Даниел Стийл
Труден за обичане (1)

1.

Малката едномоторна чесна кръжеше и се люшкаше застрашително над блатата западно от Маями. Самолетът беше достатъчно високо и пейзажът изглеждаше като пощенска картичка, но вятърът, който блъскаше през отворения прозорец, отвличаше вниманието на младата жена, която неистово стискаше предпазния си ремък — единственото, което виждаше, бе бездната отдолу. Мъжът зад нея я увещаваше да скочи.

— Ами ако парашутът не се отвори? — погледна го тя ужасено през рамо.

Беше висока красива блондинка с разкошно тяло и изящно лице. В очите й се четеше неистов страх.

— Повярвай ми, Белинда, ще се отвори — каза Блейк Уилямс с тон, който не търпеше възражения.

Парашутизмът от години бе една от многобройните му страсти и винаги му доставяше удоволствие да споделя чудесното усещане с някой друг.

Предишната седмица, след като изпи няколко питиета в един от най-престижните частни нощни клубове в Саут Бийч, Белинда се бе съгласила да опита. На следващия ден Блейк й плати осемчасов курс и пробен скок с инструктори. Дамата вече бе готова да му падне в ръцете. Това беше едва третата им среща, но Блейк толкова изкусително й бе говорил за парашутизма, че след втория си коктейл „Космополитън“ тя прие поканата му да скачат заедно. Представа си нямаше в какво се забърква. В момента беше обезумяла от страх и се чудеше как се бе оставила да я убедят. Първия път, когато скочи заедно с двамата инструктори, които й беше наел, се бе изплашила до смърт, но заедно с това бе изпитала шеметна възхита.

Скачането заедно с Блейк бе върховно изживяване. След това едва дочака следващата тренировка. Блейк бе толкова обаятелен, така брутален, но едновременно с това и толкова забавен, че Белинда почти не си даваше сметка, че едва го познава, а беше готова да го следва и да опита всичко с него, дори да скочи от самолет. Но сега отново беше изплашена до смърт. Той се обърна и я целуна. Това й бе достатъчно да пристъпи извън самолета, точно както я бяха учили.

След няколко мига Блейк я последва. Белинда стисна клепачи и запищя, докато падаха свободно в продължение на цяла минута, но после отвори очи и го видя как й маха да дръпне ремъка на парашута си както й бяха казвали инструкторите. Внезапно осъзна, че плавно се носят към земята, а той и се усмихва и гордо я поздравява с вдигнати палци. Белинда не можеше да повярва, че върши това за втори път в рамките на една седмица, но мъжът срещу нея беше твърде харизматичен. Блейк бе в състояние да накара хората да направят почти всичко.

Белинда беше двайсет и две годишна, топмодел в Париж, Лондон и Ню Йорк. Беше срещнала Блейк по време на едно гостуване в Маями. Той бе там, за да се види със свой приятел и беше пристигнал от Сейнт Барт с новия си „Боинг 737“. А сега бе наел малкото самолетче и пилота за парашутния скок.

Изглеждаше, че Блейк Уилямс е експерт във всичко, което върши. Още от колежа беше скиор от олимпийска класа. Научил се бе да управлява собствения си самолет, но поради габаритите и сложността на машината използваше и втори пилот. А с парашутизъм се занимаваше от години. Беше изключителен ценител на изкуството и един от най-известните в света колекционери на съвременно изкуство и образци от доколумбовия период. Освен това бе превъзходен сомелиер — познавач на вината, разбираше от архитектура, ветроходство и жени. Обичаше най-изтънчените удоволствия и му харесваше да ги споделя с жените, с които излизаше. Имаше магистърска степен по бизнес администрация от Харвард и беше учил в Принстън. В момента бе на четирийсет и шест, беше се пенсионирал на трийсет и пет и бе посветил остатъка от живота си да си угажда и да се наслаждава, като споделяше това, с което разполагаше с хората около себе си. Приятелите на Белинда я бяха уверили, че щедростта му няма граници. Накратко казано, Блейк беше мъжът, с който всяка жена би желала да бъде — богат, умен, добре изглеждащ и отдаден на забавленията. И въпреки колосалния успех, който бе пожънал, преди да се пенсионира, не беше ни най-малко уморен. Класираше се за епикурееца на века и макар повечето му връзки през последните пет години да бяха кратки и повърхностни, никоя от тях не бе завършила зле. Жените продължаваха да го обожават дори след края на поредната му мимолетна авантюра.

Докато се носеха надолу към предварително избраната ивица на безлюдния плаж, погледът на Белинда бе изпълнен с възхищение. Не можеше да повярва, че е скочила от самолета с него, но това бе най-прекрасното нещо, което някога й се бе случвало. Не мислеше, че ще повтори, но докато си стискаха ръцете, обгърнати от синева, тя разбра, че ще помни Блейк и този миг през целия си живот.

— Забавно е, нали? — извика той и тя кимна в знак на съгласие.

Все още бе твърде превъзбудена, за да говори. Скокът с Блейк бе много по-вълнуващ от този с двамата инструктори и тя нямаше търпение да разкаже на всички какво е правила и най-вече, с кого го е правила.

Блейк Уилямс беше всичко това, което хората разправяха за него. Достатъчно обаятелен, за да управлява страната, и с достатъчно пари, за да го прави наистина. Въпреки първоначалния си страх Белинда се усмихна, когато няколко минути по-късно краката й докоснаха земята. Двамата инструктори разкопчаха парашута й, докато Блейк се приземяваше на няколко стъпки зад нея. Веднага щом се отърваха от парашутите си, той я прегърна и отново я целуна. Целувките му бяха опияняващи както всичко останало, свързано с него.

— Беше фантастична! — възкликна той и я завъртя във въздуха, а тя се разсмя щастливо в обятията му.

Най-възхитителният мъж, когото бе срещала.

— Не, ти си фантастичен! Никога не съм си представяла, че ще направя нещо такова. Това беше най-лудото нещо, което някога съм вършила!

А при това го познаваше едва от седмица.

Приятелите й вече я бяха предупредили да не си прави планове за сериозна връзка с него. Блейк Уилямс излизаше с красиви жени по целия свят. Обвързването не беше за него, макар някога и той да бе паднал в капана. Имаше три деца и бивша съпруга, по която, по собствените му думи, беше луд, притежаваше самолет, яхта и половин дузина невероятни къщи. Искаше единствено да се забавлява и изобщо не беше се спирал да го прави от развода си насам. Във всеки случай засега целта му бе да си доставя удоволствие. Първият му удар в света на високите технологии и интернет беше легендарен, точно както и успехът на компаниите, в които впоследствие бе инвестирал. Блейк Уилямс притежаваше всичко, от което се нуждаеше, и всичките му мечти вече се бяха сбъднали. Докато вървяха към чакащия ги джип, Блейк прегърна Белинда, привлече я към себе си и я дари с дълга изпепеляваща целувка. Тя разбра, че този ден и този миг ще останат завинаги запечатани в съзнанието й. Колко жени биха могли да се похвалят, че са скачали с Блейк Уилямс от самолет? Може би повече, отколкото би предположила, макар не всяка жена, с която той беше излизал, да бе толкова смела като нея.

 

 

Дъждът биеше по прозорците на кабинета на Максин Уилямс, разположен на 79-та източна улица в Ню Йорк. Това бяха най-силните валежи в града от петдесет години насам. Навън беше студено, ветровито и мрачно, но в кабинета, в който Максин прекарваше между десет и дванайсет часа на ден, цареше уют. Стените бяха боядисани в бледожълто и по тях висяха абстрактни картини в ненатрапчиви тонове, които внушаваха спокойствие. Стаята беше ведра и приятна, а големите тапицирани в неутрална бежова дамаска кресла, на които разговаряше с пациентите си, приканваха с удобството си. Бюрото, модерно и функционално, бе безупречно подредено като хирургическа маса. Всичко в кабинета на Максин беше спретнато, педантично и стриктно като самата нея. Максин Уилямс държеше целия си свят под пълен контрол. Секретарката й Фелиша, също толкова способна и благонадеждна, работеше при нея от близо девет години. Максин ненавиждаше промените и бъркотията. Всичко, свързано с нея и с живота й, беше премерено, премислено и подредено.

Рамкираната диплома на стената показваше, че е завършила с отличие медицина в Харвард. Тя беше психиатър и един от най-добрите експерти, специализирани в лечението на емоционални травми едновременно при деца и при възрастни. Притежаваше богат опит в работата с младежи, страдащи от шизофрения и циклофрения, а една от по-тесните й специалности бе работата с тийнейджъри със суицидни наклонности. Работеше с тях и със семействата им и резултатите често биваха отлични. Освен това беше написала на общодостъпен език две изключително добре приети книги, в които се коментираха ефектите от емоционалните травми в детска възраст. Често я канеха в други градове и държави като консултант след природни бедствия или масови трагедии. Участваше и в екипа, консултирал децата в гимназията „Кълъмбия“ след масовата стрелба, бе писала статии за пораженията от 11 септември и работеше с няколко нюйоркски училища. На четирийсет и две тя беше експерт в областта си и колегите й й се възхищаваха и я уважаваха. Отхвърляше повечето предложения за лекции, тъй като времето й беше ангажирано с пациентите, с консултациите към различни местни, национални и международни агенции и със собственото й семейство.

Максин беше всеотдайна, що се отнасяше до децата й — тринайсетгодишната Дафни, дванайсетгодишния Джак и Сам, който едва бе навършил шест. Като самотна майка тя се сблъскваше с проблема на всяка работеща жена, която се старае да балансира между семейните задължения и работата си. Бившият й съпруг почти не й помагаше. Всъщност той имаше навика да се появява като дъгата — без предупреждение и за кратко, за да изчезне отново и задълго. Тя бе поела изцяло грижата за децата.

Точно за тях си мислеше и сега, докато гледаше през прозореца и чакаше идването на следващия си пациент, когато интеркомът на бюрото й избръмча. Максин очакваше Фелиша да я уведоми, че петнайсетгодишното момче е пристигнало. Вместо това секретарката й я изненада с вестта, че съпругът й я търси по телефона. При тези думи Максин се намръщи.

— Бившият ми съпруг — напомни й тя.

Беше напуснал живота й и този на децата преди пет години и те се справяха чудесно без него.

— Съжалявам, но той продължава да се представя като ваш съпруг… Забравих — притесни се Фелиша.

Всъщност той беше толкова привлекателен и обаятелен, а и все я питаше за гаджето и за кучето й, че просто нямаше как да не го харесва.

— Не се притеснявай, и той все забравя — отговори й Максин и се усмихна, когато вдигна слушалката.

Зачуди се къде ли е той сега. С Блейк човек никога не можеше да бъде сигурен. Бяха минали четири месеца, откакто за последно бе видял децата. През юли ги беше взел със себе си на гости при приятели в Гърция, а всяко лято ги канеше на яхтата си заедно с Максин. Децата го обичаха, но знаеха, че могат да разчитат единствено на майка си, докато той се появяваше и изчезваше, непредсказуем като вятъра. Те обаче му прощаваха великодушно прегрешенията. Не че и тя не го правеше вече десета година… Работата беше там, че страстта му към удоволствията и пълната липса на отговорност някак избледняваха в аурата на чара му.

— Здрасти, Блейк — поздрави го тя и се отпусна на стола си. Професионалната дистанцираност и сдържаното й поведение изчезнаха, щом заговори. Въпреки развода те си бяха останали приятели. — Къде си сега?

— Във Вашингтон. Днес се върнах от Маями. За няколко седмици бях в Сейнт Барт.

Максин си припомни къщата. От пет години не беше стъпвала там. Това беше един от многото имоти, от които се бе отказала при развода.

— Ще идваш ли в Ню Йорк да видиш децата?

Не искаше да му натяква, че трябва да дойде. Той беше наясно с това точно толкова, колкото и тя, само че все имаше нещо друго предвид. Или поне през повечето време. Макар да ги обичаше много, бързаше да приключи набързо с посещенията си и те го усещаха. Ала Дафни, Джак и Сам бяха много привързани към баща им, което по някакъв особен начин се отнасяше и за нея. Изглеждаше сякаш на планетата няма човек, който да не го харесва. Блейк нямаше врагове. Само приятели.

— Щеше ми се да мога да ги видя — промърмори той с извинителен тон. — Довечера обаче летя за Лондон. Утре трябва да се срещна с един архитект. Ремонтирам къщата. — След което добави с тон на палаво хлапе: — Току-що купих едно фантастично място в Маракеш! Летя за там другата седмица. Абсолютно прекрасен рушащ се дворец!

— Точно от каквото имаше нужда — отговори му Максин, поклащайки глава.

Беше невъзможен. Навсякъде купуваше къщи. После ги преустройваше с помощта на известни архитекти и дизайнери, превръщаше ги в местна забележителност и търсеше да купи нещо ново. Харесваше му проектирането повече от крайния резултат.

Притежаваше къща в Лондон, една в Сейнт Барт, още една в Аспен, горната половина от дворец във Венеция, луксозен мезонет в Ню Йорк, а сега очевидно се бе сдобил и с палат в Маракеш. Какво ли смяташе да прави с това чудо? Но каквото и да беше намислил, тя знаеше, че ще се получи прекрасно като всяко друго нещо, до което се бе докоснал. Бившият й съпруг притежаваше невероятен усет, съчетан със смели дизайнерски решения. Всичките му къщи бяха възхитителни. Наред с това притежаваше един от най-големите платноходи в света, макар да го използваше само няколко седмици в годината, а през останалото време го заемаше на приятели. Не спираше да лети по света, ходеше на сафарита в Африка или правеше набези, с цел да се докопа до някоя ценна колекция от предмети на изкуството в Азия. Два пъти беше ходил дори в Антарктида, откъде се завърна с впечатляващи снимки на айсберги и пингвини. Нейният начин на съществуване му се струваше потискащ. Тя обаче беше доволна от предсказуемия си и добре подреден живот в Ню Йорк, който протичаше между кабинета й и удобния апартамент на Парк Авеню и 84-та източна, който обитаваше с трите си деца. Всяка вечер се прибираше пеш от работа вкъщи, дори в дни като днешния. Кратката разходка я разведряваше след тежките изповеди, които слушаше по цял ден, и проблемните деца, които лекуваше. Някои нейни колеги често й препращаха потенциалните си самоубийци. Да се справя с трудни случаи, беше предизвикателство за нея и тя обичаше работата си.

— Е, Макс, а какво става с теб? Децата как са?

— Добре са. Джак пак се захвана с футбол. Европейски. Много е добър — сподели с гордост тя.

Имаше чувството, че разказва на Блейк за нечии чужди деца. Той беше по-скоро техният любим чичо, отколкото баща. За беда и като съпруг беше същият. Неустоим във всяко отношение, само дето го нямаше, когато имаше нужда от него.

В началото Блейк залягаше над бизнеса си, но след като пожъна големите си успехи, престана да го свърта на едно място. Беше издигнал забавленията в култ. Беше я карал да се откаже от практиката си, но Максин просто не можеше да го направи. Много труд бе положила, за да е това, което бе днес. Не можеше да си представи да зареже работата си, независимо колко богат беше станал съпругът й. Всъщност нямаше никаква представа точно колко пари притежава Блейк в момента. Въпреки че още го обичаше, бе осъзнала, че не бяха един за друг. Бяха пълни противоположности във всяко отношение. Педантичността й рязко контрастираше с бъркотията, която той успяваше да сътвори. Където и да седнеше, се появяваха купища списания, книги, вестници, недоядена храна, разлети напитки, черупки от фъстъци, бананови обелки, полуизпити чаши със сода и пликове от храна за вкъщи, които беше забравил да изхвърли. Постоянно нахвърляше скици за последната си къща, а джобовете му бяха пълни с бележки за телефонни обаждания, на които трябваше да отговори, но така и не го правеше. И, разбира се, бележките се губеха. Постоянно звъняха хора, които питаха къде е в момента. Блейк беше брилянтен по отношение на бизнеса си, но във всяко друго отношение животът му бе истинска каша. Би могъл да бъде описан като очарователен, обаятелен и обичлив перко. Максин се беше изтощила от усилието да бъде единственият пораснал човек, особено откакто се появиха децата. Блейк дори беше пропуснал раждането на Сам, защото бе излетял за Лос Анджелис, за да присъства на някаква филмова премиера. А когато осем месеца по-късно детегледачката изпусна Сам, докато го преобличаше, и детето си счупи ръката заедно с ключицата, да не говорим за цицината на главата, се оказа, че Блейк е невъзможно да бъде открит. Без да каже на никого, той бе излетял за Кабо Сан Лукас, за да огледа някаква къща за продан, построена от известен мексикански архитект, пред когото се прекланяше. По пътя бе изгубил мобилния си телефон и успяха да се свържат с него чак след два дни. В крайна сметка историята със Сам приключи благополучно, но Максин поиска развод в мига, в който съпругът й стъпи в Ню Йорк.

Нещата между тях двамата спряха да вървят, когато Блейк вече бе натрупал парите си. Макс имаше нужда от мъж, който да се вписва повече в скалата на човечността и който поне от време на време да е под ръка. А Блейк все го нямаше. В крайна сметка тя реши, че по-добре ще й е да е сама, отколкото да го порицава всеки път, щом й се обадеше, и да губи часове да го издирва, ако с децата станеше някоя беля. Когато му каза, че иска развод, той изпадна в недоумение. После и двамата се разстроиха. Блейк се опита да я разубеди, но тя вече бе взела твърдо решение. Обичаха се, но Максин настоя, че това не й е достатъчно. Вече не. Двамата имаха различни интереси. Единственото, което той искаше, беше да се забавлява, а тя копнееше да бъде с децата и с работата си. Бяха прекалено различни по прекалено много начини. Когато бяха млади, беше забавно, но с времето тя бе пораснала, а той — не.

— Ще дойда на някой от мачовете на Джак, когато се върна — обеща Блейк, докато Максин съзерцаваше проливния дъжд, който ударно миеше прозорците на кабинета й.

„И кога ли ще е това?“, помисли си тя, но не произнесе думите на глас. Той отговори на неизречения й въпрос. Познаваше я по-добре от всеки друг на света. Това се бе оказало най-голямата пречка пред решението й да се разделят. Заедно им беше толкова хубаво, защото все още продължаваха да се обичат по свой си начин. Блейк беше нейното семейство и това винаги щеше да си остане така, а освен това бе баща и на децата й. За нея това беше нещо свещено.

— Ще си дойда за Деня на благодарността след две седмици — обясни той и Максин въздъхна.

— Да кажа ли на децата, или да изчакам?

Не й се искаше пак да се разочароват. Блейк имаше навика да сменя плановете си с лекотата, с която дишаше, и нищо не би му попречило да остави семейството си с пръст в устата. Лесно се отнасяше. Всъщност това беше единственото нещо, което тя ненавиждаше у него, особено когато потърпевши се оказваха децата. Не му се беше налагало да среща погледите им, когато им съобщаваше, че в крайна сметка татко няма да дойде.

Сам не помнеше времето, когато бяха живели заедно, но въпреки това обичаше баща си. Детето беше само на годинка, когато се разведоха. Затова този начин на живот беше съвсем обичаен за него и той бе свикнал да разчита на майка си за всичко. Джак и Дафи познаваха по-добре баща си, макар спомените им да бяха започнали да избледняват.

— Можеш да им кажеш, че ще дойда, Макс. Няма да си променя решението — обеща й кротко той. — Ами ти? Добре ли си? Чаровният принц появи ли се най-сетне?

Тя се усмихна. Винаги й задаваше този въпрос. В живота му имаше много жени, но почти всички бяха твърде млади и той не поддържаше сериозна връзка с никоя от тях. В нейния живот обаче нямаше никакви мъже. Липсваха й време и желание за подобни авантюри.

— От година не съм излизала на среща — отговори му направо тя.

Винаги беше откровена с Блейк. Вече го чувстваше като брат и нямаше тайни от него. Той пък нямаше тайни от никого, защото повечето от това, което правеше, веднага се появяваше в таблоидите. Винаги присъстваше в клюкарските колонки с модели, актриси, рок певици, наследнички и каквито още там му се изпречеха на пътя. За кратко дори бе излизал с истинска принцеса, с което само беше потвърдил подозренията, които Макс таеше от години. Блейк беше на хиляди километри далеч от нея. Живееше на друга планета, населена с напълно чужди форми на живот. Тя беше земя, а той — огън.

— Така доникъде няма да стигнеш — смъмри я той. — Много работиш. Кога ще се промениш?

— Харесва ми това, което правя — простичко му отговори Максин.

За него това не беше новина. Винаги беше обичала работата. В началото му беше трудно да я убеди да си вземе почивен ден, а и до днес нещата не бяха много по-различни, макар сега тя да прекарваше уикендите с децата, през което време си бе намерила заместници. В края на краищата това си беше напредък. Заедно ходеха в къщата в Саутхемптън, където с Блейк се бяха оженили. Беше й я дал при развода. Домът беше красив, но за него вече бе прекалено плебейски, но Максин и децата го харесваха. Голямата старинна фамилна резиденция, обвита в бръшлян, се намираше точно до плажа.

— Мога ли да взема децата за празничната вечеря на Деня на благодарността? — попита внимателно той.

Винаги се отнасяше с уважение към плановете й. Никога не беше се появявал просто ей така и да изчезне с децата. Знаеше колко много усилия е положила, за да им изгради стабилен живот. А Максин обичаше да планира отдалеч.

— Може да се уреди. Ще ги водя на обяд при нашите.

Бащата на Максин също беше лекар, хирург-ортопед, прецизен и педантичен точно като нея. На него се беше метнала, той й беше чудесен пример и много се гордееше с постиженията й. Максин беше единствено дете, а майка й никога не беше работила. Имаше съвсем различно детство от неговото.

От самото начало животът на Блейк беше поредица от благополучия. Беше осиновен като бебе от възрастна двойка. Биологичната му майка, както бе установил впоследствие, била петнайсетгодишно момиче от Айова. Когато беше отишъл да я види, тя се бе оказала омъжена за полицай и бе родила още четири деца. Оказа се повече от потресена, когато се срещна с първородния си син. Нищо общо нямаше между тях и той я съжали. Животът й бе тежък, съпругът й пиеше. Тя му разказа, че биологичният му баща бил чаровник, хубавец и малко див седемнайсетгодишен младеж. Загинал при автомобилна катастрофа два месеца след като завършил училище, но и без това двамата не правели планове за женитба. Родителите й католици я принудили да даде детето за осиновяване, след като го родила в затънтено градче. Осиновителите му обаче бяха солидни и мили хора. Баща му беше адвокат на Уолстрийт, специализиран в данъчното облагане, и именно той го бе посветил в принципите на сигурните вложения. Пак той беше направил всичко възможно Блейк да влезе в Принстън, а после да придобие магистърска степен по бизнес администрация в Харвард. Майка му беше отдадена на благотворителност и това, на което го бе научила, бе колко е важно да бъде всеотдаен. В крайна сметка Блейк беше усвоил добре и двата вида уроци и фондацията му подпомагаше множество благотворителни каузи.

Родителите му бяха стабилна опора, но починаха, след като се бе оженил за Максин. Блейк съжаляваше, че не бяха успели да видят внуците си. Бяха чудесни хора, а заедно с това бяха и идеални родители. Не бяха успели да видят и звездния му възход. Понякога се чудеше как биха реагирали на живота, който водеше в момента, и от време на време, обикновено късно през нощта, изпитваше съмнения, че не биха го одобрили. Много добре осъзнаваше какъв късметлия е, тъй като беше наясно до каква степен обича лукса и безгрижието, но толкова се забавляваше с всичко, което вършеше, че му беше трудно да превърти лентата назад. Беше си създал начин на живот, който напълно го удовлетворяваше, а и на никого не вредеше. Искаше му се по-често да вижда децата си, но някак все се оказваше, че няма достатъчно време, но се стараеше да навакса с щедрост и любвеобилност, когато отидеше при тях. По някакъв начин беше бащата — мечта. Даваше им да правят всичко, което пожелаят, и беше способен да задоволи всяко тяхно желание, като им угоди така, както никой друг не би могъл. Максин въплъщаваше сигурността и реда, с които бяха свикнали, а той беше тяхната магия и забавление. В някаква степен действаше по същия начин и на Макс, когато бяха млади. Но всичко се промени, когато пораснаха. Или по-скоро тя се промени. Той си остана същият.

Попита я как са родителите й. Винаги бе харесвал баща й — усърдно работещ сериозен човек с непоклатими ценности и здрав морал, макар и лишен от въображение. По-суровата и сериозна версия на Максин. Въпреки различните им разбирания и философии за живота, двамата с Блейк се разбираха чудесно. Баща й често се заяждаше с Блейк, като го наричаше „нехранимайко“, но на него това му доставяше удоволствие. Звучеше му секси и възхитително. През последните години тъстът му беше много разочарован, задето Блейк не вижда по-често децата и беше напълно наясно, че дъщеря му прави всичко възможно да замаже издънките на бившия му зет. Съжаляваше, че тя трябва да се справя с всичко сама.

— Значи ще се видим вечерта в Деня на благодарността — завърши Блейк. — Ще ти звънна сутринта, за да ти кажа по кое време ще пристигна. Ще уредя кетъринг за вечерята, а ти си добре дошла да се присъединиш към нас — добави великодушно той, с надеждата че ще дойде. Още му допадаше компанията й. Нищо не се бе променило. Продължаваше да я мисли за фантастична жена. Само му се щеше да умее да се отпуска и да се забавлява повече. Смяташе, че прекалено навътре е приела пуританската етика и работата си.

Интеркомът й отново избръмча, докато си вземаше довиждане с Блейк. Петнайсетгодишното момче, което имаше час за четири следобед, беше дошло. Остави слушалката и отвори вратата на кабинета си, пред който се озърташе пациентът. Момчето седна на едното кресло, още преди да я е погледнало и да й е казало „здрасти“.

— Здравей, Тед — поздрави го тя спокойно. — Как е?

Докато Максин затваряше вратата, той сви рамене и сеансът им започна. Два пъти се беше опитвал да се обеси. Тя го беше хоспитализирала за три месеца, а след две седмици вкъщи състоянието му се бе подобрило. На тринайсет години бе започнал да проявява признаци на циклофрения. Виждаха се три пъти седмично, а по веднъж момчето посещаваше група за тийнейджъри с опити за самоубийство. Справяше се добре и Максин контактуваше успешно с него. Родителите му безрезервно я одобряваха. Заедно бяха извървели труден път и тя много им бе помогнала. Беше не само добър лекар, но и добър човек.

Сеансът продължи петдесет минути, след което последва десетминутна почивка, която използва, за да върне две телефонни обаждания. После започна последният й сеанс за деня, отреден за шестнайсетгодишна анорексичка. Както обикновено, денят беше дълъг и тежък, но интересен, изискващ пълна концентрация. Накрая тя отговори и на останалите телефонни обаждания и в шест и трийсет привечер тръгна под дъжда към къщи, като си мислеше за Блейк. Радваше се, че ще идва за Деня на благодарността и знаеше, че децата ще бъдат щастливи. Дали това не означаваше, че за Коледа нямаше да е тук? В краен случай можеше да пожелае да отидат при него в Аспен. Обикновено там прекарваше Нова година. С всичките възможности, които имаше, и с къщите, които притежаваше, човек никога не можеше да е сигурен относно местонахождението му. А сега, след като в списъка бе добавил и Мароко, щеше да е още по-трудно проследим. Максин нямаше нищо против него, той просто си беше такъв, дори понякога да я вбесяваше. Нямаше лоши намерения, но му липсваше чувство за отговорност. Просто в много отношения Блейк беше отказал да порасне. Това го правеше чудесен приятел, но не и партньор. Човек не можеше да очаква много от него. Е, от време на време успяваше да изненада нея и децата, като правеше нещо наистина смислено и прекрасно, а после отново се запиляваше нанякъде. Максин се питаше дали нещата щяха да се развият по-различно, ако той не беше натрупал състоянието си едва трийсет и две годишен. Това бе променило живота му. Всъщност животът на всички тях. Завинаги. Почти си мечтаеше Блейк да не бе правил големия си удар в интернет. Преди това животът им беше в пъти по-приятен, но парите промениха всичко.

Максин бе срещнала Блейк, докато караше стажа си в болница „Станфорд“. По това време той работеше в Силиконовата долина в света на високите технологии и правеше планове за прохождащата си компания. Тя така и не разбра докрай с какво се занимава, но бе пленена от невероятната му енергия и страстта, с която преследваше идеите си. Запознаха се на парти, на което не й се ходеше, но един приятел я заведе там насила. Преди това два дни беше дежурила в травматологията и в нощта, когато се срещнаха, умираше за сън. Ала Блейк нахлу в живота й с гръм и трясък. На следващия ден я покани на разходка с хеликоптер. Облетяха залива и дори минаха под моста Голдън Гейт. Да бъде с него, й се струваше възхитително, а връзката им се разгоря като горски пожар при силен вятър. След по-малко от година се ожениха. Максин беше на двайсет и седем, а годината, която преживяха, бе шеметна. Десет месеца след сватбата Блейк продаде компанията си много изгодно. Останалото беше история. Съпругът й обърна парите в още повече пари, и то очевидно без особени усилия. Падаше си по максималния риск и беше истински гений в инвестирането. Максин беше заслепена от предприемчивостта му, уменията му и брилянтния му ум.

По времето, когато се роди Дафни, тоест две години след сватбата, Блейк вече бе натрупал неприлично голямо състояние и искаше Макс да се откаже от кариерата си. Вместо това тя стана шеф на психиатрична клиника за младежи, роди дъщеря си и си даде сметка, че се е омъжила за един от най-перспективните мъже в света. Нещата, които й се наложи да осъзнае и да свикне с тях, се оказаха много. В противовес на широко разпространеното схващане, че е невъзможно да забременееш, докато кърмиш, тя зачена Джак шест седмици, след като Дафни се бе родила. Докато на бял свят се появи и второто им дете, Блейк вече беше купил къщата в Лондон и още една в Аспен, бе поръчал яхтата и семейството се върна в Ню Йорк. Скоро след това се пенсионира. Максин не се отказа от кариерата си дори след раждането на Джак. Майчинството й продължи по-кратко дори от пътешествията на Блейк, който по това време усърдно обикаляше света. Наеха бавачка и Макс се върна на работа.

Неприятно й беше да работи, докато Блейк се забавлява, а и животът, който той водеше, я стъписваше. Прекалено волен бе, твърде буен и разточителен за нея. Когато Максин започна частната си практика и се захвана с важен проект с цел изследване на травмите в детска възраст, Блейк нае най-известния декоратор в Лондон, който да оправи къщата им. Нае и още един за дома им в Аспен и купи къщата в Сейнт Барт, която й подари за Коледа. На себе си подари самолет. Максин чувстваше, че всичко се случва твърде бързо, но нещата така и не забавиха темпо. Имаха къщи, бебета и несметно богатство, а Блейк не слизаше от кориците на „Нюзуик“ и „Тайм“. Продължи да се занимава с инвестиции, което удвои и утрои парите му, но така и не се върна повече на нормална работа. С каквото и да се захванеше, го ръководеше от компютъра и по телефона си. В един момент бракът им също започна да изглежда като сключен по телефона. Блейк продължаваше да е любящият съпруг, когато бяха заедно, но през повечето време него просто го нямаше.

Максин беше на ръба да се откаже от работата си и дори разговаря за това с баща си. Накрая обаче стигна до заключението, че подобно решение би било безсмислено. Какво щеше да прави след това? Да лети заедно с Блейк от една къща към друга или да спи в хотели в градовете, в които нямаха жилище? Да ходи с него на прословутите му пътешествия, на сафарита из Африка, да катери Хималаите, да финансира археологически разкопки или да се надпреварва с яхти? Нямаше нещо, с което Блейк да не може да се справи, а още по-малко бяха нещата, които не би опитал. Просто нямаше мира. Трябваше да опита, да вкуси и да има всичко. Максин не можеше да си представи да мъкне две прощъпалчета по целия свят, така че прекарваше повечето време с децата си в Ню Йорк. Не би могла просто да махне с ръка на всичко и да се откаже от работата си. Всяко хлапе със склонност към самоубийство, което виждаше, всяко травмирано дете й вдъхваше убедеността, че има смисъл от това, което върши. Спечели две престижни награди за научните си разработки и понякога се чувстваше почти като шизофреничка, опитвайки се да се срещне със съпруга си и лъскавия му живот във Венеция, Сардиния или Сейнт Мориц, като същевременно се грижи за децата си в Ню Йорк, без да спира да работи по поредния психиатричен научен проект и да изнася лекции. Живееше три живота наведнъж. По някое време Блейк престана да я моли да тръгне с него, примири се и започна да пътува сам. Вече не можеше да седи мирен, светът беше в краката му и нищо не му беше достатъчно. Превърна се в отсъстващия съпруг, в таткото за една нощ, докато Максин полагаше усилия да съдейства за подобряването на живота на децата със суицидни наклонности и на травмираните тийнейджъри. А и на живота на своето семейство също така. Световете им с Блейк нямаше как да са по-полюсни. Без значение колко точно се обичаха, явно децата се оказваха единственият мост между тях.

През следващите пет години живяха разделени, като се срещаха за кратко по света, когато и където на Блейк му беше удобно. Тогава забременя със Сам. Получи се случайно, когато се срещнаха за един уикенд в Хонконг, точно след като Блейк се върна от пътешествие до Непал с приятели. Максин тъкмо бе получила нова награда за изследвания в областта на анорексията при младите момичета. Откри, че е бременна и за разлика от предишните пъти, не изпита смут. Просто още едно предизвикателство, с което да се справя, още едно дете, което да отглежда сама, още едно парченце от пъзела, който вече бе прекалено сложен и прекалено голям. Но Блейк беше извън себе си от радост. Обяви, че искал половин дузина деца, което й се стори налудничаво. Съпругът й едва виждаше тези, които вече имаше. Джак беше на шест, а Дафни — на седем, когато се роди Сам. След като пропусна раждането, Блейк се появи на следващия ден с кутийка „Хари Уинстън“ в ръце. Подари на Максин пръстен с трийсеткаратов изумруд, който макар да беше невероятен, не бе това, което тя искаше от него. Много по-силно копнееше да бъдат заедно. Липсваха й старите дни в Калифорния, когато и двамата работеха и бяха щастливи, времето, преди да направи големия си финансов удар, който радикално бе променил живота им.

А когато осем месеца по-късно Сам падна от масата за преобличане, тя изобщо не можа да открие баща му в продължение на цели два дни. Когато накрая го издири, след като се бе върнал от Кабо, се оказа, че го хваща на път за Венеция, за да търси дворец, който да й купел като подарък. Само че тя вече бе твърде уморена от изненади, къщи, декоратори и още и още къщи, в които едва ли биха имали време да пребивават. Блейк все го чакаха нови срещи, нови места за обикаляне, нови видове бизнес, в които би искал да инвестира или да закупи, нови къщи за реставриране или купуване, нови приключения, в които да се впусне. Оттогава съдбите им напълно се разделиха. Дотолкова, че когато Блейк си дойде, след като разбра за инцидента със Сам, тя избухна в сълзи и му каза, че иска развод. Просто вече й бе дошло до гуша. Разплака се и заяви, че повече не издържа.

— А защо не напуснеш работа? — спокойно й предложи той. — Твърде много работиш. Концентрирай се само върху мен и децата. Защо да не наемем повече домашни помощници? Тогава ще можеш да летиш заедно с мен.

В началото не взе на сериозно предложението й за развод. Обичаха се. Защо им трябваше да се развеждат?!

— Ако направя това — отвърна му през сълзи тя, — няма да мога да виждам често децата си, точно както и ти не ги виждаш. Кога за последно си беше вкъщи за по-дълго от две седмици?

Той се замисли и не можа да отговори. Тя имаше право, макар да му бе трудно да го признае.

— Господи, Макс! Ами не знам. Никога не съм гледал на нещата по този начин.

— Знам. — Тя още повече се разстрои. — Че аз дори вече не знам къде си! С дни не можах да те открия, когато Сам пострада. Ами ако беше умрял? Или пък аз? Изобщо нямаше да разбереш!

— Съжалявам, скъпа. Ще се постарая да съм повече на разположение. Просто съм си мислел, че ти държиш всичко под контрол. — Нямаше угризения да я оставя на пост, докато самият той се забавлява.

— Държа нещата под контрол, така е. Но се уморих да върша всичко сама. Вместо да ми казваш да напусна, защо ти не спреш постоянно да пътуваш и не си останеш вкъщи? — Почти нямаше надежда, че ще се получи, но поне бе опитала.

— Имаме толкова хубави къщи, а има и толкова много неща, които искам да направя.

Току-що беше взел черновата на една пиеса, написана от млад лондонски драматург, когото той спонсорираше от две години. Харесваше му да е меценат много повече, отколкото си падаше по стоенето вкъщи. Обичаше жена си, обожаваше децата си, но се отегчаваше да се мотае из Ню Йорк. Максин се беше справяла някак през осемте години след промяната, но повече не можеше. Тя искаше стабилност и спокойствие. Искаше уседналия живот, от който Блейк се ужасяваше. На него му харесваше да прекрачва границите. Дефинираше термина „свободен дух“ по начин, какъвто Максин никога не би могла да си представи. И тъй като той така или иначе никога не беше наоколо, а през повечето време бе напълно неоткриваем, тя реши, че не по-зле би могла да се справя и сама. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да поддържа самозаблудата, че има съпруг, на когото би могла да разчита. Накрая осъзна, че не може. Блейк я обичаше, но деветдесет и пет процента от времето него просто го нямаше. Имаше си собствен живот, собствени интереси и занимания, в които тя рядко присъстваше.

Ето как със сълзи и съжаления двамата с Блейк се разведоха по възможно най-цивилизования начин преди пет години. Той й отстъпи апартамента в Ню Йорк и къщата в Саутхемптън, макар че щеше да й даде и други къщи, ако бе пожелала. Тя обаче не поиска и той й предложи издръжка, която би впечатлила мнозина. Чувстваше се виновен за ролята на отсъстващ баща и съпруг, която бе играл през последните години, но тя напълно му прилягаше. Неприятно му бе да признае, но се бе чувствал като в усмирителна риза, докато живееше с Максин в Ню Йорк.

Тя отказа издръжката и се задоволи само с парите за децата. Беше работила повече от достатъчно, за да се издържа сама, и не искаше нищо от него. Освен това големите пари ги бе натрупал Блейк, а не тя. Никой от приятелите му не можа да повярва, че бе постъпила толкова безкористно в положението, в което се намираше. Двамата не бяха сключвали предбрачно споразумение, което да пази имуществото му, тъй като той още нямаше такова, когато се срещнаха. Максин не искаше да вземе нищо от него. Обичаше го, искаше най-доброто за Блейк и му желаеше всичко най-хубаво. Това го накара да я обикне още повече и те си останаха близки приятели. Максин все казваше, че той й е като разглезен необуздан брат. След първоначалния шок, който преживя, когато разбра, че излиза с момичета, двойно по-млади от него, че и от нея, прие нещата философски. Единственото й условие бе приятелките му да се държат добре с децата.

От своя страна Максин не бе имала сериозна връзка след раздялата. Повечето от лекарите и психиатрите, с които се срещаше, бяха женени, а социалните й контакти бяха ограничени до децата. През изминалите пет години животът й бе запълнен от семейството и работата й. На няколко пъти бе излизала на срещи, но след Блейк никой не беше успял да я заинтригува емоционално. Бившият й съпруг бе вдигнал летвата много високо. Да, беше безотговорен, непостоянен и неорганизиран. Беше разсеян баща въпреки добрите си намерения. Накрая пренебрегваше и съпружеските си задължения, но по нейно мнение на света нямаше друг мъж, който да е по-мил, достоен, добросърдечен и забавен от Блейк. Максин често си бе мечтала да можеше да бъде дива и свободна като него. Но тя имаше нужда от сигурност, от здрава опора, от подреден живот, а в същото време не споделяше интересите на Блейк, нито имаше смелостта да последва най-смелите си мечти. Понякога чак му завиждаше.

За Блейк нямаше нищо прекалено рисковано в бизнеса и в живота. Затова бе постигнал и такъв успех. Както често казваше, човек би трябвало да има топки за това. В сравнение с него Максин се чувстваше като мишле. Въпреки че бе успяла жена, тя си оставаше обикновен човек. Твърде жалко бе, че бракът им се бе оказал неуспешен. Все пак тя бе щастлива заради децата. Те бяха радостта на живота й, всичко, от което имаше нужда в момента. На четирийсет и две не изпитваше отчаяно желание да търси друг мъж. Имаше добре платена работа, пациенти, за които бе дълбоко загрижена, и прекрасни деца. Това й бе напълно достатъчно за момента, дори понякога повече от достатъчно.

Портиерът повдигна шапката си, щом Максин влезе в сградата на Парк Авеню. Беше стара сграда с просторни стаи, строена преди Втората световна война. Излъчваше достолепие. Максин бе прогизнала от дъжда. Вятърът бе обърнал чадъра й и го беше счупил на десет крачки от кабинета й, така че го бе изхвърлила. Дъждобранът й също бе подгизнал, а дългата й руса коса, пристегната прилежно отзад, бе залепнала за главата й. Днес не беше си слагала грим, така че лицето й изглеждаше свежо, младо и чисто. Максин беше висока и слаба и оставяше впечатление, че е по-млада, отколкото бе. Блейк често бе отбелязвал, че има забележителни крака, макар тя рядко да ги излагаше на показ, слагайки къси поли. Обикновено на работа ходеше с панталони, а през почивните дни носеше джинси. Не беше от типа жени, които използват пола си, за да се харесат. Всъщност Максин се определяше като дискретна и сдържана жена, заради което Блейк често пъти я бе иронизирал, че му напомня на Луис Лейн^[1]. В такива случаи сваляше очилата си за четене, които носеше, докато работеше на компютъра, разпускаше дългата си пищна коса с цвят на пшеница и напук на самата себе си ставаше секси. Беше красива жена и двамата с Блейк бяха създали три прекрасни деца. Косата на Блейк беше толкова тъмна, колкото нейната светла, очите му бяха със същия син цвят като нейните и макар тя да беше висока, почти двуметровият й бивш съпруг я надвишаваше с цяла глава. Заедно представляваха поразителна двойка. Дафни и Джак имаха същата гарвановочерна коса като баща си и ясните сини очи и на двамата си родители. Сам беше рус като майка си и имаше зелените очи на дядо си. Беше красиво момченце, достатъчно малък все още, за да дава на майка си да го гушка.

Максин се вмъкна в асансьора, оставяйки мокри следи на всяка стъпка. Влезе в апартамента — бяха само по два на етаж. Другите собственици след пенсионирането си се бяха преместили във Флорида преди години и не живееха тук, така че тя и децата нямаха причина да се притесняват, че вдигат шум, което беше чудесно за човек с три деца под един покрив, две, от които момчета.

Чу силна музика, докато сваляше палтото си в антрето. Събу си обувките. Краката й бяха подгизнали. Усмихна се, щом видя отражението си в огледалото. Приличаше на мокра кокошка, а от студа бузите й бяха порозовели.

— Ама какво правиш? Плувен басейн ли ще отваряш? — посрещна я Зелда, бавачката на децата. Носеше купчина чисто пране. Беше заедно с тях откакто се роди Джак и всички гледаха на нея като на дар божи. — Защо не взе такси?

— Исках да подишам чист въздух — отвърна й с усмивка Максин.

Зелда беше пълна кръглолика жена, която носеше косата си сплетена на дебела плитка отзад. Двете бяха на една и съща възраст. Никога не беше се омъжвала и работеше като бавачка още от осемнайсетгодишна. Максин я последва в трапезарията, където Сам рисуваше на масата, облечен в чиста пижама, след като се бе изкъпал. Зелда веднага й поднесе чаша чай. Винаги беше приятно човек да се прибере у дома и да знае, че всичко е под контрол. И тя като Макс беше изрядна и подредена. Прекарваше живота си, като чистеше подир децата, готвеше им и ги возеше навсякъде, където трябва, докато майка им беше на работа. През уикендите на смяна застъпваше Максин. Официално тогава Зелда беше свободна. Обичаше да ходи на театър винаги когато й се удадеше възможност, но обикновено си седеше в стаята зад кухнята, където си почиваше и четеше. Беше изключително предана на децата и майка им и на практика беше част от семейството. За Блейк нямаше особено добро мнение. Смяташе го за разглезен хубавец и безотговорен родител. Винаги бе вярвала, че семейството му заслужава много повече от това, което той им даваше, и Максин не можеше да я убеди, че греши.

Трапезарията и кухнята бяха декорирани със светло дърво, плотовете бяха от бежов гранит, а подът — застлан с дъбов паркет. Всички се събираха в това двойно уютно помещение. Имаше си и канапе, и телевизор, на който Зелда гледаше сапунени сериали и любимите си токшоута, които цитираше винаги щом й се удаде възможност.

— Здрасти, мамо — поздрави Сам, щом видя майка си да влиза. Оцветяваше нещо в лилаво.

— Здравей, слънчице! Как мина денят ти? — Тя целуна сина си по главата и разроши косата му.

— Добре. Стиви повърна в училище — отвърна делово той и смени лилавия молив със зелен.

Рисуваше къща, каубой и дъга. Максин не намери нищо обезпокоително в това. Сам беше нормално и щастливо дете. Не чувстваше липсата на баща си като брат си и сестра си, защото никога не беше живял с него. Джак и Дафни имаха по-различно мнение за него.

— Лоша работа — рече Максин. Надяваше се да е повърнал от нещо, което е ял, а не в училището да върлува някакъв грип. — Ти добре ли се чувстваш?

— Аха — кимна Сам.

Зелда надникна във фурната, за да провери вечерята. И Дафни се появи в кухнята. Вече беше тринайсетгодишна и тялото й бе започнало да се оформя. И тримата учеха в „Далтън“. Максин харесваше училището.

— Може ли да ми дадеш черния си пуловер? — попита Дафни, като отхапа парче от ябълката, която Сам ядеше.

— Кой точно? — Максин я изгледа внимателно.

— Онзи, с бялата кожа. Ема ще прави купон довечера — отвърна равнодушно Дафни, стараейки се да изглежда така, сякаш хич не я интересува.

Само че за майка й бе очевидно, че не е така. Беше петък, а напоследък дъщеря й ходеше по купони почти всеки уикенд.

— Това е прекалено елегантен пуловер за купон у Ема. Какъв е този купон? С момчета?

— Ами… да… Може би… — запъна се Дафни.

Максин се усмихна. Може би, друг път, помисли си тя. Много добре знаеше, че Дафни е наясно с всички подробности. С новия пуловер от Валентино искаше да впечатли някого. Най-вероятно някой съученик осмокласник.

— Не мислиш ли, че не отговаря на възрастта ти? Не искаш ли нещо друго?

Самата тя още не го беше обличала. Тъкмо правеше някои предположения, когато влезе и Джак. Още не беше си събул маратонките. Зелда изкрещя на мига, щом го видя, и посочи краката му.

— Разкарай тези неща от моя под! Веднага! — нареди тя.

Той седна на пода и се събу ухилен. Бавачката държеше всички под контрол, не можеше да има съмнение в това.

— Не си играл днес, нали? — запита Максин и целуна сина си.

Джак с еднаква охота спортуваше и седеше като залепен за компютъра. Всъщност беше семейният компютърен експерт и редовно помагаше на майка си и на сестра си да се оправят с техниката. Нямаше проблем, с който да не може да се справи и който да не може да разреши с лекота.

— Прекратиха мача заради дъжда.

— Предположих, че така ще стане. — След като вече всички се бяха събрали, тя им разказа за плановете на Блейк за Деня на благодарността. — Иска да вечеряте заедно на празника. Каза, че ще е тук за уикенда. Можете да останете при него, ако искате — добави тя небрежно.

Блейк им беше приготвил приказни стаи в мезонета си на петдесетия етаж. Бяха пълни с изумителни образци на модерното изкуство, както и с видео и стерео — последна дума на техниката. От стаите им се откриваше прекрасен изглед към града, освен това имаха система за домашно кино, стая за игри, оборудвана с игрална маса и всевъзможни електронни игри. Харесваше им да са при баща си.

— Ти ще дойдеш ли? — Сам вдигна очи от рисунката си и я погледна.

Повече му харесваше, когато и тя беше с тях. По много причини чувстваше баща си чужд и беше по-щастлив, когато майка му бе близо до него. Рядко оставаше да преспи при Блейк, за разлика от Джак и Дафни.

— Ще ходим при баба и дядо на обяд, така че ще съм преяла с пуйка. Но вие ще си прекарате добре с баща ви.

— Ами той с приятелка ли ще бъде? — продължи разпита Сам и Максин установи, че няма никаква представа.

Блейк често водеше разни жени, когато идваше да види децата. Винаги бяха млади и децата често се забавляваха, макар че през повечето време, както тя добре знаеше, малките смятаха колекцията му от приятелки за намеса в личния им живот. Това най-вече се отнасяше за Дафни, на която й харесваше да е главната жена в живота на баща си. Намираше го за „готин“ за разлика от майка си, към която напоследък изпитваше смесени чувства, но това бе нормално за възрастта й. Максин беше виждала тийнейджърки, които мразеха майките си. Това минаваше с времето и тя не се притесняваше.

— Не знам дали ще доведе някого — отговори Максин.

Зелда изсумтя неодобрително откъм печката.

— Последната беше пълна катастрофа — обяви Дафни и последва майка си, за да прегледа гардероба й.

Стаите на всички бяха разположени близо една до друга по протежение на дългия коридор. На Максин това й харесваше. Обичаше да е близо до децата. Сам често се промъкваше в леглото й нощем с оправданието, че е сънувал кошмар, макар че в повечето случаи просто му харесваше да се гушка, независимо от причината.

Освен това си имаха достатъчно голяма дневна и малък кабинет, в който психиатърката работеше, когато си беше у дома. Там пишеше статии, подготвяше лекциите си или преглеждаше пощата. Апартаментът им беше пълна противоположност на потъналия в пищност и лукс мезонет на Блейк, който приличаше на космически кораб, кацнал на покрива на света. Апартаментът на Максин беше топъл и уютен и тя го чувстваше като истински дом.

Когато отиде до спалнята, за да си изсуши косата, откри Дафни да рови енергично из гардероба й. Подаде се с бял кашмирен пуловер и чифт черни кожени обувки на Маноло Бланик със заострени върхове и високи тънки токчета. Максин ги обуваше рядко — беше достатъчно висока, а на токчета бе ходила само по време на брака си с Блейк.

— Тези са твърде високи за теб — предупреди тя дъщеря си. — Едва не се пребих последния път, когато ги обух. Защо не видиш някои други?

— Мааааамооооо… — изохка Дафни. — Искам тези.

На Максин й се струваха неподходящи за тринайсетгодишно момиче, но дъщеря й приличаше повече на петнайсет или шестнайсетгодишна, така че би могла да излезе с тях. Дафни беше красавица, наследила бе чертите и бялата кожа на майка си и гарвановочерната коса на баща си.

— Какъв ли ще е този купон, дето ще го прави Ема? — засмя се Максин. — С готини момчета, а?

Дъщеря й обърна очи към тавана и излезе от стаята, с което отговори на въпроса на майка си. Максин се притесняваше за онова, което щеше да се случи, щом на сцената се появяха момчета. Дотук децата й бяха кротки, но тя осъзнаваше, че това няма да продължи вечно. Ако нещата се усложняха трябваше да се справя сама. Както винаги.

Взе си душ и се наметна с халата за баня. Час и половина по късно тя и децата седяха около масата, докато Зелда им сервираше вечерята — печено пиле с картофи и салата. Готвеше пълноценни ястия и всички бяха единодушни, че прави най-вкусните ореховки, канелени бисквитки и палачинки на света. Максин често си мислеше с тъга, че от Зелда би излязла страхотна майка, но в живота й нямаше мъж и не бе имало от години. На четирийсет и две години най-вероятно вече беше пропуснала тази възможност. Вместо това обичаше нейните деца.

Докато вечеряха, Джак оповести, че ще ходи на кино с приятел. Бил излязъл нов хорър и на него му се щяло да го види, още повече, че обещавал да е кървав. Искаше майка му да го закара и после да го вземе. На следващия ден Сам щеше да ходи на гости у приятел с преспиване, а за тази вечер беше планирал да гледа дивиди в стаята й и да яде пуканки в леглото. Максин щеше да остави Дафни у Ема на път за киното на Джак. На следващия ден имаше много работа, а уикендът щеше да протече непредвидено както винаги, съобразен с плановете и нуждите на децата.

По-късно вечерта Максин разгръщаше списание „Пийпъл“, докато чакаше Дафни да й се обади, и забеляза снимка на Блейк по време на парти след концерт на „Ролинг Стоунс“ в Лондон. Беше прегърнал сияещ популярна отскоро рок звезда, зашеметяващо красиво момиче, практически без дрехи. За около минута Максин изучава снимката, като се опитваше да прецени дали е подразнена, но реши, че не изпитва подобни чувства. В това време Сам измърмори сънено до нея, положил глава на възглавницата й. Празната опаковка от пуканки изшумоля до него. В прегръдките си стискаше любимото си мече.

Максин отново се вгледа в снимката и се опита да си спомни как се чувстваше, докато двамата бяха женени. В началото бяха преживели прекрасни дни, но накрая преминаха през самотни, тревожни и напрегнати периоди. Но това вече нямаше значение. Беше решила, че не изпитва нищо, когато го гледа в обкръжението на прохождащи актриси, фотомодели, рок звезди и принцеси. Блейк бе просто лице от миналото и колкото и симпатичен да беше, в края на краищата баща й се бе оказал прав. Не беше никакъв съпруг, а нехранимайко. Целуна нежно Сам по бузката и отново си каза, че харесва живота си такъв, какъвто е.