Даниел Стийл
Труден за обичане (4)

4.

Сутринта в Деня на благодарността Максин надникна в стаите на децата. Дафни лежеше в леглото си и си говореше с приятелка по телефона, който официално й беше върнат. Все още беше наказана да не излиза и да не се среща с никого, но поне можеше да говори по мобилния си телефон. Джак седеше пред компютъра. Беше облечен със синя риза, сиви панталони и сако, и Максин му помогна да си върже вратовръзката. Сам още беше по пижама, но гледаше по телевизията парада за Деня на благодарността. Зелда беше излязла по-рано, за да прекара деня с приятелка, която работеше при едно семейство в Уестчестър. Там щеше да приготви обяд за всичките си познати бавачки. Тези жени бяха специални — отдаваха живота си на децата, които обичаха и за които се грижеха, и нито една нямаше свое дете.

Максин приготви дрехите на Сам и напомни на Дафни да приключва разговора и да се облича. Дъщеря й влезе в банята с телефон, все още залепен за ухото, и хлопна вратата. Максин отиде в стаята си, за да се приготви. Мислеше да облече бежов костюм с панталон, кашмирен пуловер с висока яка и да си сложи обувки на висок ток. Облече пуловера и започна да се сресва.

Десет минути по-късно се появи Сам. Ризата му беше закопчана накриво, ципът му беше отворен, а косата му стърчеше във всички посоки. Тя се усмихна.

— Добре ли изглеждам? — попита сериозно той.

Максин приглади косата му и му каза да си закопчае ципа.

— О! — усмихнато възкликна Сам, когато тя му закопча ризата, но щом му нареди да си сложи вратовръзка, той се смръщи. — Трябва ли да я нося? Стяга ме!

— Тогава няма да я стягаме много. Дядо ти винаги носи вратовръзки. И Джак си е сложил днес.

— Татко никога не носи вратовръзка — обяви Сам със страдащ поглед.

— Носи. — Максин беше неотстъпчива. Блейк изглеждаше великолепно в костюм. — Слага си, когато излиза.

— Ама вече не носи.

— Но ти ще носиш за Деня на благодарността. И не забравяй да си смениш мокасините.

Знаеше, че иначе ще отиде при баба си и дядо си по спортни обувки. Щом Сам се скри в стаята, за да си смени обувките и да си вземе вратовръзка, на вратата се появи Дафни. Носеше къса черна пола, черни чорапи и любимите си розови обувки на висок ток. Беше дошла при майка си, за да заеме друг пуловер — розовия, който много харесваше, а на ушите й проблясваха мънички диаманти. Максин й ги беше подарила за тринайсетия й рожден ден и тогава й позволи да си продупчи ушите. Сега Дафни искаше да си пробие нови дупки, защото всички в училище ходели с по две обици на ухо. Засега майка й не беше дала разрешение. В момента дъщеря й изглеждаше чудесно с внимателно сресаната си черна коса, която се спускаше около лицето й. Максин тъкмо взе розовия пуловер, когато отново се появи Сам с хитро изражение на лицето.

— Не мога да си намеря вратовръзката — оповести той.

— Можеш. Върни се и потърси пак — нареди майка му.

— Мразя те — простена той.

Максин си обу обувките и си сложи перлени обици.

След час и половина всички бяха готови, двете момчета бяха с вратовръзки, а върху саката си носеха дебели якета. Дафни бе с късо черно палто с тънко кожено коланче, което Блейк й бе подарил за рождения ден. Изглеждаха спретнати, прилични и добре облечени. Извървяха късото разстояние от Парк Авеню до апартамента на родителите на Максин. Дафни искаше да вземат такси, но майка й реши, че ходенето пеша ще им се отрази добре. Беше слънчев ноемврийски ден и децата с нетърпение очакваха идването на баща им следобед. Блейк летеше от Париж и те щяха да са в апартамента му навреме за вечеря. Максин се беше съгласила да ги придружи. Хубаво щеше да е да се види с Блейк.

Портиерът на кооперацията на родителите й им честити празника, докато влизаха в асансьора. Майката на Максин ги очакваше на вратата. Изглеждаше възхитително като дъщеря си и изглеждаше като нейна по-възрастна и може би малко по-сурова версия. Баща й стоеше зад нея с широка усмивка.

— Господи! — възкликна майка й, щом ги видя. — Колко добре изглеждате! — Целуна първо дъщеря си и се здрависа с момчетата.

Дафни отвърна на целувката на баба си и прегърна дядо си.

— Здрасти, дядо — тихо поздрави тя и всички се насочиха към дневната.

Баба им беше аранжирала красива украса от есенни цветя. Апартаментът изглеждаше спретнат и елегантен както винаги. Всичко беше безупречно подредено и децата чинно насядаха по креслата и столовете. Знаеха, че в дома на баба им и дядо им трябва да се държат подобаващо. Те бяха мили и ги обичаха, но не бяха свикнали около тях да има толкова деца, особено момчета. Сам измъкна тесте карти от джоба си и с дядо му започнаха да играят, докато Максин и майка й отидоха в кухнята, за да проверят пуйката. Всичко беше подредено и приготвено педантично — среброто блестеше, покривката беше безупречно изгладена, пуйката се печеше, а зеленчуците се задушаваха. Денят на благодарността беше празник, който много обичаха. Максин обожаваше да ходи на гости на родителите си на този ден. Цял живот я бяха подкрепяли, особено след развода й с Блейк. Харесваха го, но мислеха, че е излязъл от контрол, след като направи бума в интернет.

Стоящият му начин на живот изобщо не отговаряше на разбиранията им. Притесняваха се за влиянието, което оказваше на децата, но се успокояваха, като виждаха, че здравите морални устои на Максин и постоянното й внимание действаха благотворно на Дафни, Джак и Сам.

Бащата на Максин още работеше, преподаваше и оперираше в някои специални случаи. Много се гордееше с дъщеря си и с медицинската й практика. Когато тя реши да запише медицина и да тръгне по стъпките му, радостта му беше безгранична. След като Максин се насочи към психиатрията, той бе малко учуден, но после бе впечатлен от кариерата й и от репутацията, която сама бе успяла да си извоюва. С гордост подаряваше копия от двете й книги на когото свари.

Майката на Максин хвърли един поглед на сладките картофи във фурната, отново поля пуйката, за да не загори, и се обърна към дъщеря си с топла усмивка. Беше спокойна и резервирана жена, доброволно приела цял живот да е на заден план, подкрепяйки мъжа си, горда, че е лекарска съпруга. Никога не беше чувствала нужда сама да прави кариера. Принадлежеше към поколението, чийто представителки бяха щастливи да стоят зад съпрузите си, да гледат децата си и ако не почувстват финансова нестабилност, да си седят вкъщи, вместо да работят. Развиваше сериозна благотворителна дейност в подкрепа на Младежката лига, работеше като доброволка в болницата при съпруга си и обичаше да чете на слепи хора. Животът й бе задоволен, щастлив и пълен, но се притесняваше за дъщеря си, за която смяташе, че носи твърде тежък товар на плещите си и че работи твърде много. От това се притесняваше повече, отколкото съпругът й се терзаеше, че Блейк не е добър баща, макар самият той също да не бе участвал активно в отглеждането на дъщеря им. Все пак Маргарет Конърс смяташе, че причината за това — сериозната му лекарска практика — е далеч по-разбираемо и достойно за уважение оправдание, отколкото биещата на очи, скандална и безотговорна страст към забавления на Блейк. Напълно неспособна бе да разбере деянията и поведението на зет си и смяташе, че Максин проявява забележително търпение към него и е твърде толерантна към пълната му липса на отговорност спрямо собствените му деца. Искрено съжаляваше внуците си затова, което пропускат, и страдаше заради дъщеря си, която я притесняваше с липсата на мъж в живота й.

— Как си, скъпа? Заета както винаги? — запита Маргарет.

Двете си говореха по няколко пъти седмично, но рядко си казваха нещо съществено. Ако Максин почувстваше нужда да сподели нещо, винаги предпочиташе да говори с баща си, чиято гледна точка за света беше далеч по-реалистична. През близо петдесетте си години брак майка й бе живяла прекалено защитена, поради което бе неспособна в повечето случаи да предложи практическа помощ. Освен това Максин не обичаше да я тревожи.

— По новата си книга ли работиш? — заинтересува се майка й.

— Още не. Освен това работата ми се увеличава около празниците. Винаги се намират лунатици, които да поставят деца в риск или да ги травматизират, а подрастващите ми пациенти са особено чувствителни по време на празниците. По това време на годината май всички се побъркваме по малко — додаде Максин, докато помагаше на майка си да сложи притоплените франзелки в панерчето за хляб.

Обедът изглеждаше великолепен и ухаеше изкусително. Би могла да й помогне през седмицата, но майка й беше страхотна готвачка и се гордееше, че сама приготвя празничните блюда. Освен това винаги приготвяше и коледната вечеря, което беше голямо облекчение за Максин, тъй като кулинарията не беше силната й страна. Максин бе повече учен, отколкото импровизатор, а и като глава на семейство имаше безброй други задължения. И до ден-днешен баща й продължаваше да подписва чекове и да плаща сметките. Максин добре знаеше, че ако някой ден с него се случи нещо, майка й ще се изгуби в реалния живот.

— И ние сме по-заети през празниците — отбеляза Маргарет и извади пуйката от фурната. Птицата изглеждаше готова да бъде снимана за някое кулинарно списание. — Като че ли всички си чупят по нещо през този сезон. Застудее ли, и хората започват да падат по леда и да си трошат костите. — Самата тя бе пострадала преди пет години, заради което имаше изкуствена става, но се бе възстановила много добре. — Знаеш колко е зает баща ти по това време от годината.

В отговор Максин се усмихна, помогна й да извади картофите от фурната и ги постави на масата. Имаха великолепна златистокафява коричка.

— Татко винаги е зает, мамо.

— И ти също — с гордост отвърна майка й и отиде да извика съпруга си, за да разреже пуйката.

Максин я придружи до дневната и видя, че баща й още играе на карти със Сам, докато Джак и Дафни гледаха футболен мач по телевизията. Баща й беше заклет фен и освен това от години бе хирург-ортопед на „Ню Йорк Джетс“.

— Време е за пуйката! — обяви майка й и баща й отиде да разреже птицата.

Извини се на Сам и изгледа дъщеря си с усмивка. Явно добре се забавляваше.

— Мисля, че мами — изкоментира внука си той.

— Определено — съгласи се Максин и баща й изчезна в кухнята, за да си свърши работата.

Десет минути по-късно пуйката беше нарязана и сервирана. Маргарет прикани всички да седнат на масата. Максин почувства топлотата на домашния ритуал и изпита благодарност, че всички са заедно и родителите й са здрави. Майка й беше на седемдесет и осем, а баща й — на седемдесет и девет, но и двамата бяха в чудесна форма. Трудно й беше да повярва, че родителите й са толкова възрастни.

Както всяка година майка й каза благодарствената молитва и баща й подаде подноса с пълнената пуйка. Имаше и боровинково желе, сладки картофи, див ориз, спанак, пюре от кестени и вкусни рулца. Беше си истинско пиршество.

— Мммм — премляскваше Сам, докато топеше сладките картофи в специалния сос.

Прекаляваше с боровинково желе, хубавата порция плънка и парчето бяло пуешко месо без никакви зеленчуци обаче. Максин не му каза нищо и го остави да се радва на храната.

Разговорът беше оживен както винаги. Баща й разпита всяко от децата как се справя в училище и особено се заинтригува от футболните мачове на Джак. Когато обядът привърши, всички здравата се бяха натъпкали и едва се движеха. За десерт ядоха ябълков пай, тиква и мъфини със стафиди, сервирани по избор с ванилов сладолед или с бита сметана. Когато Сам стана от масата, ризата му се беше измъкнала от панталоните, яката му беше разкопчана, а вратовръзката — изкривена на една страна. Джак изглеждаше по-прилично, но и той си бе разхлабил вратовръзката. Единствено Дафни се държеше безупречно като млада дама. И тримата отидоха в дневната, за да гледат футбол, а Максин седна да пие кафе с родителите си.

— Обядът беше фантастичен, мамо — призна тя. Обичаше начина, по който майка й готвеше, и й се искаше да можеше и тя да се научи да го прави, само че нямаше нито време, нито проявяваше упорство. — Винаги е фантастично, когато готвиш ти — добави тя и майка й засия.

— Майка ти е невероятна жена — отбеляза баща й и Максин се усмихна на погледите, които си размениха.

Бяха толкова мили. След всички тези години още се обичаха. Догодина щяха да празнуват петдесет години от сватбата си. Максин вече замисляше как да им организира партито. Като единствено дете отговорността се падаше на нея.

— Децата изглеждат прекрасно — продължи баща й.

Максин си взе шоколадов бонбон с ментов пълнеж и изпъшка. Стори й се невероятно, че изобщо успява да погълне нещо след обилния обяд, но някак си се справи.

— Благодаря, татко. Добре са, да.

— Срамота, че баща им толкова рядко ги вижда.

Винаги правеше този коментар. Колкото и да бе харесвал компанията му едно време, като баща го намираше за пълен провал.

— Тази вечер пристига — безучастно отвърна тя.

Знаеше мнението на баща си, но не го споделяше напълно.

— За колко време? — запита майка й.

И тя смяташе, че Блейк е пълно недоразумение като съпруг и баща.

— За уикенда най-вероятно — отговори Максин, макар да не знаеше дали ще се задържи толкова дълго.

С него никога нищо не беше сигурно, но поне щеше да дойде да ги види за празника. Идването му беше събитие и децата се радваха на времето, прекарано заедно, колкото и кратко да беше.

— Кога ги видя за последно? — поинтересува се баща й с явно неодобрение.

— През юли. Заведе ги в Гърция с яхтата. Изкарали си бяха чудесно.

— Не в това е въпросът — сурово отвърна Артър Конърс. — Децата имат нужда от баща. Него никога го няма, особено сега.

— Него и преди го нямаше — призна Максин. Нямаше защо да го защитава, макар да не й харесваше да говори по този начин и да натъжава децата с негативни коментари по негов адрес. — Точно затова се разведохме — добави тя. — Обича ги, но просто забравя да го покаже. Но изглежда те са свикнали с това. Може би някой ден отношението им ще се промени, но засега всичко изглежда наред. Приемат го такъв, какъвто е — като забавен човек, който ги обича и с когото си прекарват чудесно.

Перфектната оценка за Блейк. Баща й се намръщи и поклати глава.

— Ами ти? — запита той, както винаги загрижен за дъщеря си.

И той като майка й намираше, че работи прекалено много, но беше извънредно горд с нея и единственото, за което съжаляваше, бе, че е сама. Не го намираше за честно и обвиняваше Блейк за това. Тя отдавна се бе примирила, но родителите й — не.

— Аз съм си добре — любезно отговори тя.

Чудесно знаеше какво има предвид. Дежурният въпрос.

— Няма ли някой на хоризонта? — запита я с надежда той.

— Не — усмихна се тя. — Още спя със Сам.

И двамата й родители тъжно се усмихнаха.

— Надявам се, че все някой ден нещата ще се променят — натърти Артър Конърс. — В края на краищата децата ще пораснат, преди да се усетиш, и ще се окажеш сама.

— Мисля, че ми остават още няколко години, преди да започна да се притеснявам за това.

— Събитията следват своя ход — въздъхна баща й. Мислеше за нея. — Докато мигна, и ти вече следваше медицина. Виж се сега. Вече си авторитет в областта на травмите в детска възраст и самоубийствата сред подрастващите. Когато си мисля за теб, Максин, все си представям, че си още на петнайсет. — Той й се усмихна топло и майка й кимна в съгласие.

— Да, и аз също, тате. Понякога гледам как Дафни ми носи дрехите и високите обувки и се чудя кога порасна толкова. Кога беше на три, а сега… Не усетих кога Джак стана висок колкото мен, а Сам отдавна не е бебе. Странно как лети времето, нали?

— Винаги е било странно. За мен ти винаги ще си дете, скъпа.

Максин безкрайно ги обичаше. Умиляваше се, че на света все още има място, в което живеят хора, за които тя продължаваше да е дете. Прекалено тежко бе да си възрастен през цялото време. Прекрасно е родителите ти да са живи и здрави. Изпитваш някакво усещане за безопасност, задето все още не си най-възрастният член на семейството.

Понякога се чудеше дали шантавото поведение на Блейк не произтича от страха му от остаряването. Ако случаят беше такъв, то тя не би могла напълно да го вини. Бившият й съпруг най-много се страхуваше от поемането на отговорност, което не важеше за бизнеса. Само че това бе различно. Блейк искаше да е всезнайкото или златното момче цял живот, само че вече бе мъж на средна възраст. Максин осъзнаваше, че именно това го плаши повече от всичко друго — невъзможността да бяга достатъчно бързо, за да избяга от самия себе си. По някакъв начин това беше тъжно, а и той пропускаше твърде много неща. Докато препускаше из живота със свръхзвукова скорост, децата му растяха и той ги губеше. Явно цената да бъдеш Питър Пан бе прекалено висока.

— Ей, не говори за себе си сякаш си се отписала — прекъсна размислите й баща й. — Още си млада и много мъже биха били щастливи да те имат до себе си. На четирийсет и две си, а все още изглеждаш като момиче. Не се затваряй в себе си, ами започни да се забавляваш.

Добре знаеха, че не излиза много. Баща й понякога се страхуваше, че тя още обича Блейк и копнее за него, но майка й настояваше, че случаят не е такъв и Максин просто не била срещнала подходящия мъж. И двамата искаха този път да попадне на правилния човек. В началото баща й се бе опитвал да я запознае с няколко лекари, но не се бе получило. Максин бе заявила, че предпочита сама да си урежда срещи.

Помогна на майка си да раздигнат масата и искаше да подредят и кухнята, но Маргарет каза, че чистачката ще се върне утре, така че двете се присъединиха към останалите в дневната и се загледаха в мача по телевизията. В пет часа Максин с неохота убеди децата да си тръгват. Мразеше този момент, но не искаше да закъснеят за срещата с Блейк. Всеки миг, прекаран с него, беше ценен. Родителите й се натъжиха, че си отиват. След прегръдки и целувки тя и децата благодариха за прекрасния обяд. Денят на благодарността бе точно такъв, какъвто трябваше да бъде, и Максин беше благодарна, че има толкова мило семейство. Добре знаеше каква късметлийка е.

С децата повървяха бавно към къщи по Парк Авеню. Вече бе пет и половина.

Дафни, Джак и Сам вече бяха сменили официалните си дрехи, когато с необичайна за него точност Блейк им се обади в шест. Тъкмо беше пристигнал. Пътуваше от летището и им каза, че ги чака в апартамента му в седем. Беше поръчал вечеря от ресторант и тъй като знаеше, че са яли пуйка при баба си и дядо си, им каза, че им е подготвил нещо различно. Вечерята щеше да бъде сервирана в девет, а дотогава можеха да се забавляват. Щом чуха това, децата се разтрепериха от вълнение.

— Още ли си сигурен, че искаш да дойда? — внимателно запита Максин.

Не обичаше да се натрапва, но знаеше, че Сам ще се чувства по-добре, ако тя е наблизо. Детето трябваше да свикне с Блейк, който не прекарваше достатъчно време с него, за да преодолеят бариерата помежду им. На Блейк обаче му беше все едно. Обичаше Максин да е наоколо и винаги я караше да се чувства добре дошла. От развода им бяха минали пет години, но те все още се радваха на компанията си като приятели.

— Ще ми е приятно — каза Блейк в отговор на въпроса й. — Можем да си поприказваме, докато децата тичат наоколо.

Децата винаги се забавляваха в апартамента му, като играеха на видеоигри или гледаха филми. Бяха влюбени в залата му за прожекции и огромните удобни кресла. Блейк се беше обзавел с всяка възможна високотехнологична джаджа, която се бе появила, откакто самият той беше дете. Постоянно напомняше на Максин за Том Ханкс във филма „Големият“, където едно омагьосано момче бе принудено да се прави на мъж.

— Ще се видим в седем — обеща Блейк.

Максин затвори телефона и предаде разговора на децата. Имаха час да си починат и да приготвят багажа си, за да останат при баща си. Единствено Сам не изглеждаше особено въодушевен, но тя го успокои, че всичко ще е наред.

— Можеш да спиш при Дафи, ако те е страх — напомни му тя и той се успокои.

Няколко минути по-късно каза на Дафни да се грижи за братчето си и да му позволи да спи при нея. Дъщеря й нямаше нищо против.

След час и четиримата бяха в таксито на път към апартамента на Блейк. Още щом се качиха в асансьора, се почувстваха като в космически кораб. Трябваше им специален код, за да стигнат до луксозния мезонет. В мига, в който им отвори вратата, те видяха Блейк от плът и кръв, макар и в магическия свят, който обитаваше. От невероятната уредба ехтеше музика, отвсякъде се лееше светлина, гледката бе повече от зашеметяваща със стъклените си вътрешни стени, цветните витражи и гигантските прозорци. Отвътре стените бяха огледални, а таванът бе почти девет метра висок. Блейк беше купил два етажа и ги бе превърнал в мезонет с вита стълба по средата. Беше затънал във всевъзможни игри, игрички, стереоуредби, телевизори и какви ли още не дреболии. Върху екран, който покриваше цяла стена, се прожектираше 3D филм. Веднага даде на Джак очила, за да го гледа. Целуна и прегърна всички, подари на Дафни нов мобилен телефон с розов емайл, върху който бяха гравирани инициалите й, и показа на Сам как да си служи с новата видеоигра със специалния стол и ръчките, които беше инсталирал. Децата се втурнаха да играят и да погледнат стаите си и Блейк най-сетне намери време да се усмихне на бившата си съпруга и приятелски да я прегърне през рамо.

— Здрасти, Макс — топло я поздрави той. — Как си? Съжалявам за хаоса.

Беше разхвърлян както винаги. С доста тъмния тен електриковосините му очи изглеждаха още по-блестящи. Носеше джинси, черно поло и черни ботуши от кожа на алигатор, изработени в Милано специално за него. Максин за пореден път изпита поразителния му чар. Само за десетина минути всичко около него ставаше очарователно и извънредно възхитително. Само че твърде скоро човек разбираше, че не може да задържи вниманието му задълго и че колкото и да е привлекателен, той никога няма да порасне. Блейк беше най-добре изглеждащият, умен и възхитителен Питър Пан на света. Това би било прекрасно за жена, приемаща ролята на Уенди, но за всички останали той просто не бе правилният мъж. Понякога й се налагаше да си го напомня. Да е в обсега на аурата му, винаги си беше преживяване. Само че по-добре от всеки друг Максин знаеше що за човек е той. Понякога си мислеше за него като за свое четвърто дете.

— Те обичат хаоса — увери го тя. При баща си децата се чувстваха като на цирк, а кой не би харесвал нещо подобно на тяхната възраст? — Изглеждаш чудесно, Блейк. Как беше в Мароко, Париж или където там си бил?

— Къщата в Маракеш ще стане чудесна. Цяла седмица бях там, а в Париж се отбих вчера.

Максин се засмя на контраста в начина им на живот. Вчера тя беше ходила в Лонг Айланд, за да види Джейсън в „Силвър Пайнс“. Твърде далеч беше от бляскавия живот, който бившият й съпруг водеше, само че за нищо на света не би сменила мястото си с неговото. Не би могла изобщо да живее по този начин.

— И ти изглеждаш великолепно, Макс. Все така заета ли си? Приемаш ли още милион пациенти? Идея нямам как успяваш да се справиш.

Отчасти бе наясно с тежките й задачи. Уважаваше я заради работата й и заради това, че е чудесна майка. Също така преди развода беше му била и чудесна съпруга. Той все го повтаряше.

— Така ми харесва — с усмивка отвърна тя. — Някой трябва да го прави и се радвам, че съм аз. Обичам да работя с деца.

Той кимна, знаейки, че е истина.

— Как мина Денят на благодарността с родителите ти?

Той се чувстваше потиснат край тях, но по свой начин ги уважаваше. Не бяха много двойките като тях. От пет години не бе прекарвал празник заедно със семейство Конърс.

— Чудесно беше. Обожават децата и са толкова мили. В удивително добра форма са за възрастта си. Баща ми все още оперира, макар и не постоянно, преподава и практикува през цялото време, а е на седемдесет и девет.

— И ти ще си същата — отбеляза Блейк.

Разля шампанско в две чаши и й подаде едната. Винаги използваше кристал. Тя я пое и отпи, любувайки се на апартамента му. Сякаш летеше над града. Всичко, което Блейк притежаваше или докосваше, придобиваше магическа сила. Той бе това, което хората искаха да бъдат, когато забогатеят, само че малцина притежаваха стила му и способността му да бъде на върха.

Максин изрази изненада, че този път с него няма жена, но той й обясни с печална усмивка, че просто са му вързали тенекия.

Двайсет и четири годишната супер моделка забягнала с известна рок звезда с по-голям самолет от този на Блейк. Максин не можа да се въздържи да не се разсмее на начина, по който й го разказваше. Не изглеждаше ядосан и тя знаеше, че наистина не е. Момичетата, с които излизаше, бяха просто играчки за него. Нямаше никакво желание за уседнал живот и не искаше повече деца, така че младите жени, с които се забавляваше, трябваше да си търсят някъде другаде мъж. За него бракът изобщо не стоеше като въпрос и беше последното нещо, за което би си помислил.

Щом седнаха в дневната да си поговорят, се появи Сам и се настани в скута на майка си. Гледаше Блейк с интерес, все едно бе приятел на семейството, а не негов баща. Накрая се реши да го попита за приятелката му от предишното лято. Блейк го погледна и се усмихна.

— Изтърваваш цели две след нея, шампионе. Тъкмо разправях на майка ти. Миналата седмица ми вързаха тенекия, така че този път съм сам.

Сам кимна на обяснението и погледна майка си.

— И мама си няма гадже. Никога не излиза. Но тя е с нас.

— А трябва да излиза — отбеляза Блейк и се усмихна и на двамата. — Тя е много красива жена, един ден вие ще пораснете и…

Точно каквото беше казал баща й по време на обяда. Разполагаше обаче с дванайсет години, докато Сам отиде в колеж. Нямаше защо да бърза, въпреки притесненията на всички останали.

Блейк разпита Сам за училището, защото не знаеше за какво друго да говори и той му се похвали, че е играл ролята на пуяк в училищната пиеса. Максин му беше изпратила по имейла снимки, както правеше винаги, щом се случеше нещо важно. Беше получил купища снимки и от футболните мачове на Джак.

Децата влизаха и излизаха, казваха нещо превъзбудено, щастливи, че са с Блейк. Дафни го гледаше с открито обожание, но когато излезе от стаята, Максин му разказа за инцидента с бирата, за да е наясно и да не позволи това да се повтори, докато дъщеря им е при него.

— Хайде де, Макс — смъмри я нежно той. — Недей да се нервираш толкова. Тя е още дете. Не мислиш ли, че е малко прекалено, дето си я наказала за цял месец? Няма да се пропие от две бири.

Точно реакцията, която очакваше от него и която никак не й харесваше. Не че беше изненадана. Това просто бе една от многото им разлики. Блейк не държеше на правилата, особено що се отнася до него.

— Не, няма — спокойно отговори тя. — Само че ако я оставя да си прави бирени партита отсега, когато е само на тринайсет, какво да очаквам като стане на шестнайсет или седемнайсет? Купони с дрога, когато съм отишла при пациент, хероин може би? Трябва да знае къде са границите и да уважава правилата или след две-три години ще сме затънали здравата. По-добре отсега да я огранича.

— Ох, знам — въздъхна той и сините му очи просветнаха, когато й хвърли изпълнен с притеснение поглед.

Приличаше на момче, на което майка му или учителката му току-що се е скарала. Максин никак не харесваше тази си роля, но й се налагаше да я играе от години, точно както го правеше сега.

— Сигурно си права — додаде бившият й съпруг. — Просто на мен не ми се вижда да е чак толкова сериозна работата. Доста по-лоши неща съм вършил на нейните години. На дванайсет крадях уиски от бара на баща ми и после го продавах в училище — засмя се той и Максин се присъедини към смеха му.

— Това е различно. Твоето е било бизнес. На тези години си бил предприемач, не пияница. Да се обзаложим, че не си пиел.

По принцип Блейк не беше заклет пияч и никога не бе употребявал наркотици. Беше неуправляем, но по друга линия. Просто беше алергичен към всякакви правила.

— Права си — отсъди той и се разсмя още по-силно при спомена за уискито. — Не бях пил чак докато навърших четиринайсет. Много повече сметка имах да оставам трезвен и да напивам момичетата, с които излизах. Този план ми изглеждаше доста по-добър.

Максин поклати глава.

— Защо ли си мисля, че нещата не са се променили особено? — засмя се тя.

— Ами повече не ми се налага да ги напивам — призна той с безсрамна усмивка.

Връзката им беше странна — държаха се като близки приятели много повече, отколкото като хора, които десет години са били женени и имат три деца. Блейк й приличаше на забавен приятел, когото вижда два или три пъти в годината. Двамата бяха като деня и нощта.

Вечерята пристигна точно в девет, а дотогава всички бяха огладнели. Блейк беше поръчал храна от най-добрия японски ресторант в града. Приготвиха я пред тях, като демонстрираха всевъзможни екзотични похвати. Майсторът готвач запали всичко, насече скаридите, метна ги във въздуха и ги улови в тигана си. Децата бяха възхитени. Всичко, което Блейк направеше или организираше, беше зрелищно и различно. Дори Сам изглеждаше спокоен и щастлив, когато тя си тръгна. Беше почти полунощ и децата гледаха филм в стаята за домашно кино. Знаеше, че ще останат будни до два или три. Нищо нямаше да им стане. Нали бяха с баща си. Можеха да спят и като се приберат у дома.

— Кога заминаваш? — запита го тя, докато обличаше палтото си.

Страхуваше се, че може да й отговори „утре“, което щеше да разстрои децата. Искаха да бъдат с него поне няколко дни, още повече, че не знаеха кога ще го видят пак, макар да наближаваше Коледа.

— Не преди неделя — отвърна й Блейк и забеляза облекчението, което се изписа на лицето й.

— Това е добре — меко отвърна Максин. — Разстройват се, когато си тръгваш.

— Аз също — непресторено отговори той. — Ако нямаш нищо против, бих искал да ги заведа в Аспен след Коледа. Все още нямам ясни планове, но около Нова година там е много хубаво.

— Ще им хареса.

Тя му се усмихна. Децата винаги й липсваха, когато бяха при него, но искаше да усещат, че имат баща. Само дето беше трудно човек да се съобразява с Блейк. Трябваше да бъде хванат в подходящ момент и едва тогава можеха да се правят някакви планове.

— Искаш ли и утре да вечеряш с нас? — предложи той, докато я изпращаше до асансьора.

Все още му бе приятно да прекарва времето си с нея. Би могъл да си остане женен за Максин вечно. Тя бе тази, която поиска развод и той не я винеше. Оттогава си беше прекарвал чудесно, но все още му харесваше присъствието й в живота му и беше доволен, че не го бе отрязала напълно. Зачуди се дали нещата ще се променят, ако тя си намери сериозен мъж — нещо, в което никога не се бе съмнявал, че ще се случи. Беше учуден единствено, че й бе отнело толкова време.

— Може — отговори тя. Изглеждаше успокоена. — Да видим как ще ти потръгне с децата. Не искам да се натрапвам.

Децата имаха нужда да бъдат насаме с баща си и тя не искаше да ги разсейва.

— Харесва ни да си тук — увери я Блейк, след което се прегърнаха за довиждане.

— Благодаря за вечерята — извика тя, щом се качи в асансьора и му помаха, докато вратите се затваряха.

Асансьорът се спусна петдесет етажа и ушите й заглъхнаха, но не спря да си мисли за него. Странно. Нищо не се беше променило. Все още го обичаше. Винаги го беше обичала. Никога не беше спирала да го обича. Просто не искаше повече да бъде с него. Дори не се интересуваше, че излиза с двайсетгодишни момичета. Трудно й беше да окачестви връзката помежду им. Но каквато и да беше, колкото и странна да изглеждаше, явно ги устройваше.

Щом излезе от сградата, портиерът й извика такси. Потегли към къщи, замислена за изминалия чудесен ден.

Странно беше колко тих и мрачен й се стори апартаментът на влизане. Запали лампите и отиде в спалнята си, като продължаваше да мисли за Блейк и децата в разточително луксозния му апартамент. В този момент нейният собствен дом й се стори по-уютен от всякога. Нямаше нещо, което би пожелала още. Не изпитваше нужда от такова неистово пресищане. Радваше се за него, но самата тя имаше всичко, от което някога бе имала нужда.

За хиляден път, откакто го бе напуснала, Максин си даде сметка, че е направила верния избор. Блейк Уилямс беше мечта за всяка жена, но не и за нея. Отдавна вече не.