Даниел Стийл
Труден за обичане (5)

5.

Максин спеше, когато в четири след полунощ телефонът иззвъня. Отне й по-дълго време от обичайното да се събуди. Обикновено спеше дълбоко, когато децата ги нямаше. Погледна часовника и се помоли да не се е случило нещо в апартамента на Блейк. Зачуди се дали Сам не бе сънувал кошмар и сега иска да се прибере вкъщи. Вдигна телефона автоматично, преди да се е разбудила напълно.

— Доктор Уилямс — бързо изрече в слушалката, за да прикрие сънливия си глас, макар че кой би очаквал от нея да звучи другояче в четири часа сутринта?

— Максин, съжалявам, че ти звъня по това време. — Беше Телма Уошингтън, лекарката на повикване, която я заместваше за Деня благодарността и през уикенда. — В болница „Ню Йорк“ съм заедно със семейство Андерсън. Реших, че би искала да те уведомя. Тази нощ Хилари е взела свръхдоза. Намерили са я в два часа.

Хилари беше петнайсетгодишно момиче с циклострения, на всичкото отгоре пристрастена към хероина. За последните две години беше опитвала да се самоубие четири пъти. Максин веднага се разсъни.

— Докарахме я колкото се може по-бързо — продължи Телма. — Парамедиците й сложиха налоксон, но нещата не вървят на добре.

— По дяволите! Веднага идвам!

Максин вече беше станала.

— Още не е дошла в съзнание и лекарите не мислят, че ще дойде. Трудно е да се каже.

— Предния път се възстанови като по чудо. Тя е силно момиче — промълви Максин.

— Дано. Явно е погълнала някакъв адски коктейл. Хероин, кокаин, амфетамини, а кръвните проби показват и отрова за плъхове. Тези дни е била разбита улична банда за продажба на хероин, примесен с някои доста гадни неща. Две деца са умрели от това предната седмица, Максин… Не искам да звуча като лош пророк, но ако оживее, не съм сигурна в какво състояние ще е.

— Да, знам. Благодаря, че се обади. Веднага се обличам и идвам. Къде е?

— В интензивното. Ще те чакам там. Родителите й са откачили.

— Сигурна съм.

Горките хора четири пъти бяха преминали през този ад с детето си, което беше проблемно от малко. Хилари беше хубаво момиче, но от дванайсетгодишна бясно се носеше към нещастието, люшкана от циклофренията към злоупотребата с хероин. Максин я лекуваше от две години. Беше единственото дете на изключително отдадени обичащи я родители, които бяха сторили всичко, което е по силите им. Имаше деца, на които колкото и настойчиво да се опитваше да помогне човек, просто не се получаваше.

През последните две години Максин четири пъти я беше пращала в болница, но ефектът беше минимален. Още щом я изпишеха, тя бързаше да се срещне със старите си приятели. На няколко пъти беше споделяла с Максин, че не може да си помогне. Просто й беше невъзможно да остане чиста и се оплакваше, че лекарствата, които й изписва, не й предлагали същото успокоение като смесите, които си купуваше от улицата. През цялото време Максин като психиатър се бе опасявала точно от подобен развой на нещата.

След по-малко от пет минути вече бе нахлузила маратонки, дебел пуловер и джинси. Измъкна от гардероба топло палто, взе си чантата и натисна копчето на асансьора. Успя веднага да хване такси и стигна до болницата петнайсет минути след като Телма Уошингтън й се бе обадила. Двете с Телма бяха следвали заедно в Харвард. Тя беше афроамериканка, един от най-добрите психиатри, които познаваше. След като завършиха, с течение на годините многократно се бяха замествали и накрая станаха приятелки. Максин знаеше, че може да разчита на нея без значение дали става въпрос за професионален или за личен проблем. Приличаха си в много отношения, бяха еднакво отдадени на работата си и тя се чувстваше напълно спокойна, оставяйки пациентите си в нейни ръце. Видя заместничката си, преди да се срещне със семейство Андерсън, и тя веднага й обясни ситуацията. Хилари беше в дълбока кома и досега нищо от направеното не бе успяло да я върне в съзнание. Беше го направила вкъщи сама, докато родителите й ги нямало. Не била оставила писмо, но Максин знаеше, че е нямало нужда да го прави. Често й бе споделяла, че й е все едно дали ще живее, или ще умре. За нея и за мнозина други циклофренията беше прекалено тежко бреме, за да може да го понесе.

Щом се запозна с резултатите от изследванията й, Максин се отчая. Телма стоеше до нея.

— Боже мой, какво само е погълнала — мрачно въздъхна тя и заместничката й кимна.

— Майка й каза, че снощи, на Деня на благодарността, гаджето й я зарязало. Сигурна съм, че това й е помогнало.

Максин поклати глава и затвори епикризата. Беше й направено всичко, което трябва. Сега единствено можеха да седят и да чакат, за да видят какво ще стане. Не беше тайна нито за тях, нито за родителите на Хилари, че не дойде ли скоро в съзнание, имаше опасност да получи трайно мозъчно увреждане, ако изобщо оживее. Максин се учудваше, че е още жива след всичко, което бе погълнала.

— Знае ли се кога го е направила? — запита тя.

Двете заедно тръгнаха обратно към залата. Телма изглеждаше уморена и притеснена. Мразеше такива случаи. Собствената й практика не бе така натоварена като тази на Максин, но й бе интересно да я замества. Работата с нейните пациенти винаги си беше предизвикателство.

— Вероятно няколко часа преди да я открият, в което е и проблемът. Отровите са имали достатъчно време да проникнат в организма й. Затова и според парамедиците, които са я докарали, налоксонът не й е помогнал.

Налоксонът беше медикамент, който блокираше действието на силните наркотици, ако бъде приложен навреме. Изтръгваше пострадалите от ноктите на смъртта при свръхдози и четири пъти досега бе спасявал живота на Хилари. Само че този път тя нямаше подобрение, което беше лош знак.

Максин отиде да види Хилари, преди да се срещне с родителите й. Момичето лежеше в интензивното отделение. Беше включена към апарат за изкуствено дишане и екипът още се опитваше да я върне към живота. Машината дишаше вместо нея, тя лежеше неподвижно, а лицето й бе сиво. Максин я наблюдава известно време, говори с екипа, който беше около нея, откакто я бяха приели, и размени няколко думи с ръководителя му. Сърцето й се държеше, макар мониторът на няколко пъти да бе показвал аритмия. Петнайсетгодишното момиче не показваше признаци на живот. Легнала, приличаше на дете. Косата й беше боядисана в черно и по целите си ръце имаше татуировки. Хилари бе тръгнала по свой собствен път въпреки усилията на родителите й да я разубедят.

След това Максин направи знак на Телма и двете отидоха да се срещнат с майката и бащата на момичето, които седяха в чакалнята. Бяха стояли до дъщеря си, докато от лекарския екип не ги бяха помолили да излязат. Прекалено тежко им бе да гледат случващото се, но на медиците им беше необходимо пространство.

Анджела Андерсън плачеше, когато Максин отиде при нея. Фил, съпругът й, я беше прегърнал и също плачеше. И преди бяха преминавали през същото, но с времето не ставаше по-лесно. Напротив. Бяха наясно, че този път Хилари бе стигнала прекалено далеч.

— Как е тя? — попитаха едновременно.

Максин седна при тях, а Телма излезе от стаята.

— Без промяна, откакто е постъпила. Току-що я видях. Бори се. Както винаги. — Усмихна им се тъжно и сърцето я заболя от агонията, която виждаше в очите им. Самата тя също бе покрусена. Хилари беше мило дете. Ранимо, но сладко. — Сред наркотиците, които е взела, е имало и някои отрови. Така е на улицата. Мисля, че проблемът идва от това, че субстанциите са имали достатъчно време да проникнат в организма й, преди да я намерите. А те са повече, отколкото би могла да понесе. Взела е много силна доза от някои доста сериозни наркотици.

Това не беше новина за тях, но тя трябваше да ги предупреди, че изходът можеше и да не бъде щастлив. Нямаше какво повече да стори. Спешният екип правеше всичко по силите си.

Няколко минути по-късно Телма им донесе кафе, а след това Максин отново отиде да види Хилари. Приятелката й я последва, но тя й нареди да си отиде вкъщи. Благодари на Телма, преди да си тръгне, и отново отиде да види как се справя Хилари. Сърдечната й дейност ставаше все по-нередовна, а наблюдаващият лекар й обясни, че кръвното й налягане пада. Все лоши признаци.

През следващите четири часа Максин сновеше между семейство Андерсън и дъщеря им, а в осем и половина им разреши да влязат в отделението. Вече беше наясно, че може би това е последният път, в който щяха да видят дъщеря си жива. Майката на Хилари изхлипа, щом я докосна. Целуна я, а съпругът и застана до нея. Беше почти неспособен да погледне детето си. Респираторът продължаваше да диша вместо нея, но едва поддържаше живота й.

Скоро след като отново седнаха в чакалнята, лекарят дойде и кимна на Максин, която го последва обратно в залата.

— Нещата не вървят на добре — каза й той.

— Да — отвърна тя. — Виждам.

Последва го в интензивното отделение при Хилари и почти в същия миг, в който влязоха, зазвуча аларма. Сърцето на момичето окончателно беше спряло. Родителите й искаха да се направи всичко възможно, за да бъде спасена, и кардиолозите се постараха да накара сърцето й отново да забие. Максин мрачно гледаше как й правят електрошок. Направиха й и сърдечен масаж, но безполезно. Около половин час правиха опити да върнат Хилари към живота, когато накрая шефът на екипа освободи хората си. Всичко беше свършило. Хилари си беше отишла. За един дълъг болезнен миг всички стояха и гледаха, след което ръководителят на екипа се обърна към Максин, докато изключваха респиратора и го вадеха от устата на момичето.

— Съжалявам — меко каза той и излезе.

— Аз също — промълви тя и отиде при семейство Андерсън.

Още щом я видяха, разбраха. Майката на Хилари изпищя. Максин постоя с тях известно време, успокоявайки разплаканата жена и съпруга й. Поискаха отново да видят дъщеря си и тя ги въведе в отделението. Пожелаха да я преместят в отделна стая, преди да бъде отнесена в моргата. Накрая тръгнаха към дома си, изтощени, с разбити сърца.

Максин подписа смъртния акт и всички останали документи. Минаваше десет сутринта, когато най-сетне си тръгна. Слезе надолу по стълбите. Точно излизаше от асансьора, когато една сестра я извика по име. Тя се обърна и я погледна.

— Съжалявам… Току-що разбрах… — учтиво изрече сестрата.

Беше дежурила при предишното постъпване на Хилари и тогава помогна да спасят живота на момичето. И този път екипът бе бил на ниво, но шансът пострадалата да оживее се бе оказал незначителен. Докато говореха, Максин видя висок мъж с бяла лекарска престилка, който стоеше наблизо и ги наблюдаваше. Нямаше представа кой може да е.

Мъжът изчака, докато Максин привърши разговора си със сестрата, която се качи по стълбите към интензивното отделение, и се приближи.

— Доктор Уилямс? — внимателно попита той.

Виждаше, че е изтощена до крайност.

— Да?

— Аз съм Чарлс Уест. Идиотът, който ви вдигна кръвното преди няколко седмици заради Джейсън Уекслър. Исках само да ви поздравя.

Максин нямаше настроение за разговори с когото и да било, но не искаше да е груба. Беше й се обадил и й се бе извинил, така че направи усилие.

— Съжалявам, нощта беше дълга. Току-що загубих пациент в интензивното. Петнайсетгодишно момиче със свръхдоза. Човек никога не свиква с тези неща. Всеки път ти се къса сърцето.

Това напомни и на двамата какво би могло да се случи с Джейсън, ако го бе послушала. Максин знаеше по-добре какво трябва да се прави в такива случаи и бе устояла.

— Съжалявам. Не е честно, нали? Тук съм заради деветдесет и две годишна пациентка със счупено ребро и пневмония. Ще се оправи. А вие сте загубили петнайсетгодишно дете. Да ви черпя едно кафе?

Максин изобщо не се поколеба в отговора си.

— Може би някой друг път.

Мъжът кимна, тя отново му благодари и си тръгна. Той я погледа, докато излизаше от болницата. Твърде изненадан бе от вида й. По някаква причина си бе внушил, че е по-възрастна, отколкото се бе оказала в действителност. Очакваше и да е някак по-войнствена. Чел беше за нея в интернет, но там нямаше нейна снимка. Явно не го намираше за нужно. Препоръките и професионалната й биография бяха достатъчни.

Чарлс Уест се качи в асансьора. Мислеше за нея и за нощта, която беше изкарала. Погледът в очите й казваше всичко. Беше се сепнал, когато чу сестрата да я вика по име и нещо го накара да спре и да я заговори. Сега единственото, на което можеше да се надява, бе по някакъв начин съдбата отново ще пресече пътищата им.

Максин хвана такси и се прибра у дома. Чарлс Уест беше последният, за когото би се сетила да мисли в момента. Умът й беше зает с Хилари и семейство Андерсън, и ужасната загуба, която бяха преживели, за немислимата агония, предизвикана от загубата на дете. Ненавиждаше тези мигове, но подобни трагедии не бяха рядкост и я правеха още по-решена да спасява другите от самите тях.