Даниел Стийл
Труден за обичане (15)

15.

През следващите няколко часа децата не се появиха, шокирани от новината на майка си, а Чарлс реши да се прибере у дома. Не беше се прибирал вкъщи от дни и реши, че моментът е подходящ да остави Максин насаме със семейството й. Тръгна си все така притеснен. Тя го увери, че децата ще се оправят, но той не беше сигурен. Не отстъпваше, но се чувстваше уплашен. Същото се отнасяше и за децата.

След като си тръгна, Максин се строполи на кухненския стол, стиснала спасителна чаша чай. Почувства облекчение, щом видя Зелда да я наблюдава от стаята си.

— Поне някой тук все още разговаря с мен — каза тя на бавачката, докато Зелда също си сипваше чай.

— Необичайно тихо е — сподели бавачката и седна срещу нея. — Ще отнеме време, докато праха се слегне.

— Знам. Не обичам да ги разстройвам, но вярвам, че е за добро.

Чарлс беше доказал лоялността си при инцидента със Сам. Той беше всичко, на което тя се бе надявала — мъжът, от когото бе имала нужда през целия си живот.

— Ще свикнат — увери я Зелда. — И на него не му е лесно. Личи му, че никога досега не се е занимавал с деца.

Максин кимна. Човек не можеше да има всичко. Ако Чарлс имаше собствени деца, на тях също можеше да не им хареса, че ще се женят. Така поне беше по-лесно.

Тази вечер Максин приготви вечеря. Всички побутваха храната в чиниите си. Никой не можа да яде, включително и тя самата. Не харесваше израженията на лицата им. Дафни изглеждаше така, сякаш някой е умрял.

— Как можа да го направиш, мамо? Той е отвратителен! — жестоко беше да говори така за него и Сам веднага се намеси:

— Не, не е. Много е мил с мен. И с теб щеше да е мил, ако не се държеше толкова гадно с него!

Това, което каза, беше истина. Дафни не отвърна, но Максин се съгласи.

— Просто не е свикнал с деца.

Всички знаеха, че това е вярно.

— Когато ме заведе на баскетбол, се опита да ми каже, че щяло да е хубаво да отида в пансион — обади се разтревожено Джак. — Ще ни пратиш ли в пансион, мамо?

— Разбира се, че не! Чарлс е бил в пансион и му е харесало, затова си мисли, че е хубаво човек да учи там. Но аз никога няма да ви пратя на такова място.

— Така говориш сега — обади се Дафни. — Почакай, докато се омъжиш за него и той почне да ти нарежда.

— Няма как да ми нареди да ви пращам по пансиони. Вие сте мои деца, не негови.

— Да, но той не мисли така. Мисли си, че светът е негов — тросна се Дафни и изгледа гневно майка си.

— Не, не мисли. — Добре че поне изливаха яда си. Така нямаше да остане нищо скрито между тях. — Свикнал е да ръководи собствения си живот, но няма да ръководи вашия. Нито той го иска, нито аз бих му позволила.

— Той мрази татко — изложи фактите Джак.

— Не мисля, че това е истина. Може да ревнува от него, но не го мрази.

— Какво мислиш, че ще каже татко? — запита я Дафни озадачено. — Обзалагам се, че ще се натъжи до смърт, ако се омъжиш, мамо.

— Не мисля. Има си хиляди приятелки. Още ли е с Арабела, между впрочем? — Напоследък не беше чувала нищо за нея.

— Аха — намръщи се Дафни. — Надявам се поне той да не се ожени за нея. Само това ни трябва.

Всички се държаха така, сякаш се беше случило нещо ужасно. Новината определено не беше добра за тях. Максин очакваше отпор, но въпреки това й беше тежко. Единствено Сам мислеше, че сватбата им е нещо хубаво, но той беше най-близък с Чарлс.

След вечеря Чарлс й се обади, за да разбере как вървят нещата. Тя му липсваше, но за него беше облекчение да се прибере у дома. Изминалата седмица беше тежка за всички. Първо инцидентът със Сам, а сега и това. Максин се чувстваше между чука и наковалнята.

— Добре са. Само им трябва малко време, докато свикнат с идеята — обясни тя.

— И колко ще е това? Двайсет години?

Чарлс определено беше притеснен.

— Не, те са деца. Дай им няколко седмици. Ще танцуват на сватбата ни като всички останали.

— Каза ли на Блейк?

— Не. Ще му се обадя по-късно. Исках първо да съобщя на децата, а утре ще кажа и на родителите си. Представям си как ще се развълнуват!

Чарлс се беше срещнал веднъж с тях и много му бяха допаднали. Харесваше му идеята да се сроди с лекарско семейство.

Децата седяха умълчани през остатъка от вечерта. Останаха си по стаите и гледаха филми. Сам отново спа в собствената си спалня. Когато Максин си легна, й се стори странно, че след два месеца Чарлс ще живее тук. Трудно й беше да си представи да споделя ежедневието си с някого след толкова години. Сам беше прав — нямаше да може вече да спи в леглото й. Щеше да й липсва. Въпреки, че обичаше Чарлс, добрите новини си имаха и обратна страна за всички, включително и за нея. Но това бе животът. На човек му се налагаше да заменя някои неща с други.

Обади се на Блейк след полунощ, когато при него беше сутрин. Звучеше зает и разсеян, а по телефона се чуваше бумтене на машини.

— Къде си? Какво правиш? — наложи й се да извика в слушалката.

— На улицата. Помагам да разчистват отломките. Докарахме няколко булдозера. Все още вадят хора. Макс, по улиците тук бродят деца, които няма къде да отидат. Цели семейства загинаха, а малките продължават да търсят родителите си. Навсякъде има ранени, болниците са препълнени. Не можеш да си представиш какво е.

— За съжаление мога — тъжно отговори тя. — Била съм на поразени от природни бедствия места по работа. Едва ли има нещо по-ужасно.

— Може би трябва да дойдеш тук и да помогнеш. Имат нужда от хора, които да ги посъветват какво да правят с децата и как да продължат нататък. Всъщност ти си точно това, от което се нуждаят. Ще помислиш ли по въпроса? — Блейк звучеше натъжен.

— Бих могла, ако някой ме покани. Не мога просто да излетя за там и да започна да раздавам съвети.

— Аз мога да те поканя.

Очевидно Блейк беше взел присърце мисията си.

— Не говори глупости. За теб ще го направя безплатно. Само че трябва да знам точно каква помощ бих могла да предложа. Това, което правя, е много специфично. Става въпрос за лечение на травмирани деца както на място, така и в дългосрочен план. Трябва да прецениш дали мога да помогна реално.

— Ще ти кажа. Как е Сам?

— Добре. Много добре се справя с патериците. — След това обаче си спомни защо му се обажда. Блейк я беше разсеял с разказа си за опустошителното земетресение и ужаса на осиротелите деца, бродещи по улиците. — Трябва да ти кажа нещо — заяви Максин тържествено.

— За инцидента със Сам ли? — притесни се Блейк.

Никога не беше го чувала да звучи по този начин.

Рядко мислеше за някой друг, освен за себе си.

— Не. За мен става дума. Ще се омъжвам. За Чарлс. Сватбата ще е през август.

Блейк се умълча.

— Децата сигурно са разстроени — предположи той.

— Да. — Максин реши да бъде честна с него. — Харесват нещата такива, каквито са в момента. Не искат промени.

— Разбираемо е. Няма да им хареса и ако аз се оженя. Надявам се Чарлс да е достатъчно добър за теб, Макс — каза Блейк толкова сериозно, колкото не беше го чувала от години.

— Такъв е.

— Ами поздравления тогава — засмя се той като едно време. — Предполагам, че не го очаквах толкова скоро. Но ще е добре и за теб, и за децата. Те просто още не го разбират. Виж, ще ти се обадя веднага, щом мога. Сега трябва да вървя. Имам много работа за вършене и не мога да говоря дълго. Грижи се за себе си и целуни децата… И, Макс… Приеми отново поздравленията ми.

И преди тя да успее да му благодари, него вече го нямаше. Максин затвори телефона и си легна. Замисли се за Блейк, за опустошението в Мароко и за нещата, които бившият й съпруг вършеше, като помагаше на сирачета и на ранени хора, разчистваше руини и докарваше храна и медикаменти със самолети. За пръв път не разчиташе единствено на парите си, за да направи нещо добро. Този път сам беше запретнал ръкави. Не й приличаше на Блейк, когото познаваше, и се зачуди дали най-накрая не е пораснал. Ако беше така, бе позакъснял.

Максин се обади на родителите си на сутринта и най-сетне някой наистина се зарадва на новината. Баща й каза, че е възхитен и че харесва Чарлс, който бил точно мъжът, за когото се надявал дъщеря му да се омъжи някой ден. Много беше доволен и от това, че бъдещият му зет е лекар. Каза й да поздрави Чарлс и им изпрати най-добрите си благопожелания — точно както се очакваше да постъпи. След това майка й взе телефона и я заразпитва за сватбата.

— Децата радват ли се? — попита тя, а Максин се усмихна и поклати глава.

Родителите й не разбираха.

— Не точно, мамо. Това е голяма промяна за тях.

— Той е много мил човек. Сигурна съм, че след време ще са доволни, че си се омъжила за него.

— Надявам се да е така — отговори тя, но не беше толкова сигурна като майка си.

— И двамата трябва да дойдете на вечеря в най-скоро време.

— Много ще ни е приятно.

Искаше Чарлс да опознае по-добре родителите й, особено след като сам нямаше собствено семейство.

Хубаво беше, че бяха толкова щастливи заради тях и че одобряваха брака им. За Максин това беше от голямо значение, а се надяваше, че същото важи и за Чарлс. Това щеше да балансира липсата на ентусиазъм у децата.

 

 

Същата вечер Чарлс вечеря с нея и децата. Обстановката беше сравнително спокойна. Нямаше неприятни избухвания, никой не каза нищо грубо, но не бяха и щастливи. Децата тихо се нахраниха и се прибраха. Чарлс имаше други очаквания за вечерта.

Максин му каза за разговора с родителите си и той се зарадва.

— Най-сетне някой тук да ме харесва — промълви облекчено. — Може би трябва да ги заведем в „Ла Грьонуй“.

— Те искат да ни поканят преди това.

Искаше й се Чарлс да свикне със семейните им традиции.

След вечеря й дойде идея. Отключи чекмеджето си и взе пръстена, който от месеци чакаше да си сложи. Помоли Чарлс да го постави на пръста й и той се разтрепери от вълнение. Това донякъде превърна в реалност всичко, което планираха. Бяха сгодени и щяха да се оженят, независимо от всичко. Беше прекрасно. Чарлс я целуна и двамата се загледаха в пръстена. Камъкът му блестеше ярко като надеждата за техния брак, като любовта им, която трудностите не успяваха да потушат. Нищо не се бе променило. Просто беше поредният неравен път, по който трябваше да преминат. Максин предугаждаше нещата по-добре от него. Чарлс беше щастлив, че тя го обича и че харесва пръстена. След девет седмици щяха да са женени.

— Сега трябва да подготвим сватбата — каза тя, чувствайки се развълнувана и отново млада.

Колко хубаво беше, че повече не се налагаше да пазят тайни.

— Божичко — пошегува се Чарлс. — Колко гости ще поканим?

Максин вече беше поръчала поканите. Щяха да бъдат готови след три седмици, все още им предстоеше да направят финалния списък и тя подхвърли идеята да се обърнат към „Тифани“.

— Хората правят ли така за вторите си сватби? — изненада се Чарлс. — Не сме ли малко възрастни все пак?

— Разбира се, че не — отговори му тя. Изглеждаше замаяна от щастие. — Освен това все още не съм си избрала рокля.

Трябваше да вземе рокля и за Дафни. Максин малко се притесняваше, че дъщеря й ще откаже да дойде на сватбата, затова не смяташе да я притиска.

След като направиха списъка същата вечер, двамата се съгласиха да поканят двеста човека на сватбата, от които вероятно щяха да дойдат около сто и петдесет, което им се стори нормална цифра, Максин заяви, че смята да покани и Блейк. Чарлс се сепна.

— Не можеш да каниш бившия си съпруг на сватбата! Ами ако и аз поканя бившата си жена?

— От теб зависи, а и аз няма да имам нищо против, ако наистина го искаш. Блейк все пак е част от семейството и децата много ще се натъжат, ако не присъства.

Чарлс изстена.

— Това е по-различно от представата ми за голямо семейство. — Знаеше си и бездруго, че се е озовал сред доста необичайни хора. Странно му беше да осъзнае, че ще се жени за бившата съпруга на Блейк Уилямс. Това наистина надхвърляше границите на търпението му.

— Прави каквото намериш за добре — отстъпи накрая той. — Имам чувството, че това е прекалено, но кой съм аз да ти казвам какво да правиш? Нищо и никакъв — просто младоженецът.

Беше раздразнен и не можеше да приеме, че бъдещата му жена се опасява за чувствата на бившия си съпруг, ако не го поканеха. Нямаше как да не се съгласи, освен ако не искаше да подеме нова битка и да накара доведените си деца да го намразят още повече.

— Нали няма той да те заведе до олтара? — разтревожи се Чарлс.

— Разбира се, че не, глупчо. Баща ми ще ме заведе!

Чарлс изглеждаше облекчен. За всеки мъж беше трудно да се съревновава с друг. Ако успехът се мереше в пари, то Блейк беше на върха на почетната стълбица. Но това не променяше факта, че е безотговорен, че винаги е бил такъв и че никога не беше до децата си. Беше забавно да си с Блейк и тя винаги го бе обичала. Но човекът, за когото искаше да се омъжи, несъмнено беше Чарлс.

Когато си тръгна по-късно същата вечер, той се наведе да я целуне. Бяха обсъдили повечето детайли.

— Лека нощ, мисис Уест — пожела й с нежен глас.

В този миг тя осъзна, че вероятно ще трябва да запази фамилията Уилямс заради работата си. Много сложно щеше да стане за пациентите й и за всичките й колеги, ако сменеше името си. Така че сигурно за пред хората щеше да е мисис Уест, но в работата си да е доктор Уилямс. Щеше да носи името на Блейк винаги. Някои неща нямаше как да се променят.