Даниел Стийл
Труден за обичане (3)

3.

На следващия ден в осем сутринта Максин беше в кабинета си. До обяд преглежда пациенти, след което отиде с колата до Лонг Айланд, за да посети Джейсън в „Силвър Пайнс“. Когато пристигна там, беше един и половина следобед. Единственото, което беше хапнала, бе половин банан, който изяде, докато караше и същевременно отговаряше на телефонни обаждания. Почти бе избегнала закъснението и стигна в клиниката навреме.

Прекара един час насаме с пациента си, срещна се с дежурния психиатър, за да поговорят за случилото се вечерта, след което половин час разговаря с Хелън. И двете бяха благодарни на Господ, че момчето е в „Силвър Пайнс“. Майката вече й вярваше напълно и призна, че е била права. Тръпнеше от ужас, щом се сетеше какво би могло да се случи, ако бе настояла и бе взела сина си вкъщи. Най-вероятно този път той щеше да успее. Въпреки твърденията на личния й лекар, това не бяха опити за привличане на внимание. Джейсън искаше да умре. Беше напълно убеден, че е убил баща си. През целия си живот бе изпитвал към него противоречиви чувства. Заради това и заради разправията, която бяха имали предната вечер, Джейсън бе убеден, че комбинацията от тези факти е причина за смъртта на баща му. Щяха да минат месеци и дори години, преди да успее да преодолее това чувство и вината му да бъде смекчена. Хелън и Максин знаеха, че на момчето му предстои да измине дълъг път. Въпреки първоначалните надежди на майка си, нямаше да се прибере у дома за Коледа. Сега Максин се надяваше, че ще го задържат в болницата за шест месеца или за година, макар да бе все още твърде рано да сподели това с майка му, която беше покрусена от неуспешния му опит да се обеси през изминалата нощ. Освен това тази сутрин беше заявил на Хелън, че ако поиска да се самоубие, ще го направи. Нищо не можело да го спре. За огорчение Максин от опит знаеше, че е прав. Това, което трябваше да направят сега, бе да излекуват наранената му душа, но щеше да им отнеме време.

В четири часа се отправи обратно към града по магистралата. Въпреки засиления трафик по моста стигна в кабинета си малко след пет. Имаше пациент, записан за пет и половина и точно когато преглеждаше купчината съобщения, получи обаждане от интерниста на Хелън, доктор Уест. Поколеба се дали да приеме обаждането му. Може би отново щеше да й надрънка куп глупости като предния ден, а нямаше настроение за това. Макар че винаги се отнасяше професионално с пациентите си и поддържаше дистанция, беше дълбоко натъжена заради Джейсън и майка му. Момчето беше чудесно, но и двамата бяха насъбрали болка, достатъчна за цял живот. Прие обаждането с неохота и се приготви да чуе арогантния глас от отсрещната страна.

— Да? Доктор Уилямс на телефона.

— Аз съм Чарлс Уест. — Вместо очаквания тон, Максин долови огорчение. — Хелън Уекслър ми се обади тази сутрин да ми каже за Джейсън. Как е той?

Максин замълча. Не му вярваше. Най-вероятно щеше да открие пропуск в нещо, което бе направила, след което щеше да настоява Джейсън да се прибере вкъщи. Мисълта беше параноична, но тя го смяташе за способен на подобно нещо, особено след разговора им предишния ден. Все пак отговори:

— Както трябва да се очаква. Когато го видях, беше на успокоителни, но бе контактен. Помни какво е направил и защо го е направил. Бях повече от сигурна, че ще опита отново, макар и да беше обещал на майка си да не го повтаря. Чувства се виновен заради смъртта на баща си. — Беше доста повече, отколкото бе възнамерявала да каже, и повече от достатъчно, за да обясни действията си. — Не е необичайно, но той има нужда от по-конструктивни средства, за да преодолее отрицателните си чувства. Самоубийството не е сред тях.

— Знам. Съжалявам. Обаждам се, за да ви кажа, че наистина съжалявам, задето вчера се държах като идиот. Хелън е много близка със сина си. Винаги е била. Единственото й живо дете. Не мисля, че бракът й беше особено щастлив. — Максин знаеше това, но не коментира. Не беше нейна работа. — Мислех, че просто търси внимание. Знаете ги какви са децата.

— Да, знам — студено отвърна тя. — Но повечето от тях не се самоубиват, за да привлекат внимание. А когато го правят, обикновено имат ясни причини. Мисля, че и Джейсън си има причини. Много време ще отнеме да бъде убеден в противното.

— Имам пълната вяра, че ще успеете — любезно отговори докторът. За нейна изненада тонът му се бе смекчил и бе далеч по-различен от този, който й бе държал вчера. — Неудобно ми е да си призная, но ви потърсих в интернет. Там има доста неща за вас, докторе.

Мъжът беше дълбоко впечатлен и притеснен, че се е отнесъл към нея като към обикновено парвеню от Парк Авеню с диплома за психиатър в джоба, което се опитва да се възползва от семейство Уекслър, раздухвайки прекомерно проблемите им. Беше прочел автобиографията й, беше прегледал къде е завършила и с какви специалности се е дипломирала, проучил бе книгите и лекциите й, комисиите, в които е работила, а освен това беше разбрал, че е била съветник на училища в цялата страна по проблеми, свързани с емоционалните травми в детска възраст. Също така беше установил, че книгите й за самоубийствата сред тийнейджърите се смятат за основополагащи в тази сфера. Разбрал бе, че е капацитет в областта си. В сравнение с нея той бе господин Никой и макар да не се подценяваше, не можеше да не се впечатли от Максин Уилямс.

— Благодаря ви, доктор Уест — хладно отвърна Максин. — Знам, че Джейсън съвсем сериозно направи втори опит. Това ми е работата.

— Наистина искам да ви се извиня за вчера. Знам колко наранена би била Хелън, която тези дни е на ръба. От шестнайсет годни съм неин лекар и познавам Джейсън, откакто се роди. И съпругът й ми беше пациент. Нямах представа, че Джейсън е толкова объркан.

— Мисля, че това състояние е отпреди смъртта на баща му. Загубата на сестра му е шокирала всички тях, което е разбираемо, а и той е в трудна възраст. Шестнайсетгодишните момчета са много уязвими и са натоварени с много очаквания от страна на семейството — успеха в училище и прочее. А той като единственото оцеляло дете е трябвало да понесе и допълнителна тежест. Не му е било лесно. Смъртта на баща му го е изкарала извън релси.

— Вече разбирам. Наистина съжалявам.

Звучеше искрено разкаян и това я впечатли.

— Не се притеснявайте, всеки греши. А и това не е вашата област. Аз самата не бих искала да диагностицирам менингит или диабет. Затова и си имаме специалности, докторе. Беше мило от ваша страна, че се обадихте. — Доктор Уест бе поискал извинение, а бе последният човек, от когото би очаквала подобно нещо. — Може би трябва да наглеждате Хелън. В голям шок е. Насочих я към психиатър, който добре се справя с подобни проблеми, но тъй като Джейсън ще бъде в болницата през следващите няколко месеца, няма да й е никак лесно, особено по време на празниците. Знаете как могат да се развият нещата при това положение — понякога стресът засяга имунната система.

Хелън вече бе споделила, че след смъртта на съпруга си три пъти е настивала сериозно и е имала няколко мигренозни пристъпа. Трите опита за самоубийство на Джейсън и болничният му престой едва ли щяха да подобрят здравето й. Чарлс Уест също бе наясно с проблема.

— Ще я наглеждам. Права сте, разбира се. Винаги се притеснявам за пациентите си след смъртта на съпруг или дете. Макар Хелън да е доста силна, мнозина се сриват като къщичка от карти. Ще й се обадя да разбера как е.

— Мисля, че след снощи още е в шок — отговори Максин.

— Че кой не би бил?! Аз самият нямам деца, но не мога да си представя нещо по-ужасно. Тя вече е загубила дъщеря си, а сега за малко да изгуби и сина си, и то след като овдовя. Няма по-лоши неща, които биха могли да й се случат.

— Така е, да — тъжно се съгласи Максин. — И Джейсън би могла да изгуби. Слава богу, че не стана така. Ще направя каквото мога това да не се случи. Това ми е работата.

— Не ви завиждам. С какви неща само трябва да се справяте.

— Трябва — спокойно отвърна тя и хвърли поглед на часовника си. Следващата й пациентка щеше да дойде след пет минути. — Беше мило от ваша страна да се обадите — повтори Максин в опит да прекрати разговора.

— Сега знам към кого да насочвам пациенти с проблемни деца.

— Работя много с травми в ранна детска възраст. Като терапевт това ми действа по-малко депресиращо, отколкото работата само с тийнейджъри, склонни към самоубийство. Освен това се занимавам и с овладяването на дълготрайни ефекти, причинени от големи бедствия като единайсети септември.

— В интернет прочетох интервюто ви за „Ню Йорк Таймс“. Сигурно е било вълнуващо.

— Така беше.

Втората й книга бе посветена на публични събития от национален мащаб, травмирали големи групи деца. Беше участвала в няколко изследователски проекта и няколко пъти бе говорила пред Конгреса.

— Ако прецените, че има неща за Хелън, които трябва да знам, или пък за Джейсън, можете да ме уведомите. Хората невинаги ми казват какво им е. Хелън е чудесен човек, но е много затворена. Така че ако научите нещо важно, обадете ми се.

— Ще го направя.

Звънецът на вратата й звънна. Пациентката й за пет и половина беше дошла точно навреме. Четиринайсетгодишна анорексичка, която след шестмесечна хоспитализация в Йейл беше по-добре, отколкото преди година.

— Още веднъж ви благодаря. Много мило от ваша страна, че ми се обадихте — учтиво изрече Максин.

Все пак доктор Уест не се бе оказал арогантният самозванец, за когото го бе взела в началото. Много достойно от негова страна да признае грешката си.

— Няма защо — отговори той и затвори.

Максин стана от бюрото и покани пристигналото момиче в кабинета си. Изглеждаше на единайсетина години, макар че скоро щеше да навърши петнайсет. Само че преди година за малко да умре от анорексия. Беше красива, макар косата й още да беше рядка и по време на престоя си в болницата да бе загубила няколко зъба.

След години по всяка вероятност щяха да възникнат и проблеми, свързани със способността й да има деца. Заболяването беше коварно.

— Здравей, Джоузефин. Заповядай — топло я посрещна Максин и й даде знак да седне на познатото кресло.

Момичето се сгуши в него като котенце и се втренчи в жената с огромните си очи.

След няколко минути по собствена воля Джоузефин призна, че през миналата седмица е откраднала няколко разхлабителни от майка си, но след внимателно обмисляне не ги е взела. Максин кимна и наред с другите неща поговориха и за това. Сега, когато се бе върнала на училище, Джоузефин бе срещнала едно момче, което й харесало, и вече се чувстваше много по-добре. Пътят от ужасното състояние, до което се бе докарала, беше дълъг и бавен. На тринайсет години тежеше малко повече от двайсет и седем килограма. Сега беше качила до трийсет и осем, все още недостатъчно за нейния ръст, но онази кошмарна слабост вече я нямаше. Настоящата й цел бе да стигне четирийсет и пет. Засега качваше по половин килограм на седмица и устояваше.

След нея дойде шестнайсетгодишно момиче, което си бе рязало вените и имаше грозни белези по китките, но ги криеше с дълги ръкави. Беше опитала да се самоубие веднъж, на петнайсет. Максин се беше отзовала на молбата на семейния лекар и в момента отбелязваха бавен, но стабилен напредък.

Преди да напусне кабинета си, Максин се обади в „Силвър Пайнс“. Казаха й, че Джейсън се е присъединил към останалите пациенти за вечеря. Не говорил много и после веднага се прибрал в стаята си. Все още грижливо го следяха и това щеше да продължи известно време, докато лекуващият му лекар и Максин не се почувстваха по-спокойни за него. Все още бе твърде депресиран и изложен на риск, но поне бе на сигурно място в „Силвър Пайнс“.

В седем и половина Максин се качваше с асансьора към апартамента си. Беше изтощена. Щом влезе у дома, Сам се втурна към нея. Беше се маскирал като пуяк и крякаше шумно. Това я разсмя. Хубаво беше човек да се прибере вкъщи. Денят се бе оказал дълъг, а тя все още бе притеснена за Джейсън.

— Хелоуин мина! — извика тя на сина си.

Сам спря и се усмихна, а после пак се втурна към нея, за да се хвърли в прегръдките й. За малко да я събори. Яко момче беше.

— Знам. Ще играя пуяк в училищната пиеса! — гордо обяви той.

— Добре ще им се получи тази част — отбеляза Джак, който се мотаеше наоколо по шорти и маратонки, с които оставяше кални следи по килима, без да изпитва каквото и да е притеснение. Мъкнеше купчина видеоигри, които беше взел от приятел.

— Зелда ще побеснее — предупреди го майка му и погледна килима и още недоизрекла, бавачката се появи.

— Ще изхвърля тези маратонки през прозореца, ако не започнеш да ги събуваш на влизане, Джак Уилямс! Ще съсипеш целия под и всичките килими! Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също? — Зелда шумно изсумтя и с тежка стъпка се отправи към кухнята.

Момчето седна на пода и се събу.

— Съжалявам — измърмори той, след което се ухили на майка си. — Днес победихме колежаните. Абсолютни загубеняци! Двама едва не се разцивриха след загубата.

Максин беше виждала и някои от съотборниците на Джак да плачат. Момчетата вземаха спорта си на сериозно и рядко сдържаха радостта си от победата или разочарованието си от загубата.

— Чудесно е, че сте победили. Ще дойда да ви гледам в четвъртък. — Специално се бе освободила от ангажименти, за да го направи. След това се обърна към маскирания като пуяк Сам, който се бе втренчил в нея с обожание: — Кога ще е представлението?

— Точно преди Деня на благодарността — отговори той доволно.

— Имаш ли текст за разучаване?

В отговор той изкряка шумно, Джак си запуши ушите и се махна, а Зелда извика от кухнята:

— Вечеря след пет минути! — Бавачката се показа и щом видя Максин, сниши глас: — Чакахме те.

Винаги се опитваше да забави вечерята, когато Максин закъсняваше, стига да не беше прекалено. Чудесно беше от нейна страна, че правеше всичко възможно да й осигури възможност да вечеря с децата си. Зелда знаеше колко е важно това за нея. Никога не шикалкавеше, не се мъчеше да държи Максин далеч от децата, нито криеше нещо от нея, както правеха бавачките на някои нейни приятелки. Зелда им бе отдадена всеки ден от дванайсет години насам. Нямаше никакво желание да узурпира ролята й на майка и да я замества пред децата.

— Благодаря, Зели — отвърна Максин и се огледа. Все още не беше видяла дъщеря си, беше срещнала само момчетата. — Къде е Даф? В стаята си ли е?

Сигурно се цупи, след като я бе наказала предишния ден, предположи тя.

— Взе обратно телефона си и сега говори по него — изпревари Сам бавачката и тя го изгледа свирепо.

Смяташе да каже на Максин, когато му дойде времето. Винаги го правеше и тя знаеше, че може да й има доверие.

— Много хубаво, дето топиш сестра си — смъмри го Зелда.

Максин повдигна вежди и се отправи към стаята на дъщеря си. Завари я на леглото щастливо да говори по телефона, точно както беше казал Сам. Щом видя майка си, тя скочи. Максин тръгна към нея, протегнала ръка. Притеснена, Дафни й подаде телефона, но преди това бързо прекъсна разговора, без да каже дори „дочуване“.

— Е, имаме ли все още чест, или ще ми се наложи да го заключа?

Определено нещата около Дафни бързо се променяха. Не беше толкова отдавна времето, когато щеше да уважи наказанието си и нямаше да вземе обратно телефона. Но на тринайсет години всичко бе възможно, а това не се харесваше на Максин.

— Съжалявам, мамо — бързо каза тя, без да я погледне.

В този момент Зелда ги извика за вечеря и всички тръгнаха към кухнята. Джак, бос, и по футболните си гащета, Дафни още с училищната си униформа, а Сам — гордо пристъпващ с пуешкия си костюм. Максин си свали сакото и обу ниски обувки — цял ден беше ходила на висок ток. На работа винаги се стремеше да изглежда официално, но вкъщи гледаше да й е удобно. Ако имаше време, щеше да си обуе джинсите, но вечерята се беше забавила достатъчно, а тя беше гладна колкото децата.

Вечерята беше проста и вкусна и както винаги Зелда се храни заедно с тях. След като нямаше баща на масата, за Максин беше нормално мястото да се заеме от бавачката. Момчетата разказаха как е минал денят им, но Дафни едва проговори — още беше нещастна, а и притеснена заради инцидента с телефона. Предположи, че Сам я е издал и го изгледа гневно, като му прошепна, че по-късно ще му даде да се разбере. Джак разказа за мача и обеща на майка си да й помогне с инсталирането на нова компютърна програма. Всички бяха в добро разположение на духа и след вечеря се отправиха към стаите си. Зелда остана да почисти кухнята. Максин отиде в стаята на Дафни, за да си поговорят.

— Може ли да вляза? — попита тя дъщеря си на вратата.

Винаги искаше разрешение.

— Все ми е тази — отговори Дафни, което Максин прие за добър знак с оглед наказанието и инцидента с телефона.

Влезе в стаята й и седна на леглото. Дафни остана да лежи и да гледа телевизия. Домашните й бяха готови, преди майка й да се прибере. Беше отлична ученичка и получаваше хубави оценки. Джак не беше толкова старателен, което Максин отдаваше на увлечението му по компютърните игри, а Сам още нямаше домашни.

— Знам, че си ми ядосана заради наказанието, Даф. Но не харесах биреното парти. Искам да знам, че мога да ти имам доверие, както и на приятелите ти, особено ако ми се наложи да изляза.

Дафни не отговори и погледна настрани. Накрая се обърна към майка си с негодувание в очите:

— Не беше моя идея! А бирите ги донесе друг.

— Само че ти си позволила това да стане. Освен това предполагам, че и ти си пила. Домът е свещено място, Дафи. Такова е и доверието ми към теб. Не искам нищо да променя това.

Само дето със сигурност знаеше, че много неща ще го променят. Очакваше се на възрастта на Дафни и Максин го разбираше, но поддържаше ролята си на строг родител. Не можеше просто да се прави, че нищо не се е случило и да не реагира. Дафни също го знаеше. Само че съжаляваше единствено за това, че са ги хванали.

— Да бе, знам.

— Приятелите ти трябва да уважават порядките ни, когато идват тук. А аз не мисля, че бирените партита са добра идея.

— Другите деца правят и по-лоши работи — изстреля дъщеря й и вирна брадичка.

Максин го знаеше. Много по-лоши работи. Пушеха трева, понякога дори пробваха и тежки наркотици, пиеха концентрати, а в днешно време много от момичетата на възрастта на Дафни вече бяха правили секс. Често чуваше за това в практиката си. Нейна пациентка беше започнала още от шести клас.

— Голяма работа, че сме пили малко бира! — не се предаваше Дафни.

— Защото е против правилата. А ако започнеш да ги нарушаваш, няма да се спреш. Имаме си договорки, макар и неписани, и трябва да ги спазваме. Правилата са си правила. Аз не водя мъже вкъщи и не си правя секс купони. Очаквате да се държа подобаващо и аз го правя. Не се наливам по цяла нощ в стаята си с бира. Как ще се почувстваш, ако започна да се държа така?

Дафни си представи майка си в този вид и се усмихна.

— Но ти и без това никога с никого не излизаш. Майките на много от приятелките ми си водят гаджетата вкъщи. Ти просто си нямаш гадже.

Думите бяха предназначени да я наранят и донякъде успяха.

— Дори и да имах гадже, пак нямаше да се напивам в стаята си. Когато пораснеш, ще изпиваме заедно по някое питие. Но в момента си във възраст, в която това е незаконно, а същото се отнася и за приятелките ти. Не искам нещата да стигат дотам. Особено когато си още на тринайсет.

— Да де, знам. — След това добави: — Татко ни даде вино миналото лято в Гърция. Дори и на Сам даде малко и нищо не му стана.

— Това е различно. Вие сте били с него. Той ви е дал виното, не сте го пили скришом. Макар че това не ме прави щастлива, трябва да призная. Прекалено сте малки, за да пиете алкохол. Рано е да започвате.

Такъв си беше Блейк. Разбиранията му бяха съвсем различни от нейните и правилата му важаха само за него. Освен това си водеше и жени, повечето от които можеха да минат за момичета, а когато децата поотраснеха, гаджетата на баща им щяха да са на техните години. Максин намираше поведението му пред децата за прекалено разпуснато, но той никога не се съобразяваше с възраженията й. На няколко пъти беше говорила сериозно с него по въпроса, но той само се засмиваше и продължаваше постарому.

— Като порасна ще ми даваш да пия тук, така ли? — реши да уточни дъщеря й.

— Може би. Ако съм наоколо. Но не бих оставила приятелите ти да пият тук, ако не са навършили подходящата възраст. Иначе бих могла да си навлека сериозни неприятности, особено ако нещо се обърка или пък някой се нарани. Това просто не е добра идея.

Максин беше човек, който държеше на правилата и ги следваше буква по буква. Децата й, а и всички други го знаеха. Всички, с изключение на Блейк.

Дафни не отговори. И преди беше слушала подобни тиради. Знаеше, че повечето родители бяха много по-либерални, а някои изобщо не изискваха спазването на правила, макар някои да бяха като майка й. Въпрос на шанс. В този момент на вратата се появи Сам, все още облечен като пуяк.

— Мамо, трябва ли да се къпя тази вечер? Наистина внимавах. Цял ден не съм се цапал.

В отговор Максин се усмихна, а Дафни отново включи телевизора, което беше знак, че достатъчно е слушала майка си и иска да прекратят дискусията. Максин я целуна и излезе заедно със Сам.

— Не ме интересува колко си внимавал днес. Да, трябва да се изкъпеш.

— Гадост!

Зелда го очакваше със заплашителен вид и Максин й остави детето. Отиде да види и Джак, който се закле, че си е написал домашните, след което се прибра в стаята си и също си пусна телевизора. Беше прекарала приятна, тиха и успокояваща вечер у дома. Точно както й харесваше.

Замисли се над думите на Дафни, че никога не излиза. Това не беше съвсем така. От време на време ходеше на вечерни партита, давани от стари приятели или от двойки, с които се знаеха още от времето, преди да се разведат. Ходеше и на опера, театър и балет, макар и не толкова често, колкото би трябвало. За нея излизането беше по-скоро усилие, а освен това й харесваше да си остава у дома след тежък ден. Водеше на кино децата, присъстваше и на официалните вечери с колеги, ако не можеше да го избегне. Но знаеше какво има предвид Дафни и признаваше, че е права. От година не беше излизала на среща. Понякога това я притесняваше, особено като се сетеше, че времето неумолимо тече. В края на краищата беше на четирийсет и две, а след Блейк в живота й не бе имало сериозен мъж. Беше излизала на срещи няколко пъти, но така й не срещна мъж, който да накара краката й да се подкосяват. Нямаше и много възможности да срещне точния човек. Беше или на работа, или с децата, а повечето от лекарите, които познаваше, бяха женени или пък изневеряваха на съпругите си. Никога не би пожелала нещо подобно. Свободните привлекателни мъже на четирийсет или петдесет години не бяха никак много. Добрите партии вече бяха женени или имаха връзки, а тези, които бяха останали, бяха „различни“ или пък имаха интимни проблеми. Оказваха се или гейове, или имаха фобия от обвързване, или пък търсеха жени, двойно по-млади от нея. Да се намери мъж за сериозна връзка, изобщо не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, но тя не смяташе да си губи съня заради това. Предполагаше, че един ден все ще й се случи. Трябваше! Но дотогава й беше добре и така.

Когато се разделиха с Блейк, си мислеше, че ще си намери някой друг и може дори отново да се омъжи, но сега това й изглеждаше все по-малко и по-малко вероятно. Блейк беше този, който се правеше на пеперуда и активно си устройваше срещи с безбожно млади момичета. Максин си седеше вкъщи вечер след вечер заедно с децата и бавачката и не беше сигурна, че иска нещата да се променят. Определено никога не би заменила времето, което можеше да прекара с децата, със среща с някой си. И в края на краищата това лошо ли беше? За миг си позволи да си помечтае за нощи в прегръдките на съпруга си, представи си как танцуват, как се смеят, как вървят заедно по плажа, как се любят. Малко страшно й бе да си помисли, че никога повече няма да прави секс, че никога повече няма да бъде целувана. Само че така се бяха стекли нещата при нея, а в момента това напълно я устройваше. Беше при децата си. От какво повече имаше нужда? Все си повтаряше, че това е достатъчно.

Все още мислеше за това, когато Сам влезе в стаята й. Току-що беше изкъпан, облечен в чиста пижама, с боси крачета и с влажна коса, която ухаеше на шампоан.

— За какво си мислиш, мамо? Изглеждаш тъжна.

Думите му я изтръгнаха от унеса и тя му се усмихна.

— Не съм тъжна, миличък. Просто си мислех за някои неща.

— Неща за възрастни ли? — запита той и усили звука на телевизора с дистанционното.

— Да, нещо такова.

— Мога ли да спя при теб тази вечер?

Този път поне не си измисли горила и тя му се усмихна.

— Разбира се.

Харесваше й, когато той спеше при нея. Сам скочи в леглото и се сгуши в майка си. И двамата почувстваха топлината, която им беше нужна. След като Сам беше до нея, какво повече би могла да желае? Никоя среща, мимолетен романс или връзка не би могла да бъде толкова хубава.