Даниел Стийл
Труден за обичане (17)

17.

Самолетът на Блейк излетя от Нюарк в четвъртък малко след осем вечерта. Максин се беше настанила удобно на луксозната седалка и обмисляше да използва една от двете спални, за да се наспи добре. Леглата бяха огромни и застлани с разкошни чаршафи, завивките бяха меки и топли и всичко това се допълваше от големите пухени възглавници. Единият от двамата стюарди на борда й донесе нещо за хапване, а не след дълго — лека вечеря от пушена сьомга и омлет, приготвена в самолета. Капитанът й съобщи данните за полета, който щеше да продължи седем часа и половина. Щяха да пристигнат в седем и трийсет сутринта местно време, а на летището щеше да я чака кола с шофьор, който да я откара до едно селце край Маракеш, в което Блейк и неколцина други спасители бяха направили лагер. Там се намираха и представители на Международния червен кръст, които работеха с пълна сила.

Максин благодари за информацията, изяде леката вечеря и си легна в девет. Знаеше, че трябва да си почине колкото се може по-добре, преди да стигне до Мароко, а в луксозния самолет на Блейк това се оказа лесноосъществимо. Всичко беше декорирано с вкус. Тапицериите бяха от бежово-син плат и кожа, на всяка седалка имаше одеяло от кашмир и мохер, а целият самолет беше застлан с дебели сини вълнени килими. Спалнята беше в бледожълто и Максин заспа още щом главата й докосна възглавницата. Спа непробудно шест часа като бебе и когато се събуди, полежа в леглото, мислейки си за Чарлс. Още бе разстроена от реакцията му, но знаеше, че решението й да замине за Мароко е правилно.

Среса си косата и си изми зъбите, след което си нахлузи кубинките. От доста време не ги беше обувала. Извади ги от едно кътче в гардероба, в което бе прибрала дрехи, подходящи за ситуации като тази. В багажа си носеше само най-необходимото и подозираше, че през следващите няколко дни щеше да й се наложи да спи с дрехите на гърба си. Всъщност беше превъзбудена от онова, което й предстоеше да прави. Надяваше се от труда й да има полза.

Излезе от спалнята свежа и отпочинала. Стюардът й поднесе закуската — пресни кроасани и сладки курабийки, кисело мляко и кошница свежи плодове. Чете малко, след като се нахрани и самолетът започна да се снишава. Преди да слезе, закачи на ревера си значката с кадуцея,^[1] която да я отличи като лекар на мястото на трагедията.

Когато се приземиха, Максин бе готова да запретне ръкави. Косата й беше прибрана в стегната плитка, а под дебелия пуловер носеше стара кафява риза за сафари. Освен това си бе приготвила няколко тениски и едно по-плътно яке. Джак беше проверил какво е времето в Мароко по интернет, преди майка му да си приготви багажа. Носеше и манерка с минерална вода „Евиан“, която беше заредила, преди да слезе от самолета. От колана й висяха чифт работни ръкавици, а в джобовете си носеше хирургически маски и гумени ръкавици. На гърба си имаше малка раница с чисто бельо, в случай че има къде да се изкъпе. Беше си приготвила и някои лекарства, ако се разболее. С една дума — пълно бойно снаряжение.

Както Блейк й беше обещал, на летището я очакваше джип с шофьор. Хирургическите маски бяха в случай, че зловонието на разлагащите се тела беше трудно поносимо или пък имаше опасност от инфекции. Имаше и мокри кърпички. Беше се постарала да помисли за всичко, преди да тръгне. Отиването на подобни места винаги наподобяваше военна операция, и то в условията на пълен хаос. Максин не носеше никакви бижута, освен часовника си. Годежният й пръстен от Чарлс седеше прибран в чекмеджето й в Ню Йорк. Когато се качи в джипа, гореше от желание да се заеме за работа. Потеглиха към Имлил. Познанията й по френски бяха съвсем елементарни, но докато пътуваха, успя да поговори с шофьора. Той й разказа, че са загинали много хора, хиляди, а имало и много ранени. Човекът говореше за лежащи по улицата все още непогребани тела, което за Максин означаваше болести и епидемии в непосредствено бъдеще. На човек не му трябваше да е завършил медицина, за да се досети за опасностите.

Пътят от Маракеш до Имлил продължи три часа. Трябваха им два часа, за да стигнат до селцето Асни в Атласките планини, а после още час се придвижваха по разбитите пътища към Имлил. В този район беше по-хладно, отколкото в Маракеш, и околностите тънеха в зеленина. Минаваха покрай селца с кирпичени къщурки. Наоколо пасяха кози и овце, край пътя се разхождаха кокошки, мъже се придвижваха, възседнали мулета, а жени и деца носеха наръчи дърва на главите си. По целия път от Асни до Имлил се забелязваха следи от земетресението — порутени колиби, на места пътищата бяха напълно разбити. Камиони с отворени каросерии превозваха хората.

Щом наближиха Имлил, Максин видя разрушените кирпичени къщи, където спасители претърсваха из руините, често пъти с голи ръце, тъй като явно имаше недостиг на техника. Разплакани хора ровеха из отломките, търсейки любимите си хора или просто някой оцелял, и Максин почувства, че й нейните очи се навлажняват. Трудно беше човек да не им съчувства, знаейки, че издирват своите съпрузи, деца, братя, сестри или родители. Това й даде ясна представа с какво ще се сблъска, когато накрая стигне при Блейк.

Щом се озоваха в покрайнините на Имлил, Максин видя служители от Международния червен кръст и мароканския Червен полумесец, които помагаха на пострадалите край срутените кирпичени колиби. Изглеждаше, че почти няма останала здрава постройка и стотици хора блуждаеха безцелно из улиците. Мулета и разнообразен добитък се разхождаха свободно и често пречеха на уличното движение. Изминаха бавно последните километри до Имлил. Имаше пожарникари и войници навсякъде. Всички възможни спасителни отряди бяха вдигнати на крак от мароканското правителство, имаше и спасители от други страни, а във въздуха бръмчаха хеликоптери. Гледката й напомняше на други сполетени от бедствия места, където беше работила.

Много от селищата нямаха ток и вода дори и в най-добрите си времена, условията бяха тежки, особено нагоре в планините край Имлил. Шофьорът й обясняваше за особеностите на района, докато се промъкваха между хора и скитащ по пътищата добитък. Разказа й, че хората от Икис, Тачедирт и Сиди Шамхаруш в планините, са слезли до Имлил, за да търсят помощ. Имлил беше портата към Централен Атлас, а над него се възвисяваше най-високият връх в Африка, Джебел Тубкал, който се издигаше на повече от четири хиляди метра в небето. Максин виждаше планинските върхове, покрити със сняг дори в разгара на лятото. Населението в района се състоеше от мюсюлмани и бербери. Говореха арабски и берберски диалекти и само някои от тях — френски. По телефона Блейк й беше обяснил, че разговаря с хората в селото на френски и с помощта на преводачи. Още никой не беше стигнал до мястото, където се намираше бившият й съпруг, с изключение на няколко представители на Червения кръст, които говореха английски. Френският му обаче беше доста добър след толкова години, прекарани в пътешествия.

Шофьорът й бе обяснил, че над Имлил, на около двайсетина минути път, се намира Казба ду Тубкал, бившият летен дворец на губернатора. Нямало как да се стигне дотам, освен с помощта на муле. С мулета пренасяли и ранените от околните села.

Мъжете, които видяха, носеха джелаби — дълги роби с качулки, типични за берберите. Всички изглеждаха уморени от язденето на мулета, безсънието и измъкване на хора изпод останките на домовете им. Щом доближиха Имлил, Максин видя, че дори сградите от бетонни блокове са разрушени от земетресението. Нищо не беше останало. Палатките на Червения кръст бяха превърнати в полеви болници и убежища за безчетните бегълци. Обикновените кирпичени къщи бяха сринати със земята. Бетонните сгради обаче не бяха устояли повече от калните колиби. Дивите цветя, осеяли пътя, рязко контрастираха с опустошението, което Максин виждаше навсякъде около себе си.

Шофьорът я осведоми, че от седалището на Организацията на обединените нации в Женева също са изпратили екип, който да оцени размерите на бедствието и да съветва хората от Червения кръст и многобройните международни спасителни екипи, които бяха на място. Максин беше работила с ООН на няколко пъти и предположи, че ако ще работи по-продължително с някоя международна организация, то вероятно ще е тази. Най-голямото им притеснение беше маларията, която по принцип си беше обичайна за района, но в момента се разпространяваше усилено сред отломките, пренасяна от комари. Холерата и тифът също дебнеха отвсякъде заради замърсяването. Телата на мъртвите бяха погребвани набързо в съответствие с местните традиции, но големият брой все още непогребани трупове увеличаваше опасността от епидемии.

Дори на Максин й изглеждаше малко страшно, като виждаше колко работа предстои и колко малко време има, за да даде напътствия на Блейк. Разполагаше с точно два дни и половина, за да направи всичко по силите си. Тутакси съжали, че й е невъзможно да остане тук седмици наред, но нямаше как. Имаше своите задължения и отговорности, а и собствените й деца я чакаха да се завърне в Ню Йорк. Освен това не искаше да изнервя Чарлс допълнително. Беше наясно, че спасителните екипи и международните организации ще работят тук месеци наред. Чудеше се дали и Блейк ще последва примера им.

Щом най-сетне се озоваха в Имлил, Максин видя още разрушени домове, преобърнати камиони, пукнатини в земята и хора, оплакващи своите мъртви. Положението се влоши чувствително с приближаването към селището, в което Блейк беше казал, че ще я чака. Той работеше край една от палатките на Червения кръст. Докато караха бавно покрай палатките на спасителите, Максин долавяше отвратителната миризма на смърт, с която се беше сблъсквала и друг път при подобни ситуации и никога нямаше да я забрави. Извади хирургическа маска от чантата си и я сложи. По-зле беше, отколкото бе очаквала, и не можеше да не се възхити на Блейк, че е там. Знаеше добре, че цялото преживяване за него най-вероятно е шок.

Джипът я докара до централната част на Имлил, пълна с разрушени къщи, отломки и изпочупени стъкла. По земята лежаха тела, някои — покрити, други — не, а около тях обикаляха хора, все още в шок. Имаше деца, които плачеха и носеха още по-малки деца и дори бебета, и Максин забеляза два камиона на Червенея кръст, откъдето раздаваха храна и чай. Наблизо имаше медицинска палатка с огромен червен кръст, изрисуван отгоре й, покрай която бяха издигнати няколко по-малки палатки. Шофьорът спря до една от тях, след което последва Максин, която се запъти към нея. Децата наоколо, със сплъстени коси и мръсни лица, се втренчиха в нея. Повечето бяха боси, а някои нямаха и дрехи, тъй като бяха побягнали навън през нощта. За щастие времето беше топло, така че тя свали пуловера си и го върза около кръста си. Докато вървеше към палатката, отвсякъде долавяше вонята на разложение, урина и фекалии. Само един-единствен човек познаваше на това място и скоро го откри да си говори на френски с някакво момиченце. Блейк беше научил езика основно в нощните клубове на Сен Тропе, докато бе флиртувал, но явно, че сега му вършеше работа. Усмихна му се в мига, в който го видя. След няколко мига вече бе до него и когато я погледна, в очите му имаше сълзи. Привърши разговора си с детето, насочи го към останалите, за които се грижеше доброволец от Червения кръст, изправи се и я прегърна. Тя едва го чуваше какво й говори заради шума от булдозерите наоколо, които той беше докарал от Германия. С тяхна помощ в момента спасителните екипи продължаваха да вадят хора.

— Благодаря ти, че дойде! — възкликна Блейк. Приличаше на удавник, видял спасителна лодка. — Толкова е ужасно! До момента тук има над четири хиляди осиротели деца. Сигурно броят им ще нараства.

Повече от седем хиляди деца бяха намерили смъртта си и може би два пъти повече възрастни. Нямаше семейство, което да не е пострадало и да не е загубило близък човек. Блейк обясни, че в съседното селище нагоре в планината било дори още по-зле. Последните пет дни беше прекарал именно там. Почти нямаше оцелели, а тези, които бяха намерили, бяха докарани тук. Превозвали най-възрастните и тежко ранените към болниците в Маракеш.

— Много зле изглежда — съгласи се Максин.

Блейк кимна и задържа ръката й в своята, след което я разведе из лагера. Навсякъде срещаха плачещи деца, а почти всеки доброволец държеше бебе.

— Какво ще стане с тях? — запита тя. — Има ли някакъв официален ред?

Знаеше, че трябва да се изчака потвърждение за смъртта на родителите, след което да се докаже невъзможността да бъдат открити други членове на семейството. Дотогава обаче щеше да цари пълен хаос.

— Правителството, Червеният кръст и мароканският Червен полумесец работят по въпроса, но все още хаосът е голям. Хората твърдят, че спасителните работи са само на думи. Не съм запознат с всичко. Съсредоточил съм се върху децата.

Още веднъж на Максин й се стори твърде странно. Блейк винаги бе прекарвал времето си в забавления, но поне инстинктите му бяха съхранени и сърцето му си беше на място.

През следващите два часа обикаля с него из лагера, като говореше с хората на най-добрия френски, който успя да докара. Предложи услугите си в медицинската палатка и се представи на главния хирург, като му обясни, че е психиатър, специалист по психични травми. Човекът я заведе да разговаря с няколко жени и с един старец. Една от жените била бременна с близнаци и ги загубила, когато къщата се срутила отгоре й, а съпругът й беше загинал. Успял някак да спаси живота й, но изгубил своя, обясни оцелялата. Имаше още три деца, но никой не бе успял да ги открие. Десетки бяха случаите като този. Едно красиво момиченце беше загубило и двете си ръчички. Плачеше жално за майка си. Максин постоя до него, като го галеше по косата, докато Блейк се извърна настрани, за да не видят сълзите му.

Слънцето почти беше залязло, когато двамата спряха до един камион на Червения кръст и изпиха по чаша ментов чай. Тогава се понесе мистичния зов на молитвата, която имамът редеше в джамията. Звукът беше незабравим. Максин беше обещала да се върне в медицинската палатка по-късно вечерта, за да състави план за помощ на жертвите, който включваше почти всички наоколо, включително и работниците. Хората от спасителните екипи бяха наблюдавали ужасни трагедии. Максин поговори с няколко доброволци от Червения кръст и установи, че всеки се нуждае поне от елементарна терапия, защото в момента нямаше начин да се проведе по-сложна форма на лечение. Единственото, което човек можеше да направи, бе да разпитва хората един по един, а двамата с Блейк не бяха сядали от часове. Тъкмо отпиваха от чая, когато тя се сети за Арабела и го попита за нея и дали все още е в живота му. Той кимна и се усмихна.

— Имаше поръчка и не можа да дойде на това пътуване. Радвам се, че не е тук. Гнуслива е. Припада, ако някой се одраска дори. Това не е за нея. Сега е в къщата ми в Лондон.

Преди няколко месеца Арабела официално се беше преместила при него, което всъщност му се случваше за пръв път. Обикновено жените се задържаха в компанията му съвсем за кратко, след което изчезваха от живота му. Само че седем месеца по-късно Арабела още беше с него. Максин беше впечатлена.

— Ще успее ли да те задържи? — запита го тя с широка усмивка, докато довършваше чая си.

— Може би — стеснително отвърна той. — Каквото и да значи това. Нямам твоя кураж, Макс. Не ми трябва да се женя. — Смяташе това за много смела постъпка, но се радваше за нея, стига това наистина да беше нещото, което искаше да направи. — Между другото, искам да организирам вечеря във ваша чест с Чарлс в Саутхемптън преди сватбата. Чувствам, че поне това ти дължа.

— Нищо не ми дължиш — внимателно отговори тя и хирургическата маска увисна на врата й.

Вонята беше ужасна, но иначе нямаше как да си пие чая. Беше дала маска и на Блейк, а също й латексови хирургически ръкавици. Не искаше той да се поболее, което можеше много лесно да стане на място като това. Войниците продължаваха да вадят тела, а роднините на жертвите оплакваха загиналите. Мрачните пронизителни звуци милостиво бяха заглушавани от работещите наоколо булдозери.

— Искам да го направя заради теб. А и ще е забавно. Децата успокоиха ли се най-сетне?

— Не — призна тя, — но ще го направят. Чарлс е чудесен човек. Просто не е свикнал с деца.

Разказа на Блейк за първата им среща и той искрено се смя.

— Аз бих избягал презглава — призна той. — А при това са мои деца.

— Изненадана съм, че той не избяга.

Максин също се усмихна. Не му беше казала колко бе побеснял Чарлс, когато узна, че ще заминава за Мароко. На Блейк не му трябваше да знае това, а и не искаше да го притеснява. И той като Дафни би могъл да реши, че Чарлс е отвратителен. Трябваше да пази чувствата и на двамата. Заслужаваха го посвоему.

След това се върна в медицинската палатка, за да се опита да помогне в съставянето на плана. Поговори с някои парамедици и им обясни за какви признаци на сериозна психична травма трябва да следят, но това бе все едно да се опитва да изгребе морето с лъжичка.

Почти цялата нощ будува с Блейк. От дни това беше обичайният му начин на живот. Накрая заспаха в джипа, който я беше докарал тук, облегнати един върху друг като кученца. Максин дори не посмя да си помисли за реакцията на Чарлс, ако ги видеше така. Това, което ставаше тук, всъщност изобщо не му влизаше в работата. Сега й предстояха далеч по-важни неща за вършене.

По-голямата част от съботата прекараха с децата. Максин говори с толкова от тях, с колкото успя. Понякога само ги гушкаше, особено най-малките. Много деца се разболяваха и тя знаеше, че някои можеше и да умрат. Поне дузина бяха в медицинската палатка при доброволците. Когато двамата с Блейк спряха, вече се бе стъмнило.

— Какво изобщо мога да направя?

Блейк изглеждаше толкова безпомощен, колкото се и чувстваше. Максин беше по-свикнала от него, но и тя беше разстроена. Хората тук силно се нуждаеха от помощ, а тя беше толкова недостатъчна.

— Честно ли? Не много. Правиш повече, отколкото можеш.

Максин знаеше, че Блейк подпомага с пари и техника спасителните екипи, но вече вадеха само мъртъвци, не попадаха на оцелели.

— Искам да взема някои от децата у дома — меко каза той.

Реакцията му беше напълно нормална. И други щяха да реагират така при подобни обстоятелства. Само че тя беше наясно, че осиновяването на сирачета не става толкова лесно, колко Блейк си мислеше.

— Всички искаме — отговори му тя. — Но просто не можеш да ги заведеш всичките в дома си.

Правителството щеше да осигури временни сиропиталища, евентуално да подпомогне осиновяването на децата вътре в страната, а някои биха могли да намерят пътя си посредством международни агенции за осиновяване. Само че едва ли щяха да са много. Такива деца обикновено оставаха в собствените си страни и при собствената си култура. А и повечето тук бяха мюсюлмани. Трябваше сами да се погрижат.

— Най-трудната част е да продължиш напред. В известна степен ти си направил всичко, което си могъл съобразно възможностите си, и сега трябва да се прибереш вкъщи. Те остават тук.

Прозвуча рязко, но знаеше, че в повечето случаи това е истина.

— Така мисля и аз — тъжно каза Блейк. — Не мога да го направя. Но се чувствам така, сякаш дължа нещо тук. Не мога просто да ремонтирам хубавата си къща и да се мотая насам-натам с разни богаташи. Чувствам, че като човек дължа нещо повече от това. Просто не можеш само да вземаш от живота.

Откритието беше ново за него.

— А защо не им помогнеш тук, на място, вместо да ги водиш със себе си вкъщи? Иначе може да прекараш цяла вечност в борба с бюрокрацията.

Блейк я изгледа така, сякаш го бе осенила гениална идея.

— Ами ако превърна къщата си тук в сиропиталище? Мога да ги подслоня, да ги издържам и дори да ги обучавам. Дворецът в Маракеш може да побере евентуално около стотина деца, стига да го преустроя. Освен това последното, от което се нуждая, е още една къща. Не знам защо не се сетих за това по-рано.

Блейк се усмихна широко, а очите на Максин се насълзиха.

— Сериозно ли говориш? — изуми се тя.

Но планът му би могъл да проработи. Блейк никога дотогава не беше правил подобно нещо. Проектът му беше изключително самоотвержен и прекрасен, а освен това и напълно осъществим, ако на истини се захванеше с изпълнението му. Максин беше сигурна, че може да превърне двореца в сиропиталище, да го финансира, да наеме персонал и за в бъдеще да промени живота на стотици осиротели деца. За всяко от тях това щеше да е чудо и всъщност би било далеч по-смислено от идеята му за осиновяване. Ако преустроеше къщата правилно и финансираше проекта, би могъл да помогне на много, много повече деца.

— Напълно сериозно — увери я Блейк и я погледна в очите.

Максин се сепна от това, което видя в погледа му. Бившият й съпруг наистина беше пораснал. Най-сетне се беше превърнал във възрастен човек. Нямаше следа нито от Питър Пан, нито от нехранимайкото.

— Идеята ти е фантастична — заяви Максин, изпълнена с възхищение.

Блейк изглеждаше въодушевен и тя забеляза в очите му блясък, какъвто не беше виждала преди. Изключително много се гордееше с него.

— Ще ми помогнеш ли да ги обявим за жертви на психологическа травма? Ще бъдат обект на твоите изследвания. Искам да им предложа всякаква помощ, която мога да си позволя. Психиатрична, медицинска, образователни възможности.

— Разбира се — отзова се тя с готовност.

Проектът му беше възхитителен. Беше прекалено развълнувана, за да може да го изрази с думи. Щеше да отнеме време и неколкократни посещения, за да му помогне в правилното оценяване на ситуацията.

Отново спаха в джипа, а на следващия ден продължиха обиколката из лагера. Децата, които видяха, бяха прекрасни и в такава тежка нужда, че правеха още по-трогателна идеята му да превърне двореца си в сиропиталище. Много работа предстоеше през идните месеци. Още същия ден Блейк се обади на архитекта си и се зае да организира срещи с представители на правителството, за да изпълни плана си.

Максин прекара последните си часове в лагера в медицинската палатка. Имаше чувството, че бе направила твърде малко по време на престоя си, но това беше нормално при подобни ситуации. В края на деня Блейк я изпрати до джипа. Изглеждаше изтощен. Твърде много проблеми имаше на главата си.

— Кога се връщаш? — попита го Максин загрижено.

— Не знам. Когато повече няма да имат нужда от мен. Няколко седмици, месец. Сега ми предстои да организирам толкова неща!

Още дълго време хората щяха да се нуждаят от помощ, но най-лошото вече щеше да е минало и той би могъл да се завърне у дома си в Лондон, където Арабела го очакваше с нетърпение. Беше толкова зает, че почти не му бе оставало време да й се обажда, но тя го обичаше и го разбираше. Каза му, че намира нещата, които прави, за чудесни, че е нейният герой и че се гордее с него. Максин се чувстваше по същия начин. Усилията и плановете му да превърне двореца си в Маракеш в сиропиталище я бяха впечатлили неимоверно.

— Да не забравиш, че съм ти заел яхтата за две седмици през юли — напомни й Блейк.

И двамата се почувстваха странно, че говорят за това. Ваканция на суперяхта беше възможно най-неподходящата тема за разговор в момента. Все пак Максин отново му благодари. Тя бе настояла пред Чарлс, че това е част от техните традиции и че децата щяха да се разочароват, ако не отидеха. Освен това той вече беше част от семейството. Максин ясно бе заявила, че не смята тепърва да променя навиците на семейството си. Беше прекалено рано, а и нямаше място за всички в къщата му във Върмонт.

— И да не забравиш вечерята след репетицията за сватбата. Ще кажа на секретарката си да се свърже с твоята. Искам да направя нещо незабравимо за двама ви с Чарлс.

Максин се трогна, задето Блейк мисли за тези неща, особено сега. Освен това очакваше с нетърпение да се запознае с възхитителната Арабела. Беше напълно сигурна, че жената е далеч по-привлекателна, отколкото Дафни бе склонна да признае.

Преди да тръгне, прегърна Блейк и му благодари, че е организирал пътуването й.

— Шегуваш ли се? Благодаря ти, че измина целия този път, за да прекараш три дни тук с мен.

— Това, което вършиш, е забележително, Блейк — похвали го тя. — Толкова съм горда с теб, а също и децата. Нямам търпение да им разкажа какво точно правиш.

— Не им казвай още. Искам първо всичко да е готово, а имам много работа за вършене, преди това да стане.

Работата, която предстоеше, наистина беше много. Трябваше да се координират едновременно плановете за преустройването на двореца в сиропиталище и да се търсят хора, които да го ръководят. Усилията щяха да бъдат големи.

— Пази се и гледай да не се разболееш — напомни му тя. — Внимавай.

Скоро щяха да започнат епидемии от малария, холера и тиф.

— Ще се пазя. Обичам те, Макс. И ти се пази и целуни децата от мен.

— Разбира се. И аз те обичам — отвърна му тя.

Прегърнаха се за последно, след което тя потегли с джипа, а той й маха, докато се скри от погледа му.

Вече се беше стъмнило, когато се качи на самолета. Екипажът я очакваше и й бяха приготвили вечеря. Но тя дори не успя да я докосне след всичко видяно. Поседя дълго време, взряна в нощта. На небето се виждаше ярката луна, а небето беше осеяно със звезди. Всичко, което бе преживяла през изминалите три дни, й се струваше невероятно. Мисли дълго за Блейк, за нещата, които правеше, и накрая заспа на седалката, докато летяха към Ню Йорк. Събуди се чак когато се приземиха в Нюарк в пет сутринта. Дните, прекарани в Мароко, все повече и повече й изглеждаха като сън.