Даниел Стийл
Труден за обичане (16)

16.

Когато Блейк се обади на Максин в кабинета, докато тя очакваше следващия си пациент, денят й вече се очертаваше претоварен. Дотук беше консултирала трима нови пациенти, препратени й от други лекари, и точно бе говорила със сватбения агент в Саутхемптън за цената на шатрата. Сумата беше прекомерна, но нямаше как. Родителите й бяха предложили да платят, но на нейните години не й се струваше редно да ги остави да поемат разходите. От друга страна не й се искаше да отстъпи напълно пред агента. Още беше раздразнена, когато вдигна телефона.

— Здрасти — рязко поздрави тя. — Какво има?

— Съжалявам, Макс. Неподходящ момент ли улучих?

Максин погледна часовника си и видя, че в момента при него вече бе доста късно. Всъщност не беше много сигурна дали още е в Мароко или се е върнал в Лондон, но и в двата случая бе късно вечерта и в гласа му се долавяше умора.

— Не, не, всичко е наред. Извинявай. Имам малко време, докато дойде следващият ми пациент. Добре ли си?

— Аз съм добре, но никой наоколо не е. Още съм в Имлил — на около три часа път от Маракеш е. Като по чудо телефонът ми тук има покритие, въпреки че не е кой знае какво, но успях да ти се обадя. Захванах се да помагам на децата тук, Макс. Това, което се случва с тях, е ужасно. Още измъкват оцелели изпод руините, където с дни са стояли погребани живи заедно с мъртвите членове на семействата си. Други пък просто бродят обезумели по улиците. Хората в близките села са ужасно бедни и случилото се направо е пагубно за тях. Говори се, че загиналите са над двайсет хиляди.

— Знам — тъжно отговори Максин. — Следя събитията по Си Ен Ен.

Порази я фактът, че не можа да се свърже с него, когато собственият му син беше ранен, а той внезапно бе получил просветление и се бе заел да решава световните несгоди. Поне беше по-добре от търчането му от едно парти на друго по всички точки на света. Последиците от опустошителни природни бедствия не й бяха непознати поради естеството на работата й, но за пръв път виждаше Блейк толкова загрижен за нещо, което не го засяга пряко. Сигурно се дължеше на това, че вижда ситуацията от първа ръка.

— Имам нужда от помощта ти — каза й Блейк. Беше уморен до мозъка на костите си и не беше спал като хората от десетина дни. — Опитвам се да организирам помощ за децата. Когато купих къщата, се запознах с някои много интересни и влиятелни личности. Държавните структури са ужасно претоварени и частният сектор прави всичко възможно, за да помогне. Захванах се с огромен проект за децата и правя всичко сам. Имам нужда от съвети относно конкретната помощ, която ще им е нужна сега и в дългосрочен план. По твоята част е. Имам нужда от опита ти, Макс. — Блейк звучеше уморен, разтревожен и натъжен.

Докато го слушаше, Максин въздъхна тежко. Това си беше висока летва.

— Ще се радвам да помогна. Впечатли я размера на дейността му, но трябваше да бъде и реалистка. — Не съм сигурна, че ще стане по телефона. Не съм наясно с държавните разпоредби, които ще ми осигурят достъп, и ти трябва да провериш тези неща от първа ръка. При нещастия като това не може да се разчита единствено на опита. Човек трябва да е там, както ти си сега, да преценява ситуацията и да действа разумно.

— Така е — отговори Блейк. — Затова ти се обаждам. Не знаех какво друго да направя. — За част от секундата се поколеба, след което продължи: — Ще дойдеш ли тук, Макс? Тези деца се нуждаят от теб. Също и аз.

Максин замръзна, щом чу думите му. Въпреки че в предишните им разговори й бе подхвърлил тази идея, тя не мислеше, че говори сериозно. Графикът й беше запълнен за цял месец напред. През юли щеше да ходи с децата на почивка както винаги, а с предстоящата й сватба през август нещата съвсем излизаха от контрол.

— По дяволите… Блейк, бих искала, но не виждам как бих могла. Точно в момента съм затънала до шията с пациенти, а някои от тях са много зле.

— Ще ти изпратя самолета си. Дори само за двайсет и четири часа, пак ще бъде огромна помощ. Имам нужда от твоята преценка. Разполагам с достатъчно пари, за да свърша нещо наистина полезно, но не познавам друг, освен теб, който би могъл по-добре да знае какво да се направи при подобни обстоятелства. Ти си единствената, на която имам доверие. Ако не го направиш, просто ще се лутам в тъмното.

Никога преди не я беше молил за нещо подобно. Бившият й съпруг напълно се бе посветил на спасителната си мисия. Беше решен да направи всичко по силите си, за да помогне. Точно този тип работа Максин намираше за особено удовлетворяваща. Нямаше съмнение, че посещението на такова място ще е сърцераздирателно и тежко, но точно това тя най-много умееше да върши, а и беше възможност да направи нещо значимо. Гордееше се с усилията на Блейк и докато го слушаше да говори, очите й се насълзиха. Искаше да разкаже на децата, за да се гордеят и те с баща си.

— Щеше ми се да мога — бавно каза тя. — Но не виждам нито кога, нито как може да стане.

Харесваше й да отиде в Мароко и да помогне. Възхищаваше се на добрите намерения на Блейк и трудностите, на които се подлагаше. Просто точно сега не виждаше как може да стане това.

— Ами ако отмениш часовете си за петък? Мога да ти пратя самолета в четвъртък и да летиш през нощта. Така ще имаш три дни на разположение заедно с уикенда. Ще се върнеш обратно в неделя вечерта и в понеделник ще си на работа в кабинета си. — От часове се беше опитвал да измисли решение.

Максин замълча.

— Свободна съм този уикенд — замислено каза тя накрая.

Вече се бяха уговорили с Телма да поеме спешните случаи. Можеше да я помоли за още един ден. Само че Максин знаеше, че е лудост да отиде за три дни в Мароко, особено като се прибавят всичките й останали проблеми и задължения.

— Просто не знам към кого друг да се обърна. Животът на тези бедни дечица тук ще се опропасти завинаги, ако още сега някой не предприеме правилните действия. И бездруго много от тях са вече съсипани.

Имаше ранени, осакатени, ослепели, с мозъчни увреждания. Много от тях бяха загубили и по някой крайник, когато домовете и училищата им се бяха срутили върху тях. Огромен брой деца бяха осиротели. Със собствените си очи бе видял как вадят все още живо новородено бебе от руините и бе плакал при гледката.

— Дай ми няколко часа — замислено каза Максин и в този миг звънецът я предупреди, че е дошъл следващият й пациент. — Трябва да помисля.

Беше вторник. Ако решеше да отиде, имаше два дни на разположение, за да организира нещата. Само че природните бедствия никога не предупреждаваха и никога не ти даваха време, за да си съставиш план. Искаше й се да му помогне или поне да го препрати на някой, който да му даде нужните напътствия. В Париж имаше психиатрична асоциация, специализирана точно в тази област. Но мисълта тя да отиде и да помогне я вдъхновяваше. Освен това отдавна не беше правила нещо подобно.

— Кога да ти се обадя? — запита тя Блейк.

— Когато искаш, по всяко време. От седмица не съм лягал. Опитай да звъннеш на английския ми номер, може и на блекберито. Тук и двата работят или поне през повечето време… И, Макс… благодаря ти… Обичам те, бебчо. Благодаря ти, че ме изслушваш и че ти пука. Сега наистина разбирам естеството на работата ти. Ти си невероятна жена!

Отношението му към нея се бе променило чувствително, откакто се сблъска с нещастието от първа ръка.

Максин почувства искреността му и видя, че най-сетне се проявява една напълно нова страна от характера му.

— И ти си невероятен — меко каза тя. Очите й отново се замъглиха от сълзи. — Ще ти се обадя при първа възможност. Не знам дали ще мога да дойда, но ако не мога, ще намеря експерт, който да се заеме със задачата.

— Имам нужда от теб! Моля те, Макс…

— Ще опитам — обеща тя, затвори телефона и покани пациентката си.

Трябваше да се насили да се върне в настоящето, за да изслуша внимателно разказа на дванайсетгодишното момиче. Беше свикнала да си реже вените и по целите й ръце имаше белези. Детето беше препратено от училище и имаше нещастието да е едно от пострадалите при атентата от 11 септември. Баща й беше сред загиналите пожарникари, а момичето беше част от настоящото изследване на Максин относно ефекта от атаките върху града. Сеансът продължи по-дълго от обикновено и след края му тя бързо пое към къщи.

Когато се прибра, децата бяха в кухнята със Зелда и тя им разказа с какво се е заел баща им в Мароко. При новината очите им блеснаха и тогава тя спомена, че я е помолил да се включи. Децата подскочиха от радост, щом го чуха. Надяваха се да приеме.

— Не виждам как ще стане — отговори тя.

Изглеждаше объркана и притеснена. Излезе от кухнята, за да се обади на Телма. Оказа се, че не може да я замести в петък, защото тогава имаше лекции в Медицинския колеж, но каза, че партньорът й би могъл да я покрие, ако реши да замине. Самата тя щяла да поеме уикенда.

След това Максин се обади на още няколко места, провери в компютъра петъчните си ангажименти и в осем вечерта взе решение. Дори не вечеря. Това беше най-малкото, което можеше да напрани, а Блейк я улесняваше, изпращайки самолета си. Ето, това беше истината. Винаги беше харесвала цитата от Талмуда „Онзи, който спаси и един човешки живот, спасява целия свят“ и си го повтаряше често. Осъзна, че може би най-накрая Блейк също е открил тази истина, въпреки че му беше отнело дяволски дълго време. На четирийсет и шест години започваше да се превръща в разумно човешко същество.

Изчака до полунощ, за да му се обади. При него беше ранна сутрин. На няколко пъти опитва да се свърже с него и на двата му мобилни телефона. Накрая успя. Звучеше й още по-изтощен, отколкото предния ден. Каза й, че отново цяла нощ е бил на крака. Максин знаеше, че при тази ситуация неговото си беше чисто самоубийство, но беше наясно с цената при подобни екстремни ситуации. Ако отидеше, щеше да организира всичко, за да не се губи повече ценно време. Нямаше ядене и спане. Блейк в момента го изживяваше на гърба си.

— Ще дойда — обяви решението си тя.

Когато го чу, Блейк се разплака. Това бяха сълзи на облекчение, на изтощение, ужас и благодарност. Никога не беше чувствал нещо подобно.

— Пътувам в четвъртък вечерта — заяви Максин.

— Господи, благодаря ти! Макс, не знам как да ти се отблагодаря. Ти си невероятна! Обичам те… Благодаря ти от цялото си сърце.

След това Максин му каза от какви данни ще има нужда, когато пристигне. Блейк имаше възможност да й осигури достъп навсякъде, да я води по болници и да й помогне да се срещне с възможно най-много деца. Тя имаше желанието да направи всичко възможно и да използва докрай всяка минута от пребиваването си там. Блейк желаеше същото. Обеща й да се погрижи за всичко от начало докрай и преди да затвори, й благодари още десет пъти.

— Гордея се с теб, мамо — нежно каза Дафни, когато Максин остави слушалката.

Беше стояла до вратата и бе изслушала края на разговора, а по страните й се стичаха сълзи.

— Благодаря, слънчице. — Майка й се изправи и я прегърна. — А аз се гордея с баща ти. Нищо не разбира от тази дейност, но прави всичко по силите си.

В този така рядък и специален момент Дафни разбра, че й двамата й родители са добри хора. Това я разчувства така, както обаждането на Блейк — майка й. Двете си поговориха малко, след което Максин набързо състави списък от нещата, необходими за пътуването. След това изпрати имейл до Телма, за да потвърди, че в петък няма да я има и колегата й трябва да я замести.

Сети се, че трябваше да се обади и на Чарлс. Двамата бяха планирали да прекарат уикенда в Саутхемптън, за да се срещнат със сватбените агенти и цветарите. Той можеше да свърши всичко това и без нея или в краен случай можеха да го отложат за другата седмица. И бездруго нямаше голямо значение — сватбата им беше чак след два месеца. Само че вече беше станало твърде късно през нощта, за да му се обажда. Добра се до леглото и полежа будна няколко часа, мислейки за всичко, което би искала да направи, щом стигне в Мароко. Внезапно тази мисия се бе превърнала и в нейна цел, и тя беше благодарна на Блейк, че я приобщи. Когато будилникът звънна, имаше чувството, че е спала едва пет минути. Обади се на Чарлс веднага след закуска. Все още не беше тръгнал на работа, а тя трябваше да стигне до кабинета си след двайсет минути. Тъй като вече бяха във ваканция децата спяха, а Зели се суетеше в кухнята, готвейки се за предстоящото нашествие от гладници.

— Здрасти, Макс — поздрави весело Чарлс. — Наред ли е всичко? — Вече знаеше, че обажданията й в необичайно време невинаги носят добри новини. Инцидентът със Сам беше живото доказателство. Животът беше различен, когато в него присъстваха и деца. — Добре ли е Сам?

— Добре е, да. Исках просто да те предупредя. Този уикенд трябва да замина. — Каза го по-направо и доста по-рязко, отколкото бе възнамерявала, но не искаше да закъснее за работа и знаеше, че същото се отнася и за него. И двамата обичаха точността. — Трябва да отложа срещите със сватбените агенти и цветарите в Саутхемптън, освен ако не искаш да отидеш без мен. В противен случай остава за следващата седмица. Заминавам. — Докато говореше, осъзна колко объркано звучи.

— Някакъв проблем ли има? — Чарлс знаеше, че тя постоянно пътува по разни конференции, но рядко през уикендите, които при нея бяха посветени на децата. — Какво се е случило?

— Заминавам за Мароко при Блейк — без повече предисловия съобщи тя.

— Моля? Какво означава това? — Чарлс беше изумен и това, което чу, никак не му хареса.

Максин побърза да обясни:

— Не, не, виж сега. Той е бил там, когато е станало силно земетресение. В момента се опитва да организира спасителни мисии и да доставя продукти за децата. Изглежда, бъркотията е голяма и той няма никаква представа какво да прави. Това е първото му начинание в хуманитарната област. Иска да отида, да се срещна с някои от децата, а после и с някои международни и правителствени агенции, които работят там, за да дам съвети. — Каза го така, сякаш Блейк я беше помолил да купи маруля от супермаркета.

Чарлс се шокира.

— И ще правиш това за него? Защо?

— Не за него. Това е първият знак, че е пораснал, който показва от четирийсет и шест години насам. Гордея се е него и най-малкото, което мога да направя, е да му дам съвети в критичен момент.

— Това е нелепо, Макс! — вбеси се Чарлс. — За тази работа си има Червен кръст. Там не се нуждаят от теб.

— Не е същото — настръхна тя. — Аз няма да вадя оцелели, да карам линейка или да превързвам ранени. Аз съветвам правителствата как да работят с деца, преживели психологическа травма. А те точно от това се нуждаят. Само за три дни. Блейк ми изпраща самолета си.

— При него ли ще отседнеш? — подозрително запита годеникът й.

Реагира така, сякаш Максин току-що му беше съобщила, че заминава с Блейк на пътешествие с яхтата му. Всъщност преди го беше правила заедно с децата, но си беше безобидно. Все пак двамата с Блейк имаха деца, което за нея означаваше много. Във всеки случай сегашната ситуация беше различна, независимо дали Чарлс го разбираше или не. Ставаше дума за работа и нищо повече. Точка.

— Предполагам, че никъде няма да отсядам, ако това прилича на някое от другите засегнати от земетресения места, където съм ходила. Сигурно ще бъда в някой камион и ще спя права. Вероятно дори няма да се виждам с Блейк, докато съм там, или поне не често.

Струваше й се нелепо Чарлс да й прави сцени на ревност заради нещо толкова очевидно.

— Не мисля, че трябва да ходиш там — твърдо каза той.

Беше бесен.

— Това не подлежи на обсъждане и съжалявам, че мислиш така — студено отговори Максин. — Няма от какво да се притесняваш, Чарлс — продължи тя, стараейки се да звучи спокойно. Той ревнуваше, а това бе толкова мило. Макар и неуместно. — Обичам те. Но бих искала да отида и да помогна. Чисто съвпадение е, че човекът, който ме помоли за това, е Блейк. Всяка от агенциите, работещи там, също би могла да го направи.

— Но не е. Поканил те е той. А аз не разбирам защо отиваш. Боже мой! Когато собственият му син го блъсна кола, на теб ти отне почти седмица, за да успееш да се свържеш с него!

— Защото по това време беше в Мароко, където е имало земетресение — подразни се тя.

Имаше чувството, че с всяка минута спорът им става все по-абсурден.

— А къде беше през всичкото останало време, когато собствените му деца имаха нужда от него? Мотаеше се по купони, яхти и разни жени. Сама си признавала, че никога не можеш да го откриеш, само че за това не му беше виновно някое земетресение. Той е нехранимайко, Максин. А ти ще прекосиш половината свят, за да направиш така, че да изглежда добър, спасявайки десетки оцелели от бедствието! Не искам да ходиш!

— Моля те, не прави това — процеди през зъби Максин. — Не се каня да ходя на някоя оргия през уикенда с бившия си съпруг. Отивам да консултирам стартирането на програма за спасяването на хиляди деца, които са осиротели, наранени са и ще останат травмирани през остатъка от живота си, ако някой не предприеме правилните стъпки още в началото. Може и да няма голям ефект, разбира се. Зависи как ще се изпълняват съветите ми и какво ще е финансирането, но поне мога да направя нещо. Това е единствената причина, не Блейк. Искам да помогна на онези деца доколкото мога.

Изложи позицията си много ясно, но той отказа дори за миг да я разбере.

— Идея си нямах, че ще се женя за Майка Тереза — процеди той още по-сърдито отпреди за най-голямо огорчение на Максин.

Последното нещо, което искаше, бе да се кара с Чарлс за това. Беше безсмислено и само утежняваше нещата. Беше обещала на Блейк и щеше да отиде. Това щеше да направи, независимо дали на Чарлс му харесваше или не. Той не я притежаваше и трябваше да уважава работата й и отношенията й с Блейк такива, каквито бяха. Чарлс беше мъжът, когото обичаше, нейното бъдеще. Блейк беше нейното минало, но бе баща на децата й.

— Ти се жениш за психиатърка, специализирана в работата с подрастващи със суицидни наклонности, чиято друга специалност е психичните травми при децата и юношите. Земетресението в Мароко е точно в моята област. Единственото, заради което си бесен, е Блейк. Можем ли да се държим като възрастни за малко? Аз не бих ти направила проблем в подобна ситуация. Защо не можеш да проявиш същото разбиране и спрямо мен?

— Защото не разбирам връзката ти с него и не я намирам за нормална. Вие двамата никога няма да се разделите, а ти може и да си психиатър, доктор Уилямс, но мисля, че връзката ти с бившия ти съпруг е откачена, ето, това мисля.

— Благодаря за мнението ти, Чарлс. Някой път ще го взема предвид. Точно сега обаче закъснявам за работа, а после заминавам за три дни в Мароко. Дадох обещание и смятам да го изпълня. Бих оценила също така усилието ти да се държиш малко повече като възрастен и да ми се довериш относно Блейк. Не възнамерявам да правя секс с него насред руините — повиши накрая глас Максин.

Той й отвърна със същото. Скараха се. Заради Блейк. Тъпа история.

— Не ме интересува какво ще правиш с него, Максин. Но едно нещо ще ти кажа: не възнамерявам да оставя нещата да продължават по същия начин, след като се оженим. Ако искаш да търчиш през половината свят подир земетресения, цунамита и бог знае още какви бедствия, аз няма да имам нищо против. Само че не планирай да вършиш всичко това с бившия си съпруг, докато аз вися тук. Мисля, че това е просто извинение от негова страна да те отмъкне при себе си и да те отдалечи от мен. Не мисля, че има нещо общо с мароканските сираци или каквото там друго му е дошло на ума. Този тип не е достатъчно човечен, за да му пука за някой друг, и ти сама си ми го казвала. Това е просто оправдание и ти го знаеш.

— Чарлс, грешиш — опита се да звучи спокойно тя. — Никога досега не съм го виждала да върши нещо подобно и трябва да уважа усилията му. Освен това искам да помогна. И не, не помагам на него. Ще направя каквото мога за онези деца. Моля те, опитай се да го разбереш.

Той не й отговори. Двамата помълчаха, изпускайки пара. Притесняваше я, че Чарлс приемаше толкова навътре историята с Блейк. Това щеше да направи нещата много трудни за в бъдеще за нея и децата, освен ако годеникът й не го преодолееше. Надяваше се, че скоро ще го превъзмогне. Но междувременно щеше да отиде в Мароко. Беше човек, който държи на думата си и се надяваше Чарлс да се успокои. Прекъснаха връзката, без да постигнат съгласие.

Известно време след това Максин стоя и гледа телефона, ядосана от проведения разговор. Подскочи, когато чу глас зад гърба си. В разгара на разправията с Чарлс не беше чула идването на Дафни.

— Той е задник — заяви категорично дъщеря й. — Не мога да повярвам, че ще се омъжваш за него, мамо. И мрази татко!

Максин не беше съгласна, но този път даде право на дъщеря си.

— Чарлс не може да разбере естеството на връзката ми с баща ви. Никога не говори за бившата си съпруга. Нямат и деца.

Но между тях двамата с Блейк имаше нещо повече. По свой собствен начин те още се обичаха, само че това се бе превърнало в нещо друго, в някакъв вид семейна връзка, която не й се искаше да изгуби, но не искаше и да спори с Чарлс по въпроса. Искаше от него само да я разбере, но той не можеше.

— Още ли смяташ да ходиш в Мароко? — разтревожи се Дафни.

Смяташе, че майка й трябва да отиде, за да помогне на баща й и на всичките онези деца.

— Да, отивам. Надявам се Чарлс да се успокои.

— На кого му пука? — сви рамене Дафни и си сипа корнфлейкс в купата, докато Зелда приготвяше палачинки.

— На мен — призна Максин. — Обичам Чарлс.

Надяваше се някой ден и децата да го обикнат. Не беше нещо нечувано деца, особено на техните години, да се привързват към вторите си бащи. Нямаше нищо необичайно, знаеше Максин, но в момента й беше трудно да живее така.

Закъсня за работа с цял половин час и остатъкът от деня й мина припряно. Не й беше останало време да говори отново с Чарлс. Имаше много работа, приемаше пациенти и отменяше всичките си срещи за края на седмицата. Още щом се прибра вкъщи, се обади на годеника си и се обезкуражи, като разбра, че още е ядосан. Зае се да го успокоява и го попита дали не би искал да дойде за вечеря. Той обаче попари надеждите й, като отвърна, че ще се видят след завръщането й. Наказваше я заради пътуването, организирано от Блейк.

— Бих се радвала да те видя, преди да замина — въздъхна тя.

Само че Чарлс не се предаваше. Натъжи се, че заминава, докато той й е сърдит, но нямаше как да го умилостиви. Максин си помисли, че държанието му е детинско, но реши да го остави да се успокои, докато отсъства. Нямаше друг избор така или иначе. Когато му звънна по-късно вечерта разбра, че дори си е изключил телефона. Очевидно още кипеше от гняв.

След това с децата си направиха страхотна вечеря. В четвъртък, след поредния лудешки работен ден, отново се обади на Чарлс вечерта, преди да тръгне. Този път й вдигна.

— Исках само да си вземем довиждане — обясни тя колкото е възможно по-спокойно. — Тръгвам за летището.

Щеше да излети от Нюарк, където Блейк винаги приземяваше самолета си.

— Пази се — сухо й пожела Чарлс.

— Изпратих ти по имейла номера на блекберито на Блейк, а можеш да ме търсиш и на моя телефон. Мисля, че ще работи там — опита се да бъде колкото се може по-любезна Максин.

— Няма да те търся по неговия телефон — отвърна й той и отново прозвуча ядосано.

Още се измъчваше от това, което се канеше да направи. Уикендът му щеше да е крайно неприятен. Максин го разбираше и се чувстваше виновна, но съжаляваше, че той не може да превъзмогне ревността си и да прояви повече разбиране. В момента се вълнуваше заради предстоящото пътуване и работата, която я чакаше. В подобни ситуации човек винаги трябваше да се държи колкото се може по-професионално, независимо с какви тежки случаи би могъл да се сблъска. Помощта след такива мащабни катаклизми караха човек да вярва, че животът му има смисъл. Знаеше, че това е добре и за Блейк, който за пръв път вършеше нещо подобно. Отчасти и по тази причина се беше съгласила да замине. Не искаше да го изостави в такъв момент и желаеше да подкрепи усилията му да промени начина си на живот. Но за Чарлс това беше твърде много. Освен това Дафни беше права. Той мразеше Блейк и ревнуваше от него от самото начало.

— Ще се опитам да ти се обадя — увери го Максин. — Освен това дадох телефона ти на Зели, ако нещо се случи.

Предполагаше, че докато я няма, той ще е в града.

— Всъщност мислех да отида до Върмонт — отговори Чарлс.

Там беше красиво през юни. Щеше да й хареса връзката му с децата й да е такава, че да идва да ги вижда дори когато нея я няма, особено след като само след два месеца щеше да им става втори баща, но нещата не стояха по този начин. Освен това знаеше, че в нейно отсъствие децата й също няма да искат да го виждат. Явно още много път имаше да се извърви, докато се успокоят страстите и от двете страни. А тя трябваше да е мостът помежду им.

— Бъди внимателна. Там, където отиваш, може да е опасно. Все пак е Северна Африка, а не Охайо — посъветва я той.

— Ще се пазя. Обичам те, Чарлс. До понеделник.

Максин затвори телефона изтощена. Случилото се между тях беше просто дреболия. Надяваше се, да не е нещо по-сериозно и съжаляваше, че заради отказа му не го видя, преди да тръгне. Държанието му беше детинско и дребнаво. Целуна децата за довиждане и си каза, че независимо колко възрастни са мъжете и за колко пораснали се мислят, те винаги си остават деца.