Даниел Стийл
Труден за обичане (10)

10.

Следващият петък вечер Чарлс и Максин отново се наслаждаваха на срещата между двама зрели възрастни в „Ла Грьонуй“. Ядяха омари и великолепно ризото с бели трюфели, които действаха почти като афродизиак, толкова вкусни бяха. На Максин отново й хареса вечерята, този път дори повече. Радваше се на интелигентния разговор, който водеха, а Чарлс не изглеждаше толкова стегнат и сериозен като предния път. Оказа се, че има чувство за хумор, макар че го пестеше. Нищо около него не излизаше извън контрол. Беше споделил, че предпочита всичко в живота му да е планирано и подредено, всичко да е с мярка и предвидимо. Точно за такъв живот винаги бе мечтала Максин, но с Блейк беше невъзможно. За нея също не беше лесноосъществимо с трите й деца и непредвидените ситуации около тях, с практиката й, в която изненадите също бяха чести. Но двамата с Чарлс добре си пасваха. Той много повече се доближаваше до това, което тя търсеше, отколкото Блейк. Не беше толкова спонтанен, но това й действаше успокоително. Знаеше какво да очаква от него. Освен това беше добър човек, което беше от ключово значение.

Качиха се в таксито след втората им среща в „Ла Грьонуй“. Чарлс беше обещал на Максин следващия път да я заведе в „Льо Сирк“, а след това — в „Даниел“ или в кафене „Болуд“ — все любими негови места, които искаше да сподели с нея. Телефонът й иззвъня и тя предположи, че я търси някое от децата. Този уикенд спешните случаи ги поемаше Телма Уошингтън. Видя обаче, че я търсят точно от кабинета на доктор Уошингтън. Явно се бе случило нещо сериозно с някой от редовните й пациенти, иначе Телма не би й звъняла. Тя поемаше всички случаи, с изключение на тези, за които знаеше, че Максин би държала да бъде уведомена. След като ги свързаха, в слушалката прозвуча гласът на Телма.

— Здрасти. Какво има?

Чарлс на свой ред си помисли, че е някое от децата й. Надяваше се да не е нещо спешно. Дотук вечерта беше минала много приятно и никак не му се искаше да изскочи някоя неприятност. Максин слушаше внимателно, със затворени очи и смръщено лице. Това никак не му хареса.

— Колко банки кръв й преляхте? — Отново тишина, докато Максин слушаше отговора. — Можете ли веднага да викнете кардиоторакалния хирург? Опитай с Джоунс… Добре де… Идвам веднага. — Обърна се към Чарлс с разтревожен поглед. — Съжалявам. Току-що са приели по спешност моя пациентка. Ще взема таксито до болница „Кълъмбия Пресвитериън“. Нямам време да се прибирам вкъщи да се преобличам. Мога да те оставя у вас по пътя.

Мислите й бяха заети с чутото от Телма. Ставаше въпрос за петнайсетгодишно момиче, което лекуваше едва от няколко месеца. Детето бе се опитало да се самоубие и сега беше на крачка от смъртта. Максин искаше да е там и да направи всичко, каквото зависеше от нея. Чарлс веднага доби сериозен вид.

— Защо да не дойда с теб? Мога да се мотая наоколо и да оказвам поне морална подкрепа.

Само предполагаше колко тежки са подобни случаи, а Максин беше направила кариера в тази област. Не можеше да си представи всеки ден да се занимава с това, но се възхищаваше на смелостта й. Освен това от медицинска гледна точка нейната работа беше далеч по-интересна от неговата, много по-стресираща и по свой начин — важна.

— Сигурно ще стоя цяла нощ там. Или поне очаквам да стане така.

Единствената причина да си тръгне щеше да е, ако пациентката умреше, което в момента беше реална възможност.

— Няма проблеми. Ако се уморя да чакам, ще се прибера вкъщи. Все пак и аз съм лекар, нощните дежурства не са необичайни за мен.

Максин се усмихна. Харесваха й общите неща помежду им. Сходството на професионалното им поприще добавяше нов момент на общност помежду им. Казаха на шофьора адреса на болницата, таксито се устреми на север, а Максин заобяснява ситуацията на Чарлс. Момичето си беше прерязало вените и се беше проболо в сърцето с кухненски нож. Дяволска работа. Като по чудо майка й я намерила достатъчно бързо, за да има все пак някаква надежда. Парамедиците пристигнали на място за минути. Прелели й веднага две банки кръв, сърцето й на два пъти спирало на път към болницата и те на два пъти бяха успели да го накарат отново да бие. Момичето в момента беше на прага на смъртта, но все още бе живо. Това беше нейният втори опит за самоубийство.

— Боже мили! Тези неща не ги вършат половинчато, нали? А аз винаги съм си мислел, че децата правят подобни глупости, за да привлекат внимание и се задоволяват с някой нескопосан опит.

Нищо половинчато нямаше в този случай обаче. На път за болницата говореха спокойно, но щом пристигнаха, Максин веднага се залови за работа. Носеше черна коктейлна рокля и обувки на висок ток. Хвърли черното си вечерно палто, наметна лекарска престилка, намери Телма и спешния екип. Прегледа пациентката си, лично говори със сърдечния хирург, проведе разговор и с персонала и главния лекар. Прорезите по китките на момичето вече бяха зашити, а петнайсет минути по-късно дойде и хирургът, след което закараха изпадналото в кома момиче в хирургичното отделение. В това време Максин успокояваше родителите. Докато вършеше всичко това, Чарлс и Телма разговаряха в чакалнята.

— Невероятна е, нали? — с възхищение прошепна Чарлс.

Щом се заловеше за работа, Максин се превръщаше в торнадо. След час и половина се присъедини към тях в чакалнята. Телма беше напълно съгласна с Чарлс и се радваше задето той толкова се възхищаваше от работата на Максин.

— Как е тя? — попита Телма.

Стоеше там по-скоро за да прави компания на Чарлс, отколкото по някаква друга причина. Максин беше поела нещата в свои ръце.

— Държи се. Този път беше много близо — отговори приятелката й, молейки се наум да не загубят пациентката.

Момичето беше в хирургичното отделение вече от четири часа, но минаха почти пет, докато Максин научи нещо по-сигурно. За нейно удивление Чарлс още беше там. Телма си беше отишла у дома преди няколко часа.

Най-сетне се появи хирургът с победоносно изражение на лицето и се усмихна на Чарлс и Максин.

— Кълна се, понякога стават чудеса! Просто невероятно. Докато е провеждала импровизираната си касапница, е минала покрай жизненоважни органи. И то на косъм. През следващите дни все още много неща могат да обърнат каруцата, но мисля, че ще се оправи.

Максин нададе вик на неподправена радост и обви ръце около врата на Чарлс. Той я прегърна с усмивка. Чувстваше се изтощен, но от медицинска гледна точка бе прекарал една от най-интересните нощи в живота си, наблюдавайки предизвикателствата, с които трябваше да се бори жената, която ухажваше.

Тя отиде да говори с родителите на момичето — Елоиз. Скоро след това, в шест сутринта, двамата с Чарлс си тръгнаха от болницата. След няколко часа Максин отново щеше да се върне. Следващите няколко дни бяха критични, но най-лошото бе отминало. Бяха прелели кръв на Елоиз и бяха оперирали сърцето й. Родителите й не бяха на себе си от облекчение и психиатърката се чувстваше по същия начин. Все още сдържаше оптимизма си, но имаше чувството, че този път ще спечелят и са изтръгнали победата от челюстите на смъртта.

— Не мога да изразя колко впечатлен съм от това, което правиш — меко каза Чарлс, докато седяха в таксито на път за вкъщи.

Беше я прегърнал през рамо, а тя се беше отпуснала в него. Максин все още бе в приповдигнато настроение заради разигралите се през нощта събития, но чувстваше физическо изтощение. И двамата знаеха, че ще минат няколко часа, докато се успокои, а трябваше не след дълго да се връща в болницата. Вероятно нямаше да успее да поспи. Беше свикнала.

— Благодаря ти — каза му тя с усмивка. — Че остана до мен. Беше чудесно да знам, че си наблизо. Обикновено съм сама през нощи като тази. Надявам се този път да спечелим. Имам добро предчувствие.

— Аз също. Кардиохирургът е много добър. — Чарлс си каза, че същото важи и за нея.

— Да, така е — съгласи се тя.

Таксито спря пред нейната кооперация и щом слезе, осъзна, че е изтощена докрай. Чувстваше краката си като цимент, а високите обувки буквално я убиваха. Все още беше с бялата лекарска престилка върху вечерната рокля. Чарлс беше в елегантен консервативен тъмен костюм, бяла риза и морскосиня вратовръзка и все още изглеждаше безупречно след дългата нощ. На Максин й харесваше как се бе облякъл.

— Имам чувството, че са ме влачили през някой храсталак — изстена тя и Чарлс се засмя.

— Не ти личи. Тази нощ беше наистина фантастична.

— Благодаря, но всичко се дължеше на екипа, а не само на един човек. Някой път късметът е на наша страна. Човек никога не знае какво му е приготвила съдбата, затова трябва да дава най-доброто от себе си и много да се моли. Винаги го правя.

Чарлс я изпи с поглед, пълнен с възхита. Беше шест и трийсет сутринта и на него внезапно му се прииска да се прибере у дома и да си легне в леглото с нея. Би му харесало да заспи, държейки я в прегръдките си, особено след нощ като тази. Вместо това се наведе и леко я целуна по устните. Беше много по-скоро, отколкото някой от тях бе планирал, но тази нощ беше променила много неща и за двамата. Между тях се бе създала връзка. Целуна я отново, този път по-настойчиво, после и тя го целуна в отговор. Той я прегърна и я притисна силно към себе си.

— Ще ти звънна по-късно — прошепна й той.

Тя кимна и влезе в сградата.

След това дълго седя в кухнята, мислейки за всичко, което се беше случило — за Елоиз, за дългата споделена нощ и за целувката на Чарлс. Трудно й беше да реши кое от трите я бе разтърсило най-много. Без съмнение най-шокиращ беше опитът за самоубийство на Елоиз, но тя сякаш бе усетила да я озарява някакъв светъл лъч, когато Чарлс я целуна. Стана й хубаво. Хареса й близостта му. В много отношения Чарлс беше всичко, което някога бе искала. А сега, когато той беше тук, се страхуваше от бъдещето и от това, което й предстоеше да направи. Не беше сигурна дали в живота й има място и за него, и за децата. Това я притесняваше.

Наближаваше девет, когато най-сетне се добра до леглото. Децата още спяха и тя се надяваше също да успее да поспи. Само че не беше подготвена за атаката на Дафни. Когато два часа по-късно се събуди и отиде в кухнята, за да изпие чаша кафе, дъщеря й яростно се разкрещя. Максин нямаше представа защо, но предположи, че скоро ще разбере.

— Къде беше снощи? — запита я Дафни.

Изглеждаше бясна.

— В болницата. Защо?

Максин я изгледа с неразбиране. Какъв беше проблемът?

— Не е вярно! Била си с него!

Адът не познаваше ярост, по-силна от тази на дете, узнало или подозиращо за връзката на някой от родителите си.

— Бях с „него“ на вечеря, след като го спомена — спокойно отговори майка й. — На път за вкъщи ми се обадиха, че един от пациентите ми умира и трябваше да отида там. Мисля, че успяхме да я спасим, ако нещо днес не се обърка. — Често им съобщаваше за спешните случаи, заради които й се бе налагало да прекарва нощите си по болниците. — Така че какъв точно е проблемът?

— Не ти вярвам. Мисля, че си била в апартамента му цяла нощ и си спала с него!

Максин я изгледа потресено. Обвинението беше напълно непредизвикано, но я накара да осъзнае каква съпротива би могла да очаква от децата си или поне от Дафни, ако продължеше връзката си с Чарлс.

— Това може да стане някой ден — с него или с някой друг. Ако някога в живота ми се случи нещо толкова важно, ще ви уведомя. Но мога да те уверя, Дафни, че цяла нощ бях на работа. Освен това мисля, че поведението ти е абсолютно неуместно. — Изглеждаше вбесена на свой ред и Дафни се поусмири.

— И защо трябва да ти вярвам? — запита тя.

В това време влезе Сам и изгледа притеснено сестра си. Изглеждаше му сякаш се кара с майка им, което си беше точно така.

— Защото никога не съм ви лъгала — студено отговори Максин — и не възнамерявам да започвам точно сега. И не съм очарована от обвиненията ти. Не ми се меси и се научи да се държиш подобаващо. — С тези думи Максин излетя от кухнята, без да каже дори думичка на Сам.

— Виж сега какво направи — смъмри сестра си Сам. — Ядоса мама. А тя сигурно е уморена, задето цяла нощ я нямаше, и сега ще е кисела целия ден. Много ти благодаря!

— Ти нищо не разбираш! — кресна му Дафни и също излетя от кухнята.

Сам поклати глава и си сипа купа зърнена закуска. Денят определено не се очертаваше лесен.

По обяд Максин се върна в болницата и се зарадва, като чу, че Елоиз се оправя. Беше дошла в съзнание и двете успяха да поговорят, въпреки че момичето не каза защо се е опитало да се самоубие. Максин препоръча продължителна хоспитализация и родителите й се съгласиха. Не искаха да рискуват отново да се случи подобно нещо, каквото и да им струваше това.

Върна се вкъщи в два часа на обяд. Дафни беше излязла с приятелки уж да пазаруват за Коледа, но Максин беше сигурна, че дъщеря й я отбягва, което в момента я устройваше напълно. Все още й беше бясна заради обвиненията от сутринта. Както винаги Сам беше много сладък в опитите си да й оправи настроението. Заедно отидоха да гледат мача на Джак и за тяхна радост отборът му победи. Когато се прибраха у дома в пет часа, настроението й вече беше по-добро. Дафни също си беше вкъщи и изглеждаше смирена.

Чарлс й се обади в седем и й каза, че току-що се е събудил. Искрено се учуди като разбра, че цял ден е била навън.

— Свикнала съм — засмя се тя. — Когато човек има деца, не му остава време за умора.

— Не знам как се справяш. Чувствам се като прегазен от автобус. Абсолютно смазан. Как е пациентката ти? — звучеше сънлив и секси.

— Учудващо добре. Слава богу, че е дете и организмът й е силен. Полагаме неистови усилия да ги спасим, но невинаги успяваме.

— Радвам се, че този път се е получило. — Имаше пълното право да се интересува от случая. — Какво ще правиш тази вечер?

— Ще ходим на кино в осем, а преди това ще отидем на пица или на китайски ресторант.

Внезапно обаче я озари идея. Предположи, че Чарлс е уморен, за да се присъедини към тях, а и тя самата беше твърде нерешителна, но в неделя винаги си правеха семейна вечеря, по-тържествена, отколкото през седмицата.

— Какво ще кажеш утре да дойдеш да вечеряш с нас?

— С теб и децата ли? — Прозвуча колебливо и не толкова ентусиазирано, колкото би й се искало.

Идеята беше съвършено нова за него.

— Да, такъв е планът. Можем да си поръчаме китайска храна или ако предпочиташ, нещо друго.

— Обичам китайско. Просто не искам да се натрапвам на семейната ви вечеря.

— Мисля, че можем да се справим. А ти?

Тя се усмихваше и той не можа да измисли извинение, за да откаже.

— Добре — отговори Чарлс с глас на човек, който се е съгласил да скочи с бънджи от Емпайър Стейт Билдинг.

Всъщност за него това си беше изпитание. Максин оцени желанието му да опита.

— Значи утре в шест — уточни тя, а Дафни застана насред стаята и се втренчи в нея.

— Нали не го покани току-що утре на вечеря? — запита тя веднага, щом майка й затвори.

— Поканих го.

Не мислеше, че трябва да иска разрешение. Децата си водеха приятели и тя ги посрещаше с отворени обятия. Максин също имаше право да кани приятели, макар рядко да се възползваше от това.

— Тогава утре няма да ям с вас — изръмжа Дафни.

— Не, ще ядеш — спокойно отвърна Максин и й напомни, че и нейните приятели имат право да се чувстват добре дошли в тази къща. — Не разбирам защо правиш такъв проблем от това, Дафни. Той е чудесен човек. Няма да избягам с него. Ти си на „ти“ с приятелките на баща си през цялото време, нали?

— Гадже ли ти е?

Дафни изглеждаше ужасена, но Максин поклати глава.

— Не, но и да беше, това едва ли щеше да е скандалът на века. Много по-необичайно е, че от години не съм излизала на среща с мъж. Не трябва да превръщаш това в такъв проблем.

Но може би трябваше. Очевидно се чувстваше застрашена от Чарлс и от цялостната концепция за мъж в живота на майка й. На Джак също не му хареса идеята.

— Нищо лошо няма в това, Даф. Стегни се, за бога! Нека да се държим с него като с приятел, дошъл на вечеря. Ако някой ден нещата прераснат в нещо повече, ще ви кажа. Засега обаче си е само вечеря. Ясно? — Докато го казваше, се сети за целувката му сутринта.

Значи Дафни не грешеше напълно. Беше повече от обикновена вечеря. Момичето не пророни и дума и излезе мълчаливо от стаята на майка си.

Когато Чарлс се появи на следващия ден, Дафни беше в стаята си и на Максин й се наложи да я увещава, моли и дори заплашва, за да я принуди да се появи за вечеря. Дъщеря й влезе в кухнята, но с цялото си поведение даде да се разбере, че е тук против волята си. Игнорира напълно Чарлс и през цялото време гледа майка си лошо. А когато сервираха китайската храна, отказа да яде. Сам и Джак направиха каквото можаха, за да замажат положението. Чарлс поздрави Джак за победата в мача от предния ден и го разпита за играта.

След това Сам поде оживен разговор с госта. Дафни гледаше братята си като предатели и след двайсет минути се върна в стаята си. Чарлс поговори с Максин за това, докато тя вдигаше чиниите от масата. Вечерята беше вкусна и гостът й се беше справил много добре. Очевидно за него представляваше усилие да разговаря с децата, но поне опитваше. Все пак това му беше напълно непривично.

— Дафни ме мрази — изкоментира той натъжен и изяде още едно сладкишче с късмет.

— Не те мрази. Просто не те познава. Уплашена е. Никога не съм излизала на истинска среща и не съм водила някого вкъщи. Страхува се от това, което би могло да означава.

— Тя ли ти го каза?

Чарлс изглеждаше заинтригуван и Максин се засмя.

— Не, но аз съм майка, а освен това и психиатър, който се занимава с тийнейджъри. Чувства се застрашена.

— Да не съм казал нещо, с което да я разстроя? — притесни се той.

— Не, ти беше чудесен. — Максин му се усмихна. — Дафни просто беше решила да заеме отбранителна позиция. Всъщност аз лично мразя момичетата в пубертета — весело подхвърли тя и този път се засмя и той. — На петнайсет са много зле. Обаче се започва на тринайсет. Хормони и всичко останало. Трябва да ги държат заключени, докато не станат на шестнайсет или седемнайсет.

— Какви ужасни неща слушам от жена, която прави кариера, оправяйки се именно с такива момичета!

— Ни най-малко. Много добре знам какво говоря. Всички тормозят майките си на тази възраст. Татковците им обаче са герои.

— Забелязах — кисело каза той. Дафни се беше съсипала да му се хвали с баща си още първия път, когато се видяха. — Как се справих с момчетата?

— Чудесно — отвърна тя и му отправи нежна усмивка. — Благодаря ти, че правиш всичко това. Знам, че децата не са твоята сила.

— Не, но ти си — учтиво произнесе Чарлс. — Правя го заради теб.

— Знам — меко отговори Максин и преди да се усетят, двамата се целунаха.

В този миг в кухнята влезе Сам.

— Леле! — възкликна той щом ги видя и двамата отскочиха с виновни изражения на лицата.

Максин отвори хладилника и се постара да изглежда заета.

— Даф ще те убие, ако ви види — каза той на майка си и двамата с Чарлс се разсмяха.

— Няма да се повтори. Обещавам. Съжалявам, Сам — заоправдава се Максин.

Сам сви рамене, грабна две бисквитки и се запъти към стаята си.

— Наистина го харесвам — призна Чарлс с топлота в гласа.

— За тях е добре да си наоколо, дори за Дафни — спокойно каза тя. — Много по-истинско е, отколкото да ме имат само за себе си.

— Не предполагах, че съм тук с възпитателна мисия — изпъшка Чарлс и Максин отново се засмя.

Поседяха в дневната и си поговориха, а щом стана десет, той си тръгва. Въпреки враждебността на Дафни по време на вечерята, вечерта се бе оказала доста приятна. Чарлс приличаше на човек, оживял след спускане с лодка по Ниагара, а Максин изглеждаше щастлива, когато се прибра в стаята си и завари полузаспалия Сам в леглото си.

— Ще се омъжиш ли за него, мамо? — прошепна той, като с мъка държеше очите си отворени, и тя го целуна.

— Не, няма. Той е просто приятел.

— Тогава защо се целувахте?

— Просто така, защото го харесвам. Но това не означава, че ще се омъжвам за него.

— Значи сте нещо като тате и момичетата, с които излиза?

— Да, нещо такова. Не е голяма работа.

— И той все така казва.

Сам, изглежда, се поуспокои и потъна в сън, докато тя го гледаше. Излизането на Чарлс на сцената определено беше разтърсило всички, но тя мислеше, че е за добро. А освен това й беше забавно да има мъж, с когото да излиза. Не беше престъпление, напомни си тя. Просто трябваше да свикнат. В края на краищата Блейк постоянно ходеше по срещи. Защо да не го прави и тя?