Даниел Стийл
Труден за обичане (18)

18.

Максин стигна до апартамента си в седем. Децата още спяха, а Зелда беше в стаята си. Изкъпа се и се облече за работа. В самолета беше успяла да се наспи, така че се чувстваше отпочинала, въпреки че имаше много неща, които да обмисли след пътуването си. Вървя пеша до кабинета си в хубавата юнска сутрин и стигна малко след осем. Имаше още час до първия й пациент, така че се обади на Чарлс, за да му каже, че се е прибрала у дома. Годеникът й вдигна на второто позвъняване.

— Здрасти, аз съм — поздрави го тя, надявайки се, че му е минало.

— Тоест, коя? — грубо отвърна той.

Максин се беше опитвала да му се обади от Мароко три пъти, но неуспешно, така че му беше оставила съобщения на телефонния секретар. Не искаше сърденето му да продължи дълго. И във Върмонт не й беше вдигнал телефона, а там нямаше секретар, на който да остави съобщение. Надяваше се да е поомекнал, докато я нямаше.

— Бъдещата мисис Уест — подразни го тя. — Или поне така се надявам.

— Как мина?

Чарлс й прозвуча по-добре или поне така й се стори. Щеше да е наясно, след като го видеше и прочетеше изражението в очите му.

— Невероятно, ужасно, тъжно, сърцераздирателно. Всичко това наведнъж. Клетите дечица там са в ужасно състояние, и възрастните са не по-малко зле.

Реши засега да не му казва за плана на Блейк да прави сиропиталище. Това можеше да прелее чашата. Разказа му накратко за земетресението.

— И както винаги, Червеният кръст си върши страхотно работата — обобщи тя.

Също и Блейк, но това го премълча. Реши да бъде внимателна с Чарлс и да не го ядоса отново.

— Изморена ли си? — попита я той притеснен.

Трябваше да е. Беше обиколила света за три дни, а той беше сигурен, че условията за живот са били мизерни. Макар да й беше ядосан заради това къде и при кого отива, се гордееше с нея, макар да не й го призна.

— Не много. Спах в самолета.

Това му напомни, че е пътувала със самолета на Блейк и отново изпита раздразнение.

— Искаш ли тази вечер да излезем на вечеря, или си прекалено уморена?

— Ще ми бъде приятно! — бързо отговори тя.

Това очевидно си беше покана, а на нея й се искаше да се видят колкото се може по-скоро.

— Нашето местенце? — „Ла Грьонуй“, разбира се.

— Какво ще кажеш за кафене „Болуд“? Там не е чак толкова луксозно, но е по-близо до вкъщи.

Щеше да е уморена, след цял ден в кабинета си веднага след завръщането си от Мароко. Освен това искаше да види и децата си.

— Ще те взема в осем — обеща й Чарлс и веднага добави бързо: — Липсваше ми, Макс. Радвам се, че се прибра. Тревожех се за теб.

През целия уикенд бе мислил за нея, докато беше във Върмонт.

— Бях добре.

— А как е Блейк? — запита я с въздишка.

— Опитва се много сериозно да работи, но не е лесно. Никога не е в подобни случаи. Радвам се, че отидох.

— Ще поговорим за това довечера — сухо каза Чарлс.

След като затвориха, Максин погледна съобщенията на бюрото си, преди да дойде първият й пациент. Явно че през уикенда не се беше случило нищо драматично. Телма й беше пратила кратък отчет по факса. Никой от пациентите не беше имал проблеми. Максин си отдъхна. Беше се притеснявала и за пациентите си.

Остатъкът от деня премина спокойно и тя успя да се прибере около шест часа и да се види с децата след работа. Зелда я нямаше, а когато се върна, носеше обувки на висок ток и костюм, което й се стори странно.

— Къде беше? — попита я Максин и й се усмихна. — Изглеждаш така, сякаш си била на среща.

На бавачката това не й се беше случвало от години.

— Трябваше да се срещна с адвокат.

— Наред ли е всичко? — притесни се Максин, но Зелда й каза да не се тревожи.

Максин разказа на децата за работата на баща им в Мароко и те бяха изключително горди с него. И тя се гордееше и им го призна. Разказа им подробно, но не спомена за сиропиталището. Беше обещала на Блейк той да им каже и удържа на думата си.

Успя да се облече, преди Чарлс да се появи в осем. Годеникът й поздрави децата, те измърмориха в отговор и се прибраха в стаите си. Сега, когато знаеха за сватбените планове, се държаха още по-неприветливо. Чарлс се беше превърнал в основния им враг.

Максин не им обърна внимание. Двамата с Чарлс повървяха до ресторанта на 76-та източна улица. Нощта бе топла и уханна и тя носеше синя ленена рокля със сребърни сандали — нещо толкова различно от почти военната й екипировка и кубинките, с които беше обута само преди двайсет и четири часа в един различен свят, с Блейк. Той й се беше обадил този следобед да й благодари отново. Каза й, че вече прави постъпки, за да осъществи плана си. Беше се съсредоточил над изпълнението на задачата със същия ентусиазъм, енергия и съсредоточеност, които му бяха спечелили успеха през годините.

Вече се хранеха, когато Максин сподели с Чарлс за вечерята, която Блейк искаше да им организира вечерта преди сватбата. Той спря с вилица на половината път до устата си и я изгледа невярващо.

— Какво каза току-що?

Точно беше започнал да се успокоява и отново се държеше мило с нея, когато тя му съобщи новината.

— Казах, че Блейк иска да поеме подготвителната ни вечеря в деня преди сватбата.

— Предполагам, че това щеше да е задължение на родителите ми, ако бяха живи — със съжаление произнесе Чарлс, остави вилицата си и седна обратно на стола си. — Искаш да се съглася? — изглеждаше шокиран от идеята.

— Не — успокои го Максин и му се усмихна. — Мисля, че това е някак излишно за втора сватба. Но Блейк така или иначе е част от семейството. Децата ще се радват, ако го направи.

— Но не и аз — сопна се Чарлс и избута чинията си. — Някога ще се отървем ли от него, или той вечно ще е прикрепен към нас? Каза ми, че поддържате благопристойна връзка, но това вече е нелепо. Имам чувството, че ще се женя и за него.

— Но не го правиш. Обаче той е баща на децата. Повярвай ми, Чарлс. Така е по-добре.

— За кого?

— Ами за децата.

Е, и за нея също. Щеше да й е неприятно да има бивш съпруг, за когото никога да не трябва да говори или с когото да се кара заради децата.

Чарлс я гледаше. Никога не беше виждала някой да ревнува така и не можеше да разбере дали е заради това, което бе Блейк и което беше постигнал, или защото е бившият й съпруг. Трудно беше да се каже.

— Предполагам, че ако откажа предложението му, децата ти ще ме оплюят. — Вероятно, но тя се страхуваше да му го каже. — Ситуацията определено е патова за мен.

— Не, не е. Ако го оставиш да го направи, децата ще се забавляват, докато планират вечерята с него, а той ще направи грандиозно парти.

При тези думи Чарлс видимо се разгневи. На Максин изобщо не й бе минавало през ума, че толкова ще се разстрои. Блейк беше от нейното семейство и тя се бе надявала Чарлс да разбере.

— Може би просто и аз трябва да поканя бившата си съпруга.

— От моя страна няма проблеми — увери го Максин и той поиска сметката.

Нямаше настроение за десерт, но нея не я интересуваше. Умората накрая я беше победила и тя не искаше да се кара с Чарлс заради Блейк или нещо друго.

Той я изпрати мълчаливо до дома й, без да се качи. Обеща й, че ще се видят утре, хвана такси и си тръгна, без да обели и дума. Нещата между тях явно не вървяха гладко и тя се надяваше, че сватбените планове няма да ги влошат. Този уикенд им предстоеше среща в Саутхемптън с уредниците на тържеството. Чарлс вече й беше казал, че намира палатката и сватбената торта за твърде скъпи, което беше глупаво, защото щеше да ги плати тя. Годеникът й беше малко тесногръд в това отношение. Само че тя искаше най-доброто за сватбата им.

Докато се качваше в асансьора, си мислеше дали да не откаже на Блейк предварителната вечеря, но знаеше, че това ще го разочарова. Децата също щяха да се чувстват изолирани. Надяваше се, че Чарлс ще свикне с идеята и може би дори с времето ще свикне и с Блейк. Ако някой изобщо можеше да накара Чарлс да омекне, това беше Блейк. Той си имаше начин да намира път към всекиго и никой не беше в състояние да устои на чара му и чувството му за хумор. Ако Чарлс устоеше, щеше да е първият.

Въпреки гневното му настроение предната вечер, на сутринта Максин покани Чарлс да дойде по-късно, за да обсъдят списъка с гостите и детайлите за сватбата. Агентите се бяха обадили — имали организационни въпроси към тях преди предстоящата им среща в събота. Годеникът й неохотно дойде след вечеря, все още в лошо настроение. Ядосваше се за предварителното парти на Блейк и продължаваше да не одобрява пътуването й до Мароко. Напоследък Блейк Уилямс твърде често се появяваше в живота му, а сега щеше да го направи и на сватбата му. Прекалено много му идваше.

Чарлс седна на кухненската маса заедно с децата, които довършаваха десерта си. Зелда беше приготвила ябълков пай с ванилов сладолед. Той с охота изяде едно парче и похвали бавачката, че е много вкусно.

Точно когато ставаха от масата, Зелда се покашля. Очевидно се канеше да каже нещо, но никой нямаше представа какво ще е то.

— Аз… Ами… Съжалявам, че го правя точно сега. Знам, че с тази сватба, дето се задава, и… — погледна извинително към Максин, която внезапно реши, че Зелда се кани да я напусне.

Точно от това имаше нужда в момента, няма що. Със сватбата през август и преместването на Чарлс й се искаше колкото се може повече стабилност и спокойствие. Сега не му беше времето за големи промени като например някой важен за тях човек да излезе от живота им. Зелда беше член на семейството. Максин я изгледа паникьосано. Децата също се втренчиха в бавачката, без да имат представа какво да очакват. Само Чарлс не изглеждаше притеснен и дояждаше пая си. Това, което Зелда се канеше да сподели, нямаше нищо общо с него или поне така си мислеше. Кого щеше да наеме на работа Максин, си беше изцяло нейно решение. Проблемът не беше негов, макар жената да му бе симпатична и да готвеше чудесно. Но според него тя винаги би могла да бъде заменена от някой друг. Не се интересуваше особено как Максин и децата биха се почувствали от промяната.

— Аз… Аз дълго мислих… — започна Зелда, докато мачкаше кърпата за бърсане на чинии. — Вие растете, деца, а вие ще се жените. Просто чувствам, че и на имам нужда от нещо допълнително в животи си. Не ставам по-млада и не мисля, че в живота ми предстоят особени промени. — Зелда се усмихна криво. — Предполагам, че принцът на бял кон е загубил адреса ми… така че реших… Искам дете… И ако това не ви устройва, ще ви разбера и ще напусна. Но вече съм взела решение.

Известно време всички просто седяха и я гледаха. За миг Максин се зачуди дали бавачката не е ходила до банката за сперма и сега не е бременна.

— Бременна ли си? — запита я тя шокирано.

Децата не казаха нищо. Чарлс също.

— Не. Ще ми се да бях — отвърна Зелда с унила усмивка. — Това би било чудесно. Мислех за това, но последния път, когато говорихме, Максин, ти споделих, че цял живот съм обичала хорските деца. Това за мен никога не е било проблем. Така че за какво са ми сутрешното гадене и напълняването? А и така бих могла да продължа да работя. Децата не са евтин ангажимент — допълни с усмивка тя. — Имах четири срещи с адвокат, специалист по осиновявания. Тук дойде и социален работник, за да разгледа обстановката. Минах и лекарски тест и ме одобриха.

И през цялото това време не беше казала и дума на Максин.

— Кога мислиш да го направиш? — задържа дъха си Максин.

Не беше готова да има бебе в дома си точно сега. Или по-скоро никога. Това щеше да й дойде в повече, особено със съпруг, на когото му предстоеше да се премести при тях.

— Може да отнеме две години — обясни Зелда и Максин отново започна да диша, — ако държа на „дизайнерско“ бебе.

— „Дизайнерско“ бебе? — неразбиращо повтори Максин.

Засега тя беше единствената, която поддържаше разговора. Останалите бяха твърде стъписани.

— Бяло синеоко здраво бебе, с двама родители, завършили Харвард, но решили впоследствие, че детето не се вписва в живота им. Не са употребявали алкохол и наркотици и са над средната класа. Това може да отнеме много време. Обикновено напоследък такива момичета не забременяват лесно, а и да го направят, абортират или задържат децата си. Такива бебета са много редки. Две години е оптимистичен срок, особено за неомъжена жена на средна възраст като мен, от работническата класа. „Дизайнерските“ бебета отиват при хора като вас. — Тя изгледа Максин и Чарлс, при което той потръпна и поклати глава.

— Не, благодаря — каза Чарлс с усмивка. — Това не е за мен. Или за нас. — Усмихна се и на Максин.

Наистина не го интересуваше дали Зелда се кани до две години да осинови бебе, независимо дали ще е „дизайнерско“, или каквото и да е друго. Проблемът определено не беше негов и не възнамеряваше да го нищи.

— Значи, мислиш за след две години, Зели? — с надежда запита Максин.

Дотогава Сам щеше да е на осем, Джак и Дафни щяха да са в гимназията, съответно на четиринайсет и петнайсет, следователно чак тогава щеше да й се наложи да се притеснява.

— Не. Не мисля, че изобщо бих имала шанс за такова бебе. Проучих възможността за международно осиновяване, но там неизвестните са много, а е и твърде скъпо за мен. Не мога да отида да стоя в Русия или в Китай три месеца и да чакам да ми дадат някое тригодишно дете от сиропиталище, което би могло да има всевъзможни увреждания, за които ще разбера по-късно. Дори не те оставят да си го избереш. Избират ти го, а повечето са три или четиригодишни. Аз искам бебе, по възможност новородено, което никой не е успял да увреди.

— Освен в утробата — предупреди я Максин. — Трябва много да внимаваш, Зелда. Да си сигурна, че по време на бременността майката не е използвала алкохол и наркотици.

Зелда отклони погледа си.

— И аз това имам предвид — каза след малко и я погледна отново. — Най-доброто, на което мога да се надявам, е бебе с висок риск, но без специални нужди, като спина бифида или синдром на Даун. Не мисля, че бих могла да се справя с това. Но едно обикновено нормално дете от момиче, което може да е изпушило една трева или е изпило две бири, докато е било бременно, едва ли ще е толкова страшно.

— Мисля, че това е голяма грешка — призна Максин. — Нямаш никаква представа какви проблеми би могла да си навлечеш, особено с майка, употребявала наркотици. Сблъсквам се с резултатите от това в кабинета си през цялото време, а много от децата, които са ми пациенти, са осиновени и истинските им родители са били наркомани. Тези неща се отразяват и ефектите от тях могат да станат доста страховити с времето.

— Мисля да поема този риск — отговори й Зелда и я погледна в очите. След което вдиша дълбоко и добави: — Всъщност вече го направих.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Максин.

Сега вече и Чарлс, и децата слушаха внимателно.

В кухнята настъпи такава тишина, че и игла да изтървяха, щеше да се чуе. Зелда отговори:

— Скоро ще се роди бебе. Майка му е петнайсетгодишна, а в известен период от бременността си е била бездомна. През първия триместър е употребявала наркотици, но сега е чиста. Бащата е в затвора за търговия с наркотици и кражба на коли. На деветнайсет е и не се интересува нито от детето, нито от момичето, така че е съгласен да го даде за осиновяване. Вече подписа, което е чудесно. Родителите на майката не искат тя да задържи бебето, нямат пари, но тя е много сладко дете. Срещнахме се вчера.

Максин се сети за обувките с висок ток и костюма, с който Зелда беше облечена предишния ден.

— Тя има желание да ми даде детето си. Единственото, което иска, са снимки веднъж годишно. Няма желание да го вижда, което е чудесно, защото няма да ме тормози или да притеснява детето. Три двойки вече се отказаха, така че ако го искам, мое е. Ще бъде момче — завърши тя и по бузите й текнаха сълзи, а усмивката й сломи сърцето на Максин.

Дори не можеше да си представи човек толкова много да иска бебе, че да поеме такъв риск и да вземе нечие чуждо дете, което би могло да има увреждания до живот. Стана и прегърна Зелда.

— О, Зели… Мисля, че това, което смяташ да направиш, е чудесно. Но не можеш да вземеш такова бебе. Идея нямаш в какво се забъркваш. Просто не бива.

— Мога и ще го направя — упорито настоя бавачката и Максин разбра, че е твърдо решена.

— Кога? — запита Чарлс.

Беше вникнал в същината и идеята му се струваше лудост.

Зелда си пое дъх.

— Детето ще се роди този уикенд.

— Ти шегуваш ли се? — почти изкрещя Максин и децата се стреснаха. — Сега? Тоест след няколко дни? Какво ще правиш?

— Ще го обичам през целия му живот. Ще го нарека Джеймс. Джими.

На Максин й призля. Това не можеше да е истина. Но беше.

— Не очаквам да ме подкрепите в решението ми — продължи Зелда. — Нещата се развиха твърде бързо. Мислех, че ще ми отнеме повече време, година или две. Но ми се обадиха за това бебе вчера, а днес се съгласих. Така че трябваше да ви кажа.

— Казали са ти за това бебе вчера, защото никой друг не го е искал — студено каза Чарлс. — Вършиш нещо наистина глупаво.

— Мисля, че така трябва — отвърна Зелда смирено и на Максин й се доплака.

Струваше й се, че Зелда прави огромна грешка, но коя беше тя, че да командва хорските животи? Самата тя не би направила нещо подобно, само че имаше три здрави деца, а и не се знаеше какво би сторила в положението на бавачката. Зелда щеше да направи нещо много мило, но твърде рисковано. Обаче беше категорична.

— Ако сега ми кажете да напусна, ще го направя — спокойно каза бавачката. — Не бих могла да постъпя по друг начин. Не мога да ви насиля да ме задържите тук с детето. Но ако се съгласите и искате да остана, ще го направя и ще видим как ще се развият нещата. Ако искате да си отида, ще си приготвя нещата и до няколко дни ще се изнеса. Трябва бързо да си намеря жилище, тъй като бебето може да се роди през уикенда.

— О, Господи — простена Чарлс, стана от масата и се втренчи в Максин.

— Ще се справим, Зели — успокои я тя.

Щом произнесе тези думи и трите деца се разсмяха едновременно и запрегръщаха бавачката си.

— Ще си имаме бебе! — извика щастливо Сам. — Момче! — Прегърна Зелда и жената се разплака.

— Благодаря ти — прошепна тя на Максин.

— Да видим как ще потръгне — отговори й тя. Чарлс също трябваше да се съгласи. — Единственото, което можем да направим, е да се опитаме и да се надяваме, че ще се получи. Ако не потръгне, ще говорим пак. Какво толкова би могло да обърка едно бебе?

Щом каза това, Зелда обви ръце около шията й и я прегърна толкова силно, че Максин едва успя да си поеме дъх.

— Благодаря ти, благодаря ти — зашепна тя през сълзи. — Това е всичко, което някога съм искала. Мое собствено бебе!

— Сигурна ли си? — сериозно я запита Максин. — Все още можеш да изчакаш за бебе, което не е в такава рискова група.

— Не искам да чакам — непоколебимо отговори Зелда. — Искам го.

— Това може да се окаже грешка.

— Не, няма. — Очевидно вече беше взела решението си и стана ясно, че не може да бъде разубедена. — Утре трябва да изляза, за да му купя креватче и някои други неща.

Максин беше подарила креватчето на Сам преди няколко години, иначе щеше да й го предложи. Странно й беше да си признае, че при тях ще дойде бебе само след няколко дни. След това осъзна, че Чарлс го няма. Откри го в дневната вбесен.

— Ти нормална ли си? — сопна й се той. — Откачи ли? Ще приемеш в дома си бебе на някаква наркоманка? Защото много добре осъзнаваш, че и то е такова. Пристрастено е. Никой човек със здрав разсъдък няма да вземе дете с подобен профил, а горката жена е толкова отчаяна, че ще се съгласи на каквото и да е. И сега то ще живее с теб… и с мен! — повиши глас той. — Как можеш да вземаш такова решение, без преди това да се допиташ до мен?

Чарлс се тресеше от гняв и Максин донякъде го разбираше. Не че гореше от възторг, но всички в семейството обичаха Зели. Не и Чарлс. Той едва я познаваше. Представа нямаше колко много означава тя за тях. За него беше просто бавачката на децата, но за тях и за Максин Зелда беше част от семейството.

— Съжалявам, че не те попитах, Чарлс. Кълна се, просто ми се изплъзна. Толкова се развълнувах от съобщението й и ужасно ми дожаля за нея. Но просто не мога да я накарам да си тръгне след дванайсет години работа при нас. А и децата ще се разстроят. Всъщност — и аз.

— Добре де, тя не трябваше ли да ти каже какво възнамерява да прави? Това е скандално. Би трябвало да я уволниш — студено каза Чарлс.

— Обичаме я — възрази Максин. — Децата ми израснаха с нея. А и тя ги обича. Ако нещата не потръгнат, винаги можем да я помолим да си тръгне. Но с всички тези промени, свързани с децата — сватбата, опитите да ги накараме да свикнат с теб, не искам и Зелда да напусне.

В очите й се появиха сълзи. Погледът на Чарлс беше леден и твърд.

— И сега какво се очаква от мен? Да живея с бебе, пристрастено още от раждането си към наркотици? Памперсите му ли трябва да сменям? Не е честно.

Максин мислеше, че и спрямо нея не е честно подобно отношение. Трябваше обаче да направи най-доброто за децата. Твърде много се нуждаеха от Зелда, за да я загубят точно сега, независимо дали бебето, което щеше да осинови, е пристрастено към наркотици или не.

— Най-вероятно изобщо няма да го чуваш, когато дойде — заувещава го Максин. — Стаята на Зелда е в задната част на апартамента. Бебето ще е там през повечето време поне през първите няколко месеца.

— А после? С нас ли ще спи? Като Сам? — за пръв път си позволяваше подобна хаплива забележка и на нея не й хареса. Беше ядосан. — Напоследък не минава и ден, без около теб да се завихри някоя драма. Нали? В един миг хукваш към Африка при бившия си, после пък той ще ни устройва вечеря, а сега каниш бавачката да домъкне бебето си наркоманче у дома! И очакваш да приема всичко това спокойно? Да не съм откачен? — След това обаче я изгледа и продължи: — Не. Откачената си ти.

Посочи я с пръст и излезе, като затръшна вратата.

— Това Чарлс ли беше? — запита я Зелда разтревожено, когато Максин нахлу в кухнята с мрачно изражение на лицето.

Всички бяха чули блъскането на входната врата. В отговор Максин само кимна мълчаливо.

— Макс, не е задължително да се съгласяваш. Мога да си отида — притесни се бавачката.

— Не, не можеш — отсече Максин и я прегърна през рамо. — Обичаме те. Ще опитаме и ще видим какво ще се получи. Надявам се само да доведеш някое хубаво и здраво бебе — искрено добави тя. — Сега само това има значение. Чарлс ще трябва да свикне. Всички ще свикнем. Просто в момента това е ново за него.

Максин избухна в смях. Какво ли още я очакваше?