Даниел Стийл
Труден за обичане (6)

6.

Максин нямаше настроение да излиза с Блейк и децата в петъчната вечер. Той й се обади следобеда и тя му обясни какво се бе случило предишната нощ. Блейк изрази съчувствие и я похвали за усърдието й. В този момент обаче тя не смяташе, че заслужава похвали. Бившият й съпруг я уведоми, че смята да изведе децата на пазар следобед и я покани да се присъедини към тях. Обеща й да се забавляват, но тя отказа и той разбра, че е сломена. Всъщност бе възнамерявал да заведе децата да купят коледни подаръци за майка си, като „Тифани“ и „Картие“ бяха в списъка му, но не го спомена. Вместо това я покани да се присъедини към тях на вечеря, но тя и това отказа. Блейк се натъжи, като разбра колко зле се чувства Максин заради загубата на пациентката си и каза на децата да бъдат много мили с майка си, когато им даде телефона да си поговорят.

Първо поговори със Сам. Детето беше щастливо и си прекарваше добре. Когато малкият я помоли да отиде при тях, тя му обясни колко е уморена. Иначе с Блейк им било забавно. Баща им ги завел в любимия им „Клуб 21“, за да хапнат, а по-късно ги разходил с хеликоптер, което децата много обичаха. Максин обеща да мине да ги види на следващия ден и когато затвори, се почувства много по-добре.

След това звънна на Телма Уошингтън и й разказа как са се развили събитията. Приятелката й не беше изненадана. Максин й благодари за помощта, след което се обади на семейство Андерсън. Съвсем разбираемо, те се чувстваха ужасно и все още бяха в шок. Предстоеше им да организират погребението, да звънят на приятели, на близките си и да свършат всички други кошмарни неща, съпровождащи едно погребение. Максин отново им каза колко съжалява, а те й благодариха за помощта. Но макар да знаеше, че е направила всичко възможно, изпитваше чувство на поражение и невъзвратима загуба.

Докато се обличаше, за да излезе на разходка, Блейк й се обади отново. Проверяваше я, за да е сигурен, че е добре. Скри от нея, че с децата й бяха купили прекрасна гривна със сапфири.

Максин го увери, че е добре. Обаждането му я трогна. Макар и несериозен, той винаги беше състрадателен и тактичен.

— Да ти призная, не знам как го правиш. Ако се занимавам с това, ще трябва накрая да ме пратят в лудница.

Знаеше, че Максин винаги приема много тежко смъртта на своите пациенти, но поради естеството на работата й, това бе неизбежно.

— Тежко ми е — призна тя, — но понякога се случва. Много ми е мъчно за родителите. Тя им беше единствено дете. Ако нещо подобно се случи с някое от нашите деца, ще умра!

Твърде често се беше сблъсквала с мъката, предизвикана от загубата на дете. Това беше нейният най-голям страх, единственото, за което се молеше никога да не се случва.

— Да, ужасно е.

Блейк се притесняваше за нея. Без значение колко добре се справяше бившата му съпруга, той беше наясно, че животът, който води, никак не е лек, и то отчасти благодарение на него. Искаше му се да направи за нея каквото му бе по силите. Само че нямаше много за правене, още повече че ставаше въпрос за нейна пациентка, а не за някое от децата им.

— Мисля, че имам нужда от почивен ден — с въздишка отговори тя. — Утре ще мина да ви видя. — Тази вечер той се канеше да заведе децата на премиерата на някаква пиеса, а за следващата бе предвидил да отидат на вечеря. — Освен ако не предпочиташ да си сам с тях.

— Обичам да си с нас — каза той с усмивка, въпреки че и на него му беше приятно да е насаме с децата.

Винаги успяваше да им измисли нещо забавно. За утрешния ден бе намислил да ги води на кънки.

Днес, когато децата бяха заети и бяха с баща си, тя предпочиташе да остане сама. Блейк й предложи да му се обади, ако промени решението си и тя обеща. Хубаво беше, когато той беше в града. Позволяваше й да си отдъхне и да се разтовари.

Максин излезе да се поразходи в парка, след което се прибра вкъщи, където прекара целия следобед, а за вечеря си приготви супа.

Сам й се обади, преди да тръгнат за представлението.

— Забавлявайте се тази вечер, а утре ще дойда, за да покараме кънки заедно — обеща му тя.

С нетърпение очакваше утрешния ден и вече се чувстваше по-добре, макар да й се свиваше сърцето всеки път щом се сетеше за семейство Андерсън и огромната им загуба. Ядеше супата си в кухнята и си мислеше за горките хора, когато Зелда се върна.

— Всичко наред ли е? — изгледа я тя разтревожено.

— Да, добре съм. Благодаря, Зели.

— Изглеждаш сякаш някой е умрял.

— Всъщност един от пациентите ми почина. Беше на петнайсет години. Голяма трагедия.

— Мразя работата ти — процеди Зелда. — Депресира ме. Изобщо не знам как успяваш да се справиш. Не можа ли да си избереш нещо по-весело, например да израждаш деца?

При тези думи Максин се усмихна.

— Харесва ми работата ми и всъщност повечето пъти успявам да им спася живота.

— Е, все пак има нещо хубаво — призна бавачката и седна до нея на кухненската маса. Максин изглеждаше като човек, който има нужда от компания. Все пак Зелда я познаваше добре и знаеше кога да й говори й кога не. — Как се справят децата при баща си?

— Добре са. Завел ги е на разходка с хеликоптер, на пазар, на обяд и на вечеря, а сега са на премиерата на някаква пиеса.

— Прилича повече на Дядо Коледа, отколкото на баща — отбеляза бавачката и Максин, която точно привършваше супата си, кимна в съгласие.

— Така и трябва, за да навакса времето, през което не е с тях.

— Не може да компенсира пропуските си с едно возене с хеликоптер — не отстъпваше Зелда.

— Това е най-доброто, което би могъл да стори. Не му е дадено да седи на едно място, независимо за кого го прави. Беше си такъв и преди да натрупа парите. Само че се самозабрави, откакто се сдоби със сродства да задоволява капризите си. Винаги е имало мъже като него. Едно време са ставали морски капитани, авантюристи, изследователи. Сигурно и Христофор Колумб е оставил у дома си една сюрия деца. Просто някои мъже не са създадени да си стоят у дома и да бъдат нормални съпрузи и бащи.

— И баща ми беше донякъде такъв — призна бавачката. — Напусна мама, когато бях на три. Постъпи в търговския флот и изчезна. След години мама разбра, че си е намерил друга съпруга и има четири деца в Сан Франциско. Изобщо не му беше минало през ума да поиска развод или поне да й пише. Просто един ден си взе шапката и напусна нея, брат ми и мен.

— Видя ли го изобщо след това някой ден? — заинтригува се Максин.

Досега Зелда не беше споделяла нищо за тази част от миналото си. Беше доста потайна по отношение на личния си живот и никога не ровеше в тайните на другите.

— Не, почина, преди да успея. Имам предвид да напусна Калифорния и да го потърся. Брат ми обаче успя. Не беше особено впечатлен. Майка ни умря с разбито сърце. Пиеше до смърт. Бях само на петнайсет. Отидох да живея при леля, но когато станах на осемнайсет, почина и тя. Оттогава работя като бавачка.

Това обясняваше защо беше намерила призванието си, работейки в семейна среда. Там намираше стабилността и любовта, от които бе лишена, докато расте. Максин знаеше, че брат й бе загинал в катастрофа с мотор преди няколко години. Зелда беше съвсем сама на този свят. Имаше само семейството, за което работеше, и няколко бавачки, с които беше приятелка от години.

— А срещнала ли си се някога с доведените си братя и сестри? — внимателно попита Максин.

— Не. Донякъде си мисля, че майка ми умря заради тях. Никога не съм искала да ги видя.

Максин знаеше, че преди тях Зелда бе работила в друго семейство цели девет години, докато децата не ги бяха приели в колеж. Понякога се чудеше дали съжалява, че няма собствени деца, но не се осмеляваше да я попита.

Седяха на кухненската маса и си говориха, докато Максин приключи с вечерята си, след което се прибраха по стаите си. Зелда твърде рядко излизаше вечер, дори през почивните дни. Максин също беше домошарка. Легна си рано. Все още не можеше да забрави пациентката, която бе загубила сутринта, и съсипаните й родители. Изпита облекчение, когато успя да изтласка кошмарните мисли от ума си и заспа.

Когато се събуди на следващата сутрин, се чувстваше по-добре, макар все още да бе малко потисната. Срещна се с Блейк и с децата в „Рокфелер Център“ и заедно отидоха да карат кънки. След това пиха горещ шоколад в ресторанта край пързалката и се върнаха в апартамента на бившия й съпруг. Децата се отправиха директно към стаята за домашно кино, за да гледат някакъв филм преди вечеря. Държаха се така, сякаш си бяха у дома. Винаги успяваха да се приспособят бързо, щом баща им се появеше. Дафни се беше обадила на две свои приятелки да й дойдат на гости. Обичаше да се хвали с великолепния апартамент на красивия си баща.

Максин и Блейк си побъбриха непринудено няколко минути, след което отидоха при децата. Филмът, който се въртеше, още не бе излязъл по големите екрани. Блейк имаше познати навсякъде, радваше се ни привилегии, с каквито малцина други разполагаха, и приемаше това за напълно нормално. Сподели с Максин, че от Ню Йорк смята да замине за Лондон. Щял да ходи с приятели на рок концерт. Познавал се със звездите, които щели да пеят. Понякога Максин се чудеше дали е останала някоя известна личност по света, която бившият й съпруг да не познава лично. На няколко пъти беше запознавал децата с актьори и рок звезди, а навсякъде, където отидеше, можеше да разчита, че ще го поканят зад кулисите.

Щом филмът свърши, Блейк ги заведе на вечеря. Беше направил резервация в някакъв суши ресторант, отворен преди няколко седмици, и в момента беше най-хитовото и модерно място в града. Максин не беше го чувала, но Дафни знаеше всичко за него. Щом пристигнаха, получиха ВИП обслужване. Преведоха ги през целия ресторант и ги настаниха в закътано сепаре. Вечерята беше страхотна и всички прекараха великолепно. След това оставиха Максин, а Блейк и децата се прибраха в апартамента му. На следващия ден той щеше да ги върне на майка им в пет следобед, точно преди да отпътува.

Както винаги когато беше сама, Максин прекарваше деня в работа. Още пишеше статия на компютъра си, когато те се прибраха у дома. Блейк не се качи, защото бързаше за летището, но децата място не можеха да си намерят заради натрупаните впечатления. Сам нямаше търпение да сподели с нея какво се бе случвало.

— Ще ни води в Аспен за Нова година! — възторжено обяви той. — Каза, че всеки може да си вземе приятел. Може ли вместо това да взема теб, мамо?

Максин се усмихна на предложението.

— Не мисля, скъпи. Татко може да иска да си доведе приятелка и ще се получи неудобно.

— Ама той казва, че в момента си няма гадже — възрази Сам, изпълнен с разочарование от отказа на майка си.

— Но дотогава може да си намери.

На Блейк никога не му отнемаше особено дълго време, за да си хване ново гадже. Жените падаха в ръцете му като зрели плодове.

— Но ако не си намери? — настоя Сам.

— Тогава вече ще говорим.

Харесваше й да вечеря с Блейк, когато идваше в града, и обичаше да ходи на ски с него и с децата. Само че ваканциите с бившия й съпруг й идваха малко в повече, отколкото й се искаше, а явно и за него беше така. Всяка година когато й заемаше яхтата за лятото, него го нямаше.

Децата й разказаха въодушевено за всички неща, които бяха видели и направили през изминалите три дни. Не бяха тъжни, както обикновено, когато баща им напускаше града, защото този път знаеха, че само след месец ще се видят в Аспен. Максин се радваше, че е съставил план и се надяваше, че няма да ги разочарова, ако му изникне нещо по-добро или се разсее и забрави обещанието си. На децата им харесваше да бъдат с него в Аспен или където и да било другаде. Блейк правеше всичко възможно, за да им осигурява забави и приключения.

По време на вечерята Дафни обяви, че баща й бил разрешил да използва апартамента му винаги, когато не е в града, и Максин се изненада от предложението. Никога преди не беше казвал подобно нещо и тя се зачуди дали дъщеря им не го бе разбрала погрешно.

— Каза ми, че мога да си каня приятели и да гледаме филми в стаята за домашно кино — заяви тя гордо.

— Може би за рожден ден или при друг специален повод — предпазливо подхвърли майка й. — Не мисля, че трябва да ходиш често там.

Никак не й хареса идеята група тринайсетгодишни да се размотават из апартамента на Блейк. На нея самата й беше неудобно да ходи там, когато той не бе в града. Такъв проблем никога не беше възниквал досега. Дафни видимо се подразни от отговора й.

— Той е мой баща и ми каза, че мога да ходя там. Нали апартаментът е негов! — сопна се тя и гневно изгледа майка си.

— Така е. Но не мисля, че трябва да ходиш там, докато него го няма.

Какво ли не би могло да се случи там, когато децата са без надзор! Изпита тревога, задето Блейк бе проявил такова лекомислие. Хрумването му внезапно я накара да осъзнае, че да се грижиш за тийнейджъри с баща като него, би могло да се превърне в истински проблем. До момента не беше се замисляла по този въпрос. Засега проблеми още нямаше, но биха могли да възникнат. Колкото до Дафни, тя изглеждаше готова да се бори за предложената й привилегия.

— Ще поговоря с него — заяви Максин и Дафни нацупено се отправи към стаята си.

Максин наистина смяташе да поговори с Блейк, за да го предупреди да не се оставя да бъде манипулиран от децата и да не предизвиква проблеми, предоставяйки им повече свобода, отколкото бе здравословно за тийнейджъри. Надяваше се да прояви желание да й сътрудничи. Ако ли не, то следващите няколко години щяха да бъдат истински кошмар. Само мисълта за нещата, които биха могли да се случат, я караше да потръпва. Определено смяташе да проведе разговор с него и със сигурност на Дафни нямаше да й се хареса. Както винаги Максин беше тази, която трябваше да прояви твърдост.

Същата вечер довърши статията си. Децата бяха по стаите си и гледаха телевизия. Бяха уморени от непрекъснатата тридневна възбуда, която бяха преживели с баща си. Да бъдат с него, беше все едно да са с „Летящите Валенда“^[1], всички едновременно възкачени на най-високото въже. Винаги отнемаше време да се успокоят.

На другата сутрин по време на закуската цареше хаос. Всички се събудиха късно. Джак разсипа зърнената си закуска по цялата маса, Дафни не можа да открие телефона си и отказа да тръгне за училище, а Сам избухна в сълзи, когато установи, че е забравил любимите си обувки в апартамента на баща си. За капак на всичко Зелда я болеше зъб. В последния миг Дафни най-сетне откри телефона си, а Максин обеща на Сам, че в обедната си почивка ще му купи точно същите обувки и се помоли наум дано да намери такива. Накрая тръгна към кабинета си, защото имаше записани пациенти, докато Зелда звънеше на зъболекаря си. Беше един от онези дни, в които на човек му се искаше да си заскубе косите от яд и безпомощност. На път за зъболекаря Зелда заведе Сам на училище. Максин вече беше тръгнала, когато заваля. Пристигна прогизнала, а първият й пациент вече я очакваше — нещо, което много рядко й се случваше.

Успя да организира времето си така, че да приеме всичките си пациенти, записани за сутринта, и да намери обувки за Сам в „Найктаун“, заради което пропусна обяда си. Зелда й се обади да й каже, че ще ходи на зъболекар и точно когато Максин се канеше да си отдъхне, секретарката й съобщи, че на телефона я очаква доктор Чарлс Уест. Защо ли я търсеше пък той? Може би искаше да се допита за някой пациент. Прие обаждането малко нервно. Подобни дни както тръгнеха, така и завършваха.

— Доктор Уилямс — рязко каза тя.

— Здрасти.

Не беше точно поздравът, който бе очаквала. Изобщо не беше в настроение да си бъбри с някого по телефона. Последният й пациент всеки момент щеше да дойде.

— Здравейте. Какво мога да направя за вас? — попита тя без предисловия, напълно съзнавайки, че по този начин звучи донякъде грубо.

— Исках само да ви кажа колко съжалявам за пациентката ви, която почина в петък, когато се видяхме с вас.

— Много мило от ваша страна. Тъжна история. Човек прави всичко възможно, за да предотврати нещо такова, но невинаги успява. Чувствам се ужасно заради родителите й. А как е вашата деветдесет и две годишна пациентка със счупеното ребро?

Чарлс Уест беше впечатлен, че е запомнила това. Не беше сигурен, че на нейно място би го сторил.

— Утре се прибира вкъщи. Благодаря, че попитахте. Невероятна е! Има си деветдесет и три годишен приятел.

— Определено се справя по-добре от мен — разсмя се Максин.

— Да, и от мен също. Всяка година е с ново гадже. Окапват като мухи, но само след няколко седмици тя си хваща друг. Всеки би бил щастлив да остарее по този начин. Малко се притесних, когато хвана пневмония, но се оправи. Харесвам я. Иска ми се всичките ми пациенти да бяха жизнени като нея.

Максин се усмихна на описанието, което беше направил на старата дама, но все още се чудеше защо й се бе обадил.

— Има ли нещо, което бих могла да направя за вас, докторе?

— Всъщност — неуверено започна той, — чудех се дали някой път няма да се съгласите да обядваме заедно. Все още имам чувството, че ви дължа допълнително извинение заради семейство Уекслър.

Не можеше да измисли друга причина, за да я накара да се видят.

— Вие се шегувате — отвърна тя и погледна часовника си. Точно днес ли бе намерил да й звъни и да я кани на обяд! От сутринта й се налагаше да се надпреварва с часовника. — Грешката беше невинна. Самоубийствата сред тийнейджърите не са по вашата специалност. Повярвайте ми, и аз нямаше да знам какво да правя с деветдесет и две годишна пациентка със счупено ребро, пневмония и гадже.

— Колко благородно от ваша страна. Какво ще кажете да обядваме все пак заедно? — не се предаваше той.

— Няма нужда да правите това.

— Знам, но бих искал. Какво ще правите утре?

При този въпрос умът й даде заето. Какъв беше този мъж, дето толкова настойчиво я канеше на обяд? И защо? Почувства се глупаво. Никога не обядваше в работно време с когото и да било, камо ли с други лекари.

— Не знам… Може… Може да имам пациент — заекна тя, търсейки причина да отклони поканата.

— Тогава вдругиден? Все някога ще имате време да обядвате.

— Ами, да, обядвам…, когато ми остане време, което май не се случва често. — Почувства се глупаво, когато все пак каза, че в четвъртък е свободна. Погледна бележника си, докато го изричаше. — Но наистина не трябва да си правите труда!

— Ще го имам предвид — обеща той и се засмя.

Предложи й ресторант, който беше близо до кабинета й, за да й е по-удобно. Мястото беше малко и приятно и тя на няколко пъти беше обядвала там с майка си. От години не беше ходила на обяд с приятелки. Предпочиташе да преглежда пациенти, а вечер да си е вкъщи с децата. Повечето от жените, които познаваше, бяха заети като нея самата. Май от години не бе имала социален живот.

Определиха си среща в четвъртък на обяд. Когато затвори телефона, Максин се почувства изплашена. Не беше сигурна дали това е среща или е някаква форма на професионална любезност, но каквото и да беше, тя се чувстваше доста глупаво. Едва си го спомняше как изглежда. Прекалено разстроена беше заради Хилари Андерсън в петък сутринта, така че всичко, за което можеше да се сети, беше, че той е висок, а русата му коса е започнала да посивява. Всичко останало около външността му й беше като в мъгла. Не че имаше някакво значение… Отбеляза си в бележника, отговори на още две обаждания толкова бързо, колкото можа, и прие последния си пациент.

Тази вечер й се наложи да сготви за децата, тъй като Зелда беше на легло, натъпкана с болкоуспокояващи. Денят приключи така, както беше започнал — тревожен и объркан. Максин успя да изгори вечерята и в крайна сметка поръча пица.

Следващите два дни преминаха под същия стрес и когато дойде четвъртък сутринта, тя внезапно си спомни, че има уговорена среща за обяд с Чарлс Уест. Седна на бюрото си и се загледа мрачно в бележника. Изобщо не можеше да си представи какво я бе накарало да се съгласи. Че тя дори не го познаваше, нито пък искаше тепърва да го опознава. Последното, от което имаше нужда, бе обяд с непознат. Погледна часовника си и осъзна, че вече закъснява с пет минути, грабна палтото си и излетя от кабинета. Дори не й остана време да си сложи червило или да си пооправи косата. Не, че я интересуваше, но…

Когато стигна до ресторанта, Чарлс Уест вече я очакваше на масата. Изправи се, щом я видя да се приближава, и тя го позна. Наистина беше висок, както го бе запомнила, освен това изглеждаше доста добре. Явно наближаваше петдесетте. Усмихна й се и я изчака прав, докато вървеше към него.

— Съжалявам, че закъснях — леко разтревожено се извини Максин и той забеляза внимателния й поглед.

Достатъчно знаеше за жените, за да може да го разчете. За разлика от деветдесет и две годишната му пациентка, тази жена тук не си търсеше гадже. Максин Уилямс изглеждаше дистанцирана и предпазлива.

— Имах кошмарна работна седмица — оправда се тя.

— И аз — любезно се присъедини той. — Мисля, че празниците карат хората да се побъркват. Почти всичките ми пациенти хващат пневмония между Деня на благодарността и Коледа и съм сигурен, че и вашите не са по-добре, дойдат ли тези дни.

Доктор Уест изглеждаше безгрижен и спокоен. Сервитьорът ги попита дали няма да си поръчат питиета. Тя отказа, но Чарлс си поръча чаша вино.

— Баща ми е хирург-ортопед и все казва, че хората постоянно си чупят по някой крак между Деня на благодарността и Коледа.

При тези думи Чарлс я изгледа заинтригувано и се зачуди кой ли е баща й.

— Артър Конърс — добави Максин и събеседникът й веднага се сети.

— Знам го. Страхотен е! Изпращал съм пациенти при него.

Всъщност Чарлс изглеждаше като човек, когото баща й също би одобрил.

— Всички в Ню Йорк изпращат най-тежките си случаи при него. Сигурно е лекарят с най-натоварената практика в целия град — похвали Максин баща си.

— Ами вие защо избрахте психиатрията, вместо да практикувате заедно с баща си? — Чарлс я изгледа с любопитство и отпи от виното си.

— Бях омагьосана от психиатрията още като дете. Това, което татко прави, винаги ми е изглеждало като дърводелски занаят. Съжалявам, знам, че звучи ужасно. Просто обичам това, което умея да правя най-добре. Освен това ми харесва да работя с деца. Мисля, че вие по-добре можете да направите разликата. Докато малките пораснат, нещата вече са си дошли на мястото. Не мога да си се представя като обикновен психиатър от Парк Авеню. Не бих издържала да изслушвам купища отегчени невротизирани домакини или алкохолизирани борсови брокери, които мамят съпругите си. — Това беше сред нещата, които би могла да сподели единствено с друг лекар. — Съжалявам. — Когато доктор Уест се засмя, тя внезапно изпита смущение. — Знам, че звучи ужасно. Но децата са много по-искрени и много повече си заслужава да бъдат спасявани.

— Съгласен съм с вас. Но не мисля, че брокерите от борсата, които мамят съпругите си, ходят на психиатър.

— Може и така да е — призна тя, — но жените им ходят. Такъв вид практика ме депресира.

— О, а тийнейджърите самоубийци — не, така ли? — предизвика я той.

Преди да отговори, Максин се поколеба.

— Натъжават ме, но не ме депресират. През повечето време се чувствам необходима. Не мисля, че бих правила голяма разлика между нормалните възрастни, които просто искат някой да ги изслуша. Децата, с които работя, наистина имат нужда от помощ.

— Добър отговор.

След това той я разпита за работата й с деца, преживели психична травма. Оказа се, че си е купил последната й книга, което я впечатли. Докато очакваха обяда, той призна, че е разведен. Разказа й, че е бил женен двайсет и две години, но преди две години съпругата му го изоставила заради друг мъж. Максин се изненада от безразличието, с което сподели този факт от живота си. Чарлс обясни, че случилото се не го било изненадало, тъй като съвместният им живот не вървял от години.

— Лоша работа — съчувствено произнесе Максин. — Имате ли деца?

Чарлс поклати глава и каза, че жена му не искала.

— Всъщност единствено за това съжалявам. Имала е трудно детство и заради това бе решила, че няма да има деца. За мен пък вече е малко късно.

Не изглеждаше сърцето му да е разбито, но личеше, че съжалява заради пропуснатото.

— Ами ти? Имаш ли деца? — запита той, когато им сервираха обяда.

— Три — отвърна тя с усмивка.

Не би могла да си представи живота без тях.

— Това трябва да ви държи постоянно заета. Попечителството им споделено ли е? — Доколкото знаеше, при повечето хора беше така.

Максин се засмя на въпроса.

— Не. Баща им пътува много. Вижда ги само няколко пъти в годината. С мен са през цялото време, което всъщност ме устройва напълно.

— Колко са големи? — попита той с интерес.

Забеляза как лицето й се озари, щом заговори за децата си.

— На тринайсет, дванайсет и на шест. Дъщеря ми е най-голямата, другите две са момчета.

— Сигурно не ви е никак лесно — с уважение призна Чарлс. — Откога сте разведени?

— От пет години. В много добри отношения сме. Бившият ми съпруг е чудесен човек, но не е създаден да бъде съпруг и баща. Самият той е едно голямо дете. Уморих се да бъда единствената възрастна в семейството. За децата той е като буен и щур чичо. Така и не успя да порасне, а и не мисля, че някога ще го направи.

Каза го с усмивка и Чарлс я изгледа заинтригуван. Тя беше интелигентна и красива, а работата й го впечатляваше. Книгата й много му беше харесала.

— Къде живее?

— Къде ли не. Лондон, Ню Йорк, Аспен, Сейнт Барт. Наскоро си купи къща и в Маракеш. Живее в някаква собствена приказка.

Чарлс кимна, чудейки се за кого ли се е омъжила жената до него, но не попита. Интересуваше се от нея, а не от бившия й съпруг.

Поговориха си, докато обядваха, след което тя се извини, че има пациент. Това всъщност се отнасяше и за него. Призна й колко му е харесала компанията й и каза, че би се радвал да се видят отново. Максин все още не можеше да реши дали това бе среща или проява на професионална любезност между двама лекари. Съмненията й се разсеяха, когато той я покани на вечеря. Щом чу молбата му, Максин се сепна.

— Аз… ами… хм… — изчерви се тя. — Мислех, че това си е просто обяд. Заради семейство Уекслър, нали…

Той се усмихна. Изглеждаше толкова смутена, че той се зачуди дали няма връзка с някой друг и не бе предполагала, че той го знае или поне допуска.

— Излизате ли с някой? — попита я дискретно, което я смути още повече и тя още повече се изчерви.

— Имате предвид нещо като приятел?

— Ами да, нещо като приятел — засмя се той.

— Не.

От цяла година не бе излизала на среща с мъж, а от две години не беше спала с никой. Да мисли за това, беше достатъчно депресиращо, така че през повечето време избягваше да го прави. Просто не беше срещнала никой, който да й хареса достатъчно, и понякога се чудеше дали не й липсва желание за подобно обвързване. Беше излизала с някои хора, след като с Блейк се разделиха, и й бе омръзнало да я разочароват. Много по-лесно й беше да забрави всичко това. Срещите с непознати, които приятелите й устройваха, бяха особено неприятни, а другите случаи, при които бе излизала със случайни хора, не бяха кой знае колко по-сполучливи.

— Не се срещам с никой — предпазливо отговори тя. — Не и напоследък. Просто ми се струва безсмислено.

Познаваше много хора, с които се бе запознала по интернет. Самата тя не можеше да си представи да направи нещо подобно, така че бе спряла да опитва и се бе отказала да ходи по срещи. Не че го беше планирала специално, просто така се бе получило. Освен това беше много заета.

— Искате ли да излезем на вечеря? — любезно я попита още веднъж той.

Струваше му се трудно да повярва, че жена с нейната външност и на тази възраст не излиза с никого. Зачуди се дали не е травматизирана от брака си или пък от някоя последваща връзка.

— Би било чудесно — отговори на предложението му тя и Чарлс я изгледа със смесица от задоволство и неверие.

— Максин, нека изясним нещата. Имам чувството, че си мислиш, че те каня на някаква служебна среща или нещо подобно. Мисля, че е чудесно, че и двамата сме лекари, но ако трябва да съм искрен, не би ме интересувало дори ако беше танцьорка в бар или фризьорка. Харесвам те. Мисля, че си красива жена. С теб е забавно да се говори, имаш прекрасно чувство за хумор и очевидно не мразиш мъжете, което в тези дни е рядкост. Професионалната ти биография би накарала мнозина да се срамуват, без значение дали са мъже или жени. Намирам те за привлекателна и секси. Поканих те на обяд, защото исках да те опозная като човек. Каня те на вечеря, защото искам да те опозная още по-добре. Това е среща. Ще вечеряме, ще си говорим и ще научим различни неща един за друг. Среща! Нещо ми подсказва, че това не се вписва в дневния ти ред. Не мога да си обясня защо, но ако за това има някаква сериозна причина, трябва да ми кажеш. Но ако такава няма, бих искал да те поканя на среща, тоест на вечеря. Съгласна ли си?

Докато й се обясняваше, тя го гледаше усмихната и все още изчервена.

— Да. Добре. Но мисля, че малко съм позагубила тренинг.

— Изобщо не мога да си представя причината. Щях да имам обяснение само ако носеше бурка, но, слава богу, не сме в ислямския свят.

Намираше я за страхотна и повечето мъже биха се съгласили с него. Просто някак бе успяла да се научи да избягва срещите, беше се скрила от света.

— Значи, кога би искала да излезем на вечеря? — не се предаваше Чарлс.

— Не знам. По принцип съм свободна. Следващата сряда трябва да присъствам на вечеря на Националната психиатрична асоциация, но иначе нямам други планове.

— Какво ще кажеш за вторник? Да мина да те взема в седем и да отидем на някое хубаво място?

Той явно обичаше добрите ресторанти и хубавото вино. Максин от години не беше ходила на интимна вечеря, освен с Блейк и децата, което, разбира се, не беше същото. Сети се за отдавна женените си приятели. Те никога не ходеха по ресторанти и я канеха в домовете си на вечеря. Тя самата по-рядко канеше хора вкъщи. Беше занемарила социалния си живот поради липса както на време, така и на интерес. Без да е нарочно, Чарлс й бе припомнил колко трудна е станала по отношение на излизането от къщи. Все още се чувстваше притеснена от поканата му, но прие за вторник. Не си записа срещата, защото знаеше, че няма да забрави. Благодари му, след което станаха и тръгнаха.

— Между другото, къде живееш? — сети се да попита Чарлс.

Тя му даде адреса и му каза, че ще го запознае с децата, когато дойде да я вземе, а той отговори, че ще му е приятно. Изпрати я до кабинета й и на нея й хареса да вървят заедно. По време на обяда се беше оказал добра компания. Максин отново му благодари за обяда и побърза да се скрие в кабинета си. Чувстваше се замаяна. Имаше среща! Съвсем истинска среща за вечеря с един доста привлекателен петдесетинагодишен интернист. Докато обядваха, й беше казал на колко години е. Максин не знаеше какво да прави, макар с усмивка да осъзна, че ако не друго, то поне баща й ще е доволен. Трябваше да му разкаже какво е станало следващия път, когато се видеха. Или може би веднага след срещата.

А след това всяка мисъл за Чарлс Уест излезе от главата й. Джоузефин я очакваше в кабинета й. Максин съблече палтото си и побърза да започне сеанса.