Светомир Бабаков
Червеният автобус (18)

18

Борис чу стъпки по стълбите, помисли, че Вера се връща, но когато се почука на вратата, разбра, че не е тя, и радостта му угасна. В кухнята влезе Симеон. Изглеждаше по-строен с новата тъмносиня униформа.

— Разрешете да ви се представя предсрочно — свали той фуражката си, огледа се къде да я закачи и я захвърли на масата.

— Симо, добре дошъл! И този път ли не можа да изтраеш? Не ти ли хареса в Банкя?

— По часовник спиш, ядеш, къпеш се — режим на угояване, вместо почивка! Като постъпиш, те теглят, като напускаш — пак. Обидно, да не съм прасе!

— И затуй избяга?

— Реших да отскоча за един ден, да видя какво става тук.

— И пак се връщаш?

— Оставам! — Симеон придърпа един стол, прекрачи през облегалото му и седна. — Защо не сте се сдобрили с Капитана?

— Кога се върна, та успя да се видиш и с него?

— Сутринта. Случайно се срещнахме. Имаш ли коняк, студено ми е нещо.

— Ще отскоча да купя.

— Недей, не искам. Изстинах да го чакам. Ще излезе, че пием в нейна чест.

— Нищо не разбирам, Симо.

— Наска. Сгоди се!

— Шегуваш ли се?

— Исках да видя тоя мой заместник. От сутринта обикалям като пес. Дойдох без пуловер, нали сме юг! Излезе познат. Зная го от кръвопреливната станция. Олекна ми, щом го видях. Край!

Симеон се опитваше да се покаже бодър и жизнерадостен, че не му е мъчно, но лицето го издаваше. Борис помисли да му разкаже за Вера, но се отказа: Симеон ще почне да обобщава и прави изводи за ролята на жените в техния живот, ще измъкне отново спомените за Цеца, ще хули и Ирина — ще стане по-лошо! Трябваше да го накара да говори, да го предизвика с нещо, да го ядоса. „Да стигнем веднаж до марша, после ще е лесно!“ — и каза:

— Не ти ли хареса докторът, Симо?

— Какъв доктор?

— Нали каза, че е от кръвопреливната станция.

Симеон се усмихна горчиво:

— Не е доктор, а кръводарител като мен. Ако този път пак беше лекар, щях да се запиша и аз да следвам медицина. Харесала е един червен шишко, закупчик в месокомбината. Където и да го боднеш, ще пръсне кръв. Ще й носи прясно месо, няма да купуват от дълбокозамразеното. Отстъпвам му я без възражения. Да им е честито. Точка на тая тема!

— Докога ще отстъпваме, Симо?

— Какво искаш да кажеш?

— Заприличва ми на система в нашия живот. Ако не си забравил: най-напред отстъпихме с тебе тихичко местата си. Заедно с тях и мечтите си.

— Да сме наясно: в поделението останаха по-добри от нас. От мечтите си не съм се отказал, нося ги с мене.

— Нима добиха вече джобен формат! Удобно и практично…

— Слушай, Борисе: внимавай, когато станеш такъв злъчен, да не си ухапеш езика. Ухапеш ли го — изплюй бързо кръвта, ще се отровиш, ако я глътнеш. Разрешавам да си го запишете, лейтенант Петров!… Събул се по чорапи, чете — я да видя какво четеш? — „Война и мир“, не възразявам — и вместо да се засрами, ме посреща с блажена усмивка: виж, пожертвувах се за ближния си. Християнин! По християнски не си ли убедил вече хазайката си да те храни?

— Симо!

— Не повишавай тон пред по-старшите! Намери ли работа?

— Почвам утре.

— Знаех си! Пастор в протестантската църква?

— Арматурист във виброполигона.

— Щом е полигон, може.

— Животът на всички ни минава на полигон.

Симеон извади кутия с цигари:

— Винаги съм мислил, че сивото ти вещество има една гънка повече от средната норма. А сега да поговорим сериозно…

Стенният часовник изтропа и захърка, пое си дъх и отброи с дрезгав глас осем удара.

— Разкажи за Банкя, Симо.

— Щях да се пръсна от скука. Имаше интересни хора, но аз все за тук си мислех. Ако не беше масажът, щях да се върна на третия ден. Предписаха ми масаж на врата и плещите. Рядко удоволствие.

— Кажи за интересните хора. Колко годишна беше?

— Имах предвид инженера, с когото бяхме в една стая. Няма двайсет и осем години. Направил някаква рационализация, директорът не искал да я внедрява — трябвало да се преустройва целият цех. Нашият не се предава, опитва оттук-оттам, оплаква се: нищо, директорът с връзки, танк, от ония, дето от двайсет години са директори по професия. И на едно събрание нашият взел думата. Говорил, каквото говорил, и накрая: „Моля да се протоколира! Предлагам в интерес на производството, на завода и т.н. да се задължи другарят директор да отиде на медицински преглед. Да се изследва процентът на холестерина в кръвта му, да се види колко е напреднала атеросклерозата му и да се пенсионира.“

— Представям си какво е станало на събранието!

— Интересното е, че директорът се изплашил и отишъл на лекар. Оказало се, че наистина има напреднала склероза на сърцето и на бърза ръка го пенсионирали. Само че в Банкя трябваше да правят заедно с мене и на инженера масаж за нервите. Още откача. „Трябва да има закон — казва — всички, които са на отговорна работа, щом навършат четиридесет и пет или петдесетгодишна възраст, задължително да минават веднаж годишно на профилактичен преглед за атеросклероза.“

— Интересно! — каза Борис, загледан в цигарата на Симеон. Цигарата издигаше синкав обелиск пад угарките в пепелника.

— Не ти го разказах, за да те забавлявам. Помисли само какъв човек е инженерът и какви сме ние. Ние сме… — Симеон не намери подходяща дума и млъкна.

В умивалника капеше вода от незатегнатия кран, времето се измъкваше през пролуките на часовниковата кутия, спускаше се по мазилката и шеташе като момиче с високи токчета из стаята. Един лист от прегънатия върху масата том на „Война и мир“ изшумя и се преобърна сам.

По улицата от време на време преминаваха хора — стъклените мембрани на прозореца улавяха и усилваха шума на стъпките им по калдъръма. Някой свиреше с уста един и същ рефрен. Свиреше фалшиво до болка. Сигурно не знаеше, че свири грешно, нагаждаше стъпките си към такта и му беше драго. Ако му кажат, че бърка, той няма да повярва. Най-хубава е собствената песен. Затова загиват и глухарите.

Рефренът постепенно заглъхна и се изгуби.

На печката водата в алуминиевия чайник завря. Парата надигна излъскания му капак и той зазвънтя.

Симеон смачка изгорялата си цигара в пепелника:

— Не си ли вечерял?

— Ще пием кафе — каза Борис и се изправи.

— Няма да заспя от кафето.

— Бъди спокоен, половината е печена леблебия.

— И с кафето ли се самоизлъгваш? Знаеш, че половината е леблебия и пак. Направи само на себе си. За разлика от тебе, не признавам заместителите.

— От леблебията става чуден каймак, Симо. Ако не ти бях казал, щеше да го харесаш.

— Съгласен съм да ме излъжат, но да се самоизлъгвам — никога!

— Защото така отговорността пада върху другите ли? А аз не приемам да ме лъжат… Правя и за тебе една чаша. За да не нарушиш принципите си, обявяваме леблебията за пълнител, а не за заместител на кафето. Вземи, при тази постановка можеш да го изпиеш с чиста съвест.

— Трябва да ти е леко с твоя метод за самоизлъгване?

— Ужасно.

— Капитана ми каза, че си щастлив с Вера. В любовта със заместители ли си служиш или с пълнители?

— Глаголът „служиш си“ ми напомня за вилица. Още по-лошо: за средствата против зачеване. Пий, ще ти изстине кафето.

Симеон отпи няколко глътки: духаше и сърбаше шумно с издадени устни.

— На тази мътилка не й липсва вкус.

— Да попитам ли хазайката за точната пропорция?

— Остави. Когато се съберем, винаги ли ще се джафкаме като палета? Дърлим се ние двамата един на друг, а керванът си върви…

— И ние сме в кервана, Симо.

— Но не сме керванджии… Веднаж разговарях с един овчар за кооперативните стопанства. Трябва да беше осемдесетгодишен. „Аз да съм министър — вика — ще ги оправя за една седмица.“ Казах му: щом знаеш как, защо не пишеш горе? Сега всички пишат. „Защото знаят четмо и писмо!“ — въздъхна той със завист. Оказа се, че не може дори да се подписва… Пий си кафето, Борка, какво се замисли!

— Мисля за инженера, Симо. Какъв човек е той и какъв си ти!

И двамата се засмяха.

— Наистина какъв! — каза Симеон. — Трагедията е, че се родихме късно. Трябваше в седемнайста или осемнайста година. Щяхме да повоюваме поне! — Симеон се изтегна на стола и облегалото му изпука. — За това ни и учеха, а сега: пероноспора, гъсеници, комари, житна дървеница. Врагове! Авиация със специално предназначение — пръскай изкуствен тор, син камък или ДДТ! Плеви с хербициди!

— На нашето поколение, Симо, се падна участта на сценичните работници в театъра. Героите са излезли вече от сцената, завесата е спусната след първото действие — моля, подменете декора!

— Благодаря за отговорната задача! — каза язвително Симеон и разбърка с кибритена клечка утайката в дъното на чашата си. Седмица преди да дойде заповедта за съкращение, един сержант на шега му гледа на кафе през дежурството и му предрече голяма промяна. Не позна само, като каза, че ще бъде радостна. На гледачи Симеон не вярва, но оттогава винаги разбърква утайката.

— Борка, а с парите как си?

— Зле. Вземи си ябълки.

Симеон посегна към подноса и в този миг някой отвори долу входната врата и завика тревожно по стълбището:

— Борисе! Борисе!

Борис запали лампата в коридора: по стълбището, с издадени напред ръце, се изкачваше пипнешком едно момче. То примижа от светлината.

— Бързо! — задъхваше се момчето и Борис позна в измачканата и изкаляна ученическа униформа приятеля на Теди с щръкналите уши. — Бате Борисе, арестуваха Росито и Албена. Ще ги изключат!

— Кой?

— Отрядници! Бяхме горе на скалите… Ще пребият Теди! — И изтопурка надолу по дървените стъпала.

Борис нахлузи обувките си, но не успя да ги завърже — Симеон го дръпна и повлече за ръката:

— Чрезвичайна обстановка, Борка! Готов за запуск!… Давай бос!

Момчето тичаше по улиците и не се обръщаше. Сигурно го бяха ударили лошо, защото от време на време подскачаше на един крак и се кривеше.

Нощният въздух — свеж и хладен — напомни на Борис бойните учения на аеродрума. Сигналът прекъсваше партията шах, вдигаше ги отпуснати и затоплени от дрямката — след минута трябваше да излетят!

— На стари години — късмет! — едва сдържаше възбудата си Симеон и се мъчеше да закопчее палтото си. — Остави ги на авиацията със специално предназначение! Щом бият деца, ще си разменим любезности по самбо.

Момчето спря на ъгъла, облегна се на стената и на Борис се стори, че е останало без сили и след миг ще падне, но то само погледна дали защитниците тичат подире му и сви в напречната уличка.

Уличката беше тъмна, кой знае защо старинните фенери не светеха, издадените еркери и високите зидове оплитаха всичко в черните си сенки, само тук-там проблясваха матово завесени прозорци. Момчето, което тичаше в средата на калдъръмената настилка, изведнаж се хвърли встрани и след миг изруга тихо. В мрака двама души се боричкаха безшумно, до тях един мъж, запушил с ръка устата на едно премаляло момиче, се мъчеше да го подеме с коляното си и да го вмъкне в чернилката на отворената врата.

— Стой! — извика Борис. Той тичаше напред. — Документите!

Мъжът пусна момичето, извъртя се и се опита да ритне Борис в стомаха. Преди да се свие и отскочи, Борис видя как Симеон подхвана обувката на непознатия, дръпна нагоре засиления му за ритник крак, мъжът загуби равновесие и падна на гръб. Симеон полетя отгоре му. Борис се обърна към боричкащите се тела, успя да зърне разкривеното от яд и безсилие лице на Теди, миг — лицето му изчезна под нечий гръб, една ръка се вдигна свита в юмрук, гърбът изсъска: „Ще хапеш ли, куче!“ и Борис се хвърли отгоре му. Нещо изшумя до лицето му. „Облечен е в шушляк!“, ръцете на Борис се плъзнаха по студената дреха, напипаха жилест врат, стиснаха го и пръстите му почнаха да търсят сънните артерии. Точно тогава някой блъсна силно вратата, вратата се затвори с трясък и Борис усети как пръстите му омекнаха и почнаха да се отпускат…

Когато отвори очи, видя над себе си Симеон. Симеон го тръскаше по рамото:

— Ставай!… Не ме гледай така — удариха те с палка. Единственият случай, когато имаш полза дебелоглавието си… Не се отпускай!

Борис опипа главата си. Не я усещаше, струваше му се, че от нея са останали само ушите. Ушите му пищяха пронизващо високо.

— Няма кръв! — утеши го Симеон… И счупено нямаш. Неквалифицирани бандити!

— Избягаха ли? — надигна се Борис. Симеон почна да се люлее пред погледа му — ту се надигаше високо, ту пропадаше.

— Ако искаш да побеседваш с тях, трябва да почакаш десетина минути.

Теди се мъчеше да намести фуражката си. Лицето му беше измърсено и окървавено. До вратата трепереха двете момичета, на крачка от тях, един до друг, с прибрани крака и кръстосани като на мъртъвци ръце, лежаха неподвижно нападателите. Липсваше само момчето с щръкналите уши.

— Изпратихме го за милиция — каза Симеон. Понякога той добиваше чудната способност да отговаря на незададени въпроси. — Не са никакви отрядници. Искали да вмъкнат момичетата в тази къща. Твоят Теди е храбрец, само още не е изживял първичния стадий на развитие: хапе вместо да се боксира.

— Той ми изкълчи ръката — каза момчето. Дясната му ръка висеше отпуснато.

— Познаваш ли ги? — запита Симеон.

— Този с шушлека искаше да ни вземе при библиотеката транзистора, нали, Албена? — каза Теди.

Борис погледна човека с шушлека — виждал беше някъде този млад мъж. Той се вгледа в лицето му — повехнало и уморено, с тъмни кръгове под очите. Младо лице, а изразът му старчески. Старец. „Старците“ на Дина! Не се лъжеше — беше един от компанията на Иринината сестра. Тогава при фонтана, когато групата им мина край него и Вера, той държеше отпреде си магнитофона. Стъпваше предпазливо и го крепеше така, както носят при погребение кадифените възглавници с ордените и отличията на загиналия.

Симеон приближи до по-високото момиче:

— Кажи „а“! Хайде, хайде!

— А-а — каза момичето с треперещ глас.

— Добре. Сега: „о“!

— О!

— Как се казваш?

— Росица — прошепна момичето.

— Като не си глухоняма, защо тогава не викаше за помощ?

— Всички щяха да разберат — опита се да я защити Теди.

— С тебе, човекоядецо, ще се разправяме после! — засече го Симеон, пъхна ръце в джобовете си и за да го чуят по-добре, се наведе над момичетата: — Не помислихте ли какво ви чака?

Момичетата мълчаха.

— В суматохата съм напъхал ябълките в джоба си — каза Симеон на Борис. — Тъкмо се чудех коя да взема. — Той извади две ябълки, обърса ги в ревера си и ги подаде на момичетата: — Вземете си по една и излитайте! Не ви познаваме!

Момичетата взеха ябълките и почнаха да се измъкват край стената. Чуваше се как палтата им се стържеха по мазилката.

— Яжте, Евини щерки! — скара им се Симеон. — Ева е първият ябълкоядец на земята. Дано с ябълките добиете малко и от нейния кураж. Хайде! — И плесна с ръце: — Къш!

Момичетата се уловиха за ръка и затичаха пъргаво.

Симеон повика настрана Теди:

— Не е хубаво да лъжеш, но понякога се налага. Не познавате момичетата, срещнали сте ги случайно тази вечер. Екскурзиантки. Приятелят ти също е инструктиран. Ясно?

— Ясно.

— За съжаление, двамата с приятеля си не може да офейкате — трябва да свидетелствувате.

— Няма ли да загазим?

— Не ти ли стига?

— Това е нищо! — каза Теди. Горната му устна почна да се подува и той едва отваряше уста. — Ако научи баща ми…

— Ще помолим милиционерите да не му казват. И те са били момчета.

— А ти ще останеш ли?

— Бягат само подлеците. Искам да ти покажа как трябва да се държиш в подобно общество — Симеон посочи с глава нападателите. — Внимавай! Посягаш с ръката така, противникът, както ти сега, дръпва туловището си назад, центърът на тежестта му се измества и в същия миг ти го риташ в слабините. С обувка или с коляно, зависи на какво разстояние си. Тайната на всички хватки е да извадиш противника от статичното му равновесие.

— Ако ме държи за ръката?

— Съществуват сто варианта, но за тебе: изплюваш се в лицето му. Има голям психологически ефект — без да иска, противникът се пуска, за да прикрие очите си. Тогава пак си го риташ. Опитай на мен.

— Не мога, ръката…

— А сега ще ти покажа на какво викат „овнешки удар“. Специално за хора като тебе, със слаби мускули. Преплиташ пръстите на двете си ръце…

Симеон не можа да покаже удара. Уличката се изпълни с рева на автомобилен мотор и два фара я окъпаха в млечна светлина. Пропищя остро сигнална свирка — дежурните в колата сигурно помислиха, че боят продължава.

Заедно с милиционерите изскочиха бързо и съседите и Борис реши, че през всичкото време те са чакали зад вратите и прозорците. Напред тичаше една дебелана с ютия в ръка и подире й подскачаше като мишка бакелитовият щепсел на шнура.

Симеон почна да си подсвирква марша на летците.