнята е за общосемейно ползуване. Всеки подреди стаята си по свой вкус — туй е предимството; неудобството е, че в края на седмицата, когато Капитана обикновено си идва, прекарваме нощите на тясната кухненска кушетка, на неутрална земя. — Ирина разтвори двете срещуположни врати: — Къде ще влезеш: в моята стая или в свободната кухненска територия?

— Все едно, Ирина, ти каза, че имаш работа и…

— Тогава в кухнята. Но преди туй ще ти покажа стаята на мъжа ми, така ще разбереш някои неща по-добре, отколкото ако ти разказвам за тях. Мисля, че Капитана няма да ми се сърди — ти си колкото моя, толкова и негова гостенка.

Стаята изненада Вера с безредието си. Навсякъде — книги, по облегалата на столовете бяха намятани ризи и палта, между прешлените на радиатора бяха напъхани разноцветни папки, на леглото бяха разхвърляни някакви машинни части, на пода до леглото беше поставена чиния с угарка, на масата — пружини за разтягане, две гирички и глинено гърне, от което стърчаха като таралежови бодли подострени моливи, точно срещу вратата на стената беше прикрепено самолетно витло, край витлото бяха накачени големи и малки снимки и едно триъгълно възпоменателно флагче от тъмнозелена коприна.

— Прилича на разграбен склад, нали? — засмя се Ирина. — Няколко пъти, когато почиствах, се опитах да сложа всяко нещо на мястото му, но си навлякох само неприятности. Капитана е страшно дисциплиниран в работата си човек, но на тема подреждане на дома не можем да се разберем. Още преди да се оженим си беше създал цяла теория за някакъв въображаем ред в безпорядъка. В този хаос, дори със затворени очи, той намира всичко, което му е необходимо. А това е важно, той е много зает: те първи в страната засяха големи оризови площи със самолетите, готви с друг щурман публикация по този въпрос. От тази есен записа задочно агрономство, не зная всичко. Оплаквам ти се, не го хваля.

Вера реши, че щом се прибере, ще извади цветята на терасата, ще разбута мебелите, ще нахвърля дрехите и книгите си и ще почне да работи.

— Ела насам да разгледаш фотогалерията му — каза Ирина. — Ето го във военното училище. — На снимката едно бузесто момче се мъчеше да изглежда сериозно и страшно с парадната си униформа, но под прихлупената козирка очите му се смееха. — Тук също е той, третият отляво. Току-що са го произвели младши лейтенант. — Показалецът на Ирина се спря на една групова снимка — пет летци с летателни комбинезони и бонета, фигурките бяха дребни, лицата не се различаваха, и се плъзна по-нататък. — Ето го тук лейтенант. Виж как са застанали, че да се виждат двете звезди на пагоните им. Още са деца. Този русият до него е Симеон, за когото ти говорих. Най-голямата му гордост е, че е роднина на поручик Минков. В къщи има нарисувано родово дърво, от което се вижда кръвната му връзка с Минков. Слушала ли си за него?

— Не. Никога.

— Трябва да го знаеш, в противен случай Симеон ще те обяви за полуинтелигент, който не познава историята. През Балканската война за пръв път в света българите използуват самолета като бойно средство. Пилотът поручик Радул Минков и поручик Топракчиев летели със самолет над турските позиции и хвърляли отгоре ръчни гранати. Запомни и датата: 16 октомври, на този ден Симеон винаги ни събира да почетем паметта на роднината му.

Пръстът на Ирина се спря на една увеличена снимка: на някакъв празник представителна група офицери минаваше в церемониален марш, в дъното зад карето се виждаха пилони със знамена.

— Опитай се да познаеш офицерите от първата редица — каза тя.

Вера се вгледа в засенчените от каските съсредоточени и сурови лица.

— Кого позна? — приближи се до снимката и Ирина.

— Никого — призна Вера.

— Ето Капитана — каза Ирина. — Всъщност на тази снимка той е още старши лейтенант. Не си ли виждала някъде този офицер до него? Не си? Че туй е Борис!

Следваха снимки, правени при учебни стрелби и другарски срещи, но Ирина отстъпи крачка встрани и се спря пред последната. На нея — първите приклекнали, останалите зад тях прави — се бяха фотографирали група прегърнали се през рамо офицери.

— Тази снимка е най-скъпа за тримата — каза Ирина и изправи рамката, която се бе наклонила. — Когато ги прихване, стоят с часове пред нея. В такива дни, дори за мен, входът тук е забранен. Дванайсет души са. Симеон казва, че били дванайсетте апостоли, жертви на последния тираж на мира. Тук са всички съкратени офицери от тяхното поделение. Не можеш да си представиш каква мъка беше! Първия ден отишли при фотограф и след туй дойдоха у дома. Тогава с Капитана живеехме само в една стая, и насядаха кой където завърне: по леглото, на пода, дори на готварската печка отгоре и почнаха да пият. Бях чувала какво е „запой“, но се уплаших. Представи си четири денонощия непрекъснато пиене — без песни, без викове. Които капваха, заспиваха където стоят — другите продължаваха. Когато капваха и те, първите се събуждаха и почваха отново да се наливат. Измъкнах се, без да ме усетят, отидох при командира на поделението — помня, че беше събота и едва го намерих, казах му какво става в къщи. Той ме качи в колата си и дойде у дома. И какво мислиш: седна и пи с тях до неделя вечер и когато си отиваше, очите му бяха пълни със сълзи. Боях се, че ще полудея — все ми се струваше, че те няма да издържат мъката и както са пияни, ще почнат да се самоубиват. Не бяха върнали още оръжието си и пиеха с пистолети на кръста. На петата сутрин се сетиха за мен, повикаха ме, извиниха се, целунаха ми по старшинство ръка и ме накараха да им сваря една кофа с кафе.

Ирина отмести внимателно гиричките и се облегна на масата, споменът за преживяното я умори, тя погледна съучастнически Вера:

— Никога не ме издавай, че съм ти казала. След запоя те се разпръснаха. На всички съкратени офицери бяха осигурени стипендии да следват, но от тяхното поделение само четирима се записаха в университета. Мъжът ми и Симеон излязоха щастливци, поканиха ги на работа в селскостопанската авиация. След месец при тях постъпи като шофьор и Борис: кара цистерна с гориво и една газка. Другите отидоха в трудовите войски. В Пловдив остана само капитан Кънев — долу на снимката, крайният вляво. Той имаше най-голямо желание да следва, от дете мечтаел да стане учител, но по комсомолско поръчение трябвало да постъпи във войската. Когато го съкратиха, имаше три деца, старата му майка също живееше при него, седемдесетте лева от стипендията нямаше да им стигнат. Стана водопроводчик, бяха му казали, че те печелят добре. Помисли: от летец-изтребител — водопроводчик, по цял ден в изкопите и каналите, в избите!

Вера не потърси на снимката капитан Кънев. Гледаше Борис. „Ето какъв си бил! — говореше му тя в мислите си. — И в тревогата си се сетил за мене. Ако си запазил униформата, ще я облечеш ли някога? Аз ще ти я изгладя и ще пришия всички копчета — не си ли видял, че най-горното ще падне? Ще забравим, че са ти отнели правото да я носиш. Може дори да излезем по улиците и аз ще те хвана под ръка. Защо не — малко ли хора носят униформи или заемат длъжности, на които нямат право. Защо да не се наредим и ние до тях в големия карнавал?“

— Да отидем в кухнята, Вера, да не ни завари Капитана. Ще ми помогнеш да изчистя малко фасул. На него можеш да поднесеш най-хубавите ястия, но няма ли чиния с фасул, нали си е селско чедо, все едно, че съм го държала гладен.

На вратата някой заудря силно с юмрук, двете жени се спогледаха, апартаментът се изпълни с глух бумтеж.

— Забравих, че няма ток! — Ирина изтича да отвори. — И все в неделя, когато човек има най-много работа! Чакай! — Вера не чу кога се отключи вратата, но гласът на Ирина се изпълни изведнаж с радост: — Ти ли си? Чукаш като дивак!

— Моля, моля! — отвърна й непознат мъжки глас. — Тъй чука на портите съдбата: там-там-там-тааам! Бетховен, сестрице, а ти дивак! Не си в пощата, не ти искам телефонен разговор — не ругай! Капитана в бърлогата ли е?

— Чакам го всеки момент. Ела да те запозная с момичето на Борис.

Когато Симеон влезе в кухнята, едрата му фигура изпълни цялото помещение — Ирина изглеждаше смешно малка пред него. Спуснатата над панталоните карирана риза на Симеон тя би облякла спокойно вместо рокля.

— Ние вече се познаваме задочно — каза той и подаде ръка на Вера. Ръката му беше изцапана с нещо черно и преди да се ръкува, той я избърса в дочения си панталон. — Смазка! — обясни той. — Ирина, щом го няма Капитана, разреши да рапортувам на тебе: поръчението е изпълнено! Проявих и самоинициатива: оставих бележка, мушнах я под вратата на апартамента. За всеки случай, може да не я види в антрето, на излизане пуснах друга в пощенската й кутия: „Виж бележката горе в антрето!“ Когато се върнете, не забравяйте да я прочетете — обърна се той към Вера.

— На мене ли сте писали? Каква бележка?

— Извинение за отсъствието на Борис! Трябва да го уважите, макар че не е на бланка. Братовчедка ви Надка е отвратително същество! Не злословя зад гърба й, казах й го в очите. Като изскочи с един пеньоар, с щипки на главата, че като ме емна, мале мила!

— Старши лейтенант Пенев, разказвайте поред! — прекъсна го Ирина.

— Сестро, човек винаги трябва да отделя зърното от плявата. Вера, виждаш ли, Ирина вместо да ми каже една хубава дума — ругае! А мене и един офицер от КАТ ме гони, искаше да ми провери документите, но няма късмет: москвичът му закъса! Ами ако ме беше пипнал? „Дай документи за правоуправление!“ — Нямам. „За собственост на мотора!“ — Един приятел ми услужи. „Личен паспорт!“ — Забравих го в къщи. Е? Харесвам ли ви така? — Симеон сплете пред лицето пръстите на двете си ръце.

— Чуден си! — каза Ирина, — но разкажи човешки. Досега разбрах само, че си отишъл с мотоциклет някъде — надявам се, че си бил на летището, където Капитана те прати да търсиш доктор Стаменов. — И се обърна към Вера: — Допускахме, че може да не те открием при църквата, затуй минахме край дома на Симеон и го помолихме да намери Стаменов. Борис ни каза да те потърсим чрез него.

В кухнята влезе заднишком Капитана — отвори с лакът вратата.

— Посрещайте дядо Мраз! — изпъшка той и изсипа пакетите в скута на жена си. Няколко круши се търкулиха на пода. — Яйцата са на закачалката. Симо, здравей. При нас нещата се развиха благоприятно, съжалявам, че не те оставих да се наспиш.

— Вълчанов е получил от новите машини — каза Симеон. — Навъртял е пет часа с нея. Алхимика напуснал, отишъл да работи на „Слънчев бряг“ и след него храната в стола нищо не струва. Крачанов беше в ареста: излетял по маршрут и след втория пункт, на двеста километра от летището, направил без разрешение два обратни лупинга, весело му станало нещо, рекъл да си потанцува, но го засекли.

— Капитане — Ирина приближи до мъжа си и повдигна към лицето му една синя найлонова мрежа с яйца, — колко са?

— Четиридесет.

— Майка ми и за великден не купуваше толкова, а бяхме шестчленно семейство!

— Един мъж преди мен взе яйца, Ирина. Аз само казах на продавачката: „И на мен също“.

— Мрежата на кого е? Да не забравиш да я върнеш!

— Купих ти я. Спомних си, че търсеше. Намерих я, където най-малко можеш да очакваш: в уличката до халите, на една сергия.

— Капитане, аз търсех мрежа преди пет години! Тогава наистина ги нямаше. Хайде, мрежата нищо, ами яйцата?

— Ирина — намеси се Симеон, — аз ще ги занеса у дома. В таванската ми стая е толкова топло, че ще се излюпят в законния срок. Трийсет пиленца — пи-пи-пи! Пиле пържено, пиле фрикасе… Да ти помогна нещо, кажи какво?

— Пусни тока, вълшебнико! Ще останем без обед.

— В спирането на тока, Ирина, аз виждам пръста на съдбата. Вън започва такава жега, че днес ще се пържим в собствената си мазнина. Предлагам да отидем с рейса в Храбрино. Ще запалим някъде нагоре по реката огън, ще опека яйца в пепелта, ще се къпем.

— Симо, аз съм против! — запротестира Капитана.

— Капитане, помниш ли онзи кооператор от село Богдан: „Работата ще се свърши само когато се свършат хората!“ В края на краищата вземи си евангелията и чети там.

— Нека излезем и ние една неделя като хората — помоли се Ирина.

Капитана се колебаеше:

— Утре имам тежък ден и…

Симеон се наведе към него — лицето на Капитана беше лъскаво от пот — и почна да го души:

— Чудя се какво ми мирише на шницел — каза той. — Тръгвай, докато сме още полусурови!