Даниел Стийл
Труден за обичане (19)

19.

Същия уикенд Чарлс и Максин заминаха за Саутхемптън, както го бяха планирали. Срещнаха се с уредниците на сватбеното тържество, разходиха се по брега, хванати за ръце, няколко пъти правиха любов и към края на уикенда той отново беше спокоен. Максин му обеща, че ако бебето на Зелда се окаже прекалено шумно, бавачката ще напусне. Когато потеглиха към дома, всичко между тях изглеждаше наред. Чарлс отчаяно се нуждаеше да прекара известно време сам. След цял уикенд с Максин изглеждаше освежен като цвете след дъжд.

— Нали разбираш, след такава хубава почивка с теб, всичко отново придобива смисъл — каза й той, докато пътуваха обратно към града. — Само че когато се озовавам в лудницата на сапунения ви живот, имам чувството, че откачам.

Максин се почувства наранена от думите му.

— Домът ми не е лудница, Чарлс. Аз съм самотна майка с три деца и с кариера. Всичко се случва. Случва се на всекиго — благоразумно допълни тя и Чарлс я изгледа така, сякаш наистина мислеше, че се е побъркай.

— Добре. Кажи ми, ако обичаш, колко точно хора познаваш, на които бавачката довежда в дома им пристрастено към наркотици бебе, и то само с три дни предизвестие? Извинявай, но това не е нормално.

— Трябва да призная, че е малко ексцентрично — отговори му тя с усмивка, — но всичко се случва. Зелда е много важна за нас, особено сега.

— Не преувеличавай. Децата ще си бъдат много добре и без нея.

— Силно се съмнявам. Всъщност, убедена съм, че няма да им е добре. Разчитам на нея повече, отколкото можеш да си представиш. Не бих могла да се справя сама.

— Но сега имаш мен — увери я Чарлс и Максин се засмя.

— Супер! А ще се заемеш ли с прането, гладенето, приготвянето на вечеря всяка вечер, воденето и вземането на децата от училище, контролирането на графика им, правенето на курабийки и на обяда за училище, надзора на „пижамените“ им партита и с грижите за тях, докато са болни?

Чарлс схващаше за какво става въпрос, но не се съгласи с нея. Вероятно така и щеше да си остане.

— Убеден съм, че могат да бъдат далеч по-самостоятелни, стига да им го позволиш. Няма причина да не могат да правят голяма част от всичко това и сами.

Да чуе това от човек, който никога не е имал деца и рядко е бил в контакт с деца, преди да се запознае с нейните! Цял живот ги беше избягвал. Притежаваше нереалистичната гледна точка, типична за хората, които никога не са имали деца и вече не помнят какви са били самите те на същата възраст.

— Освен това ти много добре знаеш собственото ми разрешение на този проблем — напомни й той. — Пансион. Никога нямаше да има подобни проблеми, нито пък в дома ти щеше да живее жена с бебе наркоманче.

— Не съм съгласна с теб, Чарлс — отговори тя. — Никога няма да отпратя децата си от къщи в някакъв интернат. Ще бъдат с мен, докато не постъпят в колеж. — Щом каза това, Максин реши да изясни нещата изцяло още сега. — А Зелда не осиновява бебе наркоманче. Изобщо не можеш да бъдеш толкова сигурен, че то непременно е такова. „Висок риск“ не означава, че бебето е пристрастено.

— Да, ама би могло да бъде — настоя Чарлс, но най-сетне схвана ясно позицията й относно изпращането на децата в пансион.

Максин нямаше да се раздели с тях, нито щеше да ги отпрати някъде. Ако не я обичаше толкова много, щеше да се опита да й се наложи, а ако тя не го обичаше, нямаше да преглътне нещата, които й беше казал в гнева си. За момента Максин реши, че това е поредният му каприз. Само че Чарлс много беше харесал спокойния бездетен уикенд, който току-що бе споделил с нея. На Максин също й бе харесало, но й бяха липсвали децата. Знаеше, че той никога не би я разбрал, защото си нямаше собствени, затова остави нещата така.

В неделя вечерта ядяха китайска храна в кухнята, когато Зелда влетя с писъци:

— О, боже мой… боже! То идва… Идва!

Първоначално нищичко не схванаха. Бавачката търчеше като обезглавено пиле наоколо и викаше.

— Кой идва? — запита Максин объркано.

Наистина нямаше представа за какво говори.

— Бебето! Майката го ражда! Трябва веднага да отида в болница „Рузвелт“!

— Боже… — промълви Максин, а децата наскачаха и се развикаха от щастие сякаш самата Зелда се канеше да ражда.

Чарлс остана на масата и продължи да се храни, клатейки глава.

Пет минути по-късно Зелда вече беше облечена и тичаше към асансьора. Децата изкоментираха ситуацията, след което се прибраха. Максин седна на масата и се втренчи в Чарлс.

— Благодаря ти, че се въздържа. Много добре знам, че никак не ти е забавно.

Тя съжаляваше, че всичко това се случва, но се опитваше да даде най-доброто от себе си. Нямаше избор. Вече не можеше да направи нищо друго, освен да посрещне топло Зелда с бебето.

— И на теб няма да ти е забавно, когато бебето опищи цялата къща. Ако от раждането си е пристрастено към наркотици, за всички вас ще е кошмар. Радвам се, че поне още два месеца няма да се местя.

Колкото до това, Максин също се радваше.

За голямо нейно съжаление впоследствие се оказа, че Чарлс е прав. Биологичната майка беше приемала далеч повече наркотици, отколкото беше признала и бебето се беше родило с кокаинов абстинентен синдром. Изкара цяла седмица в болницата, за да го детоксикират, а Зелда ходеше при него всеки ден и го люлееше. Когато най-сетне го донесе вкъщи, то пищеше практически денонощно. Бавачката се установи с него в стаята си. Малкият се оказа злояд, не можеше да спи и постоянно искаше да го носят на ръце, така че тя не го оставяше и за миг. Единственото, което правеше, бе да реве. Клетото малко създание се беше появило на света по много труден начин, но поне се бе озовало в ръцете на предана и любяща майка осиновителка.

— Как е той? — запита Максин една сутрин.

След поредната безсънна нощ бавачката изглеждаше като че ли цял ден е работила изнурително.

— Лекарят твърди, че ще отнеме известно време, докато организмът му се изчисти напълно от наркотиците. Мисля, че вече е малко по-добре — отговори Зелда и погледна сина си с обожание.

Беше се привързала към Джими така, сякаш сама го беше родила. От социалните служби няколко пъти идваха на проверка и никой не пропусна да отбележи колко отдадена майка е Зелда. На останалите обаче наистина не им беше забавно. Максин се утешаваше, че след няколко седмици ще ходят на почивка и се надяваше, че с повече късмет Джими щеше да се е успокоил, докато се върнеха. Само на това се надяваше в момента. Зелда беше чудесна майка, търпелива и любяща като самата нея, когато се родиха Джак и Сам. Малкият Джими обаче беше далеч по-тежък случай.

За момента сватбените приготовления оставаха на заден план. Максин още не беше си намерила подходяща рокля, а трябваше да търси и за Дафни. От своя страна дъщеря й категорично отказа да вземе участие в церемонията и се опитваше да подреди нещата така, че изобщо да не присъства. Поредното предизвикателство, с което Максин трябваше да се справи. Засега не беше споменала нищо на Чарлс. Знаеше колко наранен ще бъде. В крайна сметка тръгна на шопинг с надеждата, че ще открие подходящи рокли и за двете. За момчетата вече беше взела костюми, както и за Чарлс. Поне това беше готово.

Блейк й се обади от Мароко с последните новини. Новият проект за превръщането на двореца в сиропиталище, което да приюти поне сто деца, вече беше в ход. Също така вече беше предал управлението на бъдещия дом в ръцете на компетентни хора. За момента беше сторил всичко по силите си. Планираше да посещава мястото всеки месец, за да е сигурен, че всичко върви по план. Връщаше се в Лондон и каза на Максин, че няма проблем да им заеме яхтата. Тя и децата вече нямаха търпение. Всяка година това беше любимата част от ваканцията им. Чарлс обаче не беше напълно убеден.

Блейк беше споделил и с Арабела плановете си за сиропиталището и тя намери инициативата му за чудесна.

Реши да я изненада, като се завърне в Лондон седмица по-рано, отколкото бе предвидено. В Мароко беше направил всичко, което зависеше от него, а сега в Лондон му предстоеше да се оправи с финансовите въпроси по организацията на сиропиталището.

Кацна на Хийтроу в полунощ, след четирийсет минути беше пред дома си и си отключи сам. Вътре беше тъмно. Арабела му беше казала, че има много работа, така че предположи, че е уморена и спи. По думите й, докато го нямало не й било забавно да излиза по купони и нямала търпение той да се прибере.

Блейк беше изтощен след полета до Лондон и най-вече от делата си през последните няколко седмици. Лицето и ръцете му бяха силно потъмнели от жаркото мароканско слънце, но кожата под тениската му беше бяла. В момента копнееше само да вземе Арабела в обятията си и двамата да се пъхнат в леглото. Зажаднял беше за нея. Влезе на пръсти в спалнята в случай, че спи. Видя извивките й под завивката, приседна до нея, наведе се да я целуне и тогава разбра, че отдолу има и втори човек. Телата им бяха преплетени и двамата бяха заспали. Блейк се стъписа и светна лампата, за да види по-добре. Не повярва на очите си. Надяваше се, че му се е сторило. Но не беше. Изпод завивките се измъкна необикновено красив тъмнокож мъж, седна и го изгледа уплашено. Блейк предположи, че е някой от онези нейни познати индийци. Нямаше значение кой и какъв беше. Важното бе, че лежеше в собственото му легло до собствената му любима.

— Ужасно съжалявам! — забързано изрече непознатият, на мига се омота в чаршафа, който беше провиснал от леглото вероятно в резултат на бурните страсти, които бяха кипели там, и се измъкна от спалнята с бързината на светкавица.

Арабела се втренчи в Блейк, след което се разплака.

— Той просто се отби за малко… — изхълца тя, което си беше чиста лъжа, тъй като непознатият в момента си събираше багажа в два куфара от алигаторска кожа в гардеробната на Блейк и следователно от доста време живееше в дома му.

След малко се появи във великолепно скроен костюм. Всъщност беше изключителен хубавец.

— Благодаря ви и се извинявам — каза той на Блейк. — Сбогом — обърна се към Арабела и хукна надолу по стълбите, понесъл двата си куфара.

Само след миг входната врата се затръшна. Непознатият най-безсрамно беше живял с любимата му в собствения му дом.

— Разкарай се от леглото ми — студено заповяда Блейк.

Арабела трепереше. Протегна ръце към него.

— Толкова съжалявам… Не исках… Това няма да се повтори…

— Ставай и се махай — отчетливо натърти той. — Можеше поне да си вършиш работата у вас! Така поне нямаше да науча! Доста нагло, не мислиш ли?

Арабела се беше изправила и сега стоеше пред него в цялата си гола прелест. Беше прекрасна въпреки всичките си татуировки и единственото нещо, което носеше в момента — рубиненото бинди между веждите. На Блейк обаче не му беше забавно.

— Имаш пет минути — процеди той. — Ако нещо си забравиш, ще ти го изпратя.

Вдигна телефон и й извика такси. Арабела побягна към банята и след малко се появи в сини дънки и мъжка тениска. Беше си обула златисти сандали на висок ток и изглеждаше дяволски сексапилна. Само че Блейк вече не я желаеше. Беше се оказала втора употреба. И лъжкиня. Голяма лъжкиня.

Арабела го гледаше, докато по бузите й продължаваха да се стичат сълзи, но той извърна поглед. Ситуацията бе твърде неприятна. Никоя от жените, с които бе излизал дотогава, не беше го правила на такъв идиот, водейки друг мъж в собственото му легло. А той бе излизал с Арабела по-дълго, отколкото с която и да било друга. Седем месеца! Болеше го. Беше й вярвал. Беше я обичал повече от всяка друга. С огромно усилие на волята успя да се въздържи да не я нарече с думите, които напираха на устата му, докато слизаше по стълбите. Блейк отиде до бара и си сипа едно силно питие. Не искаше повече да я вижда. Никога! Никога повече.

По-късно същата нощ тя се опита да му се обади, продължи с опитите си и през следващите четири дни, но той така и не й вдигна. Арабела беше минало. Изчезна от живота му като дим с всичките си татуировки, биндита, бижута, сарита и портрети.