Барбара Бозуел
Отвличането (8)

Осма глава

Коул озадачен отпусна ръце. Челси веднага скочи:

— Какво е това? — задъхано попита тя.

— Проклетият телефон.

— Телефонът от колата? Как можем да го чуем тук?

— Не е телефонът от колата. Имаме телефон във вилата, Челси.

— Но как може да имате телефон, след като дотук не са прокарани никакви жици?!

— Благодарение на така наречените чудеса на техниката имаме радиотелефон, свързан към един от комуникационните сателити.

Коул тръгна към стаята, откъдето идваше звукът. Телефонът продължаваше да звъни настойчиво. Той вдигна слушалката.

— Да? — Очевидно не възнамеряваше да спазва телефонния етикет.

Челси го последва. Тя застана колебливо на прага на кабинета. Не беше сигурна дали трябва да влезе, или да остане там, където е.

— Тайлър, какво става? — с недоволство попита Коул. — Тогава защо, по дяволите, ми звъниш тук?

Наистина, защо ли се обаждаше брат му? Челси пристъпи напред. Коул изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото разтревожен. Вероятно въпросът не беше спешен.

— Какво са направили? Да, не… Не!… О!… Не е твоя работа! Виж какво, ако не престанеш да се хилиш, ще затворя телефона. — И само след секунда той затръшна слушалката.

— Той… не спря ли да се смее? — попита Челси.

Коул не отговори. Наведе се напред и замислено подпря брадата си с ръка.

— Коул, случило ли се е нещо? — втурна се Челси към него. — Какво ти каза Тайлър? Кое е толкова важно? За какво се смееше той?

— Това официален разпит ли е или просто си играеш на въпроси и отговори?

Челси отстъпи назад.

— Не ме нападай. Ти очевидно си разстроен, а аз съм притеснена за теб.

— По-добре се приготви да се потревожиш малко и за себе си, Челси. Първо, двамата репортери са успели да избягат от тримата детективи. Един Бог знае какво ще направят сега, когато са на свобода. Но тази грижа е нищо в сравнение с онова, което Тайлър намира за толкова забавно.

— И какво е то? — нетърпеливо попита Челси.

— Мисълта, че двамата с теб сме затворени в планината без нито един презерватив. Тай ми припомни, че в аптеката в Бабкок презервативите се държат под щанда и за да си купиш, трябва да изкрещиш поръчката си на оглушалия стар аптекар. — Коул стана и излезе от кабинета.

Челси беше така шокирана от чутото, че в първия момент не можа да помръдне. След това затича след него.

Междувременно Коул се заключи в банята и вземаше разхладителен душ.

Сърцето на Челси лудо биеше, устата й беше пресъхнала. Миналата вечер. Тази сутрин също… Не взе никакви мерки за предпазване от забременяване. Изобщо не се сети.

Коул също. Той излезе от банята, облечен в мек халат. Започна да се облича, без да обръща внимание на Челси — сякаш тя не съществуваше. После нави ръкавите на ризата си и едва тогава погледна към нея. Челси стоеше и го наблюдаваше. Коул въздъхна.

— Аз не… Изобщо не се сетих… Никога… По дяволите! Не мога да говоря. Не мога дори да мисля нормално. Никога преди не ми се е случвало подобно нещо. Единственото, за което си мислех, беше отново да се любим. И снощи, и тази сутрин. Не ми хрумна, че е възможно да се стигне до усложнения. — Той се покашля и по лицето му плъзна гъста червенина. — Мисля си дали ти… не си била подготвена…

Тя поклати глава.

— Никога не ми се е налагало да вземам предпазни мерки, защото не е имало друг, освен теб, Коул.

Той сложи ръце на раменете й.

— Съжалявам, Челси. Не съм искал да те подложа на какъвто и да е риск.

— Зная. Грешката не е твоя. Снощи и двамата не разсъждавахме много.

— Нито пък тази сутрин — намръщи се той. Струваше му се възможно да не разсъждава една нощ, но да загуби разсъдъка си до следващия ден на обяд направо беше невероятно.

Челси се приближи към него, но Коул се отдръпна. Тя объркано го погледна:

— Откъде знае Тайлър, че сме се любили?

— Не е сигурен. Дори предполага, че не сме го правили. Но знае, че тук не държим презервативи. Миналото лято му се наложи да обяснява на стария аптекар в Бабкок какво иска и оттогава ние с Натаниъл не пропускаме случай да се пошегуваме с това негово преживяване. Та Тай умира от майтап, че по-големият му брат ще трябва да направи същото като него или да стои тук и да се бори с невероятното изкушение да легне с теб неподготвен.

— Тайлър смята, че ме намираш за невероятно съблазнителна? — Сърцето й радостно подскочи.

Коул предпочете да отмине въпроса й без коментар. Брат му вярваше в неговата безпогрешност и смяташе, че Коул никога няма да легне с жена, без предварително да вземе предпазни мерки, независимо колко силно я желае.

Но ето, че го направи. И ако Тайлър не беше се обадил, щеше пак да обладае Челси, без въобще да се сети за вероятния риск. След четиригодишно отсъствие от живота му Челси Кинсайд се беше завърнала и той се превърна в безотговорен и празноглав сексуален маниак.

Беше вбесен от себе си. И объркан. Времето, прекарано с Челси в планината, беше невероятно. Коул знаеше, че стига да можеше, щеше да продължи да я люби. Отново и отново.

Веднъж вече беше завладяван от тази жена. Може би щеше да бъде обсебен от нея и занапред. Да осъзнае това беше голяма изненада за мъж, който имаше претенциите да се познава и да се владее отлично.

Челси настойчиво повтори:

— Коул, чудя се защо брат ти смята, че съм неустоима за теб?

— Аз също се чудя — сви устни той. Беше неприятно, че Тайлър през цялото време е знаел за неговото желание към Челси. Та нали ръководен принцип на Коул Тримейн беше да прикрива чувствата си от другите!

Челси го погледна. Ясна й беше причината за напрежението му. Каквото и да кажеше в момента, щеше да го накара да се чувства още по-зле. Трябваше да му даде време да дойде на себе си, преди да се опита да го убеди, че това, което е направил, не е престъпление.

— Коул, ще отида за малко в розовата стая — каза тя и излезе от спалнята.

Той тръгна след нея.

— Челси, изглежда не схващаш сериозността на ситуацията. За бога! Та ти може да си бременна!

— Но може и да не съм — спокойно отвърна тя. — Има шансове да не съм. Сега съм в неблагоприятен за забременяване период.

— Дано да е така. Само че много пъти девет месеца след такива думи се появява един малък ревлив вързоп.

Челси влезе в розовата спалня.

— Изглежда трябва да ти припомня, че желанието ти беше да имаш голямо семейство. Шест деца, ако не се лъжа. Защо тогава перспективата да се появи само един мъничък вързоп така те разстройва?

— Защото смятам да се оженя, преди да стана баща!

Тя се усмихна.

— Знаеш, че има изход от тази дилема.

— Мисля, че вече казах — няма да ти направя повторно предложение, Челси — процеди Коул през стиснати зъби. — Един полугодеж с теб ми е напълно достатъчен.

— Тогава ще прескочим тази подробност. Този път аз ще ти предложа и нещата ще си дойдат на мястото — невъзмутимо отвърна тя.

— Челси, стъпи на земята! Виж какво се случи! Помисли защо те докарах тук! Смятах да те използвам, за да задоволя сексуалната си страст и жаждата си за мъст. Не разбираш ли какво съм ти сторил? И като капак на всичко може да си бременна! Би трябвало да изпаднеш в истерия!

— Що се отнася до истерията, смятам, че в момента я разиграваш ти.

— Не мислиш ли, че е възможно да съм те лъгал, когато ти казвах, че те обичам? Че просто исках да те имам в леглото си и знаех, че ще ми е необходима примамка, без която нямаше да постигна целта си? Не допускаш ли, че говорех сериозно за намеренията си да те принудя да капитулираш пред мен? Аз това и направих! И то — много успешно, трябва да добавя. — Сините му очи светеха с особен блясък. — Ти призна, че винаги си ме обичала, Челси. Призна, че никой друг мъж не е значел нещо за теб и че ще се омъжиш за мен, стига да ти предложа. Дори пое риска да забременееш от мен. Всичко това ме прави победител.

— Победител в какво? Ние не се състезаваме, Коул. Нито сме във война. Ти не ме накара да капитулирам. Аз ти отдадох чувствата и тялото си доброволно. И искам… искам да родя твоето дете. Това не прави ли победител и мен?

— По-скоро те разкрива като малка глупачка. Спомни си, че аз ти разказах за намеренията си, преди да те вкарам в леглото, Челси.

— А аз не ти повярвах. Помислих си, че вероятно говори твоето наранено мъжко самолюбие и не взех предупрежденията ти на сериозно. Ако бях… — Мина й през ума, че всичко, което Коул й казваше сега, може да е вярно, но отхвърли тази мисъл. Не, тя го обичаше. Вярваше му. Той просто беше объркан. — Не мога да повярвам, че не ме обичаш, Коул. След всичко, което ми каза и което направихме заедно…

— Всичко, което направихме заедно — бавно повтори той. Опита се да овладее чувствата си. Желаеше я толкова силно, че му се щеше да прати по дяволите всички презервативи и аптеки и да я отведе до леглото. Щеше да направи всичко, за да я има. Тази мисъл отекна като тревожен сигнал в съзнанието му. Коул се помъчи да се дистанцира от нея. — Това, което правихме заедно, беше просто един великолепен секс, Челси.

— Напротив, беше много повече от това, Коул, и ти го знаеш.

Той сви юмруци, за да не се нахвърли отгоре й. Ако не успееше да се овладее, не знаеше какво ще последва.

— Зная, че за теб е необходимо да смесваш секса с истинската любов, защото не можеш да го приемеш по друг начин. Но аз нямам нужда да се заблуждавам, че съм влюбен, за да се развличам в леглото.

— Искаш да кажеш, че снощи и днес просто си се преструвал? За какво всъщност си ме използвал? Да задоволиш сексуалните си апетити или за да ми отмъстиш? — Тя го погледна объркано. Коул изглеждаше студен и невъзмутим. — Коул, излъга ли ме, когато ми каза, че ме обичаш? — Гласът й беше преминал в болезнен шепот.

Коул приглади косата си с ръка. Беше ли излъгал? Трябва така да е било, защото преди четири години се беше заклел никога вече да не попада в капана на думата „любов“.

— Излъгал си ме. — Челси конвулсивно преглътна.

Коул едва забележимо кимна. Не беше в състояние да говори.

Тя усети, че се задушава. Не можеше да е вярно! Но беше. Коул имаше право, когато я нарече малка глупачка. Трябваше да се събуди от сладкия си сън и да погледне фактите такива, каквито са. Коул не я обичаше, той просто я беше използвал.

— Моля те, остави ме сама — прошепна Челси.

Той излезе от стаята, обзет от ужасно разкаяние. Какво се беше случило? Как? Какво точно се беше опитал да докаже? И на кого?

Челси заключи вратата на спалнята. Ръцете й трепереха. Реши, че незабавно трябва да си тръгне оттук, дори ако се наложи да измине целия път до Бабкок пеша.

Решението беше взето. Тя бързо се облече. Дрехите й бяха подходящи за дълго ходене. Куфарът само щеше да й тежи, затова го остави. Взе си само парите и хапчетата против главоболие.

Прозорецът беше отворен. Тя погледна надолу. Не беше високо. Нямаше да се затрудни да скочи. Пред погледа й се разкри пътят към равнината. Беше каменист и обрасъл в трева. Теренът беше по-подходящ за джип, отколкото за лимузина. Челси се зачуди как е успял Коул да докара колата дотук.

Тя преглътна напиращите в очите й сълзи. Не биваше да плаче. Ако сега започнеше, нямаше да може да спре.

Мислите й се върнаха към Коул. Как ли щеше да реагира, когато разбере, че е заминала? Какво щеше да направи? Дали щеше да я последва? Челси не знаеше дали иска, или не. Трябваше да заличи Коул от съзнанието си. Не можеше повече да мисли за него. А и не смееше.

 

 

Коул кръстоса цялата къща, преброди всички стаи. Имаше чувството, че е плъх. Не, змия. Така го нарече и Челси, когато отказа да й помогне да смени гумата. Тя безспорно се оказа права.

За кой ли път пред очите му изплува разстроеното й лице, пълните с болка и укор очи, сълзите, които тя така упорито се опитваше да преглътне, потрепващите й устни.

Поздравления, злобно си каза той. Коул Тримейн отново излезе победител. Отново беше възвърнал контрола си и стоеше пред стария утъпкан коловоз на живота си.

Чувстваше се ужасно. Той пое към малката розова стая и почука на вратата. Беше заключена, разбира се. Беше чул как Челси превърта ключа в ключалката.

— Челси — тихо повика Коул.

Никакъв отговор. Той пак почука, този път — малко по-силно.

— Челси, отвори, моля те!

Отново не получи отговор. Коул погледна часовника си. Стоеше заключена близо час. Очевидно не беше готова да говори с него. Не можеше да я обвинява. Трябваше да я остави на спокойствие. Той се върна в стаята си. Наистина си го беше заслужил.

 

 

Челси ожадня. Вървеше вече близо два часа. Само ако беше се вмъкнала в кухнята за малко провизии, преди да избяга! Това разбира се беше невъзможно.

Имаше нужда от почивка. Тя се огледа наоколо. Принуди се да седне направо на земята. След малко стана. Без храна и компания беше мъчително да се почива. Освен това мислите й непрекъснато отскачаха към Коул.

 

 

Коул се опита да се поразсее. Първо проведе няколко телефонни разговора, после взе някаква книга, накрая включи телевизора, но нищо не помогна. Беше нещастен, неспокоен и на границата на търпението си. Трябваше да приеме фактите. Нямаше да се успокои, докато не се извини на Челси. Не биваше да й казва онези ужасни работи, защото не бяха верни!

Коул отиде до вратата на стаята и почука.

— Челси?

Не се чу никакъв шум. Той натисна бравата. Вратата все още беше заключена. От два часа и половина Челси не проявяваше признаци на живот. Може би спеше?

— Челси, будна ли си?

Как можеше да спи спокойно, докато той се измъчва, така? Но нали Коул беше гузният, а не тя?!

Бедната малка Челси… В главата му нахлуха сладки спомени. Колко му харесваше да бъдат заедно, да разговаря и да се закача с нея! Повторната им раздяла му се виждаше абсурдна. Двамата бяха създадени един за друг! Защо не беше го признал, без да наранява Челси и да се прави на идиот? Защо винаги избираше най-трудния път? Челси добре го познаваше, разбираше го и го обичаше, независимо от недостатъците му.

Коул не можеше повече да се самозалъгва. Беше безнадеждно влюбен в нея и беше съгласен да приеме всичките й условия, стига тя да му прости.

Обзе го желание отново да отмести вратата от пантите й и да влети в стаята, но се въздържа. Нямаше право да я безпокои. Пък и се съмняваше, че този път ще го приеме при себе си с разтворени обятия. Трябваше да заслужи връщането си при Челси. Дано само не беше станало късно.

Коул отчаяно се отдалечи от вратата.

 

 

Челси спря и се обърна. Вилата почти се губеше в далечината. Тя преглътна сълзите си. Беше я обзело познатото чувство на загуба и самота, с което беше свикнала да живее след първата си раздяла с Коул. За кратко време беше успяла да забрави за него, но спомените скоро се върнаха и бяха по-болезнени от преди.

 

 

Четири часа! Беше я оставил сама цели четири часа! Той отново спря пред вратата на розовата спалия.

— Челси, отвори! Искам да си поговорим. — Гласът му издаваше твърдост. — Скъпа, часът е вече шест. Хайде да вечеряме. Аз ще сготвя. Каквото искаш… освен задушена змиорка и печен фазан. — Надяваше се, че ще я благоразположи, като й припомни щастливите моменти от предишната нощ. Нищо! Той заудря по вратата: — Челси, зная, че не спиш, защото вдигнах достатъчно шум, за да се събуди и мъртвец. — Гласът му стана нежен и топъл. — Отвори вратата, скъпа! Имаме да обсъдим много неща. Зная, че си обидена, но да се криеш вътре не е…

Коул спря по средата на изречението. Та тя не беше в стаята! Как не беше се сетил по-рано! Той излезе навън и надникна през прозореца. Нямаше я. Беше скочила през прозореца и избягала от него. Но кога? Може би веднага след разговора им.

Челси си беше отишла! Коул усети, че се задушава. Болката стана непоносима. Отново беше сам, без нея, свободен да живее така, както до вчера. Тя бродеше самотна по пътищата. Ами ако имаше нужда от помощ? След малко щеше да е тъмно.

Коул се втурна навън и пътьом зърна отражението си в огледалото. Беше съвсем като нейното, когато се скри в стаята си.

 

 

Първата мисъл на Челси беше, че шумът от кола е съвсем не на място сред тишината на планината. После дъхът й спря.

Кола! Коул я следваше с лимузината. Бръмченето идваше откъм вилата. Тя погледна часовника си. Беше навън в планината от четири часа. Нямаше представа какво разстояние е изминала и къде се намира в момента.

Помисли си, че за нищо на света няма да се излъже повторно да влезе в колата на Коул Тримейн. Челси затича встрани от пътя и скоро се скри зад гъстата стена от дървета. Хрумна й, че ако залегне, той няма да я забележи. Тя легна по корем върху студената влажна трева.

 

 

Челси не се виждаше. Коул спря лимузината и излезе навън. Погледът му обходи близките храсти и дървета.

Нямаше я никъде.

Ушите му бучаха, сърцето му биеше тревожно. Коул сложи ръце пред устата си и извика името й. Звукът заглъхна в тишината. Никой не отговори.

 

 

Челси го чу. Гласът му идваше отдалеч, но тя го разпозна. Вдигна внимателно глава. Не се виждаше нито Коул, нито лимузината. Въпреки това не искаше да рискува, като излезе на пътя. Челси отново се притисна към земята.

— Челси, ако ме чуваш, отговори ми! — Гласът на Коул беше пресипнал от викане. Раздразнението му се смени с нарастваща тревога. Къде беше тя? Ами ако е пострадала? И при това можеше да е бременна!

Коул скочи в колата и отново подкара надолу. После спря, излезе и продължи да вика:

— Челси, моля те, обади се! Искам да знам къде си!

О, добре! Тя дълбоко пое въздух. Коул беше съвсем близо. Все още не се виждаше, но гласът му се чуваше ясно.

— Челси, ако си наранена, искам да ти помогна.

Значи затова беше тръгнал след нея! Устните й се изкривиха в цинична усмивка. Коул се страхуваше да не й се случи нещо лошо, за да не се измъчва съвестта му. Не го беше грижа, че я е наранил емоционално, но един изкълчен глезен можеше да го накара да се чувства непочтен.

Коул кръстосваше пътя като затворено в клетка животно. Само да можеше да върне времето с четири часа назад, да изтрие думите, които така необмислено беше изрекъл! Да можеше да се върне четири години назад, в деня на годежното им празненство! Тогава Челси го умоляваше да й даде малко време…

Този път щеше внимателно да изслуша всяка нейна дума, щеше да разбере и успокои страховете й от женитбата и от един евентуален развод. Можеше да бъде толкова внимателен и загрижен, че тя да му разкаже за своите воюващи родители и за всичките им средства за отмъщение, за болката и нещастието, изпълнили цялото й детство. Той щеше да й даде времето, от което Челси се нуждаеше — от което и двамата се нуждаеха — за да изградят една здрава и продължителна връзка.

Коул я обичаше. Никога не беше преставал да я обича. Но тогава, както и сега, беше прекалено горд, праволинеен и уравновесен, за да й го признае.

— Челси! Обичам те! — дрезгаво изкрещя той. — Моля те, скъпа, върни се при мен!

Челси чу думите му и направи презрителна гримаса. Обичал я! Ха! Наистина ли Коул си мислеше, че е достатъчно глупава, та да се върже повторно на номера му?!

— Челси, съжалявам, че те нараних. Зная, че не го заслужавам, но те моля да ми дадеш шанс да опитам да поправя вината си. Обичам те, скъпа!

Челси не помръдна. Беше ужасена от силното си желание да му повярва.

— Челси, зная, че ти е трудно да повярваш на думите ми, но опитай! — Гласът на Коул се понесе над планината — ясен и чист. Той сякаш четеше мислите й от разстояние. — Обичам те. Наистина! Довери се на инстинкта си и ела при мен, скъпа!

Челси недоверчиво поклати глава. Миналата нощ беше повярвала и на думите, и на действията му, и на инстинкта си. И се беше излъгала.

Тя продължи да лежи неподвижна и притихнала. Коул спря да вика, но това не беше краят. Челси все още не беше спасена. Той се върна при колата си и скоро се чу бръмченето на мотора. Приближаваше насам. Челси затаи дъх.