Барбара Бозуел
Отвличането (2)

Втора глава

Възцари се напрегнато мълчание. Първа Челси го наруши.

— Не съм чула официалното изявление на семейство Стрикланд — нервно започна тя, опитвайки се да смени темата. Размяната на обиди между двамата никога не завършваше добре. — Кога съобщиха, че женитбата се отменя? Как… обясниха всичко?

— Не съм чул нищо. Мисля, че все още не са взели решение.

Челси изненадано го погледна:

— Но откъде тогава знаеш, че…

— Видях те, когато напускаше апартамента си — прекъсна я той. Погледът му се плъзна по удобното й облекло — бели шорти, широка памучна фланелка на червени и бели ивици, къси чорапки и спортни обувки. Няколко кичура от гъстата й кестенява коса, високо вързана на опашка, се бяха изплъзнали. — Със сигурност не си облечена като за сватба. Така че не беше трудно да си направя някои изводи.

Челси не успя да потисне въздишката си:

— Значи ме следваш, откакто напуснах Вашингтон?

Не беше възможно, опита се да си внуши тя. Срещата им беше чиста случайност. Той просто искаше да я подразни.

Коул отново заговори:

— Тази сутрин минах край апартамента ти и видях как се вмъкваш в колата си с куфар в ръка. Горкият Стрикланд! — Той тъжно се усмихна. — Почти го съжалявам. Въпреки че е самодоволен, мръсен егоист. За да му смачкаш самочувствието ли го заряза, Челси?

— Разбира се, че не! — сопна се тя. — За каква ме мислиш?

— Наистина ли искаш да ти отговоря? — Усмивката му разкри два реда равни бели зъби.

— Не, не искам. — Лицето й пламна. — Искам да разбера защо си тук, облечен в официален костюм и с тази огромна лимузина.

— Облечен съм за сватба, скъпа. За твоята сватба — уточни Коул. — Получих покана с печата на самия президент. Много мило от ваша страна, че се сетихте да ме поканите.

— Не съм те канила! — смая се Челси. — Нямах представа…

— Поканата е от страна на семейство Стрикланд. Баща ми се познава с Уолт Стрикланд от години. Цялото ми семейство беше поканено, но само аз дойдох. Карлинг също и затова взех лимузината на компанията.

Карлинг. Името прониза Челси дълбоко в сърцето и тя направи усилие да запази израза на лицето си непроменен.

— Карлинг Темпълтън?

— Познаваш ли и друга Карлинг?

— Не. Дори и тази не познавам. Срещала съм я само веднъж на едно парти, където ме заведе Сет. Чух, че нещата между вас са доста… сериозни. — Ето, че го каза. Челси впи пръсти в дланите си и се подготви да чуе отговора.

— Така ли си чула? — Коул се опита да се усмихне.

Тя сви устни. Знаеше, че ще е по-добре да смени темата, но не можа да превъзмогне любопитството си и настоя:

— Е?

— Дали отношенията ми с Карлинг са сериозни? — Той спря, сякаш внимателно обмисляше въпроса и после бързо каза: — Можеш да ме обявиш за антисоциален тип, но нямам желание да стоя край шосето и да разисквам интимни тайни с бившата си годеница. Между другото, изгубихме доста време в приказки.

Той отвори колата и взе куфара й от задната седалка.

Челси се сви объркана. Колко безцеремонно Коул прекъсна досадното й любопитство! Но като видя куфара в ръцете му, се отрезви. Той наистина трябва да я беше видял, след като знаеше точно къде да намери багажа й. Теорията й за случайната им среща се разби на парчета.

— Значи наистина си ме видял! — възкликна тя. — Наистина си карал след мен!

— А ти наистина имаш необикновената дарба да схващаш очевидното — провлечено каза Коул.

— Защо мина край апартамента ми тази сутрин? — избухна тя.

— За да проверя дали женитбата ще се състои, или не. Освен това отговарях за приготвянето на коктейлите. Помислих, че няма да е лошо предварително да разбера как стоят нещата. Сега се радвам, че го направих.

— Защо реши, че ще се откажа от сватбата? Та до снощи и аз самата не знаех дали ще имам сили за това! — Беше прекарала наистина ужасна нощ.

— Да го наречем интуиция. Но ще ти припомня, че веднъж вече съм се възползвал от привилегията да бъда сгоден за теб, макар и за кратко. Запознат съм със странностите ти. Челси, защо винаги се обвързваш с мъже, за които не искаш да се жениш? — Гласът му беше подигравателен.

— Искаш да кажеш, че мъжете вечно настояват да ме замъкват пред олтара! — избухна тя. — Сет никога не ме е питал дали искам да се омъжа за него. Той просто ме уведоми, че ще се ожени за мен и то след като вече беше съобщил новината на президентския секретар по печата. Опитах се да не изпадна в паника. Обясних на Сет, че нямам намерение да отстъпя пред какъвто и да е натиск от негова страна. Казах му, че не го обичам!

— Нека да позная. Със своето себелюбие Сет сигурно мисли, че ти всъщност го обичаш, но още не осъзнаваш това.

— Той предположи, че след време е възможно да се обикнем — поправи го Челси. — Главата му беше пълна само с планове за сватбата. После привлече и майка си и нещата се развиха с главоломна бързина. Направих опит да говоря със семейството, но думите ми винаги се тълкуваха така, както на тях им беше удобно. Щях да полудея. За тях имаше значение единствено широкият отзвук, който събитието щеше да получи, и историческото значение на една женитба в Белия дом. Как, например, децата трябва да бъдат родени в спалнята на Линкълн. Даже бяха избрали акушерката, която да помага при раждането! Чувствах се като марионетка в пиесата, която бяха режисирали. Вече знаех, че трябва да се отърва от тях.

— И ти с твоя невероятен усет за време прецени отлично кой е най-подходящият момент да се откажеш!

— Не съм подбирала момента нарочно! — извика Челси. — Пък и защо ли се опитвам да обяснявам точно на теб! Когато бяхме сгодени, ти също като Сет ми отреди роля в твоята собствена пиеса. А когато се оказа, че няма да я изиграя според вкуса ти, побърза да ме изриташ!

— Аз съм те изритал?! — Коул не можеше да повярва на ушите си. — Не изопачавай фактите, скъпа. Не бях аз този, който отказваше да посочи дата за сватбата и който накрая отмени годежа!

— Ти очакваше да правя всичко така, както според теб трябваше да бъде направено, без да ми дадеш възможност да питам, предлагам или обсъждам каквото и да било. Това нямаше да бъде брак, а тирания! В семейството участват двама равностойни партньори, които вземат решенията заедно.

— Виждам, че продължаваш да ме смяташ за тиранин, само защото исках да имам жена и деца. — Коул язвително се засмя. — Това заслужаваше порицание, нали?

Да имаш семейство, ангажименти… Какъв егоист е един мъж, щом иска това!

— Започваме същия спор отпреди четири години! — възкликна Челси. — И ти все още отказваш да разбереш, че те обичах, че допусках възможността да се оженим, да създадем семейство, но…

— Ако наистина ме обичаше, нямаше да има „но“, Челси, а „следователно“. Истината е, че всичко и всеки оставаше на заден план пред твоите егоистични и грандиозни професионални амбиции.

Тъмните й очи блеснаха.

— Бях студентка последна година във факултета по филология и пишех дипломната си работа. Оставаше ми по-малко от година и исках да завърша, преди да се омъжа. До ден-днешен не мога да разбера кое е егоистичното и грандиозното в тогавашните ми намерения.

— Какво значение има? Нали завърши университета! Дипломата и работата ти бяха това, което искаше. — Коул повиши глас. — Бях те запознал с финансовото си състояние, Челси. Ти знаеше, че се омъжваш за богат човек. Като моя жена никога нямаше да ти се наложи да работиш. Защо тогава трябваше да си създаваш главоболия със завършването?

— Да си създавам главоболия?! — Челси изглеждаше шокирана. — Да допуснем, че някой ти каже нещо подобно: „Защо трябва да отиваш в юридическия факултет? Защо се опитваш да направиш нещо от себе си? Та нали баща ти е богат? Никога няма да ти се наложи да работиш и да се грижиш за насъщния!“.

— Това е друго — намръщи се Коул.

— Друго ли? Кое е по-различното? Това, че си мъж ли? Искрено се надявам да нямаш дъщери, защото с твоите разбирания ще ги научиш да бъдат безполезни, празноглави паразити, които…

— Няма!

— Ако беше имал сестри, сигурно нямаше да смяташ, че е глупаво една жена да иска да учи и да работи.

— Майка ми не работеше и беше посветила живота си на семейството ни. Това й беше достатъчно.

Покойната Марни Тримейн беше обожествена от овдовелия си съпруг, който не се ожени повторно, и научи тримата си сина да възприемат майка си като „идеал за жена“.

Веднъж Челси беше отбелязала пред Коул, че майка му е починала твърде млада, едва двадесет и деветгодишна при автомобилна катастрофа и затова не е имала време да прояви амбициите и стремежите си. Ако Марни Тримейн беше останала жива, тя със сигурност щеше да продължи образованието си или щеше да потърси професионална изява. Тогава Коул твърдо се възпротиви на тази еретична идея и Челси разбра, че простосмъртните не могат да се борят с легендите.

— Искам един чудесен старомоден брак като този на моите родители — продължи Коул. — Жена ми никога няма да работи, аз ще й осигуря всичко, от което може да има нужда. Така, както смятах да дам всичко на теб — добави рязко той.

— Освен едно — време, за да се уверя в стабилността на нашата връзка. Познавахме се едва от шест месеца, Коул, и аз учех не просто, за да убивам свободното си време в очакване на нещо по-добро. Работех на няколко места, за да се издържам и да плащам таксите си в университета. За мен беше важно да завърша успешно.

Както и преди, Коул изпита едновременно възхищение и раздразнение от нейната решителност. Той беше свикнал да печели. Единственият неуспех в живота му беше проваленият годеж с Челси.

— Е, вече имаш своята диплома, която ти осигурява нископлатена работа в борещо се за оцеляване списание. — Коул подигравателно се усмихна. — Пишеш двуредови коментари към телевизионните програми в „Капитол Сийн“. Можеш ли да добавиш още нещо за завидната си кариера, Челси?

Заля я вълна от гняв. Коул притежаваше удивителната способност да отгатва кое ще я ядоса най-много.

— Ако заплатата е ниска, то е защото има десетки талантливи хора, стремящи се към писателска кариера. Възможностите и опитът, които ми предлага моята работа, са неоценими. „Капитол Сийн“ е отлично списание с прекрасно бъдеще. Освен това пиша не само коментари. Пиша…

— Да, пишеш още и кратки рецензии за филмите по кината. На теб са отредили глупавите комедии и екшъните за тийнейджъри, защото претенциозният филмов критик към списанието винаги запазва рецензирането на най-добрите филми за себе си.

— Изглежда си добре запознат с работите около списанието — язвително подхвърли Челси. — И тъй като явно си голям почитател на списанието, е трябвало да забележиш, че освен това, правя също авторски профили и пиша научни статии. Поредицата статии за бременността сред подрастващите намери място дори в престижното списание „Америка днес“!

— Много впечатляващо! Всъщност, какъв е настоящият ти работен статус, Челси? Смяташе ли да продължиш да работиш за списанието и след като станеш госпожа Стрикланд?

Тя кимна:

— Разбира се. Само че в момента съм в отпуск. За един месец.

— Нима си мислила, че след като изтече този месец, ще можеш отново да се върнеш на работа? Стрикландови нямаше да те оставят да напишеш каквото и да е без тяхно участие.

— Зная — тихо отвърна тя. — Това е една от многото причини, поради които бракът ми със Сет никога нямаше да потръгне.

— Смяташ ли да пишеш за бягството си от олтара, Челси? Това може да осигури така нужните за „Капитол Сийн“ тиражи. Вестниците ще се надпреварват да се доберат до пикантни подробности около нашумялата история за една избягала в деня на сватбата си младоженка. Но стига. Загубихме прекалено много време. — Коул понесе куфара й към черната лимузина.

— Къде отиваш? — извика Челси и се втурна след него.

Той остави багажа й в колата и нареди:

— Влизай в колата, Челси.

Тя се втренчи в него.

— Какво?!

— Идваш с мен. — Тонът му беше сериозен и нетърпящ възражения — тон на самоуверен богат наследник.

— Не разбирам — разтревожено каза Челси.

— Тогава ми позволи да те осветля по въпроса. Отвличам те.

— Не ставай смешен, Коул.

Той се засмя, но смехът му прозвуча зловещо:

— Говоря съвсем сериозно, скъпа. Сега ще влезеш ли в колата или ще се наложи аз да те вкарам вътре? — попита Коул с преувеличена любезност.

— Няма да мръдна, докато не ми кажеш какво кроиш. — Челси кръстоса ръце на гърдите си в класическата поза на самозащита и зачака. Отново усети острата болка в главата си. Но преди да успее да събере мислите си и да си изгради някакъв план за действие, Коул я хвана, метна я на рамото си, отнесе я до лимузината, после я вкара вътре и се вмъкна след нея. Всичко стана толкова бързо, че тя не успя да реагира. Преди миг беше на едно място, а сега — на друго.

Челси се спусна към вратата и отчаяно я заблъска. Напразно.

— Автоматично заключване — поясни Коул и се намести удобно зад волана. — Бутонът за ключалките е от моята страна.

— Пусни ме да изляза! Не можеш да направиш това! — Гласът й прозвуча сподавено.

— Напротив, правя го — с хладно спокойствие отвърна Коул, запали двигателя и колата потегли.

Челси се обърна и видя как колата й остава все по-далече.

— Седни и си сложи предпазния колан — заповяда Коул.

Тя не помръдна. Силите й я бяха напуснали. Мислите се блъскаха в главата й и водеха до невероятни заключения. Коул я беше последвал извън града и сега…

— Ти ли направи така, че гумата ми да се спука? — попита тя.

— Не, разбира се. Това беше неочаквана и удобна случайност.

— Ако не беше се случило, как щеше да ме отмъкнеш? Когато слезех от колата, за да си купя храна или бензин?

Коул сви рамене.

— Звучи доста правдоподобно, нали?

— Стрикланд ли те изпрати? — Страхът сви гърлото й.

— Нима ти приличам на доброволен лакей на Стрикландови?

— Не, но чух, че „Тримейн Инкорпорейтид“ е оказала финансова помощ на Уолтър Стрикланд по време на изборите. Може да си решил да му направиш… лична услуга, да речем.

— Като заловя странстващата кандидат-съпруга на синчето Сет? Интересно ми е да чуя каква награда според теб бих получил за булката беглец? Министерски пост? Посланическо място? А защо не и назначение във Върховния съд?

— Коул, защо правиш това? — изкрещя Челси.

Хубав въпрос, помисли си той. Устните му се свиха. Беше трудно да признае дори пред себе си, че не знае. Действаше импулсивно от момента, в който я видя да излиза на улицата с куфар в ръка. „Отвличането“ също беше спонтанно.

Нечувано! Всеки, който познаваше Коул Тримейн знаеше, че той не е способен на необмислени постъпки.

Коул отново се запита защо прави всичко това. Дори и да успееше да си отговори на този въпрос, пред него щеше да се изправи друг, не по-малко сложен: защо всъщност спря пред дома на бившата си годеница точно в деня, когато й предстоеше да сключи брак с друг мъж? Оправданието с коктейлите си беше чиста измислица. Коул свъси вежди. Защо беше отишъл там? За да се примири с факта, че Челси ще бъде жена на друг… или за да предотврати това по някакъв начин? Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че когато я видя да се измъква от къщи, той я последва, без да има за това някакво разумно обяснение.

Ето, че сега стояха един до друг и тя питаше „защо“. Мълчанието беше изнервящо. Челси се опита да си отговори сама:

— Да не би за… отмъщение?

„Господи, не може да бъде“, вътрешно изохка тя. Започна бавно да я обзема паника. Майка й винаги беше твърдяла, че Коул е понесъл раздялата им много спокойно и безболезнено. И баща й смяташе така. Това беше един от редките случаи, в които мнението и на двамата й родители съвпадаше. Бяха ли прави те? Може би Коул просто беше изчаквал, докато се появи най-подходящият момент за отплата.

По устните на Коул се плъзна студена усмивка. Челси току-що му беше подсигурила идеален мотив за действие. Да я отвлече за отмъщение беше добро извинение за действията му.

— Винаги си била проницателна, Челси. Още веднъж позна.

— Коул, не! — Тя умолително сложи ръка на рамото му. — Моля те, върни ме при колата ми. Остави ме да си отида!

— Няма да стане, скъпа — язвително отвърна той. — Отдавна минаха времената, когато беше в състояние да ме трогнеш с подобни неща. Сега аз определям правилата.

— Винаги ти си ги определял — възрази Челси и страните й поруменяха. — Това беше един от най-големите ни проблеми. И не се опитвам да те трогна.

— Опитваш се и още как! Като някоя превзета госпожица отпреди войната. Защо най-после не седнеш нормално и не си сложиш колана, скъпа?

— Не! И престани да ме наричаш „скъпа“!

— Преди ти харесваше. Или може би това беше една от многото ти преструвки? Като преструвката, че ме обичаш, например.

— Никога не съм се преструвала! Наистина те обичах! Защо винаги отказваш да ми повярваш?

— Сигурно има нещо общо с отказа ти да се омъжиш за мен. О, ти нямаше нищо против да ти бъда под ръка. Бях просто един улегнал млад мъж с куп пари. Твърде престижен, за да бъда изпуснат от такава амбициозна студентка като теб. Беше ти удобно да имаш винаги гарантирана среща, харесваха ти подаръците, които ти правех, забавляваше се на всички места, на които те водех. Чудесно беше да си имаш богат приятел, нали, Челси? Докато този приятел не започна да досажда с настояванията си за по-сериозно обвързване.

Челси кипна:

— Не се опитвай да ме изкараш сметкаджийка, Коул Тримейн! Ако бях такава, щях да се омъжа за теб заради парите ти, но не го направих и…

— Освен това ме използваше в леглото — спокойно я прекъсна Коул. Лицето му не изразяваше нищо.

Челси знаеше, че той нарочно я предизвиква. Винаги я дразнеше, за да се забавлява с изблиците й на гняв. Въпреки това тя не се сдържа и войнствено каза:

— Никога не съм те използвала в леглото! Как смееш…

— Смея, понеже по една случайност в думите ми има голяма доза истина. Май наистина се засегна, а, Челси? И двамата добре знаем, че аз бях причината да се превърнеш от свита малка девственица в привлекателна и страстна любовница. Ти харесваше всичко, което правехме в леглото. Беше ненаситна. Обвързването и любовта не представляваха интерес за теб, но ти беше трудно да се откажеш от секса. Затова искаше да продължим нашата връзка и след отказа ти да се оженим. Ти не обичаше мен, а една определена част от тялото ми и удоволствието, което тази част ти носеше.

— Няма да стоя тук и да слушам глупостите ти! — възкликна тя, хвана кормилото с две ръце и рязко зави надясно.

— Махни си ръцете от волана! — тревожно извика Коул. Колата излезе от шосето.

— Няма! — отвърна му Челси.

Той отпусна ръце. Нямаше друг избор. Управлението на кола не беше работа за двама. Натисна спирачката и колата спря.

Ръцете му трепереха, докато изключваше двигателя.

— Малка идиотка! — Сърцето му лудо биеше и цялото му тяло се тресеше от напрежение. — Това е най-глупавото нещо, което някога съм виждал! Можеше да убиеш и двама ни!

— Да, но не го направих — сопна се Челси. Тя се възползва от моментната му слабост и измъкна ключа от таблото.

— Дай ми ключа! — Той се задъха от гняв.

— Не! Сега ще отвориш вратите и ще ме оставиш да изляза. Ако не го направиш, ще глътна този ключ. Заклевам се!

Коул извади кърпа, бавно попи потта от челото си и каза:

— Държиш се като побъркана.

— По-добре да съм побъркана, отколкото слабохарактерна глупачка, която безропотно понася всичките ти обиди и която ще бъде откарана обратно при Сет Стрикланд. — Челси се отдръпна в най-отдалечения край на седалката и още по-здраво стисна ключа в потната си длан.

— Челси, няма да те връщам при Сет Стрикланд.

— Това е по-добре. Родителите ми вечно ме подхвърляха помежду си, за да уреждат стари сметки. Не желая да прекарам остатъка от живота си, играейки подобна роля. — Тя спря, за да си поеме дъх. Когато продължи, гласът й трепереше: — Снощи не можах да мигна. Как точно на мен ми се случи два пъти да се обвързвам с мъже, които искат да определят как да живея живота си. Сега отново продължавам да изпадам в състояния на безпомощност пред двамата мъже в живота ми. Може би е било необходимо отново да изпитам това позабравено чувство, за да успея най-после да го преодолея. И наистина успях. Днешният ден го доказва!

— Спести ми психологическите разяснения. Може читателите на твоето съвременно списание да намират интроспекциите и самопознанието за вълнуващи, но с мен не е така.

— Естествено. Могъщият Коул Тримейн е прекалено сдържан, за да рискува да опознае някои свои слабости.

— Защо, когато правим психологически анализ, винаги обсъждаме отрицателните черти и то само моите? — нацупи се той.

Вече не беше самоувереният Коул Тримейн. По-скоро приличаше на своенравен хлапак. Челси неочаквано се разсмя.

— Анализът не е само негативен, Коул. В него се включват и положителните страни на личността.

— Само че да се изброяват положителните черти на някого не е много забавно — подразни я той. — Между другото, в мен ти не виждаш нищо положително.

Тя изненадано го погледна. Наистина ли мислеше така?

— Не е вярно. Ти имаш и много положителни качества.

— Тогава ми кажи две от тях — предизвикателно отвърна той.

— Мога да изброя повече от две. — Тя не знаеше защо той толкова държеше да му докаже доброто си мнение за него. — Имаш чудесно чувство за хумор, силен си и си независим, лоялен и упорит. Ти си щедър, разумен и… — Челси се поколеба: — И внимателен.

„В леглото и извън него“, довърши наум тя. Спомените отново се върнаха. Челси преглътна с мъка.

— Това достатъчно ли е или искаш да продължа? — Тя усети, че се изчервява. Слава богу, че Коул не можеше да чете мисли!

— Сигурен съм, че няма да прекалиш — сухо отвърна той. — Само те моля да се въздържаш от сравнения между мен и онзи хубавец Стрикланд. Не си приличаме абсолютно по нищо.

— Освен по това, че и двамата ме карахте да се чувствам безпомощна, като че ли не съм в състояние сама да контролирам живота си. — Челси въздъхна и лицето й помръкна. — Точно както преди години, когато родителите ми мъкнеха Стефани и мен по съдилищата и водеха безкрайни битки за оспорване на родителските права. Щом единият спечелеше, другият ни отвличаше от него. И така до безкрайност.

Коул не можеше да повярва на ушите си.

— Родителите ви са ви отвличали един от друг?

— Точно така. Само начините бяха различни. Методът си оставаше винаги един и същ. Знаеш ли колко е ужасно да се връщаш от училище и внезапно до теб да спре кола, да те натикат в нея и да потеглят с бясна скорост? Ти, разбира се, не знаеш, но аз зная и то прекалено добре.

— Никога не си споменавала за това пред мен — бавно каза Коул. — Когато бяхме заедно, почти не говореше за родителите си. — Обзе го чувство на разкаяние. Явно с действията си беше събудил всички стари демони от детството й.

Челси заби поглед в пода.

— Не исках да прекарваме времето си в споделяне на лоши спомени за разводи и вражда. Когато бяхме заедно, ми се искаше да бъда очарователна и забавна…

— Челси, никога не съм очаквал от теб да бъдеш източник на развлечения. За бога! Аз исках да се оженим! Трябваше да ми кажеш поне нещичко, което да ми помогне да те разбера!

— Винаги ми е било трудно да говоря за тази лудост, обзела моите родители. А и когато бяхме заедно, бяхме твърде погълнати от настоящето, за да се обръщаме към миналото.

— Вършехме щуротии, ходехме на всевъзможни места, забавлявахме се, правехме любов… Все неща, които правят всички влюбени двойки. Само ако имахме малко повече време…

— За да се опознаем по-добре ли? — прекъсна го Челси. — Ти твърдеше, че това не е необходимо, спомняш ли си? Искаше да се оженим веднага и когато отказах, ти реши да сложим край на връзката ни. Завинаги.

Коул се намръщи. Челси беше спечелила стария четиригодишен спор и за първи път той нямаше какво да й възрази.

Челси се усмихна. Отлично знаеше, че Коул не понася да бъде побеждаван. Гневът й към него намаля.

— Коул — помирително започна тя, — искам да ти се извиня, че се нахвърлих върху кормилото. Наистина беше лудост, но мисълта, че отново ще бъда отвлечена ме накара да загубя контрол над себе си.

— Забелязах. Но причината да изпаднеш в ярост не беше точно отвличането. Ти се държеше напълно нормално до момента, в който не споменах за секса. — Коул злобно се изсмя. — Сега вече наистина имаме достойна тема за анализ. Защо само споменаването на думата „секс“ е достатъчно, за да изпадне бившата „президентска снаха“ в маниакална ярост?