Барбара Бозуел
Отвличането (5)

Пета глава

— Пристигнахме, Челси.

Челси се размърда. Няколко секунди се опитваше да си спомни къде се намира. Беше й приятно и не искаше нито да помръдне, нито да говори, нито дори да отвори очи.

— Боли ли те още главата? — попита Коул. Тя премигна. Спомни си, че преди да заспи, слепоочията й пулсираха болезнено. Една ръка погали косата й. Челси се озърна наоколо. Лежеше на задната седалка на лимузината, наметната с официалното сако на Коул. Той самият седеше до нея и леко масажираше челото й.

— Тези хапчета наистина те сразиха. Спа непробудно повече от три часа — отбеляза Коул.

— Взех четири таблетки — призна тя. — Исках да ми мине по-бързо.

Той неодобрително смръщи вежди:

— Не бива да си играеш с дозировката, Челси. На кутийката пише по колко може да се взема.

— Говориш като аптекар — промърмори тя и отново отвори очи.

Коул се загледа в нея. Продължаваше да я желае, въпреки дългото и уморително шофиране. Той отвори вратата и се измъкна навън. Челси сънливо запротестира, щеше й се Коул да остане до нея.

Той се опита да потисне сладостните тръпки, плъзнали по тялото му. Та тя беше замаяна от лекарството! Освен това не можеха да прекарат остатъка от деня в колата. Коул имаше нужда от душ — един леден отрезвителен душ, и от малко раздвижване, за да може да спи вечерта.

Той отключи вратата на къщата и пренесе багажа вътре. После се върна при лимузината и взе Челси на ръце.

Тя зарови лице в гърдите му. Лъхна я мъжкият аромат на Коул. Силните му ръце излъчваха сигурност и топлина.

Той я внесе в малка спалня, декорирана в пастелнорозово. Щом я положи на леглото, тя отвори очи. Погледът й обходи стаята.

— Имам чувството, че съм попаднала в спалня за Барби — промълви тя. — Никога през живота си не съм виждала толкова розово на едно място.

Устните на Коул весело трепнаха:

— Татко я обзаведе така преди няколко години. За братовчедката ми Карън. Тя е единствената му племенница и той я обожава. И понеже никога не е имал дъщери, нямаше представа как трябва да изглежда стаята на едно малко момиче.

— Спомням си Карън! — възкликна Челси. — Много я харесвах. — Едва се въздържа да не каже, че някога имаше намерение да покани Карън за шаферка на сватбата им.

— Тя вече е омъжена — вметна Коул. — На същата възраст като теб е, а има две малки хлапета — момче и момиче.

Челси усети напрежението в гласа му, но все още беше под успокояващото въздействие на лекарството и не се притесни:

— Тя продължава ли да ви идва на гости?

— Не. Живее в Калифорния и напоследък рядко се виждаме. Тази стая не е използвана от дълго време. Когато братята ми или аз поканим жена тук, настаняваме я в господарската спалня — хладно обясни той.

— С един от господарите Тримейн, предполагам — прихна Челси.

Мисълта, че Коул е споделял спалнята си с други жени би трябвало да я засегне, но Челси беше толкова унесена, че не можа да изпита дори мъничко ревност. Тя се извърна на една страна и го загледа през дългите си черни мигли:

— Смяташ ли да споделиш постелята си и с мен, Коул? — Имаше странното усещане, че се носи из облаците. Сякаш някой друг говореше и действаше вместо нея.

— Със сигурност. Но не докато си в наркотичен унес. Искам, когато капитулираш пред мен, да го направиш с ясното съзнание какво вършиш. А ти ще се предадеш, Челси. Убеден съм. Възнамерявам да те направя абсолютно зависима от мен и ти ще приемеш всичките ми условия, само и само да те оставя при мен.

— Това предложение ли е или заплаха? — Тя объркано вдигна тъмните си очи към него. За първи път, откакто се беше събудила й се прииска да не е толкова замаяна.

— Определено не е предложение, скъпа. Може би е заплаха — отговори той, наблягайки доволно на всяка дума. Беше време Челси Кинсайд да разбере какво значи да искаш да принадлежиш изцяло на някого и да бъдеш отблъснат. — Когато започнеш да ме молиш да те задържа при себе си, независимо от факта, че нямаш никакви изгледи да се омъжиш за мен, ще ти припомня, че преди четири години си имала възможност, но си я проиграла.

Челси се намръщи. Имаше нещо гнило в тази работа. За нещастие нямаше сили дори да се ядоса. Единствено женската й гордост я подтикна да протестира:

— Откъде знаеш, че ще те моля да ме оставиш при себе си? — Гласът й прозвуча немощно и сънливо.

— Ще го направиш — увери я Коул.

— Няма — промълви Челси. Коул й обявяваше война, а тя не се представяше като достатъчно достоен опонент. Събра и последните остатъци от волята си, за да опита отново:

— Какво ще кажеш за Карлинг? — Думите трябваше да прозвучат саркастично, но излязоха от устните й като шепот. — Какво ще си помисли тя?

— Нека да приемем, че аз и Карлинг сме сключили споразумение.

— Споразумение? За какво? За наказанието на бившата ти годеница? Нима има нормална жена, която да се съгласи с такова нещо? — Челси отново затвори очи. Силите й съвсем я напуснаха. Тя се размърда, когато Коул свали обувките от краката й, въздъхна доволно, преобърна се по корем, зарови лице в розовата възглавница и дълбоко заспа.

Той я повика, но Челси не помръдна. Дишането й беше дълбоко и равномерно. Обзе го раздразнение. Сега, когато можеше да я има, тя му беше обърнала гръб и беше заспала. И то след като я беше уведомил за недостойните си и обидни намерения. В битката, която Коул беше започнал, първата победа беше нейна.

 

 

Когато Челси се събуди, навън вече беше тъмно. Лежеше и гледаше как леките дантелени завеси се движат, подухвани от хладния нощен вятър. Пълната луна светеше силно и хвърляше причудливи сенки върху тапетите.

Стомахът й се сви от глад. Челси мързеливо се обърна към електронния часовник върху нощното шкафче. Показваше десет часа. Цяло денонощие не беше слагала хапка в устата си.

После си спомни какво се беше случило, закри лице с ръце и тихо простена. Не можеше да си прости ужасната грешка, че беше потърсила помощ от Коул Тримейн.

По тялото й преминаха тръпки на ужас, когато си спомни как кроеше планове за възраждане на старата им връзка, докато Коул я возеше насам с единственото намерение да я накаже.

Нямаше представа къде точно се намира, защото беше проспала целия път до тук. Макар да беше изцяло под въздействието на лекарствата, Челси беше запомнила думите на Коул. Едва сега обаче успя да схване смисъла им и да оцени сериозността на положението.

Тя рязко се изправи. Задушаваше се от гняв. Внезапно почувства силно замайване. Трябваше да опре глава на коленете си и да затвори очи, за да не припадне.

— Добре ли си, Челси?

Коул притежаваше достатъчно здрави нерви, за да се преструва, че между тях всичко е наред.

— Изглеждам ли ти добре? И какво те засяга това? Ти си едно влечуго, което прави недостойни планове и се наслаждава на презряната ми слабост. — Тя бавно вдигна глава и го погледна. Беше сменил официалния си костюм. Сега беше облечен в бяла риза и избелели джинси. Ръкавите му бяха навити до лактите, а горните няколко копчета на ризата — разкопчани. Очите на Челси обхванаха широките му рамене, талията и плоския стомах, спряха се върху мускулестите му бедра, очертаващи се под мекия памучен плат. Тя затаи дъх и отмести поглед встрани.

— Махни се от стаята ми, Коул Гарет Тримейн!

Коул се засмя:

— Все още си бледа, но изглежда се връщаш към нормалното си състояние — да бъдеш искрена и непокорна.

— И добре, че съм такава! Това се превръща в необходимост, когато на човек му се налага да се занимава с типове като теб!

— Не, Челси. Предпочитам жените, с които спя, да бъдат покорни и отстъпчиви. И ти ще бъдеш такава след нашето кратко пребиваване в планината.

— Никога няма да стане, даже да ме затвориш в лаборатория за промиване на мозъци. Тъй че, ако очакваш тук да се разиграе някоя страстна идилия със сексуално зависима от теб робиня, съветвам те да потърсиш някоя друга. — Тя се изчерви при спомена за собствените й намерения да го върне при себе си. — Ако настояваш да върша неща против волята си, ще се озовеш лице в лице със злобна, критична и язвителна вещица — гневно завърши тя. Потръпваше от ярост всеки път, щом си спомнеше как като влюбена глупачка мечтаеше да прекара времето си тук, само с него.

„Смяташ ли да споделиш постелята си и с мен, Коул?“ Думите проехтяха в главата й. Действително го беше казала! Обзе я неописуемо желание да изкрещи, за да й олекне.

— Любопитна съм да разбера нещо, Коул. Защо ми каза истинската причина, поради която ме доведе тук? Нямаше ли да ти бъде по-лесно да се престориш, че искаш да ме върнеш при себе си? Да ме накараш отново да се влюбя в теб… и после да ми се изсмееш в лицето и да ми припомниш, че вече веднъж съм имала възможност да се омъжа за теб, но съм я пропуснала?

Да, защо не го беше направил, наистина? Коул се поколеба. Това беше планът му, но той се беше отклонил от него. Предупреди я честно за намеренията си, макар първоначално да не смяташе да го прави.

— Да те разигравам щеше да се окаже много лесна работа — арогантно отвърна той. — А с това честно предупреждение твоята капитулация ще ми изглежда много по-удовлетворяваща.

— И много по-унизителна за мен. — Челси потрепери. Известни й бяха рисковете от влюбването в такъв властен и тираничен мъж като Коул Тримейн. Но да разреши това да се случи, след като знаеше истинската му цел, беше глупаво. Челси имаше доста недостатъци, но глупостта не се нареждаше сред тях.

— Да предупредиш, значи да въоръжиш — хладно подхвърли тя. — Сега, когато плановете ти вече са ми известни, никога няма да капитулирам.

Челси подигравателно натърти на думата „капитулирам“, за да му даде да разбере, че намира идеята му за налудничава.

— Напротив — спокойно я увери Коул. — А когато му дойде времето, ще ти припомня и настоящия разговор.

— Няма да се оставя да ме въвлечеш в разни глупави спорове. — Тя рязко скочи от леглото, но се олюля и се подпря на ръба му.

— Челси… — започна Коул, но тя веднага го прекъсна.

— Добре съм, просто се чувствам малко замаяна. Спести ми, ако обичаш, сцените на фалшиво съчувствие. Имам по-голяма нужда от нещо за ядене. От снощи не съм хапвала нищо.

— И след тези хапчета… — Коул се намръщи. — Можеш ли да отидеш сама до кухнята или предпочиташ ти донеса яденето тук?

Челси изненадано го погледна. Говореше напълно сериозно.

— Ще отида в кухнята. — Тя бавно се надигна и с клатушкане се насочи към вратата.

— Все още трудно се държиш на краката си — отбеляза Коул. — Аз ще те отнеса.

— Не, благодаря. Предпочитам да пълзя, отколкото да приема някаква помощ от теб.

— Да пълзиш, а? На лакти и колене? Харесва ми тази идея. — Коул се изкикоти. — Ние двамата бихме могли…

— Ти специално би могъл да млъкнеш! — троснато го прекъсна Челси. — Не ми харесва циничният ти хумор. О! — изохка тя, тъй като Коул внезапно я вдигна на ръце. — Пусни ме веднага долу! Казах ти, че не искам…

— Без значение е какво искаш и какво — не. Решенията тук вземам аз.

Коул бързо я понесе към кухнята. Челси инстинктивно обви шията му с ръце и се притисна към него. Скоро двамата влязоха в облицованата с дърво кухня и той я сложи върху една от пейките, успоредни на голяма маса от абанос. Помещението беше просторно, но уютно. Преобладаваха кафявите и бежовите тонове.

— Добре поне, че не е в розово — измърмори Челси. Очите й срещнаха неговите. Двамата почти се усмихнаха, но веднага възвърнаха ледените маски върху лицата си.

— Имаме си собствен токов генератор, тъй като дотук няма прекарано електричество — започна Коул. Перспективата да вечерят в дълго и потискащо мълчание не го привличаше. И без това от часове не беше разменял дума с никого.

— Имаш ли от онези сателитни антени, за които говорихме преди известно време? — попита Челси. Смяташе да поддържа обикновен неангажиращ разговор. Тя също не обичаше да мълчи.

Коул кимна:

— Ще имаш удоволствието да проследиш новините за избягалата от президентския син булка по всички телевизионни канали — от Нова Зеландия до Нюфаундленд.

Челси трепна:

— Това няма да ми достави удоволствие, Коул. Но виж, на теб може и да ти хареса.

Коул се изчерви. Не, мълчаливо се закле той, нямаше да допусне да го накара да се чувства виновен.

— Какво искаш да ядеш? Имам добре заредени фризер, хладилник и килер. Мога да ти сервирам всичко, което пожелаеш.

— Добре тогава. Искам задушени змиорки, печен фазан и глазиран сладкиш със сметанов крем.

— Хм, изглежда, че имаме всичко друго, освен това. — Коул знаеше, че не бива да се смее, но не можа да се сдържи и прихна. Челси беше като капризно и непокорно дете! И макар че често го дразнеше със своята откровеност, също толкова често го развеселяваше. — Тази вечер не мога да задоволя желанието ти. Какво ще кажеш за пържола и яйца? А може би шунка или бекон с яйца?

— Ако, както предполагам, разполагаш с изобилие от яйца, защо направо да не започваме? — блеснаха весело кафявите й очи.

— Целият хладилник е пълен — призна Коул. — Джо Мейсън, който живее наблизо, идва да наглежда мястото всяка седмица и поддържа хранителните ни запаси. Винаги гледа да пазарува така, че да спести големите разходи. Явно тази седмица е попаднал на по-евтини яйца.

— Колко жалко, че до Великден има толкова много време! Можехме да ги боядисаме.

— Да, но сега ще се наложи просто да ги изядем. Или поне — част от тях. Джо взема за себе си това, което остава. Има седем-осем деца, затова смята, че нищо не трябва да се пилее. Между другото, той е доста предприемчив. Да се грижи за вилата ни е само една от многото работи, с които се е захванал.

— Нищо чудно. За да изхрани такова голямо семейство, човек трябва да работи непрекъснато. Къде живее Джо?

— В Бабкок. Това е най-близкият град — на шестдесетина километра оттук.

Очите на Челси се разшириха от изненада:

— Най-близкият град е на шестдесет километра оттук?! Значи до вилата ви не може да се стигне с обществения транспорт?

— Напълно си права, скъпа. Няма автобус, който да влиза толкова навътре в планината. Така че ще останеш при мен дотогава, докато аз реша да те пусна.

Челси въздъхна:

— Какво ще кажеш да престанем временно със заплахите? Умирам от глад. Кръвната ми захар е толкова спаднала, че едва мога да разсъждавам. Нека се погрижим да повишим нивото й заедно с нивото на холестерола. Ще хапна пържола и две яйца. Също и две филии пълнозърнест хляб с малко масло и конфитюр от ягоди, чай с мляко и захар. О, и ако имаш пресни праскови, бих искала две, разрязани на парчета и поръсени с карамелизирана захар.

Той я погледна:

— Още нещо?

В крайчеца на устните й трепна усмивка:

— Това е всичко засега, благодаря. Съжалявам, че няма да мога да ти помогна да приготвиш вечерята, но се страхувам, че ако стана, трудно ще се задържа на краката си. Все пак едва ходех и се наложи да ме донесеш до тук, спомняш ли си?

— Помня. — Коул отвори хладилника и започна да нарежда продуктите върху широкия кухненски плот. — Имаш късмет, че мога да готвя, Челси. Иначе щеше да се наложи да се задоволиш със студена овесена каша.

— Ти си много добър готвач. Винаги съм се възхищавала от баща ти, който не остави теб и братята ти да растете като изнежени малки принцове. Вие умеете да правите всичко — от шиене на копчета до сглобяване на двигатели.

— Мъжете от семейство Тримейн са самостоятелни. Това е един от любимите изрази на баща ни. Той не искаше да се превърнем в трио от разглезени богаташки синчета.

— Със сигурност не сте такива. — Челси се облегна на масата, подпря брадичка на дланта си и внимателно започна да наблюдава Коул. — Баща ви е много умен човек. За съжаление не е имало кой да го контролира и е стигнал до крайности във възпитанието ви. Ти и братята ти сте по-самостоятелни, отколкото е необходимо.

— Не виждам нищо лошо в това — отвърна Коул и пъхна филийките в тостера.

— Може би думата, която искам да използвам, не е точно „самостоятелни“. По-скоро сте закостенели. Да, това е — доволно заяви тя. — Вие имате свой начин на мислене, действие и възприемане на заобикалящия ви свят и не признавате ничие друго мнение. По-странното е, че това се наблюдава само в личния ви живот. В професионално отношение и тримата сте невероятно прагматични и разкрепостени.

— Оценявам комплимента ти за професионалния ми стил — сухо подхвърли Коул, — но останалата част от анализа ти е пълен абсурд. Ти наистина не се чуваш какво приказваш.

Челси се засмя:

— Ето това имах предвид.

Той сложи пържола в тигана, поднесе й чаша портокалов сок и чиния с препечени филийки.

— Заповядай. Преди малко спомена, че кръвната ти захар е спаднала и поради тази причина трудно можеш да разсъждаваш. Напълно съм съгласен е теб. Колкото по-скоро сложиш нещо в устата си, толкова по-бързо ще се подсили кръвоносната ти система. Надявам се, че тогава мислите ти ще бъдат по-ясни.

— Да мисля по-ясно, разбира се, означава да се съгласявам изцяло с теб, без да ти противореча.

— Точно така.

— Бях забравила колко е забавно да те дразни човек. Ти си невероятно забавен догматик — прихна Челси.

— Това се нарича „оксиморон“ — отвърна Коул. — Не се ли очаква от добрите майстори на словото да го избягват?

— А, ето, че се започва. Атакуваш ме по отношение на кариерата ми. Ще ти спестя труда да продължиш, като ти кажа, че всичките ти забележки са ми известни. Вече съм чувала, че съм не само зле платена журналистка, но и че пиша лошо. Но нека оставим професионалните ми изяви на мира. Зная, че искаш да споделиш мнение и за личния ми живот.

Коул сложи пържолата и яйцата пред нея.

— Би трябвало да спомена, че заплатата ти те принуждава да живееш в двустаен апартамент под наем в онзи долнопробен квартал, че заради изобилието от самотни жени и малкото свободни мъже във Вашингтон срещите ти с представители на другия пол са сведени до минимум. И че беше решила да си оправиш положението, като се ожениш за Сет Стрикланд.

— Ако на времето, когато ми предлагаше, се бях омъжила за теб, сега щяхме вече да сме разведени, а аз щях да съм без професия и с още по-ниска заплата от сегашната. — Челси спря, за да отхапе от пържолата си. — Много е вкусно — отбеляза тя и спокойно продължи: — Вероятно щях да живея в още по-лош квартал и щях да се боря, за да оцелеем и аз, и нашите емоционално травмирани деца, които от своя страна щяха да бъдат оставени изцяло на техните собствени грижи, тъй като майка им щеше да работи по цял ден. Може би нямаше да мога да си оставам вкъщи дори когато са болни, за да не загубя част от така необходимите за съществуването ни пари.

Коул озадачено я погледна.

— Нима мислиш, че бих оставил децата си да живеят в мизерия или да не получат добро образование?!

— В такъв случай, освен всичко останало, на главата ми щяха да се стоварят и непрекъснати дела с теб за оспорване на родителските права. Такъв беше животът на майка ми и на мен самата, когато бях малка. От момента, в който станах достатъчно голяма, се заклех, че за нищо на света няма да повторя опита на родителите си.

Коул постави на масата чашите и каната с чая, седна срещу Челси и я загледа:

— Когато се запознахме, ти живееше в предградията с майка си, сестра си, втория си баща и двамата си заварени братя. Къщата ви беше сравнително прилична и се намираше в доста добър квартал — тихо каза той.

— О, когато бях на шестнадесет години, мама се ожени за Джак Емерсън и условията ни на живот се подобриха чувствително. — Челси прибави захар и мляко към чая си. — Но преди не беше така. Непосредствено след развода на родителите ни, когато бях на пет години, а Стефани — на две, трите живеехме точно по начина, който преди малко ти описах. Когато съм се родила, мама е била само на деветнадесет и никога през живота си не беше работила. Не можеше дори да печата на пишеща машина. После дойде разводът и тя се принуди да започне в кухнята на една болница. За съжаление, работата беше временна и зле платена. Винаги закъсвахме за пари. Стефани и аз се страхувахме от края на месеца, защото тогава започваха да пристигат сметките.

— А баща ти? — полюбопитства Коул. — Той е инженер-химик и получава добра заплата. Не плащаше ли поне издръжка?

— О, плащаше, разбира се, но само сумата, която бяха определили в съда, а тя не беше голяма или поне — не беше достатъчна, за да си позволим да живеем по-нормално. Баща ни водеше съвсем различен начин на живот. Купи си голяма къща, непрекъснато сменяше колите си и никога не му липсваха пари. Когато двете със Стефани го посещавахме, сякаш попадахме в някакъв друг свят. Купуваше ни прекрасни дрехи и играчки, но настояваше те да бъдат там, където живееше той. Не ни разрешаваше да изнасяме нищо навън. Освен това винаги ни припомняше, че можем да напуснем онзи отвратителен квартал и майка си и да се преместим при него.

— Но това не е било честно! — възмути се Коул. — Непростимо е да се опитваш да привлечеш децата си на своя страна само защото имаш повече пари.

— Аз също винаги така съм мислела — утвърдително кимна Челси. — Двете със Стефани отказвахме да бъдем купени. Все пак баща ни не е стопроцентов подлец. Мама също беше невероятно злонравна и отмъстителна. Редовно измисляше разни хитрости, за да проваля срещите ни с татко и го обвиняваше за всичките ни проблеми. Двамата само гледаха да се спречкат. Така се стигна и до безкрайните съдебни дела и до отвличанията… — Челси потръпна. — За мен беше особено важно да получа образование и да бъда в състояние да издържам себе си и децата си, без да завися от някой мъж, който би могъл да използва парите си като оръжие срещу нас.

— Някой мъж — замислено повтори Коул и отпи от чая си. — Това всъщност бях аз, нали? Ти си виждала мен, с всичките ми пари и власт от едната страна, и себе си, без нищо — от другата.

— Може би е така. Преди четири години не бях достатъчно уверена в себе си. Имах нужда от това дипломиране като от магически талисман. Исках да съм сигурна, че ако се наложи, ще мога да си намеря прилична работа. — Тя наклони глава и на устните й се появи горда усмивка. — Зная какво мислиш за списанието, в което работя, и за моите статии, но покрай работата си успях да завържа и много полезни запознанства. Когато и да реша да се преместя на по-добре платено място, няма да имам затруднения. Но засега съм доволна и там, където съм.

В стаята се възцари мълчание. Челси лакомо поглъщаше храната, а Коул внимателно я наблюдаваше с присвити очи.

— Ти съвсем не пишеш лошо — каза накрая той. Гласът му беше толкова тих, че тя едва го чу.