Даниел Стийл
Труден за обичане (14)

14.

Въпреки че Чарлс и Максин за момента пазеха в тайна плановете си, нещата между тях двамата незабележимо се промениха. Докато беше с тях, Чарлс започна да се държи като член от семейството и Дафни не пропусна да го отбележи.

— За кого се мисли той? — оплака се тя веднъж, когато Чарлс беше казал на Джак да си събуе маратонките и да се преоблече, преди да седнат да вечерят.

Максин също го беше забелязала, но се радваше на усилията му да се приспособи и да заеме мястото си, колкото и неумело да се справяше. Знаеше, че намеренията му са добри. За него бе голяма крачка да се превърне в доведен баща на три деца.

— Той ни мисли само доброто — защити го тя пред дъщеря си с далеч по-голям ентусиазъм, отколкото на Дафни би й харесало.

— Ами, просто обича да се разпорежда. Татко никога не би казал това. Него не го интересува с какво е облечен на вечеря Джак и дали спи в леглото с маратонки.

— А може би това не е толкова хубаво. Може би е добре да внесе повече ред около себе си.

Чарлс беше много подреден и обичаше всичко да е под контрол. Това беше една от поредните черти в характера, която и двамата споделяха. Блейк беше пълна противоположност.

— Какво е това? Трудововъзпитателно училище ли? — тросна се Дафни и изфуча навън, а Максин се почувства щастлива, че отложиха обявяването на брака си за предстоящото лято.

Децата още не бяха готови. Надяваше през идните месеци малко по малко да свикнат с мисълта.

Март беше изпълнен със задачи. Наложи се да присъства на две конференции в различните краища на страната. Едната беше в Сан Диего, посветена на ефектите от травми с национален мащаб върху деца под дванайсетгодишна възраст. Тя бе водещ лектор. Другата бе във Вашингтон и разглеждаше самоубийствата сред тийнейджърите. Максин беше част от групата, която откри конференцията и на втория ден изнесе самостоятелна лекция. След това веднага се прибра в Ню Йорк заради децата и края на училищния срок. Надяваше се да убеди Блейк да дойде да ги види през пролетната ваканция, но той й обясни, че е в Мароко, работел по къщата, бил затънал до уши в чертежи и изобщо бил прекалено зает, за да си вземе почивка. Това разочарова децата и я принуди да прекара цяла седмица плътно с тях. Наложи се Телма да поеме по спешност някои от пациентите й.

Максин ги заведе на ски в Ню Хемпшър за седмица през пролетната им ваканция. За съжаление Чарлс не можа да се присъедини. Имаше твърде много работа, така че тя замина с децата, като им позволи да си поканят и приятели и всички се забавляваха страхотно. Когато разказа на Чарлс, той призна, че изпитва огромно облекчение, че се е оказал твърде зает, за да, ги придружи. Шест деца щяха да му дойдат в повече.

Три му бяха много, но шест — си бе направо ужасно. Максин му звънеше по няколко пъти на ден от Ню Хемпшър и докладваше за престоя им. След като се прибраха, на по-следващия ден замина за конференцията във Вашингтон. През единствената й вечер у дома Чарлс мина да я види и в полунощ двамата най-накрая се добраха до леглото й. Седмицата се бе оказала много натоварена.

Чарлс малко се дразнеше, задето тя е толкова заета, но я разбираше. През повечето време не можеше да разчита на подкрепа от страна на Блейк относно децата и вземаше всяко решение сама.

Блейк беше погълнат от архитектурната си авантюра с поредния си проект и купища забавления, докато Максин работеше много и се грижеше за децата. Единствената й помощ идваше от Зелда и тя го оценяваше. Нито Чарлс, нито Блейк имаха представа какво й струва усилието животът й да върви нормално, на децата да им се обръща достатъчно внимание и да са здрави. Предложението на Чарлс да си вземе отпуска за месец, за да си почине и да планират сватбата си, я разсмя. Как? Кога? Нямаше начин. Беше затрупана с работа, а Блейк отново се бе върнал към обичайната си роля на невидим баща. Почивката им в Аспен му беше харесала, но нямаше планове да вземе децата преди юли или август. Предстоеше им да чакат дълго, а дотогава всичко лежеше на нейните плещи.

С идването на пролетта, все повече деца изпадаха в кризи. Част от пациентите й винаги се влошаваха през пролетта и есента, най-вече през март, април, май, юни и септември. Онези, които страдаха от зимна депресия, се подобряваха през пролетта. Времето беше по-топло, слънцето започваше да се показва, цветята разцъфтяваха, въздухът бе наситен с радостни усещания, но част от нейните болни се чувстваха по-зле от всякога. Приличаха на камъчета, останали на плажа след отлива, и се затваряха в собствения си мрак, тъга и отчаяние. Беше най-опасното време за деца, склонни към самоубийство.

За нейно огорчение и въпреки усилията й двама нейни пациенти се самоубиха през март, а още един — през април. Това бяха ужасни дни за нея. Телма също изгуби един от пациентите си — осемнайсетгодишно момче, с което работеше от четири години. Сърцето на приятелката й бе разбито заради семейството на момчето, което липсваше и на нея. Септември беше също не по-малко опасен месец и според статистиката тогава най-много момчета в пубертета се опитваха да се самоубият.

По време на един обяд Максин сподели с Телма новината за тайния си годеж. Това ги ободри и те забъбриха трескаво.

— Страхотна новина! — възкликна Телма, развълнувана заради приятелката си. — Как мислиш, че ще реагират децата?

Максин й бе обяснила, че няма да им казват до юни, а сватбата е планирана за август.

— Надявам се да са готови за новината дотогава. Юни е само след два месеца, но, изглежда, малко по малко свикват с Чарлс. В основни линии обаче предпочитат нещата да си останат такива, каквито са — да ме имат само за себе си, без мъж, с когото да ме делят и който да им се меси.

Максин изглеждаше притеснена. Телма се усмихна.

— Те са просто хубави нормални деца. За тях е идеално да те имат само за себе си, без някой мъж, с когото да си съперничат за вниманието ти.

— Мисля, че Чарлс ще е страхотно допълнение към семейството. Точно от човек като него винаги сме имали нужда — промълви с надежда Максин.

— Това ще направи нещата още по-трудни за тях — отбеляза Телма. — Ако беше някой особняк, лесно щяха да се отърват от него, а също и ти. Вместо това обаче той е достоен кандидат. Това ще го превърне в обществен враг номер едно за тях. Поне за известно време. Затегни си здраво колана, Макс. Нещо ми подсказва, че ще попаднеш в турбуленция, когато им съобщиш новината. Но те ще се справят. Много се радвам за теб — завърши приятелката й с широка усмивка.

— Благодаря ти. И аз съм щастлива — усмихна й се Максин, все още притеснена заради децата. — Мисля, че си права за турбуленцията. Не горя от нетърпение да им кажа, така че отлагаме колкото е възможно.

Но юни се задаваше. Дотогава имаше само два месеца, а Максин все повече се изнервяше. За момента това създаваше напрежение в сватбените им планове и ги правеше някак горчиво-сладки, а може би и донякъде нереални. Поне докато не кажеха на децата.

През април двамата с Чарлс отидоха в „Картие“ и избраха пръстен за нея. Трябваше да го стеснят, а после Чарлс й го поднесе по време на вечеря, но и двамата знаеха, че все още не може да го носи. Максин го заключи в едно чекмедже в бюрото си у дома, но всяка нощ го вадеше, за да го пробва и да му се радва. Харесваше й. Беше красив, а камъкът му искреше невероятно. Нямаше търпение да си го сложи. След като взеха пръстена, плановете им придобиха по-реални очертания. Вече беше резервирала уредник, който да подготви празненството в Саутхемптън през август. Сватбата наближаваше. Освен това искаше да си избере рокля, да каже на Блейк, на родителите си… Но не и преди да съобщят на децата. Чувстваше, че им го дължи.

Тя, Чарлс и децата бяха в Саутхемптън за седмица по Великден и изкараха чудесно. Нощем двамата си шепнеха сватбени планове, кикотеха се като хлапета и си правеха романтични разходки по плажа, ръка за ръка, докато Дафни пъшкаше и въртеше демонстративно очи. През май Максин проведе неочаквано сериозен разговор със Зелда, която бе прекарала кошмарен ден. Нейни приятели загинали в катастрофа и за пръв път тя призна, че съжалява, че няма собствени деца. Максин й съчувстваше и предположи, че ще й мине. Просто лош ден.

— Не е прекалено късно — каза й тя в опит да я разведри. — Все още можеш да срещнеш някого и да имаш бебе. — Тя наистина все още имаше шанс. — Вече с малко помощ жените раждат на доста по-зряла възраст от обичайното.

Двамата с Чарлс също бяха обсъждали този въпрос. На Максин идеята за още едно дете й допадаше, но Чарлс смяташе, че три са предостатъчно. Чувстваше се твърде възрастен тепърва да става баща и на нея това не й харесваше. Би й било приятно да има друго бебе, ако той пожелаеше.

— По-скоро мисля да си осиновя — разсъди практично Зелда. — Цял живот се грижа за хорските деца. Нямам проблем с това. Обичам ги като свои. — Тя се усмихна и Максин я прегърна. Знаеше, че е истина. — Мисля, че някой път трябва да се поинтересувам от условията за осиновяване — промълви тя.

Максин кимна, но си помисли, че това е едно от онези неща, които хората казват, за да се почувстват по-добре, без непременно да го мислят наистина. Беше убедена, че и в случая е така.

Зелда не знаеше нищо за предстоящата сватба. Бе запланувано да кажат на децата след три седмици, когато излезеха в лятна ваканция. Максин беше притеснена и превъзбудена. Наближаваше моментът. Зелда не подхвърли отново идеята за осиновяване и Максин забрави за това. Предполагаше, че бавачката също е забравила.

През юни, по време на последния учебен ден, на Максин й звъннаха от училище. Тя реши, че е рутинно обаждане или нещо подобно. Децата щяха да се приберат вкъщи след час, а тя имаше пациент в кабинета си. Оказа се, че обаждането е заради Сам. Блъснала го кола, докато пресичал улицата. Отвели го в болница „Ню Йорк“ с линейка, а един от учителите отишъл с него.

— Божичко! Добре ли е? — изпищя майката.

Колко добре би могъл да е, щом са го откарали с линейка! Тя се паникьоса.

— Мислят, че кракът му е счупен, доктор Уилямс… Съжалявам, но този ден цареше пълен хаос. Удари си и главата, но беше в съзнание, когато тръгнаха за болницата. Сам е силно момче.

Силно? Как бяха допуснали да се случи това със сина й? Когато затвори, се тресеше от ужас и ярост. Върна се веднага в кабинета си. Провеждаше сеанс със седемнайсетгодишно момче, неин пациент от две години. Беше приела обаждането от кабинета на секретарката. Обясни на пациента си какво се е случило и момчето изрази съчувствието си. Извини се за края на сеанса и нареди на секретарката да отмени останалите й срещи. Грабна чантата си, но се сети, че трябва да се обади и на Блейк, макар че какво би могъл да направи той? Но Сам беше и негов син. Потърси го в Лондон, но икономът му й каза, че е в Мароко, най-вероятно във вилата си в „Ла Мамуния“. Когато звънна в хотела в Маракеш, приеха съобщението й, но отказаха да потвърдят дали Блейк наистина е там. Телефонът му беше оставен на гласова поща. Максин побесня. Обади се на Чарлс и той й каза, че ще я чака в спешното. След това излетя навън.

Лесно й беше да намери Сам в спешното отделение. Имаше счупени крак, ръка и две ребра, имаше сътресение и изглеждаше в шок. Дори не плачеше. Чарлс даде най-доброто от себе си. Влезе в операционната с детето, където му наместиха крака и ръката. Нямаше какво да направят за ребрата му, освен да го превържат. Сътресението, слава Богу, се оказа леко. Максин беше на ръба, докато чакаше. По-късно следобед й позволиха да го прибере вкъщи. Чарлс беше с тях неотлъчно и Сам стискаше и двамата за ръцете. Сърцето й се късаше, като го виждаше в какво състояние е. Веднага го сложиха да си легне и му дадоха болкоуспокояващи. Момчето беше съвсем отпаднало. Джак и Дафни не бяха на себе си, като видяха братчето си. Но той беше добре, беше жив и щеше да оздравее напълно. Майката на съученика му, която трябваше да го доведе вкъщи, се обади и поднесе извиненията си. Обясни, че не били видели идващата кола. Шофьорът също бил съкрушен. Но не и колкото Максин. Единствено се благодареше, че не е станало по-лошо.

Чарлс остана и спа на дивана. Двамата с Максин наглеждаха Сам на смени с помощта на Зелда. Отмениха всичките си прегледи за следващия ден. Около полунощ Максин отиде в кухнята за чаша чай. Беше неин ред да е със Сам. Сблъска се с дъщеря си, която я изгледа свирепо.

— Той защо спи тук? — поиска тя обяснение за Чарлс.

— Защото го е грижа за нас. — Максин беше уморена и нямаше настроение за коментарите на дъщеря си. — Държа се чудесно със Сам в болницата. Беше с него и в операционната.

— Обади ли се на татко? — многозначително запита Дафни и на Максин й дойде до гуша.

— Да, обадих се! Намира се някъде из Мароко и никой не може да го открие. Не реагира на обажданията ми. Нещо друго? Това отговаря ли на въпроса ти?

При тези думи Дафни придоби наранено изражение и избяга в стаята си. Все още искаше баща й да е такъв, какъвто не беше в действителност и никога нямаше да стане. Всички искаха. Джак искаше баща му да е герой, но той не беше. Беше просто човек. И всички, включително и Максин, искаха да е отговорен и да е на тяхно разположение в нужда. Но това никога не ставаше. Този път положението не беше по-различно. Точно заради това се бяха развели.

На Максин й отне пет дни, докато успее да го намери. Той й обясни, че там имало силно земетресение и тя смътно си спомни, че бе чула нещо такова, само че всичко, за което си мислеше през последната седмица, беше свързано със Сам. Детето се чувстваше зле заради счупените ребра, а от сътресението от няколко дни го мъчеше главоболие. Ръката и кракът му бяха по-добре, гипсирани. Блейк силно се притесни, когато тя му разказа какво се е случило.

— Би било чудесно, ако за разнообразие се окажеш някъде, където да мога да се свържа с теб. Това е безобразие, Блейк. Ако нещо се случи, така и няма да разбереш.

На Максин изобщо не й беше забавно и му беше бясна.

— Наистина съжалявам, Макс. Всички телефонни линии бяха прекъснати. Телефонът ми и имейлът ми чак днес проработиха. Земетресението беше ужасно, много хора загинаха, и то недалеч оттук. Опитвах се да помогна, организирах въздушни доставки на провизии.

— И откога си играеш на добрия самарянин?

На Максин й беше писнало от него. Чарлс беше я подкрепил. Както обикновено, Блейк го нямаше.

— Те имат нужда от помощ. Безброй хора бродят по улиците без храна, навсякъде има трупове. Искаш ли да се прибера заради Сам?

— Не, няма нужда. Той е добре — отговори тя поуспокоена. — Но за всички ни беше страшно. Особено за него. В момента спи, но по-късно му се обади.

— Съжалявам, Макс — каза той. Прозвуча искрено. — Достатъчно работа имаш, за да се справяш сега и с това.

— Аз съм добре. Чарлс беше до мен през цялото време.

— Радвам се — тихо отговори Блейк и тя осъзна, че и той звучи уморено. Може пък наистина да вършеше нещо полезно в Мароко, макар да й беше трудно да го повярва. — Ще се обадя на Сам по-късно. Целуни го от мен.

— Добре.

След няколко часа наистина се обади. Детето се развълнува, че говори с баща си, и му разказа какво се е случило. Каза му, че Чарлс е стоял в операционната с него и му е държал ръката. Разказа на Блейк, че майка му била побесняла, задето докторът не й позволил да влезе, което си беше истина. Максин щеше да припадне от страх за сина си. Чарлс се беше оказал героят на деня. Блейк обеща на сина си, че скоро ще дойде да го види. Максин прочете всичко за земетресението в Мароко. Наистина бе много силно. Две села бяха напълно заличени заедно с всичките им жители. В градовете пораженията бяха дори по-големи. Блейк й беше казал истината. Тя обаче още му беше ядосана, задето не бе успяла да се свърже с него и да му каже за сина им. Типично за него. Никога нямаше да се промени. Слава богу, че си имаше Чарлс.

В края на седмицата той още спеше на дивана и идваше при тях всяка вечер след работа. Държеше се чудесно. Двамата с Максин се съгласиха, че сега е най-подходящият момент да споделят плановете си с децата. Време беше. Беше юни и училището бе свършило.

В събота сутринта Максин събра цялото семейство в кухнята. Чарлс също беше там, макар тя да не беше убедена, че идеята е добра, но той искаше да присъства, когато тя им съобщава новината, а Максин чувстваше, че така трябва. Децата после можеха да си го изкарат на нея.

В началото Максин звучеше доста несигурно, докато им говореше колко мил е бил с тях Чарлс през последните няколко месеца. Погледна всяко от децата, докато казваше тези думи, сякаш се опитваше да ги убеди в правотата си. Все още се страхуваше от реакцията им. Накрая вече нямаше как, освен да им се каже.

— Така че с Чарлс решихме да се оженим през август.

В стаята се възцари тишина. Децата се втренчиха в майка си, без да показват никаква реакция. Като вкаменени.

— Обичам майка ви, обичам и вас — добави Чарлс, звучейки по-твърдо, отколкото му се искаше.

Само че никога преди не беше правил нещо подобно, а те бяха доста критична публика. Някъде отзад се мотаеше Зелда.

— Майтапите ли се?

Дафни беше първата, която се окопити, но Максин й отговори сериозно:

— Не.

— Та ти едва го познаваш! — обърна се тя към майка си, напълно игнорирайки Чарлс.

— Срещаме се почти от седем месеца и на нашата възраст сме в състояние да преценяваме какво правим. — В момента перифразираше Чарлс.

Дафни стана от масата и излезе от кухнята, без да проговори. След малко чуха как се затръшва вратата на спалнята й.

— Татко знае ли? — попита Джак.

— Още не — отговори майка му. — Искахме да кажем първо на вас. След това ще съобщя на баща ви, на баба ви и дядо ви. Исках вие да сте първите, които да научите.

— О… — изстена Джак и също излезе.

Вратата му не се затръшна, само се затвори. Сърцето на Максин се сви. По-лошо беше, отколкото бе предполагала.

— Мисля, че ще е хубаво — спокойно отбеляза Сам, като гледаше и двамата. — Ти беше много мил с мен в болницата, Чарлс. Благодаря ти.

Беше учтив и не изглеждаше толкова шокиран като другите, но явно не беше и особено възхитен. Схващаше, че повече няма да спи при майка си. Чарлс щеше да заеме мястото му. Преживяването беше разтърсващо за всички, още повече че според тях животът им си беше съвсем хубав преди чуждият мъж да се появи в него.

— Сега ще мога ли пак да гледам телевизия в стаята ти? — запита Сам.

Никое от децата не беше попитало за подробности около сватбата, нито дори кога точно ще се състои. Не искаха да знаят. След малко Сам се оттегли с патериците си, с които много добре се справяше. Чарлс и Максин останаха сами в кухнята и Зелда се обади откъм вратата.

— Поздравления — меко каза тя. — Ядосаха се. Сега са в шок. Подозирах какво ви се върти в главите. — Усмихна им се, но също изглеждаше малко натъжена.

За всички това беше голяма промяна. Бяха свикнали нещата да са такива, каквито са и така им беше добре.

— Нищо няма да се промени за теб, Зели — увери я Максин. — Пак ще имаме нужда от теб. Дори може би по-голяма — усмихна й се тя.

— Благодаря. Не знам какво щях да правя, ако нямахте повече нужда от мен.

Чарлс я погледна и се усмихна. Беше му симпатична, макар да не се радваше на перспективата да го вижда по пижама късно вечер, когато се пренесеше тук. Предстоеше му напълно нов живот със съпруга, три деца и бавачка. Усамотението му вече беше част от миналото, но все още вярваше, че постъпват правилно.

— Децата ще го приемат — увери ги отново Зелда. — Просто имат нужда от малко време. — Максин кимна. — И по-зле можеше да бъде — постара се да звучи окуражително тя.

— Не много — каза Чарлс унило. — Донякъде се надявах, че някой от тях ще се зарадва. Може би не Дафни, но поне момчетата…

— Никой не обича промените — напомни му Максин. — А това е голяма промяна за тях. И за нас също.

Тя се приближи към него и го целуна, а той й се усмихна тъжно. Зелда се прибра в стаята си, за да ги остави насаме.

— Обичам те — каза Чарлс. — Съжалявам, че децата се разстроиха.

— Ще го преживеят. Някой ден ще се смеем на това както на първата ни среща.

— Може би това е поличба — промълви той.

Изглеждаше разтревожен.

— Не… ще бъде чудесно. Ще видиш — отговори Максин и отново го целуна.

Чарлс мълчаливо се помоли тя да е права и я взе в прегръдките си. Беше му тъжно, че децата не се радваха за тях.