Даниел Стийл
Труден за обичане (9)

9.

Блейк беше в Лондон, за да се види с инвестиционните си съветници във връзка с три компании, които се канеше да купи. Освен това имаше среща с двама архитекти — единият, за да направи някои промени в лондонската му къща, а другият — за да преустрои и поднови изцяло двореца, който беше купил в Мароко. За двата проекта беше наел шестима декоратори и всичко това го държеше в постоянна възбуда. Явно много се забавляваше. Планираше да остане в Лондон месец и да заведе децата в Аспен след Коледа. Покани и Максин да се присъедини към тях, но тя реши да не идва с обяснението, че той се нуждаел от време, за да бъде насаме с децата, което му прозвуча като пълна глупост. Винаги беше чудесно, когато тя беше с тях.

Обикновено двамата успяваха да се видят за около ден, когато той й предоставяше на разположение яхтата или някоя от къщите си. Беше щедър до безразсъдство и му харесваше да знае, че тя и децата прекарват добре. Често заемаше къщите си и на приятели. И без това нямаше как да живее във всичките едновременно. Изобщо не можеше да разбере защо Максин се беше разфучала толкова, задето бе разрешил на Дафни да използва апартамента му в Ню Йорк с приятелите си. Дъщеря им беше достатъчно голяма, за да не обърне мезонета с краката нагоре, а ако все пак го направеше, имаше достатъчно хора, които да почистят след това. Максин параноично се притесняваше, че децата можели да направят някоя беля там сами. Знаеше, че дъщеря му е добро момиче, а и в каква неприятност толкова би могла да се забърка на тринайсет години? След пет телефонни разговора накрая се бе предал пред настояванията на Максин, но това му се струваше излишно. Мезонетът в Ню Йорк стоеше празен през повечето време. Далеч по-често пребиваваше в Лондон, тъй като мястото беше по-централно спрямо останалите дестинации, по които пътуваше. Планираше да отиде да кара ски в Гщаад за няколко дни, преди да се върне в Ню Йорк. Искаше да загрее за Аспен. Не беше карал ски от май месец, когато беше за кратко в Южна Америка.

През първите дни от завръщането си в Лондон Блейк бе поканен на концерт на „Ролинг Стоунс“. Те бяха една от любимите му групи, а двамата с Мик Джагър бяха стари приятели. Мик го беше запознал с много рок звезди и с няколко забележителни жени. Кратката афера на Блейк с една от примадоните на рока се бе превърнала в голяма новина, но дамата развали всичко, като се омъжи за друг. Това не беше неговата игра — той играеше честно. Никога не беше твърдял, че иска да се жени или дори, че е склонен да обмисля подобна стъпка. Парите му продължаваха да се множат. Бракът бе прекалено опасен за него, освен ако не се оженеше за някоя, която е още по-богата и от него, само че не бе срещнал такава жена. Харесваше млади, жизнерадостни и необременени жени. Искаше единствено да се забавлява. Не беше наранил никого. А когато всичко приключеше, жените си тръгваха с бижута, кожи, коли, подаръци и с прекрасни спомени в добавка. След това той си намираше друга мишена и всичко започваше отначало. При завръщането си в Лондон все още беше свободен. Нямаше кого да заведе на концерта на „Ролинг Стоунс“, затова отиде сам, а след това се присъедини към вип партито в двореца Кенсингтън. Кралски особи, фотомодели, актриси, личности от хайлайфа, аристократи и рок звезди — всички бяха там. Това беше светът на Блейк. Всичко, което боготвореше.

Същата нощ общува с половин дузина жени, запозна се с няколко интересни мъже и реши да си ходи, но преди това си поръча едно последно питие на бара. Там зърна една червенокоса красавица, която му се усмихваше приканващо. На носа си имаше диамант, на челото — червена точка бинди като на индийките, освен това носеше сари, но косата й беше щръкнала, а ръцете — покрити с татуировки. Изпиваше го с поглед. Изобщо не приличаше на индийка, но червената точка между веждите й го обърка. Сарито й беше с цвета на лятно небе — в същия цвят като очите й. Никога преди не беше виждал индийка с татуировки. Нейните представляваха цветя, които обгръщаха целите й ръце, а сарито разкриваше и още една върху стегнатия й плосък корем. Непознатата пиеше шампанско и ядеше маслини от стъклена купа на бара.

— Здрасти — направо поздрави тя.

Блестящите му сини очи срещнаха нейните и усмивката й бавно се разшири. Това беше най-сексапилната жена, която беше виждал някога, но беше невъзможно да отгатне възрастта й. Можеше да бъде всякаква — от осемнайсет до трийсетгодишна, но него не го интересуваше на колко е години. Беше възхитителна.

— Откъде си? — попита я той, очаквайки да чуе Бомбай или Ню Делхи, въпреки че яркочервената й коса също не се вписваше в предположението му.

Тя се засмя на въпроса му и показа безкрайна редица перфектни бели зъби. Да, това беше най-удивителната жена, която някога бе срещал.

— Найтсбридж — отговори му със смях, който прозвуча като звънчета в ушите му, деликатен и сладък.

— Ами биндито на челото ти?

— Просто ми харесва. Живях две години в Джайпур. Влюбих се в саритата и тамошните бижута.

Че кой не би! Пет минути след като я бе срещнал, Блейк вече беше луд по нея.

— Бил ли си в Индия?

— Няколко пъти — отговори веднага той. — Ходил съм на невероятни сафарита. Последната година снимах тигри. Много по-хубаво е от всичко, което съм виждал в Кения.

При тези думи непознатата вдигна вежди.

— А аз съм родена в Кения. Преди това семейството ми живееше в Родезия. След това се прибрахме у дома. Много е скучно тук. Връщам се там всеки път, щом ми се удаде случай.

Беше британка и имаше произношението и интонацията на човек от висшата класа, което го накара да се зачуди коя е и кои са родителите й. Не че те го интересуваха, но всичко около тази жена го интригуваше, а най-вече татуировките.

— А ти кой си? — запита го тя.

Сигурно беше единствената жена в залата, която не знаеше кой е той и това беше поредното нещо в нея, което го привлече.

— Блейк Уилямс.

Не й даде допълнителна информация. Тя кимна и си допи шампанското. Той беше на водка с лед. Любимото му питие при подобни случаи. От шампанското на другия ден го болеше глава. Водката не му причиняваше подобни проблеми.

— Американец — оповести тя очевидното. — Женен ли си? — запита го тя с интерес, а той намери въпроса й за странен.

— Не. Защо?

— Не го правя с женени мъже. Дори не говоря с такива. Излизах с ужасен французин, който беше женен и ме излъга за това. Американците обикновено са готини. Не и французите обаче. Винаги си имат и съпруга, и любовница, скътана някъде, и мамят и двете. Ти мамиш ли своята? — попита го тя със същия тон, с който би попитала дали играе някакъв спорт, например голф или тенис.

Той се засмя.

— Като цяло не. Не, всъщност си мисля, че май изобщо не съм способен. Нямам причина да го правя. Не съм женен и ако искам секс, правя го с жената, с която съм в момента. Много по-просто е. Не харесвам драмите и усложненията.

— Нито пък аз. Ето това имах предвид, като говорех за американците. Те са честни и прями. С европейците е далеч по-сложно. Те искат всичко да е по трудния начин. Родителите ми се опитват да се разведат от дванайсет години. Събират се, а после пак се разделят. За нас, останалите, ситуацията е много объркваща. Самата аз никога не съм се омъжвала и не мисля да го правя. Струва ми се ужасна бъркотия. — Каза го спокойно, сякаш говореше за времето или за някое пътешествие и това го озадачи.

Без съмнение беше много забавна и красива млада жена, от тези, за които англичаните казваха, че са висока топка. Приличаше на нимфа или на фея в това нейно сари, с точката на челото и с татуировките си. Блейк забеляза масивната смарагдова гривна, която се губеше сред татуировките, и пръстена с огромен рубин. Която и да беше, явно не страдаше от недостиг на средства.

— Трябва да се съглася с теб за бъркотията, която хората създават. Всъщност с бившата ми съпруга сме много добри приятели. Разбираме се по-добре дори от времето, когато бяхме женени. — За него това беше истина и смяташе, че и Максин усеща нещата по същия начин.

— Имаш ли деца? — поинтересува се тя и му предложи маслини.

Блейк пусна две в питието си.

— Да, три. Момиче и две момчета. На тринайсет, дванайсет и шест.

— Колко прелестно! Не искам деца, но мисля, че хората, които имат, са много смели. На мен обаче ми изглежда стресиращо. Цялата тази отговорност — разболяват се, човек трябва да е сигурен, че се справят добре в училище, че имат добро поведение. По-трудно е дори, отколкото да тренираш кон или куче, а аз съм безнадежден случай и в двете. Веднъж имах куче, което си вършеше работата из цялата къща. Сигурна съм, че с децата е дори по-зле.

Блейк се засмя на картината, която младата дама му обрисува. В това време покрай тях мина Мик Джагър и ги поздрави, а след него и неколцина други известни персони. Изглежда, всички освен него я познаваха и той не можеше да си обясни защо никога досега не я беше срещал. Достатъчно време прекарваше в Лондон.

След това й разказа за двореца си в Маракеш с видимо приповдигнат тон и тя се съгласи, че проектът е възхитителен. Призна, че била на път да следва архитектура, но се отказала, защото не обичала математиката. Справяла се доста зле в училище.

От време на време негови приятели се отбиваха да го поздравят, същото направиха и някои от нейните и следващото, което разбра за нея, когато се обърна да продължат разговора, бе, че е изчезнала. Блейк се смути и изпита разочарование. Хареса му да си говори с нея. Беше ексцентрична, интелигентна, открита, различна и достатъчно красива, за да привлече погледа му. По-късно разпита Мик за нея, с което предизвика учудения му смях.

— Не я познаваш?! — изненада се той. — Това е Арабела, виконтеса е. Баща й сигурно е най-богатият в Камарата на лордовете.

— С какво се занимава?

Предполагаше, че с нищо, но от разговора с нея доби усещането, че има някаква професия или кариера.

— Художничка е. Рисува портрети. Много я бива. Хората я обсипват с пари, за да ги нарисува. Рисува и коне, и кучета. Откачена е, но много готина. Типична британска ексцентричка. Мисля, че по едно време се беше сгодила за някакъв лъскав французин, маркиз или нещо такова. Не знам какво стана, но не се омъжи за него. Вместо това отиде в Индия, завъртя романс с някакъв махараджа и се върна вкъщи с купища прескъпи бижута. Не мога да повярвам, че не я познаваш! Сигурно е била в Индия, докато ти си бил тук. Доста интригуваща личност — завърши той.

— Да, така е — отговори Блейк, изпълнен с възхищение след чутото. Всичко съвпадаше. — Имаш ли й координатите? Не успях да й взема номера, преди да изчезне.

— Разбира се. Утре кажи на секретарката си да звънне на моята. Имам номера. То май всеки го има. Половината Англия е окичена с портрети, нейно дело. Винаги можеш да използваш това като извинение.

Блейк не беше сигурен, че има нужда от портрет, но това наистина му откриваше възможност. След това си тръгна от партито с привкус на съжаление от внезапното й изчезване, но на следващата сутрин секретарката му откри номера й. В крайна сметка не се беше оказало трудно да я издири.

За момент поседя загледан в листчето с номера й и след това й звънна. Отговори му женски глас и той позна дамата от снощи.

— С Арабела ли разговарям? — започна той, опитвайки се да звучи уверено, макар че за пръв път от дълго време чувстваше несигурност.

Тя приличаше повече на торнадо, отколкото на жена и беше много по-различна от барбитата, с които обикновено си уреждаше срещи.

— Аз съм — отговори тя направо, типично по английски.

След това се засмя, без да знае кой се обажда. Отново се чу звънтенето на камбанките от предната вечер. Арабела беше вълшебница.

— Блейк Уилямс. Запознахме се снощи на партито в двореца Кенсингтън, на бара. Тръгна си, преди да успея да ти кажа довиждане.

— Изглеждаше ми зает и се измъкнах. Колко мило, че се обаждаш. — Звучеше искрена и доволна, че го чува.

— Всъщност повече ми се искаше да кажа „здравей“, отколкото „довиждане“. Свободна ли си на обяд? — опита той късмета си.

Арабела отново се засмя.

— Не, не съм — произнесе тя със съжаление. — Работя върху един портрет и моделът ми може да дойде единствено по обяд. Става дума за министър-председателя и разписанието му е адски натоварено. Какво ще кажеш за утре?

— С голямо удоволствие — изрече Блейк, чувствайки се като дванайсетгодишен. Тя беше на двайсет и девет, а той на своите четирийсет и шест се чувстваше като дете пред нея. — Удобно ли ще ти е в „Санта Лучия“ в един на обяд? — някога това беше любимият ресторант на лейди Ди, а оттогава и на всички останали от хайлайфа.

— Чудесно. Ще бъда там — обеща тя. — До скоро, значи — и преди Блейк да успее да каже каквото и да е, тя беше затворила.

Нямаше излишно бърборене, нито увъртания. Само най-важните неща, без излишни нюанси. Зачуди се дали ще се появи с биндито и сарито. Знаеше само, че няма търпение да я види. От години не беше хлътвал така.

На следващия ден Блейк беше в „Санта Лучия“ точно в един и застана на бара да я чака. Арабела се появи след двайсетина минути с червената си щръкнала коса, къса пола, кафяви велурени ботуши на висок ток и огромно палто от кожа на рис. Приличаше на филмова звезда, а на челото й нямаше следа от точката. Изглеждаше сякаш е на модно дефиле в Милано или Париж, но очите й бяха точно толкова наелектризиращо сини, колкото ги помнеше. Щом го видя, цялата засия и го прегърна топло.

— Много мило от твоя страна да ме поканиш на обяд! — изчурулика тя, сякаш никога досега не беше й се случвало подобно нещо, което очевидно нямаше как да е истина.

Беше ослепителна, а в същото време някак скромна, което веднага направи впечатление на Блейк. Почувства се като кученце в краката й. Усещането беше много странно. Междувременно оберкелнерът ги поведе към масата им и се засуети около Арабела много повече, отколкото около кавалера й.

По време на обяда разговорът им вървеше с лекота. Блейк я разпита за работата й и й разказа за опита си в областта на високите технологии и интернет, а тя намери всичко това за вълнуващо. После поговориха за изкуство, архитектура, ветроходство, коне, кучета и за неговите деца. Обмениха мисли за какво ли не и си тръгнаха от ресторанта в четири. Блейк призна, че би искал да види работите й и тя го покани в студиото си на следващия ден, след поредната й сесия с Тони Блеър. След това добави, че седмицата й не е натоварена и смята в петък да отиде в провинцията. Всички важни клечки в Англия ходеха в провинцията за уикенда — в именията си или на гости. Когато се разделиха на улицата, той вече нямаше търпение да я види отново. Внезапно обзет от страст по нея, следобед той й изпрати цветя с шеговито писъмце. Арабела му се обади веднага, щом ги получи. Беше й подбрал орхидеи и рози с вмъкнати между тях момини сълзи. Използваше услугите на най-добрия цветар в Лондон и й беше изпратил всичко екзотично, което беше помислил, че ще й подхожда. Тя бе най-интересната жена, която някога бе срещал, а наред с това бе и безкрайно сексапилна.

Пристигна в студиото й късно на следващата сутрин точно след като Тони Блеър си беше тръгнал и бе тотално поразен от начина, по който Арабела изглеждаше. Тя беше жена с много лица — екзотична, блестяща, невинна като дете, скандална, в един момент — кралица на красотата, а в следващия — фея. Отвори вратата на студиото си, обута в прилепнали по тялото изцапани с боя джинси и високи червени маратонки „Конверс“, с бяла тениска и тежка рубинена гривна на ръката. Биндито отново красеше челото й. Всичко около нея беше колкото странно, толкова и очарователно. Показа му няколко недовършени портрета и някои по-стари, които беше рисувала за себе си. Имаше ценни картини с коне, но той реши, че портретът на премиера е особено сполучлив. Арабела наистина беше толкова талантлива, колкото му беше казал Мик Джагър.

— Фантастично! — възкликна Блейк. — Наистина прекрасно, Арабела!

Тя отвори бутилка шампанско, за да отпразнуват първото му гостуване в ателието й — първото от многото, надяваше се тя. Вдигнаха тост. Блейк изпи две чаши въпреки предубеждението си към шампанското. И отрова би изпил с нея. След това й предложи да отидат в неговия дом. И той искаше да й покаже съкровищата си. Притежаваше някои забележителни произведения на изкуството, подредени в прекрасната му къща, с която много се гордееше и обичаше. Лесно хванаха такси и след половин час вече се разхождаха из дома му, а тя ахкаше от вълнение, докато разглеждаше шедьоврите му. Блейк отвори нова бутилка шампанско заради нея, но този път той си сипа водка. Пусна уредбата, показа й системата си за домашно кино, изобщо — показа й всичко. В девет часа бяха в огромното му легло и правеха луда и страстна любов. Никога не беше преживявал подобно нещо с друга жена, дори когато беше вземал наркотици. Навремето малко бе експериментирал с това, но така и не му хареса. Арабела обаче му действаше като наркотик и когато по-късно влязоха в огромната вана, той се почувства на седмото небе, а тя се плъзна отгоре му и отново го яхна. Щом проникна в нея, Блейк застена в сладък екстаз за четвърти път тази нощ и чу магичния й смях. Невероятната фея, която бе открил в двореца Кенсингтън, отново го отведе до ръба. Не знаеше какво е това между тях, любов или лудост, но каквото и да беше, той не искаше никога да свършва.