Даниел Стийл
Труден за обичане (13)

13.

Когато Блейк и Арабела се върнаха в Лондон, ги очакваше много работа за вършене. Той имаше срещи и две къщи за ремонт, а тя трябваше да рисува портрети. Минаха цели две седмици, преди да успеят да се измъкнат от града. Когато най-сетне това се случи, Блейк изпита облекчение. В Лондон беше студено и зимата му бе омръзнала. В Аспен и в Ню Йорк също беше студено, но поне в Аспен можеше да кара ски. Обаче нямаше търпение да иде в Мароко. Арабела никога не беше ходила там и той искаше да сподели мига с нея. И двамата бяха силно развълнувани, когато потеглиха. Щяха да отседнат в „Ла Мамуния“. Блейк водеше и архитекта със себе си. Вече разполагаше със скици на къщата и те му се струваха великолепни. Изпълнението на проекта щеше да отнеме година, но това го устройваше. Най-забавната част беше планирането, а после и да наблюдава осъществяването на идеите му. По време на цялото пътуване развълнувано обсъждаха плановете, а в мига, в който стигнаха там, Арабела бе поразена от красотата на мястото. Пристигнаха по залез. Слънцето меко осветяваше Атласките планини, докато прелитаха над тях.

Колата ги очакваше, за да ги отведе до хотела. Арабела беше запленена, докато минаваха през града. Забележителното минаре на джамията Кутубия беше първото нещо, което улавяше погледите на посетителите на Маракеш. По здрач преминаха през централния площад, Джемаа ел Фна. Струваше й се, че всичко е на филм. Дори при пътуванията си в Индия не беше срещала толкова екзотика. Имаше змиеукротители, танцьори, акробати, търговци на питиета, мулета, подкарвани от собствениците си, и навсякъде — мъже в дълги до земята роби. Всичко беше като в „1001 нощ“. Блейк искаше да я заведе на някое тържище, на пазара Ел Зарбия, например в оградената със стени Медина и в градините Менара, за които твърдеше, че били най-романтичното място на света. Атмосферата ги опияняваше и Арабела свали тъмните прозорци, за да вижда по-добре, да усеща аромата на подправките, на цветята, на хората и на животните. Смесицата носеше уникален колорит. Трафикът наоколо беше нечовешки. Мотопеди и мотоциклети се промушваха между колите, движението беше лудо и неорганизирано, клаксоните свиреха, хората крещяха, а уличните музиканти даваха всичко от себе си, за да допълнят какофонията от звуци.

Арабела се обърна към Блейк с широка щастлива усмивка и блеснали очи. Тук й харесваше повече от Индия, защото беше заедно с него.

— Обичам това място! — възкликна тя.

Нямаше търпение да й покаже двореца си. Ненапразно смяташе Маракеш за най-романтичното място на света и Арабела бе съгласна с него. Въпреки пътуванията си до Индия тя се влюби в Мароко. Попаднеше ли на екзотично място, се оживяваше по начин, какъвто Блейк никога не беше виждал дотогава.

Караха между гигантски палмови дървета, които ограждаха булевардите и наближиха прасковената фасада на хотел „Ла Мамуния“. Арабела беше слушала неведнъж за него и винаги беше искала да го посети, но идването й с Блейк беше като сбъдната мечта. Посрещнаха ги мъже в бели марокански туники и червени шарфове на главите. Докато Арабела се наслаждаваше на дърворезбите и мозайките около хотела, се появи управителят. Блейк вече бе отсядал тук на няколко пъти, откакто беше купил старинния дворец, а сега беше резервирал една от трите луксозни вили към хотелския комплекс и смяташе да я задържи, докато не приключеше напълно с преустройството и обзавеждането на новата си придобивка.

Влязоха във фоайето само за да го разгледа Арабела. Застанаха върху белия мраморен под, обрамчен с черен мрамор, и се озоваха под огромен полюлей. Вратите представляваха великолепни мозайки от разноцветно стъкло — червено, жълто и синьо, а множество мъже в бели и сиви дълги дрехи и червени шапки ги наобиколиха, за да ги поздравят. Хотелът разполагаше с пет луксозни ресторанта и пет бара. Имаше турски бани и всякакви други удобства. Когато управителят ги поведе към частната вила на Блейк, там вече ги очакваше пълен набор от обслужващ персонал. Вилата имаше три спални, дневна, трапезария, малка кухня само за тях и отделна кухня, в която готвачът да им приготвя храната, ако не желаеха да се хранят в града или в някой от хотелските ресторанти. Имаха си собствен вход, градина и джакузи, така че ако не желаеха да се срещат с никого, докато са там, имаха пълната възможност да осъществят желанията си. Но Арабела гореше от желание да разгледа града заедно с него. Блейк накара шофьора си да ги изчака, докато хапнат в градината, след което щяха да се поразходят с колата. Самият им престой там беше вълшебен и екзотичен.

Изкъпаха се и се преоблякоха, хапнаха в градината и излязоха, хванати за ръка. Прекосиха главния площад, като гледаха да стоят далеч от змиеукротителите, а после взеха файтон до градските стени. Всичко беше точно такова, за каквото Арабела си бе мечтала. След това поседяха в джакузито в градината, вдишвайки опияняващия аромат на цветята, а после се любиха с часове в спалнята. Изгревът наближаваше, когато най-сетне заспаха прегърнати.

На следващата сутрин прислугата им приготви солидна закуска. Блейк показа на Арабела плановете си за преустройство на двореца и след като се нахраниха, отидоха да го разгледат. Оказа се дори по-възхитителен, отколкото бе очаквала. Имаше кули, арки, огромен вътрешен двор с прекрасна мозайка по стените и просторни зали. Наистина беше дворец и очите на Блейк блестяха, докато вървеше с архитекта и любимата си. Тя даде някои страхотни предложения за цветовете за декориране. Докато разглеждаха, той внезапно осъзна, че му се иска да сподели цялата тази красота с нея. Вдигна я на ръце и я отнесе до балкона, за да се насладят на планините в далечината, а после я целуна със страстта, която съпътстваше връзката им от самото начало.

— Искам това да е нашето любовно гнездо. Чудесно е. Ще можеш да рисуваш тук.

Блейк си представи как прекарва месеци на това място, щом веднъж бъдеше завършено. Беше прекрасно малко градче с ресторанти, базари с екзотични стоки и всичко това, заобиколено от естествена природна красота. Не липсваше и социален живот. Арабела имаше няколко френски приятели, които се бяха преместили в Маракеш и двамата с Блейк вечеряха с тях, преди да си тръгнат. Пътуването им се оказа наистина вълшебно.

Оставиха архитекта в Лондон и излетяха за Азорските острови, а оттам за Сейнт Барт. Арабела се влюби в къщата му там и седмица по-късно отплаваха с яхтата. Това беше най-гигантската яхта, която някога бе виждала. Отправиха се за Гренадините, северно от Венецуела. На Арабела й се наложи да отложи всичките си портретни сесии, за да бъде с него и да пътуват заедно, но си струваше. Сега лежеше гола на слънчевата палуба до Блейк, докато се плъзгаха нежно по прозрачните зелени води. Беше февруари и двамата бяха съгласни, че животът е прекрасен. Навсякъде другаде валеше сняг, но за тях беше вечно лято. Дори нещо повече — лятото на тяхната любов.

 

 

Максин си пробиваше път през снежната виелица, за да се добере до кабинета си и беше по-заета, откогато и да било. Имаше много нови пациенти, а серия от училищни стрелби из цялата страна я беше принудила да лети до няколко града, за да консултира психиатрични екипи и местните власти по въпроса как да се справят със засегнатите деца.

В персонален план обаче нещата с Чарлс се развиваха добре. Зимата отминаваше и дори Дафни се беше поусмирила. Двамата с Чарлс сигурно никога нямаше да станат първи приятели, но поне беше спряла да се заяжда открито, а веднъж Максин дори ги чу да се смеят. Чарлс полагаше свръхчовешки усилия с децата. С Джак и Сам му беше по-лесно и дори ги беше водил няколко пъти на баскетболни мачове. Дафни беше прекалено заета със социалния си живот, за да ги придружи, въпреки че винаги беше поканена.

Максин много внимаваше да не разберат, че двамата с Чарлс спят заедно. Той никога не оставаше в апартамента, освен ако децата не бяха на гости при приятели. Тя опитваше да остава у тях веднъж или два пъти седмично, но винаги се прибираше, преди децата да станат за училище. Оставаше й малко време за спане, но си заслужаваше. От време на време се измъкваха някъде заедно за уикенда. Това беше най-доброто, което можеха да сторят.

На Свети Валентин ставаха два месеца и половина, откакто се срещаха и Чарлс направи резервация в „Ла Грьонуй“. Това беше любимият им ресторант, който Чарлс наричаше „нашата кръчма“, и я водеше там поне веднъж седмично. Вече беше редовен гост на неделните им семейни вечери и понякога дори готвеше.

Максин се трогна, когато получи в кабинета си две дузини червени рози за Свети Валентин. Бележката гласеше простичко: „Обичам те. Ч.“ Секретарката й донесе букета с неприкрита усмивка. Тя също харесваше Чарлс. Същата вечер Максин си облече новата червена рокля за ресторанта. Когато Чарлс я взе й каза, че изглежда чудесно. Сам се нацупи, когато той, целуна майка му, но вече бяха започнали да свикват с положението.

Вечерта беше перфектна. След това Чарлс се качи в апартамента й и тя му сипа чаша бренди. Седнаха в дневната да си поговорят. Той беше впечатлен от работата й. След втората училищна стрелба тя отново бе поканена да говори пред Конгреса и този път той щеше да я придружи. Каза й, че се гордее с нея, след което се приближи и взе ръката й. Децата спяха.

— Обичам те, Максин — нежно прошепна той и тя му се усмихна.

Най-накрая бе преборила съмненията си, особено след като видя какви усилия полага той с децата.

— И аз те обичам. Благодаря ти за прекрасния Свети Валентин.

От години не беше празнувала този празник. Връзката им вървеше чудесно. Той не обсебваше времето й, а тя можеше да разчита, че ще се виждат няколко пъти седмично, като при това й оставаше достатъчно време за работата и децата. Точно каквото искаше.

— Последните два месеца бяха страхотни — щастливо отбеляза той. — Най-хубавите в живота ми, мисля.

С нея бе споделил далеч повече неща, отколкото с бившата си съпруга за цели двайсет и една години. Отдавна бе разбрал, че Максин е жената, която бе чакал цял живот. Бе решил тази вечер да й разкрие докрай чувствата си.

— И за мен бяха незабравими — призна Максин и се наведе да го целуне.

Лампите в дневната бяха загасени, обстановката бе предразполагаща и романтична, а тя можеше да усети вкуса от бренди по устните му.

— Искам да бъда повече време с теб, Максин. И двамата имаме нужда от сън. Не можеш да продължиш да ставаш в четири сутринта, когато прекарваме нощта заедно.

Бяха решили да пропуснат тази нощ, защото на другия ден рано сутринта и двамата имаха записани пациенти. Като го слушаше, Максин внезапно изпита опасения, че той има предвид да се съберат, а тя много добре знаеше, че това ще травмира децата. Най-накрая бяха свикнали със срещите им, но да заживеят заедно, щеше да им дойде прекалено, а и това не се вписваше в стила й. Харесваше й, че двамата си имат лично пространство.

— Мисля, че така сме си добре — изтъкна тя, но той поклати глава.

— Не и аз. Не и за дълго. Не мисля, че двамата с теб сме от типа хора, които се задоволяват с ходене на срещи. Убеден съм, че двамата сме достатъчно възрастни, за да знаем какво искаме и кое е правилно.

Докато го слушаше, очите й се разшириха. Не знаеше какво да каже, дори не беше сигурна какво иска да й каже.

— Осъзнах го сега, с теб. Ние сме като две грахчета в шушулка… като близнаци… И двамата сме лекари. Споделяме еднакви гледни точки по много въпроси. Харесва ми да съм с теб. Свикнах и с децата ти… Максин… ще се омъжиш ли за мен?

При тези думи Максин ахна и в продължение на една дълга минута мълча, докато той чакаше отговора й, втренчил поглед в нея на уличната светлина, процеждаща се отвън. Виждаше широко разтворените й уплашени очи.

— Всичко ще е наред. Обещавам ти. Знам, че така е редно.

Максин обаче не беше толкова сигурна. Бракът не беше игра. По същия начин беше мислила и с Блейк, но не се бе оказало така. Как би могла да е сигурна, че с Чарлс ще е различно?

— Сега? Толкова скоро, Чарлс… Срещаме се само от два месеца.

— Два и половина — поправи я той. — Мисля, че и двамата знаем, че така е най-правилно.

Дори това да бе правилната стъпка, за децата й бе прекалено рано. Беше убедена. Не можеше да им каже, че ще се омъжва за Чарлс. Все още не. Щяха да обезумеят.

— Мисля, че на децата им трябва още време — внимателно каза тя. — Същото важи и за нас. Завинаги е дълъг срок от време, а нито един от двама ни не иска да прави грешки. И двамата вече имаме по една зад гърба си.

— Но също така и не искаме да чакаме вечно. Искам да живея с теб — натърти той — като твой съпруг.

Колко много жени копнееха за това — за мъж, който да им предложи брак само след няколко месеца, при това искрено. А тя знаеше, че Чарлс е искрен. Но трябваше и тя да го желае в същата степен.

— Какво искаш да направим? — запита той.

Максин мислеше трескаво. Не й се искаше да го отреже, но същевременно не беше готова за брак. Трябваше да е сигурна.

— Бих искала да изчакаме до юни, преди да кажа на децата. Тогава ще са шест месеца, откакто започнахме да се срещаме. Срокът е нормален. Ще са във ваканция и ако толкова много се шокират, ще има как да го преодолеят през лятото. Но сега е прекалено рано да им съобщя подобно нещо.

Чарлс изглеждаше донякъде разочарован, но все пак не получи отказ, което го успокои. Много се беше страхувал от този момент.

— А кога ще е сватбата?

Задържа дъха си в очакване на отговора.

— Август? Така ще имат два месеца, за да свикнат с идеята. Достатъчно, за да свикнат, но недостатъчно, за да се разтревожат истински. А и за нас ще е добре тогава, точно преди да тръгнат на училище.

— Всичко в живота ти ли се върти около децата, Максин? Няма ли нещо, което да засяга само теб, само нас?

— Мисля, че не — отговори тя извинително. — Важно е да свикнат с идеята, иначе на нас самите ще ни е много трудно.

Особено на него. Максин се притесняваше, че и юни няма да са готови. Щяха да са потресени, знаеше го. Едва бяха приели едната промяна и дори не им минаваше през ума, че майка им може да се омъжи повторно. Бяха спрели да се притесняват, когато тя ги увери, че няма такива намерения, но тогава беше сигурна в думите си. Сега обаче щеше да обърне всичко наопаки.

— Искам и децата ми да са щастливи — обясни тя.

— И сигурно ще бъдат, щом веднъж свикнат с идеята — решително заяви Чарлс. — Мисля, че мога да свикна с идеята за сватба през август и обявяването й през юни. Надявах се още сега да съобщим за събитието. — Усмихна й се. — Много е вълнуващо. Решен съм обаче да изчакам!

Притисна я до себе си и усети туптенето на сърцето й. Максин се чувстваше притеснена, уплашена и превъзбудена. Обичаше го, но чувството беше толкова различно от това, което бе изпитвала към Блейк. Сега двамата с Чарлс бяха възрастни хора, което придаваше друг смисъл на нещата. Чарлс беше солидният и сигурен мъж, когото тя винаги бе искала, а не лудетина като Блейк, на когото не можеше да разчита въпреки чара му. Чарлс не беше нехранимайко, беше истински мъж. Така чувстваше нещата. Просто се бе стъписала от неочакваното му предложение.

— Обичам те — прошепна тя и той я целуна.

— И аз те обичам. Къде би искала да е сватбата?

— Какво ще кажеш за къщата ми в Саутхемптън? — Този отговор й дойде първо наум. — Достатъчно голяма е за всички ни и можем да опънем шатра в градината. — И двамата имаха приятели.

— Звучи чудесно. — Бяха ходили там два пъти през уикендите и той се беше влюбил в мястото. Но той внезапно се притесни. — И през медения месец ли ще водим децата с нас?

— Не, не трябва — внезапно я споходи мисъл. — Може Блейк да ни заеме яхтата си. Идеална е за меден месец.

Чарлс сви рамене.

— Не ми се иска да карам медения си месец на яхтата на бившия съпруг на жена ми — отсече той, — без значение колко е голяма. Сега си моя жена, не негова.

Още от началото ревнуваше от Блейк и Максин веднага отстъпи.

— Съжалявам. Беше глупаво от моя страна да го предложа.

— Може би Венеция — размечта се Чарлс.

Винаги му беше харесвало там. Максин не предложи да наемат тамошния дворец на Блейк, а и Чарлс явно бе забравил за него.

— Или пък Париж. Колко романтично!

Париж беше един от малкото градове, в които Блейк нямаше къща.

— Ще измислим нещо. Има време до юни.

Щеше му се да й подари годежен пръстен, но искаше тя да си го избере. Но нямаше да може да го носи до юни, докато не кажат на децата. Чарлс съжаляваше, но осъзна, че докато се усетят, август ще дойде. След шест месеца Максин щеше да е мисис Чарлс Уест и на него това много му харесваше. Също и на нея. Максин Уест. Звучеше хубаво.

Започнаха да правят планове. Решиха той да продаде апартамента си и да се премести при нея. Това беше единственото разумно решение предвид малкото му жилище и голямото й семейство. Прииска й се да се любят, но нямаше как — Сам беше заспал в леглото й. Максин се съгласи да отиде в неговия апартамент следващата вечер, за да „подпечатат сделката“, както се изрази той. И на двамата вече им беше трудно да чакат времето, когато щяха да прекарват заедно всяка нощ и да се будят под един покрив. Максин щеше да е заедно с всички хора, които обичаше.

Преди Чарлс да си тръгне, двамата дълго се целуваха. Той беше нежен, любвеобилен и мил. Когато се качи в асансьора, й прошепна:

— Лека нощ, мисис Уест!

— Обичам те — отвърна тя с блеснал поглед.

Щом затвори вратата и влезе в спалнята, се замисли за изминалия ден. Не беше точно каквото бе очаквала, но сега, след като го бяха решили, планът й изглеждаше страхотен. Надяваше се единствено децата да приемат добре новината. Радваше се, че Чарлс пое инициативата. Цялата идея й харесваше. Беше човекът, за когото трябваше да се омъжи още в самото начало. Но тогава нямаше да има тези три чудесни деца. Следователно в края на краищата всичко беше станало така, както трябваше, а сега имаше и Чарлс. Само това беше от значение.