Даниел Стийл
Труден за обичане (12)

12.

На другата сутрин Максин и Чарлс облякоха дебели дрехи и излязоха на дълга разходка в снега. След това той приготви закуска — палачинки с върмонтски кленов сироп и хрупкави резенчета бекон. Тя го изгледа нежно и той я целуна през масата. Бе мечтал за този миг още откакто я видя за първи път. Максин трудно можеше да се сети за друг подобен момент в живота си. Децата й вече й се бяха обаждали два пъти по време на закуската. Дафни бе обявила мащабни военни действия срещу новата изгора на баща си. Докато я слушаше, Чарлс се намръщи. Когато затвори телефона, думите му я шокираха.

— Може да ти се стори странно, Максин, но не мислиш ли, че децата ти са твърде големи, за да си стоят вкъщи?

— Сигурно мислиш, че трябва да постъпят в морската пехота или в колеж?

В края на краищата Джак и Дафни бяха само на дванайсет и тринайсет.

— Ами на тяхната възраст аз бях в пансион. Опитът, който натрупах там, беше несравним. Хареса ми и ме подготви за живота.

Докато го слушаше, Максин се ужаси.

— Никога — заяви направо тя — няма да постъпя с децата си по този начин. Те вече загубиха Блейк, в една или друга степен. Няма сега и аз да ги изоставя. И защо да го правя? За да подобря социалния си живот ли? Кой го е грижа за това? Има години, през които децата се нуждаят от родителите си, когато трябва да усвоят техните ценности, да се отърсят от проблемите си, да се научат как да се справят с предизвикателства като секса и дрогата. Не искам някакъв даскал в пансион да учи децата ми на всичко това. Искам да го научат от мен. — Определено беше стъписана.

— Добре, ами ти? Наистина ли искаш да застопориш живота си, докато постъпят в колеж? Защото точно това се получава, когато са постоянно около теб.

— С тази отговорност съм се нагърбила откакто се родиха — спокойно отговори тя. — Затова са родителите. Всеки ден в кабинета си се сблъсквам с резултата от това родителите да не са до децата си. Дори когато са до тях, нещата могат да тръгнат зле. Но ако вдигнеш ръце от тях и ги зарежеш в някакъв пансион на тази възраст, мисля, че сам си търсиш проблема.

— Е, аз лично добре се справих — отбранително каза Чарлс.

— Да, но ти си избрал да нямаш деца — директно му отговори тя. — Това би трябвало достатъчно да ти говори. Може би все пак си пропуснал нещо в детството си. Виж например англичаните. Изпращат децата си в пансион още докато са на шест или на осем, след което някои от тях се провалят в живота заради това и по-късно си го признават вече като възрастни. Не можеш да отпратиш дете на тази възраст, а после да не изсърбаш попарата, която си надробил. След това хората срещат трудности с приспособяването. Освен това аз не бих могла да се доверя на тийнейджъри, които са в някакво отдалечено училище. Искам да съм наблизо, да виждам с какво се занимават, да споделям опита си с тях.

— На мен това ми изглежда върховна жертва — твърдо каза Чарлс.

— Ни най-малко — отговори му Максин, чудейки се доколко го познава.

Определено на Чарлс му липсваше нещо, що се отнасяше до децата, и тя смяташе това за много лошо. Може би именно тази липсваща частица я караше да изпитва колебание относно него, дори и в този миг. Искаше й се да го обича, но трябваше да е наясно дали той ще обича децата й и няма да иска да ги натири в някой пансион. Само мисълта за това я накара да потръпне. Чарлс го усети и веднага отстъпи. Не искаше да я разстройва, макар да намираше идеята си за разумна, стига тя да пожелаеше да се вслуша в нея. Само че нямаше да го направи. Това беше повече от ясно.

Същия следобед караха ски в Шугърбуш. Максин се чувстваше добре и спокойно с него. Така й не бе придобила уменията на Блейк, но при все това беше добър скиор. Двамата с Чарлс бяха на едно ниво и караха по едни и същи писти. Максин избута назад в мислите си дребния им сутрешен спор за пансиона. Имаше право на гледна точка, стига да не й я натрапваше. Тази вечер тя не се чу с децата си и Чарлс усети облекчение. Хубаво му беше да прекара една необезпокоявана нощ с нея. Изведе я на вечеря, а когато се върнаха, правиха любов пред камината. Беше удивена колко комфортно се чувства с него — сякаш бяха партньори в леглото от години. Навън валеше пухкав сняг. Максин изпита чувството, че времето е спряло и двамата са съвсем сами в един магичен свят.

В дома на Блейк в Аспен обстановката не беше толкова мирна. Стереоуредбата гърмеше, Джак и Сам играеха нинтендо, отбиха се приятели, а Дафни се бе отдала на задачата да вгорчи максимално живота на Арабела. Не пропускаше случай да отправи някоя груба и язвителна забележка, както и някой хаплив коментар относно външния вид на приятелката на баща си. Когато Арабела готвеше, Дафни отказваше да яде. Запита я дали се е проверявала за СПИН, след като си е направила татуировките. Арабела нямаше представа как да се оправи с нея, но заяви на Блейк, че е решена да устои. Той пък настояваше, че децата са си много добрички.

Искаше му се нещата да се подредят, но Дафни полагаше неимоверни усилия в обратната посока. Опита се да настрои момчетата срещу Арабела, но засега без успех. Намираха я за свястна, въпреки че татуировките и косата й им се виждаха странни.

Джак не обръщаше особено внимание на Арабела, а Сам се държеше възпитано. Беше попитал за биндито баща му обясни, че Арабела си го слага откакто е живяла в Индия и самият той мисли, че много й отива. Синът му се съгласи. Дафни сви рамене и каза на Арабела, че в живота на баща й постоянно идват и си отиват толкова много жени, че те вече не си правят труда да ги помнят. Увери я, че баща й ще се отърве от нея до няколко седмици. Всъщност това беше единственият коментар, който наистина засегна Арабела и малко по-късно Блейк я завари в банята, обляна в сълзи.

— Скъпа… Бела, любов моя… какво има? — Тя плачеше така, сякаш сърцето й се късаше. Единственото нещо, което Блейк не можеше да изтърпи, бяха сълзите на жена, особено на такава, която обича. — Какво се е случило?

Прищя й се да му каже, че онази злобарка дъщеря му е виновна, но любовта й към него я възпря. Обичаше го искрено, както и той нея.

Най-накрая Арабела повтори думите на Дафни, които я бяха разплакали:

— Това ме уплаши. Внезапно се зачудих дали няма да ме разкараш, щом се приберем в Лондон.

Тя изгледа Блейк с огромните си очи и се разплака отново, а той обви раменете й с ръце.

— Никой никого няма да разкарва — увери я той. — Луд съм по теб. Никъде няма да ходя и ако имам думата по въпроса, ти също ще стоиш при мен. За дълго, дълго време. Трябва да ти кажа, че дъщеря ми ревнува от теб.

По-късно същия следобед поговори с Дафни и я попита защо е била толкова груба с Арабела. Никога не се бе държала така с другите му приятелки.

— За какво е всичко това, Даф? Бил съм с много жени и ако трябва да съм честен, някои от тях бяха пълни глупачки.

Дафни се засмя на признанието му. Наистина имаше няколко безнадеждни случая — красиви, но кръгли идиотки, но тя никога не беше се заяждала с тях.

— Арабела е различна — неохотно процеди дъщеря му.

— Да, тя е по-умна и по-хубава от останалите, а освен това е и на по-подходяща възраст. Какъв е проблемът?

Блейк беше раздразнен и му личеше. Дафни се беше заела неясно защо да вгорчи живота на Арабела.

— Точно там е работата, татко — отговори му тя. — По-добра е от останалите и… Мразя я…

— Но защо? — Блейк беше напълно объркан.

Дафни заговори тихо и внезапно отново заприлича на дете.

— Мисля, че тя може и да се задържи.

— Е, и? Какво ти пречи, след като е мила с теб?

— Ами ако се ожениш за нея? — Дъщеря му изглеждаше ужасена от идеята.

Баща й се слиса.

— Да се оженя? Че защо бих направил подобно нещо?

— Ами не знам. Хората се женят.

— Не и аз. Вече съм минал по реда си. Бях женен за майка ти. Имам три прекрасни деца. Не ми трябва да се женя отново. Двамата с Арабела просто се забавляваме. Това е всичко. Не прави от мухата слон. Ние нямаме такива намерения. Защо изобщо се притесняваш?

— Тя казва, че те обича, татко — очите на Дафни бяха станали огромни. — А аз те чух да й отвръщаш, че и ти я обичаш. Хората, които се обичат, се женят, а аз не искам да се жениш за никого, освен за мама.

— Е, това няма да стане — заяви той направо. — Аз и майка ти не искаме да сме женени един за друг, въпреки че се обичаме. В живота ми има достатъчно място и за вас, и за жени, за които не смятам да се женя. Не трябва да се притесняваш за това. Имаш думата ми, Даф. Никога няма да ме видиш да се женя. За никого. Така по-добре ли е?

— Може би. — Все още не изглеждаше убедена. — Ами ако си промениш мнението?

Трябваше да признае, че Арабела изглежда много добре, а освен това е умна и забавна. Би могло да се каже, че беше перфектната жена за него. Именно това я ужасяваше.

— Ако си променя решението, първо ще го обсъдя с теб. Става ли? Но сега не трябва да обиждаш Арабела. Не е честно. Тя е наш гост, а престоят й тук е отвратителен.

— Знам — отговори Дафни с победоносна усмивка. Здравата се беше потрудила.

— Зарежи тази работа. Можеш да си мила с нея. Тя е чудесно момиче. А също и ти.

— Трябва ли, татко?

— Да, трябва.

Блейк започваше да се чуди дали отсега нататък Дафни няма да се държи по този начин с всички останали жени в живота му. Беше направила и някои не особено приятни забележки за приятеля на майка си, Чарлс. Явно напоследък искаше родителите й да са сами, което не изглеждаше много реалистично. Блейк беше щастлив, че Максин най-накрая е срещнала някого. Заслужаваше го. Не я осъждаше. Това обаче със сигурност не се отнасяше до Дафни, която беше решила да направи почти всичко, за да провали връзката им. Не беше я виждал да се държи по този начин. Блейк се чудеше дали Максин не е права, че това се дължи на възрастта. Със сигурност не гореше от нетърпение да се сблъска с други подобни прояви. Щеше да стане трудно да я води на почивка, при условие че почти винаги водеше и жена със себе си.

— Сега искам да положиш малко усилия да се държиш добре с нея. Заради мен.

Дъщеря му се съгласи с явна неохота.

Резултатът от разговора им не си пролича веднага, но два дни по-късно вече се наблюдаваше подобрение. Дафни отговаряше, когато Арабела я питаше нещо, и спря да се заяжда за татуировките и прическата й. И това беше нещо. Арабела се поуспокои за пръв път от дни насам. Ваканцията с децата бе започнала да стресира Блейк. Дори беше започнал да съжалява, че е довел Арабела, и то заради нея самата, не заради синовете и дъщеря си.

Един следобед излязоха да покарат само двамата ски с Арабела и трябваше да си признае, че беше хубаво да са далеч от децата. Спираха на няколко пъти, за да си поемат дъх след някои по-стремглави спускания и тогава той се навеждаше да я целуне. Върнаха се обратно в къщата, за да се любят. Арабела му призна, че няма търпение да се върнат в Лондон, макар да се радваше, че се е запознала със семейството му. Просто враждебността на децата й беше дошла в повече, а и стъпките за помиряване ги правеше само тя. Също така беше очевидно, че двете с Дафни никога няма да станат приятелки. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе на едно неохотно примирие. Блейк изобщо не завиждаше на бившата си съпруга, ако постоянно трябваше да търпи поведението на Дафни, когато приятелят й е с тях. Беше невероятно, че онзи човек го търпеше. Подозираше, че Арабела няма да се задържи дълго, ако Дафни накрая не отстъпи.

За пръв път в живота си беше щастлив, че връща децата на майка им в Ню Йорк. Същия ден Максин се беше върнала от Върмонт и тъкмо се беше прибрала вкъщи, когато Блейк й ги доведе. Арабела го очакваше в мезонета и по-късно същата вечер щяха да летят за Лондон.

Сам веднага се хвърли на врата на майка си с радостен вик и едва не я събори. Джак и Дафни също изглеждаха щастливи, че са си у дома.

— Как беше? — запита тя Блейк с облекчение.

По очите му виждаше, че не е било така перфектно, както му се е искало. Той изчака Дафни да излезе от стаята, преди да отговори.

— Не така лесно като преди — отвърна той с печална усмивка. — Внимавай с Даф, Макс, или ще си останеш стара мома.

Максин се засмя на предупреждението му. Това й беше най-малкият проблем, а освен това си беше изкарала чудесно във Върмонт с Чарлс. Беше се прибрала отпочинала и щастлива. Двамата имаха много общи неща и в много отношения бяха перфектната двойка. Медицинската им практика ги сближаваше и двамата бяха педантични, подредени и организирани. Докато бяха сами, нещата вървяха перфектно. Предизвикателството се състоеше в това да видят как ще потръгне всичко, щом отново се приберат у дома.

— Накрая Даф не се ли поотпусна? — запита Максин, но Блейк поклати глава.

— Не напълно. Спря да прави явни обидни коментари, но успя да скапе живота на Арабела с помощта на най-разнообразни и изтънчени методи. Изненадан съм, че тя изобщо остана.

— Сигурно защото няма деца. Това винаги помага — предположи Максин, а той отново поклати глава.

— Сигурно след този случай ще си сложи спирала против забременяване. Няма да я виня. Но това ме устройва и мен — засмя се той и бившата му съпруга въздъхна съчувствено.

— Горката жена. Не знам какво можем да направим. Типично поведение на тринайсетгодишно момиче. Дори нещата ще се влошават, преди най-сетне да се стигне до подобрение.

— Обади ми се, когато завърши колежа — въздъхна Блейк и се приготви да си тръгва.

Отиде при децата, целуна ги за довиждане и след това за около минута постоя до вратата заедно с Максин.

— Пази се, Макс. Надявам се този човек да е достатъчно добър с теб. Ако не е, кажи му, че ще си има работа с мен.

— И ти кажи същото на Арабела — рече тя и го прегърна, съжалявайки, че Дафни беше провалила ваканцията му. — Накъде сега?

— Първо за няколко седмици ще сме в Лондон, а после заминаваме за Маракеш. Искам работата по къщата там най-сетне да започне. То си е цял дворец. Трябва някой път да дойдеш да ми погостуваш.

Идея си нямаше кога би могло да се случи това.

— В края на януари сигурно ще съм в Сейнт Барт — продължи Блейк. — Ще отида дотам с яхтата и ще поплавам малко.

Все същата история. Максин знаеше, че децата вероятно няма да го видят дълго време. Най-вероятно не и преди лятната ваканция. Бяха свикнали, но това все още я натъжаваше. Имаха нужда да виждат баща си по-често.

— Ще се чуваме — обеща Блейк.

Понякога се обаждаше, понякога — не, но тя знаеше къде да го търси, ако й се наложеше.

— Пази се — каза му тя и го прегърна.

— Ти също — отвърна той и я прегърна в отговор, след което си тръгна.

Максин винаги се чувстваше странно, когато си вземаха довиждане. Това понякога я караше да се чуди какъв ли би бил животът им, ако бяха останали женени. През цялото време нямаше да си е у дома, точно както и сега. Това просто не й беше достатъчно, не искаше съпруг само по документи. Имаше нужда от това, което най-сетне бе намерила, от човек като Чарлс, който винаги да е до нея.