Даниел Стийл
Труден за обичане (8)

8.

Когато Чарлс се появи, за да я вземе в петък вечерта, всичко се движеше като по швейцарски часовник. Къщата беше пуста. Зелда я нямаше. Дафни беше на гости при приятелки, също и Сам, който се беше възстановил от грипа, а Джак празнуваше при приятел неговия бар мицва, който щеше да се състои следващата вечер. Според юдаизма момчетата встъпваха в зрелостта на специална церемония. Максин беше купила водка, уиски, джин, шампанско и бутилка „Пуйи-Фюисе“^[1]. Беше подготвена. Носеше къса черна рокля, косата й бе навита в изящен кок, на ушите й блестяха диамантени обици, на шията й меко просветваха наниз перли, а домът беше тих и спокоен.

Чарлс се появи точно в седем и пристъпи в апартамента с вида на човек, който се разхожда из минно поле. Огледа се, ослуша се и я изгледа озадачено.

— Какво си направила с децата? — нервно запита той.

Тя му се усмихна.

— Дадох ги за осиновяване и уволних бавачката. Да ти призная, мъка ми беше да се разделя с тях, но човек трябва да има приоритети в живота. Не ми се искаше да проваля още една вечеря.

Чарлс се засмя и я последва в трапезарията, където в отговор на молбата му Максин му наля уиски със сода, взе сребърна купа с ядки и се отправиха към дневната. Тишината беше оглушителна.

— Наистина се извинявам за вторник, Чарлс. Сцената беше като от филм на ужасите. Или пък от живота, не знам. Във всеки случай беше прекалено.

— Приличаше на някое от изпитанията в колежа.

— Да те напъхат в багажника на колата, докато си с алкохолно натравяне може би е по-лесно и по-забавно.

У Максин имаше много неща, които му харесваха. Тя беше сериозна и интелигентна жена със завидна кариера на медицинското поприще, дълбоко уважавана, и освен това — красива. Комбинация, на която беше трудно да се устои. Единственото нещо, което донякъде го притесняваше, бяха децата. Не беше свикнал с деца, а и досега не беше чувствал нужда да има такива. Само че те вървяха в комплект с нея. За щастие поне този път беше уредила нещата така, че да не са наоколо и двамата щяха да се насладят на нормална вечер като зрели хора — точно както би искал.

От „Ла Грьонуй“ бяха много любезни да му направят нова резервация, въпреки отказа му в последната минути във вторник вечерта. Все пак често ходеше там и им беше клиент. Двамата с Максин тръгнаха от апартамента в осем без четвърт и пристигнаха в ресторанта точно навреме. Настаниха ги на великолепна маса. Дотук вечерта вървеше добре, установи Чарлс, но развоят тепърва предстоеше. В момента обаче нищо не можеше да го извади от равновесие, не и след като бе видял как бе преди три дни. Тогава за малко не избяга, но сега се радваше, че бе устоял. Харесваше Максин и му беше приятно да разговаря с нея.

През първата част от вечерята, докато хапваха миди и омари, последвани от фазан и шатобриан, си говореха за работа и за някои медицински проблеми, които засягаха и двамата. На Чарлс му допаднаха вижданията й и беше впечатлен от постиженията й. Точно започваха суфлето, когато той спомена Блейк.

— Учудвам се, че децата ти не са по-критични към него, след като казваш, че е трудно откриваем и все го няма.

Осъзнаваше, че това ясно описва какъв човек е събеседничката му, при положение че лесно би могла да настрои децата срещу баща им. Във всеки случай така биха постъпили повечето жени, особено след като не получават на практика никаква помощ от съпрузите си.

— Всъщност той е добър човек — отговори Максин. — Дори е чудесен и те го виждат. Просто е малко разсеян.

— На мен ми изглежда прекалено себелюбив, като човек, който мисли единствено за собствените си удоволствия — отбеляза Чарлс и Максин трябваше да признае правотата му.

— Би било трудно да не е такъв, ако се вземе предвид успехът му — тихо отговори тя. — Малко са хората, които биха устояли, без да се главозамаят. Блейк си има много играчки и обича да се забавлява. През цялото време всъщност. Не прави нищо, което да не е забавно или рисковано. Просто такъв му е стилът на живот. Винаги е било така. Можеше да избере и друг път — да използва парите си за благотворителност. А истината е, че натрупа много пари. В основни линии веруюто му е, че животът е кратък, той е късметлията и иска да си прекара добре. Бил е осиновен и понякога си мисля, че макар осиновителите му да са били чудесни хора, които са го обичали, той винаги е чувствал някаква несигурност по отношение на живота и на самия себе си. Иска да вземе всичко, което успее, преди някой друг да му го е измъкнал под носа. Трудно е да се бориш с такава патология — постоянния страх от изоставянето и загубата. Ето защо Блейк граби от всичко с пълни шепи, а в края така или иначе губи. Нещо като самосбъдващо се пророчество.

— Сигурно много съжалява, че те е изгубил — внимателно попита Чарлс.

— Не особено. Останахме си добри приятели. Виждаме го с децата всеки път когато е в града. Все още съм част от живота му по някакъв начин — като приятел и като майка на децата му. Знае, че може да разчита на мен. Винаги е можел. Освен това си има купища приятелки, които са много по-млади от него и много по-забавни, отколкото аз самата някога съм била. Прекалено сериозна съм за него.

Чарлс поклати глава. Точно това харесваше у нея. Намираше връзката й с бившия й съпруг за странна. Самият той почти никога не говореше с бившата си съпруга. Без деца, които да ги свързват, след развода им не беше останало нищо, освен неприязън. Всъщност между тях нямаше нищо. Все едно никога не бяха се женили.

— Когато имаш деца — продължи Максин, — ти си свързан с другия завинаги. Всъщност трябва да призная, че ако нямахме деца, щяха много да ми липсват. Връзката ни е важна за всички, особено за децата. Щеше да им е тъжно, ако двамата с баща им се мразехме.

Вероятно, каза си Чарлс, докато я слушаше, но пък това би улеснило другите мъже и жени в живота на бившите съпрузи. Блейк беше висока летва за всекиго, а това се отнасяше и за нея, въпреки присъщата й скромност.

Нямаше никаква арогантност или помпозност у Максин въпреки изключително успешната й кариера като психиатър и книгите, които беше написала. Беше много сдържана жена и именно с това го привличаше толкова. Той самият не беше особено скромен и го осъзнаваше. Чарлс Уест имаше доста добро мнение за себе си и също беше доволен от постиженията си. Не беше се поколебал да се опита да я постави на мястото й, когато Максин се мъчеше да се справи с момчето на Уекслър, но когато по-късно откри коя е и какъв експерт е в областта си, отстъпи. Тогава бе признал, че тя знае по-добре, особено след третия опит за самоубийство на Джейсън, което го бе изнервило и го беше накарало да се почувства като глупак. Обикновено мразеше да си признава грешките, но в този случай нямаше избор. Максин излъчваше сила, но същевременно беше женствена и мила. Не й се налагаше да доминира, освен когато имаше опасност за живота на някой неин пациент, но никога не подхранваше егото си. За Чарлс тя изглеждаше идеалната жена, каквато никога досега не бе срещал.

— Как приеха децата ти нашата среща? — запита я той, когато привършиха с вечерята.

Не беше се осмелил да я попита какво са казали за него, макар че му беше любопитно. През онази злополучна вечер във вторник беше станало пределно ясно, че са изненадани да го видят, а тя очевидно не ги беше подготвила, защото напълно бе забравила за уговорката им. Внезапната му поява на сцената бе изненадала всеки, включително и Максин. В добавка след всичко случило се през онази вечер той също успя да изненада всички. Тогава на следващия ден разказа на приятел за случилото се, който умря от смях при описанието на хаотичната сцена и недвусмислено му беше заявил, че ще му се отрази добре и ще го накара да се отпусне. По правило Чарлс предпочиташе да не излиза с жени, които имат деца. Намираше за трудно да прекарва времето си с дами, чийто живот е неразривно свързан с децата им. Обикновено търсеше такива с бивши съпрузи, които поемаха тежестта върху себе си през половината време. Максин си нямаше никого, който би могъл да й помогне, освен бавачката, която обаче си имаше собствени проблеми. Много грижи лежаха на раменете й и връзката му с нея щеше да е предизвикателство дори само заради това.

— Много се изненадаха — призна Максин. — От много време не бях излизала. Свикнали са с жените в живота на баща си, но не мисля, че изобщо им е хрумвало, че и в моят живот може да се появи някой.

Всъщност тя самата още не беше свикнала с тази мисъл. Мъжете, с които беше излизала за кратко, бяха представлявали толкова малък интерес за нея, че напълно се отказа от идеята да се събира с някого.

Лекарите, с които се бе срещала, винаги й се бяха стрували надути или пък се оказваше, че няма нищо общо с тях, защото намираха живота й и на работа, и вкъщи за прекалено труден, за да се съобразяват с него. Повечето мъже не искаха жена или съпруга, която да търчи до болницата заради някой спешен случай в четири сутринта. И на Блейк не му беше харесвало това, но тя държеше на медицинската си практика, освен на децата. Чашата вече бе преляла и случилото се във вторник го доказваше. Нямаше възможност да се занимава с някой друг, а Чарлс подозираше, че това напълно устройва децата й. Когато ги видя, на лицата им ясно бе изписано, че искат майка си само за себе си и че той не е добре дошъл сред тях. Нямаха нужда от него и той предполагаше, че същото се отнася и за нея. Нямаше я отчаяната решимост на повечето жени на нейната възраст, които повече от всичко искаха да си намерят мъж. Вместо това тя показваше, че е щастлива, че животът й е запълнен и че се справя добре и сама. Това също му харесваше. Не изпитваше желание да бъде нечий спасител, макар че би му харесало да се превърне в център на живота й. С Максин обаче това никога нямаше да стане. По този въпрос двамата нямаха илюзии.

— Мислиш ли, че биха приели да се обвържеш с някой? — внезапно попита той и Максин се замисли за минута, преди да отговори.

— Вероятно. Може би. Ще зависи от човека и колко добре ще се разбере с тях. Тези неща са двупосочни и изискват усилия и от двете страни.

Чарлс кимна. Беше получил разумен отговор.

— Ами ти самата? Би ли приела друг мъж в живота си? Изглежда, че си достатъчна сама на себе си.

— Така е — отвърна тя и отпи от деликатния ментов чай, който беше перфектният завършек на великолепната вечеря. Храната се бе оказала невероятна, а вината, които Чарлс беше избрал — изключителни. — Бих ти отговорила на въпроса, само че не знам как. Мисля, че мога да свикна с правилния мъж, но силно трябва да повярвам, че ще се получи. Не искам да правя нова грешка. Двамата с Блейк бяхме напълно различни. Докато човек е млад, това няма голямо значение, но от един момент нататък, тези неща се оказват важни. На определени години не можеш да се залъгваш, че това, което не може да се оправи, в един момент ще се подреди само. С времето става все по-трудно да се изгладят различията, защото стават все повече и повече. А когато си млад, всичко е просто забавление. Това, което се случва по-късно, е друга история. И не е толкова лесно да откриеш правилния човек, кандидатите стават все по-малко и дори добрите ти носят някакъв допълнителен товар. Трябва да си заслужава усилието човек да се сближи с някого, а моите деца ми дават извинението да не опитвам. Те ме държат ангажирана и щастлива. Бедата е там, че ще пораснат и един ден аз ще се събудя сама. Не искам точно сега да мисля за това.

Беше права и той се съгласи с нея. Децата бяха преградата й срещу самотата, а също и извинението да не бърза да търси мъж, когото да допусне в живота си. По някакъв начин той заподозря, че всъщност се страхува да опита отново. Имаше чувството, че Блейк е отнесъл голяма част от нея със себе си и дори и двамата да бяха твърде различни, както твърдеше тя, на него му се струваше, че е още влюбена в бившия си съпруг. Това също би могло да се окаже проблем. А и кой би могъл да се състезава с легендарния Блейк, човека, който бе станал милионер от раз и който преливаше от чар? Предизвикателството беше сурово, малцина биха го приели и поне до този момент явно такива липсваха.

След това преминаха на други теми. Говориха си за работа, за интереса й към юношите с мания за самоубийство, за съчувствието й към техните родители, за изследванията й, свързани с психичните травми, получени вследствие на масови бедствия. В сравнение с нейната, неговата практика бе много по-безинтересна. Чарлс се бореше с обикновени настинки, с далеч по-земни болести и неразположения, макар че понякога се срещаше с отчаян пациент, болен от рак, когото веднага изпращаше при специалист и го изгубваше от поглед. Неговата практика не се въртеше около емоционални кризи и психически сривове, макар че понякога и той губеше пациент, но това се случваше рядко.

След това я изпрати до апартамента й и се почерпи с чаша бренди от новозаредения й бар. Максин се беше подготвила за госта си, дори след това никога повече да не го видеше. Ако това станеше, щеше да е заредена и за следващия, дори той да се появеше след пет или десет години. Зелда се бе пошегувала по този въпрос. Беше се сдобила със съвсем приличен бар като резултат от срещата си с Чарлс, което малко я притесняваше заради децата. Трябваше да заключи питиетата, за да ги държи далеч от тях и от приятелите им. Не искаше да ги изкушава. Дафни й беше показвала нагледно какво може да стане.

Максин благодари на Чарлс за великолепната вечеря и за приятната вечер. Трябваше да признае, че й е харесало да излезе, да се облече официално и да прекара цяла вечер, говорейки си с интересен събеседник. Беше далеч по-вълнуващо от Кей Еф Си или „Бъргър Кинг“ с половин дузина деца наоколо, което й се случваше далеч по-често. Щом я погледнеше в цялата й непринудена елегантност, Чарлс си казваше, че Максин заслужава да ходи по-често в „Ла Грьонуй“ и се надяваше, че ще има възможността да я заведе там отново. Това му беше любимият ресторант, макар че харесваше и „Льо Сирк“. Изпитваше силно влечение към великолепната френска кухня и към атмосферата, която лъхаше от нея. Обичаше разкоша и церемониалността много повече, отколкото тези неща допадаха на Максин, харесваха му и вечерите в приятна компания. Запита се дали не би било забавно, ако й предложи някой път да излязат с децата. Може би щеше да се получи добре, но той не беше напълно убеден, въпреки че хлапетата бяха симпатични. Предпочиташе да разговаря с нея без някой да ги отвлича или пък Сам да му повръща в краката. Когато си тръгваше, двамата отново се смяха на случилото се. Спряха да си поговорят на входната врата, където се бе разиграла драмата.

— Би ми било приятно отново да те видя, Максин — спокойно каза той.

От негова гледна точка вечерта се бе оказала успешна. Тя също мислеше така въпреки неблагополучията първия път. Тази вечер бе пълната противоположност на предишната. Беше направо перфектна.

— И на мен ще ми е приятно — простичко отвърна тя.

— Ще ти се обадя — обеща Чарлс.

Не направи опит да я целуне, въпреки че много му се искаше. Максин щеше да се стресне и да се отдръпне, ако бе подходил така. Не беше в стила му просто. Когато харесаше жена, действаше бавно и обмислено и подготвяше внимателно сцената за събитията, които щяха да се разиграят впоследствие, ако и двамата се решаха на това. Не бързаше и никога не му беше харесвало да пришпорва жените толкова скоро след запознанството. Решението трябваше да е споделено и той знаеше, че Максин все още е далеч от вземането му. Прекалено дълго не беше излизала на срещи и всъщност може би никога не беше ходила на същинска такава. А по всяка вероятност изобщо не й минаваше през ума възможността за връзка. На Чарлс щеше да му се наложи да я поведе бавно по този път, но все още не беше сигурен какво точно иска. Беше му много приятно да си говори с Максин и да прекарва времето си с нея, но все още имаше какво да си изяснява. Децата й му се струваха трудно за преодоляване препятствие.

Тя отново му благодари и внимателно затвори вратата. Джак се беше прибрал от купона и вече спеше в стаята си, а също и Зелда. Апартаментът тънеше в тишина. Максин се съблече, изми си зъбите и си легна, като не преставаше да мисли за Чарлс. Бяха прекарали чудесно, нямаше съмнение по въпроса, само дето се чувстваше странно, че е излизала на среща с мъж. Всичко беше преминало толкова умерено и учтиво. Не можеше да си представи да бъде с него в неделната сутрин с децата около тях, както се случваше, когато Блейк беше в града. Но макар да беше техен баща, животът му не бе свързан с дома. Блейк беше само един интересен пътешественик, който преминаваше през живота им. Бившият й съпруг приличаше на комета, просветнала в небето.

Чарлс беше солиден мъж и тя намираше много повече общи неща между нея и него. Беше сериозен и това й допадаше. Само че липсваше безгрижност, не беше закачлив, нито пък особено забавен. За миг това я притесни, но след това си каза, че не може да иска всичко. Винаги беше казвала, че ако някога отново се обвърже сериозно с някой, би искала той да е човек, на когото може да разчита. А Чарлс беше точно от този тип мъже. Добре беше да внимава какво си пожелава. Блейк беше див и забавен, а Чарлс — отговорен и зрял. Жалко, че на света нямаше мъж, който да съчетава всичко това, нещо подобно на пораснал Питър Пан с установени ценности. Можеше още много да разсъждава над въпроса защо е сама и вероятно така и щеше да си остане. Не би могла да живее с мъж като Блейк, но може би не искаше да е и с мъж като Чарлс. Всъщност кой я караше да избира? В края на краищата това беше просто една вечеря с хубава храна и отбрани вина, сервирани в комплект с интелигентен мъж.