Даниел Стийл
Труден за обичане (2)

2.

През нощта проливният дъжд премина в сняг. Температурите спаднаха чувствително и когато се събудиха, всичко беше бяло. За тази година това беше първият сняг. Сам погледна навън и щастливо плесна с ръце.

— Може ли да отидем в парка, мамо? Ще вземем и шейните.

Снегът още валеше и гледката навън приличаше на коледна картичка, но Максин знаеше, че до утре всичко ще се разкаля.

— Разбира се, слънчице.

Щом го каза, осъзна, че Блейк пропуска най-доброто. Беше заменил всичко това за луксозни партита и разни известни персони от цял свят. Но за Максин най-хубавото беше тук, до нея.

Дафни се появи на закуска, залепила телефона за ухото си. Става на няколко пъти от масата, за да шепне заговорнически в слушалката, а Джак въртеше очи и ядеше от препечените филийки, които майка му беше направила. Това беше едно от малкото неща в кухнята, които умееше да приготвя добре. Джак изсипа щедра доза кленов сироп върху филията си и изкоментира колко тъпо се държат Дафни и приятелките й напоследък.

— Ами ти? — заинтригува се майка му. — Още ли си нямаш приятелка?

Джак ходеше на уроци по танци, учеше в смесено училище и имаше много възможности за срещи с момичета, но явно още не се интересуваше от тях. От всичко най-много обичаше футбола, да сърфира из интернет и да играе видеоигри.

— Ъххх! — беше отговорът му, след което погълна нова хапка от препечената филия.

Сам лежеше на канапето и гледаше анимационни филмчета по телевизията. Беше закусил преди час, когато се събуди. В съботните сутрини всички се отдаваха на мързелуване, а Максин им приготвяше по нещо за закуска, когато се събудеха. Харесваше й домакинската част от живота, за която нямаше време през седмицата, когато бързаше да посети пациентите си в болницата, преди да се отправи към частния си кабинет. Обикновено излизаше от къщи преди осем, когато децата тръгваха за училище. Но с изключение на много редки случаи, винаги вечеряха заедно.

Напомни на Сам, че ще гостува на приятел с преспиване тази вечер, а Джак обяви, че и той ще направи същото. Дафни каза, че три от приятелките й ще дойдат да гледат заедно филми, а освен това можело да се отбият и две момчета.

— Това е нещо ново — изненада се Максин. — Познавам ли някого?

Дафни поклати глава, изгледа я раздразнено и излезе от стаята. Според нея въпросът не заслужаваше отговор.

Максин вдигна мръсните чинии и ги сложи в съдомиялната. След около час тя и децата се отправиха към парка. В последната минута Джак и Дафни също бяха решили да се присъединят. Бяха взели две пластмасови шейни. Максин и Дафни седнаха върху найлонови торби за боклук и се спуснаха по хълма заедно с момчетата, като пищяха възторжено. Още валеше, а децата бяха достатъчно малки, за да се държат понякога като хлапета, а не като възрастни, каквито им се искаше да бъдат. Играха навън до три следобед и тръгнаха към къщи през парка. Изкараха чудесно. Вкъщи Максин им направи горещ шоколад с бита сметана и бисквитки. Прекрасно беше, че още не бяха пораснали и все още умееха да се наслаждават на детските си игри.

В пет часа остави Сам при приятеля му на 89-та източна, заведе Джак във Вилидж и се прибра вкъщи навреме да посрещне първите приятелки на Дафни, които се появиха с няколко взети под наем филма. След малко дойдоха още две момичета. В осем им поръча пица, а в девет й звънна Сам, за да я попита как е, което можеше да означава само едно — че няма да остане да спи при приятеля си. Понякога не можеше да се откъсне от нея и се прибираше вкъщи, за да заспи в леглото й. Отговори му, че е добре и той й каза, че също бил добре. Затвори телефона с усмивка и дочу кикот от стаята на дъщеря си. Нещо й подсказа, че си говорят за момчета. Не грешеше.

Две тринайсетгодишни момчета, доста смущаващи наглед, се появиха към десет вечерта. Бяха с няколко сантиметра по-ниски от момичетата и все още не показваха признаци на пубертет. Погълнаха за няколко минути каквото беше останало от пицата, смотолевиха някакви извинения и си тръгнаха. Така и не стигнаха до стаята на Дафни и се извиниха, че трябвало да се прибират вкъщи. Тя и приятелките й ги превъзхождаха по численост. Явно им беше дошло в повече. А и момичетата изглеждаха много по-големи. Напъхаха се в стаята на дъщеря й веднага щом момчетата ги оставиха. Максин се усмихна, когато ги чу да пискат и да се кикотят. Телефонът иззвъня. Беше единайсет вечерта. Предположи, че е Сам, който иска да се прибере у дома и още се усмихваше, като вдигаше слушалката, мислейки, че ще чуе гласа на най-малкия си син.

Вместо това й се обади сестра от спешното отделение на болница „Ленъкс Хил“, за да я уведоми за един от нейните пациенти. Максин замръзна. Седна, изслуша я внимателно и започна да й задава въпроси. Джак Уекслър беше на шестнайсет. Преди половин година баща му внезапно бе починал от инфаркт, а преди десет години по-голямата му сестра беше загинала при автомобилна катастрофа. Бил погълнал шепа от приспивателните на майка си. Страдаше от депресия и вече веднъж се бе опитвал да се самоубие, но не и след смъртта на баща си. Двамата се бяха карали жестоко в нощта, когато баща му бе починал, и Джейсън бе убеден, че инфарктът е по негова вина.

Сестрата обясни, че майката е получила истерична криза в чакалнята. Джейсън бил в съзнание и вече му били промили стомаха. Нямало опасност за живота му, но този път му се било разминало на косъм. Майка му го намерила и се обадила на 911. Момчето било погълнало много хапчета и ако не го бе открила малко по-късно, Джейсън е щял да бъде мъртъв. Максин слушаше внимателно. Болницата бе само на осем пресечки от тях и тя можеше да притича бързо дотам, но десетината сантиметра натрупал сняг, който в късния следобед се бе превърнал в киша, след това бе замръзнал на ледени буци, които правеха вървенето пеша трудно.

— Ще дойда до десет минути — каза тя на сестрата. — Благодаря, че се обадихте.

Максин беше дала на майката на Джейсън номерата на домашния и на мобилния си телефон преди няколко месеца. Макар през почивните дни да имаше заместници, искаше да е на разположение на Джейсън и майка му. Беше се надявала никога да не се наложи и не бе никак доволна, като научи за поредния му опит за самоубийство. Знаеше, че майка му ще се чувства отчаяна и гневна. След загубата на съпруга си и дъщеря си вече имаше само Джейсън.

Максин почука на вратата на Зелда и видя, че е заспала. Искаше дай каже, че излиза, за да види пациент, и да я помоли да наглежда момичетата за всеки случай, но реши, да не я буди, така че леко затвори вратата, без да вдига шум. В края на краищата това беше почивният й ден. Влезе в стаята на Дафни, докато обличаше дебел пуловер в движение. Вече бе обула джинсите си.

— Трябва да отида при един пациент — обясни тя.

Дафни и братята й знаеха, че дори през уикендите понякога, се налагаше майка им да се вижда с някои по-специални пациенти, така че момичето я погледна и кимна разбиращо. Дъщеря й и гостенките още гледаха филм, а с напредването на нощта се бяха умълчали.

— Зелда е тук, така че ако имаш нужда от нещо, можеш да я събудиш. Но не вдигайте много шум в кухнята, че спи.

Дафни отново кимна и погледът й се върна на екрана. Две от приятелките й бяха заспали на леглото, а една си оправяше маникюра. Останалите бяха погълнати от филма.

— Скоро ще се върна — обеща Максин.

Дафни знаеше, че вероятно става дума за опит за самоубийство. Майка й никога не говореше много за тези неща, но единствено по тази причина излизаше от къщи късно вечерта. Останалите й пациенти можеха да изчакат и до другия ден.

Максин обу ботуши с гумени подметки, облече скиорско яке, взе си портмонето и излезе. След няколко минути беше на улицата и тръгна срещу хапещия леден вятър с бърза крачка през Парк Авеню, направо към болница „Ленъкс Хил“. Лицето й беше зачервено, а очите й навлажнени, когато влетя в спешното отделение. Провери на регистратурата, където й казаха в коя стая е Джейсън. Лекарите бяха решили да не го пращат в интензивното отделение. Момчето бе изтощено, но беше вън от опасност. Чакаха я, за да видят дали да го задържат за през нощта и да решат какво да правят по-нататък. Хелън Уекслър се хвърли към нея още щом я видя да влиза и се разрида.

— Беше почти умрял… — простена в прегръдките й тя и Максин внимателно я изведе от стаята, като се спогледа със сестрата.

Джейсън спеше. Още беше силно упоен от таблетките, които бе погълнал, но вече нямаше опасност за живота му. Остатъкът от лекарството в кръвта му щеше да му донесе един по-дълъг сън. Майка му продължаваше да повтаря, че бил почти умрял. Максин я заведе по-далеч от стаята, в случай че синът й се събуди.

— Но той е жив, Хелън. Ще се оправи — успокояваше я Максин. — Късмет е, че си го намерила навреме. Всичко ще е наред.

До следващия път. Максин трябваше да направи всичко възможно, за да няма трети път, макар че щом веднъж човек извършеше опит за самоубийство, статистически рискът да го повтори нарастваше значително, а с това се увеличаваше и шансът му да успее. Максин не беше доволна, че момчето е опитало втори път.

Заведе майката до един стол, после вдиша дълбоко няколко пъти и се опита да говори спокойно за случилото се. Предложи този път Джейсън да бъде настанен за по-дълго в болница. За около месец, след което щяха да видят какво е състоянието му. Предложи една клиника в Лонг Айланд, с която работеше често. Увери Хелън Уекслър, че там работят добре с подрастващи. Майката изглеждаше ужасена.

— За месец?! Но това означава, че няма да си е вкъщи за Деня на благодарността! Не можеш да направиш това — разплака се тя отново. — Не може да го няма точно по празниците. Баща му току-що е починал. Това ще е първият му Ден на благодарността без него — настоя тя, въпреки че нещата се бяха променили, откакто имаше вероятност синът й да направи трети опит за самоубийство.

Удивително бе как съзнанието може да отрича очевидното и как човек може да се вкопчва в някои натрапчиви идеи, само и само да избяга от действителността. Ако Джейсън успееше при третия си опит, за него повече нямаше да има Ден на благодарността. По-добре щеше да жертват този. Но майка му не искаше и да чуе и Максин се опита да бъде честна, макар да й съчувстваше.

— Мисля, че сега има нужда от защита и подкрепа. Не е разумно да се прибира веднага у дома, а празниците ще са много тежки за него без баща му. Мисля, че ще е много по-добре в „Силвър Пайнс“. И там можете да празнувате Деня на благодарността.

Хелън заплака още по-силно.

Максин трябваше да отиде да види пациента си. Каза на Хелън, че ще обсъдят проблема по-късно, но и двете се съгласиха, че момчето трябва да прекара нощта в „Ленъкс Хил“. Нямаше друг избор — той не беше във форма да се прибере у дома. Майката бе наясно с това, но просто не можеше да приеме станалото. Беше категорично против идеята за „Силвър Пайнс“. Мястото й напомняло на гробище.

Максин тихо влезе при спящия Джейсън, провери изследванията и се стресна, като разбра колко хапчета е погълнал. Беше приел много повече от леталната доза, докато предишния път количеството едва стигаше да го убие. Сегашният опит за самоубийство беше далеч по-сериозен и тя се зачуди от какво бе предизвикан. Реши да прекара известно време с момчето, щом се събудеше сутринта. В момента нямаше как да разговарят.

Написа своите изисквания в картона с данните му. По-късно през нощта щяха да го преместят в отделна стая, а тя искаше край него да има сестра, която да следи за нови опити за самоубийство. Някой трябваше да го наблюдава дори преди да се е събудил. Каза на сестрата, че ще се върне сутринта в девет и помоли да й се обадят, ако им потрябва по-рано, след което се върна при майката на Джейсън. Хелън изглеждаше още по-изтощена и смазана от реалността. Тази нощ за малко да изгуби и сина си и да остане съвсем сама на този свят. Мисълта за случилото се почти я бе отвела до ръба. Максин й предложи да се обадят на личния й лекар, в случай че поиска хапчета за сън или някакво леко успокоително, което тя не смееше да предпише на своя глава. Хелън не й беше пациентка и тя не знаеше историята на заболяванията й, нито пък имаше представа какви други лекарства взема в момента.

Хелън й каза, че вече се е обадила на лекаря си. Сега той трябваше да й звънне, но още не беше го направил. Обясни, че Джейсън е изпил всичките й приспивателни и тя няма други у дома. Щом изрече това, се разплака още по-силно. Страхуваше се да се прибере вкъщи сама.

— Мога да ги помоля да ти сложат походно легло в стаята на Джейсън, ако искаш, стига това да не те разстрои прекалено — внимателно предложи Максин.

В противен случай тя все пак трябваше да си отиде вкъщи.

— Да, бих искала — предпазливо отвърна Хелън и очите й се разшириха от уплаха. — Нали няма да умре? — прошепна тя, ужасена от възможния отговор, опитвайки се да се подготви за най-лошото.

— Този път? Не — поклати глава Максин. — Трябва обаче да се подсигурим, че следващ път няма да има. Положението е много сериозно. Твърде много таблетки е погълнал. Ето защо искам да остане в „Силвър Пайнс“ за известно време.

Максин все още не искаше да казва на майката, че възнамерява да подържи Джейсън там за доста повече време от един месец. По-скоро си мислеше за два-три месеца, а може би и за допълнителна подкрепа от заведението след това, ако преценеше, че е нужно. За щастие „Силвър Пайнс“ можеше да й осигури помощ, но не в това беше проблемът. Виждаше в очите на Хелън, че тя иска Джейсън да се прибере у дома и щеше да се противопостави на продължително болнично лечение. Много глупаво решение би било, но Максин и преди се беше сблъсквала с подобни ситуации. Ако изпратеше Джейсън в психиатрична клиника, майка му щеше да приеме, че се е случила не просто „злополука“. Щеше да осъзнае, че синът й е сериозно болен. Максин изобщо не се съмняваше, че момчето е със суициден синдром и страда от сериозна клинична депресия. В това състояние беше откакто баща му бе починал. Нещата бяха по-сериозни, отколкото майката можеше да разбере, но на този етап нямаха избор. Ако го заведеше у дома на следващия ден, това щеше да е против всякакви лекарски съображения и щеше да й се наложи да го вземе срещу подпис. Максин се надяваше, че няма да се стигне дотам. Може би до утре Хелън щеше да се успокои и да вземе най-безопасното решение за сина си. Засега не искаше да настоява, но знаеше колко важно би било това за Джейсън. Животът му все още висеше на косъм.

Максин помоли сестрите да сложат легло за Хелън в стаята на сина й, щом го изкарат от спешното отделение. Топло стисна майката за рамото и нагледа Джейсън, преди да излезе. Момчето беше добре. Засега. При него имаше сестра, която щеше да го придружи и в новата стая. Повече нямаше да го оставят сам. В „Ленъкс Хил“ нямаше заключващи се отделения, но Максин смяташе, че всичко ще е наред, докато болничната сестра и майка му са наблизо. Щяха да останат там, докато се събуди.

Бавно тръгна към апартамента си в леденостудената нощ. Минаваше един, когато се прибра. Погледна в стаята на Дафни — всичко изглеждаше мирно и тихо. Всички момичета бяха заспали. Две от тях се бяха омотали в спалните си чували, а останалите бяха налягали на леглото на дъщеря й. Филмът още не беше свършил, но те бяха заспали с дрехите си. Когато влезе да ги провери, усети странна миризма. Никога преди не бе надушвала подобно нещо в стаята на Дафни. Отиде до дрешника и отвори вратата. Сепна се, щом видя два празни стека от бира. Отново погледна момичетата и осъзна, че бяха не просто заспали — бяха пияни. Твърде малки й се струваха, за да пият бира, но на тази възраст явлението не беше рядкост. Не знаеше да плаче ли, или да се смее. Представа нямаше кога бяха започнали, но здравата бяха наваксали след отиването й в болницата. Мразеше да го прави, но явно на следващия ден трябваше сериозно да поговори с дъщеря си. Подреди празните бутилки на тоалетното й шкафче, така че да ги видят, като се събудят. Всяка бе успяла да погълне по две бутилки, което беше прекалено за деца на тяхната възраст. Явно пубертетът бе настъпил.

Легна си замислена и усети колко й липсва Блейк. Хубаво би било да сподели случилото се с някого. Вместо това, както обикновено, на сутринта щеше да се наложи да си сложи кабуки-маската на разочарованието все едно бе в японски театър, докато порицава дъщеря си за пиянската постъпка и й говори за дълбокия смисъл на доверието. В действителност Максин напълно разбираше, че дъщеря й е тийнейджър и за в бъдеще предстоят много такива нощи, когато някой ще направи нещо глупаво и някое от собствените й деца или някой друг ще се възползва от положението и ще експериментира с алкохол или дрога. И със сигурност това нямаше да е последният път, в който някое от децата й се напива. Знаеше, че ще е щастливка, ако не се стигнеше до нещо по-лошо. Осъзнаваше, че на сутринта трябва да заеме категорична позиция относно случилото се. Мислеше за всичко тези неща, когато сънят я повали. А когато на сутринта се събуди, момичета още спяха.

От болницата й се обадиха, още докато се обличаше. Джейсън се бе събудил и беше контактен. Сестрата докладва, че майка му е при него и е много ядосана. Хелън Уекслър се беше обадила на личния си лекар и според сестрата наместо да я успокои, той я бе изнервил още повече. Максин обеща, че скоро ще е там и затвори. Чу, че Зелда е в кухнята и влезе да си сипе чаша кафе. Зелда седеше на масата с чаша димящо кафе и четеше „Сънди Таймс“. Погледна Максин и й се усмихна.

— Спокойна ли беше нощта? — попита тя, докато работодателката й се настаняваше на масата с въздишка.

Понякога Максин си мислеше за Зелда като за единствената подкрепа в опитите й да се справи с децата. Родителите й никога не й даваха съвети, макар да бяха добронамерени. Блейк пък все го нямаше, когато имаше нужда от него. За разлика от Зелда.

— Не съвсем — отвърна с унила усмивка тя. — Мисля, че снощи Дафни отбеляза нов етап в развитието си.

— Шест тийнейджърки са погълнали най-голямото количество пица в историята?

— Не — отговори с равен глас Максин, макар в очите й да просветна закачливо пламъче. — За първи път някое от децата ми се напива с бира — каза тя и се усмихна, а Зелда я изгледа недоумяващо.

— Шегуваш се!

— Не. Намерих два празни стека от по шест бири в гардероба на Дафни. Гледката хич не беше красива. Когато влязох, заварих момичетата налягали облечени навсякъде. Бяха дълбоко заспали, макар да мисля, че правилният израз би бил „дълбоко опити“.

— Ами ти къде беше, докато това е ставало?

Зелда бе изненадана, че Дафни е имала смелостта да се напие, докато майка й е била в съседната стая. Явно това беше началото на съвършено нова пиеса, която никоя от тях двете не желаеше да гледа. Момчета, дрога, секс и алкохол. Добре дошли в пубертета. Най-лошото явно тепърва предстоеше.

— Наложи ми се да отида при пациент снощи. Нямаше ме от единайсет до един. Най-вероятно някое от момичетата е донесло бирата в раницата си. Никога преди не ми беше хрумвало нещо такова.

— Предполагам, че отсега нататък ще проверяваме.

За Зелда това беше свършен факт, но изобщо не се притесняваше от Дафни и приятелките й. Беше твърдо решена да не допусне някое от децата да се напие, докато е под неин контрол и знаеше, че Максин ще я подкрепи. Още повече че преди да се усетят, Джак също щеше да навлезе в пубертета, а един ден и Сам щеше да го последва. Каква перспектива! Бавачката не очакваше с нетърпение тези дни, но бе твърдо решена да бъде на поста си. Обичаше семейството и работата си.

Двете си поговориха няколко минути, след което Максин обясни, че трябва да отиде до „Ленъкс Хил“, за да види пациента си. Зелда имаше почивен ден, но нямаше да ходи никъде. Обеща, че ще следи за момичетата, след което изрази съмнение, че ще се чувстват като парцали, когато се събудят. В отговор Максин се разсмя.

— Оставих празните бутилки върху тоалетното й шкафче, за да знаят, че не съм толкова тъпа, колкото изглеждам.

— Ще се стреснат, щом ги видят — развесели се Зелда.

— Нека. Доста долна постъпка от тяхна страна, да не говорим за злоупотребата с моето доверие и гостоприемство. — Погледна бавачката и се усмихна. — Репетирам конското, което ще й прочета. Как ти се струва?

— Става. Може също да й наложиш някои забрани и ограничения.

Максин се съгласи. Двете със Зелда често имаха еднакви гледни точки. Бавачката беше твърда, но разумна, мила, но здравомислеща, а освен това не бе такава педантка, на каквато се правеше. Не беше тиран, но не бе и слаб противник. Максин имаше пълно доверие в нея и в решенията, които вземаше, когато я нямаше.

— Защо ти се наложи да излизаш снощи? Някое самоубийство ли? — заинтригува се Зелда.

Максин кимна и отново стана сериозна.

— На каква възраст?

Бавачката изпитваше силно уважение към нея заради работата й.

— На шестнайсет. — Не добави повече подробности. Никога не го правеше.

Зелда кимна. Имаше и по-лошо — винаги можеше да прочете в очите й, когато някой от пациентите й бе умрял. В сърцето си обаче чувстваше много повече жалост към родителите, отколкото към детето. Самоубийствата на тийнейджъри бяха нещо ужасно. Ясно си даваше сметка колко заета е Максин по броя на подобните случаи в Ню Йорк, а и навсякъде другаде. В сравнение с това двата стека бира, изпити от шест тринайсетгодишни госпожички, не изглеждаха като нещо фатално, за разлика от това, с което Максин се сблъскваше всеки ден.

Няколко минути по-късно Максин излезе и както винаги измина пеша краткия път до „Ленъкс Хил“. Беше ветровито и студено, но слънцето се бе показало и денят изглеждаше ведър. Все още мислеше за дъщеря си и случилото се снощи. Определено това беше началото на нова ера в техните взаимоотношения и тя отново изпита благодарност към Зелда за помощта й. Заедно щяха да наблюдават отблизо Дафни и приятелките й. Смяташе да сподели и с Блейк, когато дойдеше в града, просто за да е наясно и той. Повече не можеха да й имат пълно доверие и вероятно това щеше да продължи с години. Малко плашещо бе да се мисли в тази насока. Колко по-лесно беше, когато Джак и Дафни бяха на възрастта на Сам, и колко бързо бе отлетяло това време. Скоро всички щяха да са тийнейджъри и да създават какви ли не проблеми. Но поне за момента това изглеждаше като нещо нормално.

Когато влезе в стаята на Джейсън в болницата, го завари в леглото. Изглеждаше изтощен, отпаднал и блед. Майка му седеше на стол до него, говореше му, плачеше и подсмърчаше. Сцената не беше приятна. Наблюдаващата сестра бе приседнала кротко в другия край на леглото, като се опитваше да не се натрапва. Когато Максин влезе, и тримата я изгледаха.

— Как се чувстваш днес, Джейсън? — попита Максин и погледна сестрата, кимна й и жената тихо излезе.

— Добре, мисля.

Изглеждаше и звучеше депресирано, което бе нормална реакция след свръхдозата хапчета, която бе погълнал, но очевидно и преди това не се бе чувствал добре. Майка му също изглеждаше зле, с тъмни кръгове около очите, явно изобщо не беше спала. Точно когато Максин влизаше, Хелън изтръгваше от сина си обещание да не прави повече така. Джейсън кимаше с неохота.

— Обеща ми да не се повтаря — заобяснява Хелън.

Максин погледна момчето в очите. Това, което видя там, я притесни.

— Надявам се да е истина.

— Мога ли днес да се прибера вкъщи? — запита вяло Джейсън.

Не му бе харесало, че в стаята при него стои сестра, която му беше обяснила, че не може да напусне, освен ако не я смени някой друг. Чувстваше се като в затвор.

— Мисля, че трябва да поговорим — отвърна му Максин и приседна в края на леглото. Носеше розов пуловер и джинси и приличаше на момиче. — Не намирам това за добра идея — призна честно. Никога не лъжеше пациентите си. Важно бе да им казва истината така, както я виждаше. Именно затова й имаха доверие. — Взел си твърде много хапчета снощи, Джейсън. Имам предвид, наистина много! Този път си бил напълно решен да свършиш със себе си. — Изгледа го и той кимна, след което се извърна.

Сега, на дневна светлина, личеше колко е объркан.

— Бях пиян. Не знаех какви ги върша — смотолеви той в опит да смекчи положението.

— Мисля, че си знаел — спокойно отговори Максин. — Взел си много повече хапчета от последния път. Мисля, че сега трябва да си починеш и да помислиш върху случилото се, да поработиш по въпроса, да направиш няколко групови терапии. Мисля също, че е много важно да постигнем съгласие по този въпрос и съм сигурна, че сега, с наближаващите празници, ще ти е още по-трудно. Още повече, че тази година загуби и баща си.

Думите й попаднаха право в целта. Хелън й хвърли изпълнен с паника поглед. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще скочи. Явно споделяше обърканите чувства на сина си. Джейсън бе убеден, че той е убил баща си, което допълнително влошаваше положението му.

— Искам да отидеш на едно място, където самата аз преди съм работила с деца. Там е хубаво. Децата са на възраст между четиринайсет и осемнайсет години. Майка ти ще може да идва да те вижда всеки ден. Мисля, че трябва да се преборим с това, което се случва в момента. Няма да съм спокойна, ако просто те изпратя вкъщи.

— И за колко време? — запита Джейсън.

Тонът му беше безразличен, опитваше се да изглежда спокоен, но тя видя страха в очите му. Мисълта за клиниката го плашеше. Само че евентуален опит за самоубийство я плашеше много повече. Бе твърдо решена да не позволи това да се случи и да направи всичко, за да го предотврати. Често бе успявала. Надяваше се и този път да успее да избегне трагедията. Джейсън и майка му бяха преживели достатъчно.

— Да опитаме с един месец. След това ще поговорим и ще видим какво мислиш и как се чувстваш. Едва ли ще се влюбиш в клиниката, но все пак допускам, че може и да ти хареса. — След което добави с усмивка: — Смесена е.

Момчето не отговори. Прекалено депресиран беше, за да си мисли за момичета.

— Ами ако не ми хареса и не искам да стоя там? — погледна я в очите той.

— Тогава ще поговорим.

Ако се наложеше, можеше да го въдворят в клиниката със съдебно разпореждане, след като самият той бе доказал, че представлява опасност за себе си, но това щеше да е далеч по-травматизиращо както за него, така и за майка му. Максин предпочиташе доброволното постъпване в болница, когато беше възможно.

— Докторе, наистина ли мислите… — обади се Хелън. — Говорих с моя лекар сутринта и той ми каза, че трябва да дадем на Джейсън шанс… Казва, че е бил пиян и не е знаел какво върши… а и той току-що ми обеща да не прави повече така.

Максин по-добре от всеки друг знаеше, че обещанието не струва и пукната пара. И Джейсън го знаеше. Майка му се нуждаеше от успокоение, но Максин не можеше да й го даде. Нямаше съмнение, че животът на момчето е в опасност.

— Не мисля, че бихме могли да разчитаме на обещанието — простичко отвърна психиатърката. — Бих искала да ми се доверите — добави спокойно и забеляза, че Джейсън не е съгласен с нея, но майка му е склонна да й повярва. — Мисля, че майка ти се притеснява, задето няма да си вкъщи за Деня на благодарността, Джейсън. Обясних й, че можете да празнувате заедно и в клиниката. Там толерират посещенията.

— И без това Денят на благодарността ще е отвратителен тази година, щом татко го няма. Не ми пука. — Той затвори очи, отпусна глава на възглавницата и прекрати разговора.

Максин махна на майка му да я последва навън. Щом излязоха, сестрата се върна при момчето и седна на мястото си. Джейсън щеше да е зорко наблюдаван и в „Силвър Пайнс“. Освен това там отделенията се заключваха — точно от това се нуждаеха пациенти като него.

— Мисля, че това е правилното решение — обясни Максин на Хелън, докато сълзите се стичаха по бузите й. — Строго го препоръчвам. От вас зависи, не мисля, че бихте могли да го опазите у дома. Няма как да го спрете да опита пак.

— Наистина ли мислите, че ще опита? — Хелън беше ужасена.

— Да. — Отговорът на Максин беше категоричен. — Почти съм убедена. Все още мисли, че той е убил баща си. Ще отнеме време, докато преодолее тази своя фикс идея. Междувременно трябва да е в заведение, в което ще е в безопасност. Ако е вкъщи, няма да имате и миг спокойствие — добави тя.

Майката кимна.

— Моят лекар казва, че момчетата на тази възраст често правят такива неща, за да привлекат внимание.

— Направил го е преднамерено, Хелън. Бил е наясно какво върши. Взел е тройно повече от фаталната доза хапчета. Искаш ли отново да рискуваш и да го видиш как скача от прозореца? Може да изтича покрай теб и да го направи само докато мигнеш. Не можеш да му дадеш това, от което има нужда. Не и вкъщи.

Не я насилваше, просто й казваше истината. След известно време Хелън кимна и заплака още по-нещастно. Не можеше да понесе мисълта да загуби сина си.

— Добре — отстъпи примирено накрая. — Кога трябва да отиде там?

— Ще проверя имат ли свободно легло за него за днес или за утре. Искам да го изведа оттук колкото се може по-скоро. Тук също не могат да се грижат добре за него. Това не е психиатрична клиника. Джейсън трябва да е на място като „Силвър Пайнс“. Не е толкова зле там, колкото си мислиш. Точно в такова заведение трябва да е в момента и ако няма нова криза, ще го изпишат след празниците.

— Какво, и Коледа ли имаш предвид?!

— Ще видим. Ще говорим за това по-късно, след като видим как се справя. Трябва му време, за да повярва в себе си.

Хелън Уекслър кимна и се върна обратно в стаята, а Максин се обади в „Силвър Пайнс“. Пет минути по-късно всичко беше уредено. За щастие имаха свободна стая. Психиатърката организира преместването му там с линейка в пет следобед. Майка му можеше да го придружи, за да му помогне при настаняването, но не биваше да прекарва нощта там.

Максин обясни всичко и на двамата и обеща да посети Джейсън на следващия ден. Щеше да й се наложи да размести часовете на някои свои пациенти, за да го направи, но денят беше подходящ. Знаеше, че следобед няма нищо жизненоважно в календара си, а двата по-сериозни случая бяха записани за сутринта. Джейсън изглеждаше примирен с постъпването си в клиниката. Максин още разговаряше с него и с майка му, когато сестрата влезе и й каза, че доктор Уест я чака на телефона.

— Доктор Уест ли? — изгледа тя сестрата неразбиращо. — Да не би да моли да прегледам негов пациент?

Лекарите често се възползваха от услугите й, но това име й беше непознато.

— Това е моят лекар. Помолих го да разговаря с вас, защото мислеше, че Джейсън трябва да се прибере у дома. Обаче разбирам… Предполагам… Съжалявам… Ще говорите ли с него сега? Не искам да го карам да се чувства, че е звънял напразно. Ще изпратим Джейсън в „Силвър Пайнс“. Може би трябва да кажете на доктор Уест, че вече всичко е уредено.

Хелън изглеждаше разтревожена и Максин й каза да не се притеснява. Често й се налагаше да разговаря с други лекари. Запита дали е психиатър и Хелън й обясни, че е нейният интернист.

Максин излезе и отиде да се обади от стаята на сестрите. Не искаше Джейсън да слуша, а и в момента разговорът беше чиста формалност. Вдигна слушалката с усмивка, очаквайки да чуе приятелски и дори наивен глас на лекар, който за разлика от нея не се занимава всеки ден с правещи опити за самоубийство младежи.

— Доктор Уест? — изрече тя с делови и учтив глас. — Аз съм доктор Уилямс, психиатърът на Джейсън.

— Знам. — Прозвуча снизходително. — Майка му ме помоли да ви се обадя.

— Разбирам. Току-що приключихме с организирането на преместването му в „Силвър Пайнс“ днес следобед. Мисля, че това е правилното място за него в момента. Снощи е погълнал летална доза от приспивателните на майка си.

— Невероятно е какво са в състояние да направят някои деца, за да получат внимание, нали?

Максин го слушаше и не вярваше на ушите си. Не само й говореше със снизхождение, звучеше като пълен кретен.

— Това е вторият му опит. Не мисля, че три пъти повече от фаталната доза хапчета е просто начин за привличане на внимание. Джейсън декларира силно и ясно какво точно възнамерява да направи. Трябва да приемем посланието му много сериозно.

— Мисля, че момчето ще си е много по-добре вкъщи с майка си.

Доктор Уест й говореше като на дете или като на някоя много, ама много млада медицинска сестра.

— Аз съм неговият психиатър — отговори Максин — и професионалното ми мнение е, че ако се върне с майка си у дома, ще е мъртъв в рамките на седмица, а може би дори и през следващите двайсет и четири часа.

Беше до болка пряма, макар да не бе го споделила с Хелън. Само че нямаше защо да щади снизходителния и арогантен доктор Уест.

— Доста истерично ми звучите — раздразнено отвърна той.

— Майка му е съгласна да го настаним в клиника. Не мисля, че имаме друг избор. Трябва да е в заключено отделение и под внимателно наблюдение. Вкъщи няма как да му се осигурят такива безопасни условия.

— Всичките си пациенти ли заключвате, доктор Уилямс?

Вече я обиждаше директно и Максин се вбеси. За какъв, по дяволите, се мислеше той?!

— Само тези, за които има опасност да се самоубият, доктор Уест, и не мисля, че пациентката ви ще понесе загубата на сина си. Вие какво мислите по въпроса?

— Мисля, че трябва да ме оставите аз да давам оценки за пациентите си! — сопна се той.

— Именно. Точно така. Аз пък предлагам да оставите моите пациенти на мен. Джейсън Уекслър е мой пациент. Грижа се за него след първия му опит за самоубийство и не ми харесва това, което чувам от вас. Ако искате, можете да проверите отзивите за мен в интернет, доктор Уест. А сега, ако ми позволите, ще се върна при пациента си. Благодаря за обаждането.

Доктор Уест все още крещеше в слушалката, когато тя затвори телефона. Наложи си да прикрие факта, че е вбесена, когато влезе в стаята на Джейсън. Караницата им с личния лекар на Хелън не засягаше майката и момчето. Доколкото Максин можеше да прецени, той беше надут кретен, който с лека ръка би могъл да опропасти нечий живот. Не лекар, а истинска заплаха! Човек, който подценява сериозността на положението. Момчето трябваше да е в психиатрична клиника като „Силвър Пайнс“. А доктор Уест можеше да иде и да се гръмне.

— Всичко наред ли е? — Хелън я изгледа с тревога и Максин се постара да не й проличи колко е бясна.

— Наред е — каза тя с усмивка.

След това прегледа Джейсън и остана с него още половин час, за да му обясни какво представлява „Силвър Пайнс“. Той се преструваше, че не го интересува и че не изпитва страх, но Максин знаеше, че не е така. За него това беше ужасен период. Първо за малко не умря, а сега трябваше отново да живее. Явно, че за него второто бе далеч по-трудно.

След това ги остави, като увери Хелън, че може да й звъни по всяко време, както и че ще е на разположение и през следващия ден. Подписа документите за преместването на Джейсън и си тръгна. Продължаваше да се ядосва на онзи лекар идиот, някой си доктор Чарлс Уест, по време на краткия си път по Парк Авеню.

Когато се прибра, Дафни и приятелките й още спяха. Вече бе почти обяд.

Този път Максин нахлу в стаята на дъщеря си и дръпна завесите. Яркото сутрешно слънце освети спалнята и тя им извика да стават. Никое от момичетата не изглеждаше добре. Започнаха да пъшкат и да се изправят една по една. Докато Дафни се измъкваше от леглото, забеляза подредените бирени бутилки върху тоалетното си шкафче и срещна погледа на майка си.

— Мамка му — измърмори тя и хвърли бърз поглед на приятелките си.

Всички изглеждаха уплашени.

— Може и така да се каже — хладно отговори Максин и изгледа останалите. — Благодаря, че се отбихте, момичета. Облечете се и си вземете багажа. Партито свърши. Що се отнася до теб — отново се обърна тя към дъщеря си, — наказана си да не излизаш един месец. А ако някой отново донесе алкохол тук, ще му бъде забранено да идва. Всички вие се подиграхте с гостоприемството и доверието ми. С теб ще си поговорим по-късно — обеща тя на Дафни, която изглеждаше изплашена до смърт.

Щом Максин излезе, момичета започнаха да си шепнат възбудено и светкавично се заобличаха. Единственото, което искаха, бе да си тръгнат. Очите на Дафни бяха пълни със сълзи.

— Казах ви, че идеята е тъпа — обади се една от приятелките й.

— Мислех, че скри бутилките в гардероба — проплака Дафни.

— Скрих ги!

Всички подсмърчаха. Това беше първият път, в който правеха подобно нещо, но със сигурност нямаше да е последният. Максин го знаеше по-добре от тях самите.

— Сигурно е проверила.

След десет минути момичетата си тръгнаха и Дафни отиде да потърси майка си. Намери я в кухнята да разговаря спокойно със Зелда, която строго и с неодобрение я изгледа, но не каза нищо. С този проблем трябваше да се справи Максин.

— Съжалявам, мамо — изхлипа Дафни.

— Аз също. Вярвах ти, Даф. Винаги съм ти вярвала. Не искам нещата да се променят. Доверието, което имахме между нас, беше нещо прекрасно, но…

— Знам. Не исках да… Ние само помислихме, че… Аз…

— Наказана си за месец. През първата седмица няма да ползваш телефона, а през месеца ще си лишена от социален живот. Никъде няма да ходиш сама. Не подлежи на обсъждане до края. Това е. И не допускай да се повтори — завърши тя строго.

Дафни мълчаливо кимна и се върна в стаята си. Чуха как вратата се затваря тихо зад гърба й. Максин беше сигурна, че плаче, но засега искаше да я остави сама.

— И това е само началото — навъсено рече Зелда, след което и двете се разсмяха.

Никоя от тях не смяташе, че е дошъл краят на света, но Максин се бе постарала да респектира дъщеря си, така че това да не се повтори скоро. Прекалено рано бе за тринайсетгодишно момиче да си устройва тайни бирени партита в стаята си и тя се бе постарала да бъде категорична по въпроса.

След като даде на майка си мобилния си телефон, Дафни прекара следобеда в стаята си. Телефонът беше връзката й със света забраната изискваше върховна жертва.

Максин взе двете момчета в пет и когато се прибраха, Дафни разказа на Джак за случилото се. Това го стресна и впечатли. Каза й, че постъпката й наистина е била глупава и че майка им е била длъжна да я накаже. Според Джак майка им знаеше всичко и имаше радар или някакъв вид рентгеново зрение, имплантирано в главата й. Това си било част от оборудването, което вървяло с майките.

Тихо вечеряха в кухнята същата вечер, след което всички си легнаха рано, защото на следващия ден трябваше да са на училище. В дванайсет Максин тъкмо беше заспала, когато сестрата от „Силвър Пайнс“ й се обади. Тази вечер Джейсън Уекслър бе направил нов опит за самоубийство. В момента състоянието му било добро и стабилно. Бил си свалил пижамата, след което се опитал да се обеси на нея, но дежурната сестра го открила и му оказала първа помощ. Максин благодари на Бога, че го бяха преместили от „Ленъкс Хил“ навреме. Благодари на Бога и че майка му не беше послушала надутия доктор Уест. Каза на сестрата, че ще посети Джейсън утре следобед и си представи как Хелън ще приеме новината. Беше радостна, че момчето е живо.

След като отново си легна, осъзна, че уикендът се бе оказал доста напрегнат. За пръв път дъщеря й се бе напила, а неин пациент два пъти се бе опитал да се самоубие. Даде си сметка, че положението би могло да бъде значително по-сериозно. Джейсън Уекслър можеше да е мъртъв. Благодарна беше, че го бяха избегнали, но се налагаше да проведе сериозен разговор с доктор Чарлс Уест, който явно беше завършен идиот. Максин беше щастлива, че Хелън не послуша съветите му и й се довери. В резултат на всичко това Джейсън беше жив. Само се надяваше, че ще успеят да го опазят. С всеки нов опит рискът за него ставаше все по-голям. В сравнение с това биреното парти на Дафни в съботната нощ изглеждаше като детска лудория, каквато всъщност си и беше. Все още мислеше за всичко това, когато Сам се вмъкна в тъмната стая и застана до леглото й.

— Мога ли да спя при теб, мамо? — сериозно попита той. — Мисля, че в гардероба ми има горила.

— Разбира се, скъпи.

Тя се дръпна настрани и му направи място, а той се гушна до нея. Чудеше се дали трябва да му обясни, че в гардероба му няма как да има горили, или да подмине темата.

— Мамо? — прошепна той.

— Да?

— Горилата… Аз си я измислих.

— Знам — усмихна се тя в тъмното, целуна го по бузата и миг по-късно двамата спяха.