Сали Боуман
Опасни сезони (6)

5.

Събиранията на чашка не бяха стихията на Роуланд и той не ги обичаше. Не го биваше в празните приказки, нито пък бе склонен да търпи глупаци, т.е. не отговаряше ни основните изисквания, поради което използваше всяка възможност да се измъкне. А когато бе хванат натясно, както в случая, предпочиташе да се спотайва в някой ъгъл.

Все пак размени няколко думи с оксфордски преподавател и с художник от съседното село, които вече познаваше. Преподавателят, близък приятел на някогашния му научен ръководител от Оксфорд, се опитваше да го убеди, и то не за пръв път, че пропилява способностите и отличната си диплома и че трябва да се върне към академичния живот.

— Прекалено затворен е — възрази Роуланд.

— Изследванията ти могат да бъдат и тесни, гарантирам ти го — отвърна преподавателят, който бе капацитет по Витгенщайн^[1], — важното е да са задълбочени.

— Няма значение. Аз обичам журналистиката. Тя ми допада. Дава ми възможност да се боря с нередностите.

— Често ли ти се случва да се пребориш?

— Понякога. Освен това обичам разнообразието.

— Още ли се катериш? — попита възрастният човек и когато Роуланд потвърди, той искрено се зарадва. Поговориха си много приятно за планините, за видовете скали, за Кеърнгорм и Скай Ридж. После се появи Шарлот и отведе уважавания учен. Роуланд успя да отстъпи няколко крачки назад към лавиците с книги, където известно време никой не го забеляза и му бе позволено да се радва на блажено спокойствие.

Мислеше си колко много харесва тази стара, достроявана къща, в която миришеше на дим от дърва и на готвено. Струваше му се, че тя въплъщава радостите от улегналия семеен живот. Наблюдаваше как Шарлот, в стар рибарски пуловер и дълга бродирана индийска пола, обикаля сред гостите. Тя бе най-спокойната и с най-силно материнско излъчване жена, която бе срещал. Понякога даже завиждаше на Макс, задето се бе оженил за нея. Роуланд живееше сам и бе доволен от този факт, ала понякога му минаваше мисълта, че в годините след Оксфорд Макс го бе изпреварил. Обстоятелствата около него самия почти не се бяха променили след завършването на Балиол, а Макс имаше четирима синове и щастлив брак. Макс беше хвърлил котва; смисълът и целта на живота му не се ограничаваха с работата. А Роуланд нямаше религия, нямаше семейство или сериозно политическо кредо. Не беше нито ирландец, нито истински англичанин; беше аутсайдер, страничен наблюдател, с перспективата да остане такъв до края на дните си.

При тази мисъл очите му неволно се обърнаха към Дженъвийв Хънтър. Струваше му се, че тя също е аутсайдер, нито американка, нито съвсем англичанка. Първото му впечатление от нея, и то се беше запазило, бе за жена без здрава опора под краката.

Тя, изглежда, не желаеше да привлича вниманието. При пристигането му носеше сиви безлични дрехи. Сега бе облечена в нещо друго, но то бе също толкова сиво и безлично. На два пъти излиза от стаята, за да се обажда по телефона; и двата пъти се върна почти веднага, с напрегнато пребледняло лице. Роуланд се замисли върху получената от Макс информация и му се стори, че тя повдига повече въпроси, отколкото изяснява. Придвижи се няколко крачки напред; Джини имаше нисък глас и изведнъж го обзе любопитство, прииска му се да чуе оскъдните й реплики.

От известно време я бе окупирала една от местните гостенки, американка на четирийсет и няколко години, с която преди това Роуланд се бе запознал и от която незабавно и не много учтиво се бе отървал. Името на жената беше Сюзан еди-коя си, по-точно Сюзан Ландис. Съпругът й се намираше в другия край на стаята — висок, гръмогласен мъж, който в момента се хвалеше пред Линдзи какъв велик играч на голф е. Очевидно беше офицер в някоя от близките американски военновъздушни бази.

За английските понятия госпожа Ландис бе прекалено наконтена за събиране от този род. Само тя от присъстващите жени бе силно гримирана. Носеше обувки с висок ток и официален костюм. Беше нервна, не се чувстваше в свои води и се бе лепнала за Джини като единствената друга американка между гостите. Роуланд забеляза, че Джини упорито, макар и учтиво, се опитва да се откачи от нея.

До него долитаха откъслеци от разговора им. След като изложи мнението си за училищните екскурзии в чужбина, Сюзан Ландис започна да възхвалява красотите на Котсуолдските хълмове, чара на старите къщи от епохата на кралица Елизабет. Тя и съпругът й живеели само на два-три километра от тук и вече започвали да свикват. Всички били толкова внимателни, ами да, ако приемали всички покани, които получавали, трябвало да излизат всяка вечер. А дъщеря им — имали дъщеря на име Уилхелмина, за по-кратко Мина, която просто обожавала всичко тук и си намерила толкова много приятели, ходела в такова елитно училище и, представете си, тази вечер гостувала на своя съученичка тъкмо в това село, в имението. Джини виждала ли е имението? Е, то било историческа забележителност; струвало на майката на съученичката — много известна дизайнерка — почти цял милион, поне така се приказвало.

— И най-прекрасното тук е — твърдеше в момента тя, — че е толкова безопасно. Можете ли да си представите, Джини, какво е да заведеш тези дни момиче на нейната възраст в Ню Йорк или в който и да било друг голям американски град? Докато тук, сред всичките тези сладки селца, винаги знам къде е Мина. Няма хулигани, няма наркотици, няма насилници… — Госпожа Ландис се поколеба. — Предполагам, че не би трябвало да го казвам, но знаете ли, че откакто се преместихме тук, не съм виждала нито една черна физиономия? Освен около базата, разбира се.

— Така ли?

Роуланд видя как Джини вдигна хладните си сиви очи към лицето на госпожа Ландис.

— Е, моят приятел ще дойде всеки момент. Той е черен. Може би това донякъде ще уравновеси нещата. Ще ме извините ли? Опитвам се да проведа един телефонен разговор.

Изпълнението беше безупречно. Дори Роуланд повярва за миг. Госпожа Ландис се изчерви силно. Джини излезе от стаята и след малко съпрузите Ландис си тръгнаха.

— Недей, Роуланд. — Шарлот се бе приближила до него. — Знам какво си мислиш.

— Нищо чудно. Защо, по дяволите, ги пускаш да влизат в къщата ти?

— Той е ужасен, съгласна съм — вдигна рамене Шарлот. — Но тя съвсем не е толкова неприятна, колкото изглежда. Просто е малтретирана и самотна и отчаяно се стреми да завърже приятелства. Проклетите английски сноби наоколо се присмиват на дрехите и на къщата й…

— А на расистките й възгледи?

— О, стига, Роуланд. С тях са съгласни. Едно от неудобствата да живееш в Глостършър. Тъй че престани да стоиш в ъгъла и да си правиш повърхностни изводи за гостите ми. Излез от бърлогата си, Роуланд, и разговаряй. Върви да развеселиш малко Линдзи. Тя с часове търпя излиянията на Робърт Ландис. Първо бяхме на голф, после на рейгъномика. Накрая си спомни коя е и взе да я разпитва за Париж. Интересуваше се какво ще носят младите дами тази година…

— Преувеличаваш.

— Съвсем малко. Линдзи му каза, че миналата година гърдите били малки, но тази година щели да бъдат големи.

— Той зарадва ли се?

— Не. Не е пълен глупак. Усети се, че го будалка.

Шарлот го хвана подръка.

— Хайде, Роуланд, още десетина минути и ще си тръгнат. И тогава идва времето на пудинга с месо и бъбреци. Направила съм го специално за теб…

Роуланд се колебаеше. Линдзи, която упорито го избягваше, откакто беше пристигнал, току-що му бе хвърлила хладен поглед и му бе обърнала гръб. Както се бе изразил преподавателят от Оксфорд, тя определено хващаше око с късата си и тясна черна кожена пола и ниски черни обувки. Отгоре беше облякла бяла блуза. С късата си къдрава коса и стройна фигура приличаше на момче, на средновековен паж.

Шарлот го заведе при нея и веднага се оттегли. Линдзи отбеляза:

— Изкъпах се чудесно, благодаря, Роуланд. Пет сантиметра хладка вода. И всичките кърпи бяха мокри.

— Съжалявам. Не се справям особено добре в къща.

— Не ти личи да съжаляваш. — Линдзи го измери с поглед. — По-скоро бих казала, че се забавляваш и не ти пука.

— Не е вярно — лениво възрази Роуланд. — Разкайвам се. Разкайвам се от дъното на душата си. Но просто невинаги се чете на лицето ми. Загубил съм си обноските. Така става с мъжете, които живеят сами.

— Значи не се отнася за теб — парира Линдзи. — Чувала съм какво се говори по твой адрес…

— В тези слухове няма капка истина — с чувство отвърна Роуланд. — Хората разпространяват за мен какви ли не отвратителни лъжи. Аз съм един зле разбран мъж.

— Да ме очароваш ли се опитваш?

— Съвсем не. Намери ли време да се запознаеш с онази папка?

По някаква неясна за Роуланд причина този въпрос се оказа грешка.

— Само това ми се губеше — отвърна Линдзи и се отдалечи, без да се обръща назад.

Жени, каза си Роуланд и прибави към това съществително няколко прилагателни, от които настроението му се подобри. И тъй като Шарлот бе излязла от стаята, а Макс бе потънал в разговор, използва удобния случай и се изниза.

Като минаваше край кабинета на Макс в края на коридора, чу Джини да се разправя с някого — ако се съдеше по тона й, с някаква телефонистка — и да повтаря с уморен глас поредица от числа. Пред стълбището се сблъска с Шарлот, която имаше изтощен вид.

— Би ли се качил при момчетата за малко, Роуланд? Само за пет минути. Държат се така, защото знаят, че си тук. Искат да им разкажеш някоя от твоите кръвожадни приказки. Можеш ли да ги изплашиш достатъчно, за да заспят?

 

 

По отношение на приказките Роуланд беше традиционалист.

— Имало едно време… — поде той.

Бе седнал с кръстосани крака на пода в голямата мансардна стая. Едрата му фигура бе заобиколена от плюшени мечета; от наклонените греди над главата му висяха модели на самолети, а пред него бе строена цяла процесия пластмасови динозаври.

Макс и Шарлот бяха проявили своята систематичност по твърде изненадващ начин, кръщавайки децата си по азбучен ред. Най-големият, осемгодишният Алекс, беше на горния креват вляво от Роуланд, а Бен, вторият син, — под него. Колин, който току-що бе навършил шест години, и Дани се падаха от дясната му страна. Децата грижливо бяха оставили лъчевите си пистолети отстрани до възглавниците, а Колин, най-страхливият от четиримата, бе стиснал в прегръдките си парцален пингвин.

— Едно време — продължи Роуланд — на най-западния бряг на Ирландия, където съм израсъл, живеел елф на име Лийф. Той имал яркозелена кожа, оранжеви очи и опашка…

— Елфовете нямат опашки — прекъсна го Алекс.

— Този елф имал — отвърна Роуланд. — Имал опашка, дълга един милиметър, и живеел с майка си в една дупка в мъха върху стената на дядовата ферма. Дните им преминавали в радост и щастие, но за беда… — Тук Роуланд, който бе снишил глас до смразяващ шепот, направи пауза.

— Имал враг, нали, Роуланд? — попита Бен и потръпна от удоволствие. — Страшен ли е бил?

— Много страшен — не разочарова публиката си Роуланд. — Името му било Гройлак. Той бил зъл дух с черно сърце и живеел в торфените блата край езерото. За закуска пиел жабешка кръв, имал люспеста кожа и бил покрит с тиня…

— Уф. — Бен почеса носа си. — Обзалагам се, че е миришел много гадно. Веднъж паднах в едно торфено блато в Шотландия, помниш ли, Алекс? Как вонях само! Вонях дни наред.

— Миришел отвратително — съгласи се Роуланд и услужливо поведе разказа си в желаната посока. — Представете си всичките най-гадни миризми на света. Варено зеле например и…

— Пръдните на Дани — извика Алекс, при което и четиримата се запревиваха от смях.

— А Гройлак миришел дори още по-лошо. Освен че имал зло сърце, той бил и ужасен гладник и от години преследвал елфа Лийф. Нали разбирате, елфовете били най-любимата му храна…

Роуланд продължи да разказва тихо и едно по едно момчетата започнаха да се унасят. Пръв заспа Дани, после Алекс, после Бен. Само Колин оставаше буден и следеше внимателно всяка негова дума.

— Той не е изял Лийф, нали, Роуланд? — прошепна момчето, протегна ръка изпод завивката и стисна неговата.

— Е, разбира се, че не го е изял — отвърна Роуланд, давайки си сметка, че вече е време приказката да вземе друг обрат. — Няма начин. Лийф бил с добро сърце и много смел, тъй че накрая непременно трябвало да победи. Освен това имал меч. И да ти кажа право, не се тревожел чак толкова заради Гройлак.

— Защо, Роуланд?

— Защото мислите му били заети с други неща. Чул за принцесата, нали разбираш. Много красивата и много тъжна принцеса на елфите, която имала очи като сапфири и дълги златни коси.

— Защо е била тъжна, Роуланд?

— Защото от дълго време била в плен на зла магия. Била омагьосана да стои затворена в онази кула, сто стъпки висока и направена от стъкло. Горката принцеса всеки ден ронела сълзи като бисери, защото копнеела да бъде спасена. Много принцове се опитвали да я освободят, но никой не успял. Нали разбираш, само един мъж можел да я спаси. Той трябвало да е от нейния народ. Трябвало да е смел. И да има чисто сърце…

Колин беше заспал. Роуланд внимателно освободи ръката си. Стана и се протегна. В стаята цареше мир и тишина, единственият звук бе равномерното дишане на момчетата. Кой знае защо, собствената му приказка бе оставила у него някаква тъга и не му се искаше да си тръгва от тук.

Беше го върнала в детството; в съзнанието му изникнаха постройките във фермата, която бе описал, същата, в която бе живял до осмата си година, възрастта на Алекс.

Приближи се до прозореца и дръпна пердетата настрани. Луната беше високо; дърветата и храстите белееха от падналата слана; пред погледа му се откриваше свят от сребро. Видя как от сенките на живия плет в далечния край на овощната градина се отдели дребният силует на лисугера, който грациозно се запрокрадва през тревата. Животното обиколи кокошарника, вдигна нос, подуши въздуха, после замръзна на място, тъй като откъм входната врата долетя шум от хора и коли.

Значи и последните местни гости вече си тръгваха. Скоро щеше да бъде поднесена великолепната вечеря на Шарлот. Роуланд се заслуша в скриптенето на колите по алеята. Лисугерът побягна обратно към живия плет, после пое през полето в посока на хълмовете. Докато напрягаше очи да проследи пътя на хищника, за момент му се стори, че вижда движещи се светлини, високо горе зад къщата. Това леко го озадачи, защото много пъти бе ходил натам и знаеше, че горе няма села, нито пътища, само голи бърда.

От кухнята долу се чуваха гласове. Роуланд пусна пердетата и тихо излезе от стаята. Навел глава под гредите, заслиза по тясната вита стълба.

Мина доста време, докато носталгията и чувството за раздяла най-сетне го напуснаха. Вечерята беше започнала и той постепенно се върна към настоящето, затоплен от виното, приятната атмосфера и добрата храна. Тогава забеляза, че не е единственият отнесен човек около тази весела маса. Мислите на Дженъвийв Хънтър също витаеха някъде. Тя почти не участваше в разговора, рядко казваше нещо, и то с видимо усилие. Държанието й бе сковано и странно принудено.

Тя седеше срещу него и Роуланд скришом я изучаваше. Имаше съвсем къса светла сребриста коса и бледо лице, а изражението на сивите й очи си оставаше все така неразгадаемо. Напомняше му на някого, но в началото не знаеше на кого. После изведнъж се досети: Джини не приличаше на никоя негова позната, а на принцесата от приказката му тази вечер. И тя като нея изглеждаше омагьосана, сякаш някой или нещо я държеше в плен, сякаш гледаше света през стъклени стени.

 

 

Когато Мина и Касандра най-сетне пристигнаха, бе станало много студено. Огромните врати на плевнята бяха отворени и вътре мигаха разноцветни светлини. Хората вече танцуваха, а поляната наоколо бе набраздена от колелата на караваните, старите автобуси и фургони на битниците. Някои от тях бяха запалили огньове, които осветяваха малки площи земя и правеха още по-непрогледен мрака оттатък.

Мястото пред плевнята представляваше гъмжило от движещи се силуети. Дрипави деца тичаха на тумби, наоколо лаеха кучета. Някои от битниците танцуваха отвън, тресяха ръце и тропаха в такт със странните лупинги и електронния звън на музиката. Други готвеха или просто седяха скупчени около огньовете върху разстлани по земята ярки одеяла и юргани.

Мина се стъписа малко, но Касандра я хвана и я повлече сред тълпата. Музиката ставаше все по-силна и по-силна, проглушаваше ушите на Мина; отвсякъде я връхлитаха звуци и миризми. Носеше се силен дъх на марихуана, на пот и непрани дрехи, на готвено, на бензин, на горящи дърва, кал и леден въздух. Пред плевнята мъж, облечен в яркочервена бродирана афганска дреха, жонглираше с разноцветни топки. Зад него, в самата плевня, светлините танцуваха и подскачаха по стените. Светкащите прожектори заслепиха Мина. Тя се вкопчи в Касандра, лицето на която се мяркаше като на подскачащи кадри от стар филм. Изражението й бе накъсано, а скорпионът на челото й сякаш се движеше.

Очите на Касандра претърсваха тълпата. Бе сигурна, че ще намерят Стар тук някъде, сред подмятащите се коси и гърчещите се ръце.

— Той е висок — извика Касандра през оглушителната музика. — Прилича на ангел. Има дълга черна коса. Ще бъде с червен шал…

Запробива си път между танцуващите, хванала здраво ръката на Мина. И докато напредваха сред разлюляното море от тела, Мина започна да усеща заразата на музиката и на тълпата. Тя бе приятна и опияняваща, в нея нямаше нищо заплашително. Почувства как пулсът на китарите със синтезатор бие във вените й; сливащите се с музиката откъслеци от случайни разговори отваряха всички ъгълчета на съзнанието й. „Таке your brain to another dimension — Pay close attention…“^[2] Харесваха й тези необикновени, пронизителни, извисени до небесата гласове. „Pau close attention“, изтананика си тя. Искаше и тя да танцува, да влезе в ритъма.

Запристъпя в такт с музиката и раздвижи ръце, вдишвайки дълбоко лютивия задимен въздух. Бе разделена от Касандра, после тълпата отново я изхвърли до нея, на малкото свободно пространство от края.

— Виждаш ли? Класа. — Лицето на Касандра се появяваше и изчезваше. Скорпионът на челото й също се появяваше и изчезваше. Тя беше запалила цигара с марихуана, върхът на която светна, после помръкна. — Дръж.

Подаде й я и Мина вдъхна прекрасната сладост. Моментално изпадна в приповдигнато настроение, движенията на тялото й следваха музиката, светлините сякаш я повдигаха; имаше чувството, че може да докосне гредите на петнайсет метра над главата си — още едно леко дръпване и като нищо щеше да протегне ръка и да пипне небето.

Касандра се усмихваше, лицето й бляскаше окуражаващо и съпричастно.

— Виждаш ли? Това е само началото. Ела да намерим Стар…

Тя обърна глава в погрешна посока, към музиката, към светлините, не натам, накъдето трябваше, и Мина, за която времето бе спряло, разбра, че Касандра не го усеща така, както тя самата. Опита се да изрече думите, да й каже. Дори без да поглежда, знаеше, че Стар вече е до тях. Беше изникнал изневиделица, Мина усещаше, че е тук. Обърна се да го погледне и веднага разбра, че може да му се довери. Първо, защото беше така смайващо красив, приличаше на видение. Впери поглед в очите му; накъсаният блясък на прожекторите превръщаше усмивката му в светкавица. После той взе ръката й и ръката на Касандра и тя веднага почувства разтърсването от неговата сила. Точно както го бе описала Кас.

Той поздрави Касандра, после се обърна към Мина и й отправи дълъг, изучаващ поглед.

— Значи това е Мина, твоята приятелка американка. Добре дошла, Мина. Разказаха ми всичко за теб. Щастлива ли си тази вечер, Мина? Летя ли?

— Малко — отвърна Мина. — Да, летях.

— Добре. — Той стисна ръката й, после я пусна. — Аз мога да ви помогна. Донесъл съм ви криле.

Сякаш фокусник вадеше карти от въздуха. Само преди миг ръката му беше празна, но ето че той я протегна бавно, разтвори пръсти и в светлините на прожекторите блеснаха две малки таблетки. Едната беше розова, яркорозова, с цвят на захарен памук, другата — гладка и бяла като перла.

— „Бял гълъб“ и „Розов бисер“ — бавно произнесе той. — Специален подарък от Стар за две много специални момичета. Сега как да стане? Не мога да реша дали Мина е гълъбица или бисер…

— Кое е по-силно? — попита Касандра.

— О, и двете са много силни. Сам ги донесох от континента.

— От Амстердам ли?

— Може би. Кой знае? — Музиката се извиси, Стар се усмихна. — Според мен, розовото за Касандра, а бялото за Мина. Розово като красив бирмански рубин и бяло като було на монахиня.

— Не. — Прожекторите хвърляха върху лицето на Касандра леки отблясъци на протест. Мина, която не можеше да свали очи от Стар, усети нещо ново във въздуха, нещо остро като ревност или възмущение. — Не. — Повтори Касандра, повишавайки тон. — Тези розовите вече съм ги виждала. Искам бялото, Стар.

— Сигурна ли си? Така да бъде.

Той отново направи с ръцете едва забележимо магическо движение. Розовата таблетка остана в лявата му ръка и той я предложи на Мина, която я взе и я лапна без колебание. Бялата таблетка беше в дясната му ръка и Касандра бързо я грабна. Глътна я и започна да рови из джобовете си. Стар сякаш чакаше нещо. Мина не беше съвсем сигурна, защото танцуващите се изпречваха пред нея и наоколо ставаше ту светло, ту тъмно, ала й се стори, че Касандра му даде пари, тъй че магическите таблетки в края на краищата май не бяха подарък.

В това време всичко около нея се завъртя и каменният под на плевнята започна да се движи. Преди да успее да каже нещо, Стар обгърна кръста й със силната си ръка и я поведе нанякъде. Мина погледна през рамо назад и видя в далечината лицето на Касандра, застинало и бледо като луната.

Стар я изведе навън, на спокойно място, където музиката звучеше приглушено. Постла на земята пъстър юрган от разноцветни парчета плат и тя седна. После щракна с пръсти, изневиделица се появи кученце и пропълзя на юргана до Мина. Тя погали щръкналата му сива козина. Кучето изглеждаше доста мършаво, но беше кротко и послушно. Стар й обясни, че е женско и се казва Дансър. Мина помилва изящната остра муцунка на Дансър, тя допълзя още по-близо и започна да ближе ръката й. Като мощна вълна я заля радостна възбуда. Почувства, че безкрайно обича това кученце; почувства, че Бог току-що е протегнал ръка от облаците и е направил всичко на този свят добро.

Стар седна до нея и тя се взря в лицето му. Бе изненадана, че я отделя по този начин. Още повече се учуди, когато разбра, че възнамерявала остане поне за малко.

— Имаш ястреб на скулата. — Той докосна лицето й съвсем леко, с върховете на пръстите. — Клепачите ти са златни. Красива си, Мина.

Мина го погледна смаяно. Никой досега не й бе казвал подобно нещо, дори родителите й.

— Не е вярно — отвърна тя. — Кас е красива, аз не съм. Погледни… — Обърна лице към светлината на огъня. — Имам лунички и съм червенокоса.

— Касандра е обикновено момиче. Има хиляди Касандри. Харесвам кожата ти, и луничките, и косата ти, Мина. В отблясъците от огъня тя е като пламък от червено злато…

Мина продължаваше да го гледа. Опитваше се да разпознае акцента му, който не беше английски, не беше американски, не беше немски или френски. Гласът му, изглежда, не подлежеше на идентификация, той беше просто неповторимият глас на Стар.

— Страх ли те е? — внезапно попита той, взирайки се в очите й. — Ако имаше нещо такова, щях да разбера. Не мисля, че се боиш.

— Не. Не ме е страх. Чувствам се… — Мина се мъчеше да обясни какво става с нея. А с нея наистина ставаше нещо, усещаше как то си пробива път по вените й. — Чувствам се удовлетворена. Спокойна. Сякаш… някаква врата се отваря и от другата страна е моят дом.

Изглежда, отговорът й му хареса. Той я изучава внимателно още няколко мига, после легна по гръб на юргана, подложи ръце под главата си и впери очи в нощното небе.

Мина също погледна нагоре. Звездите бяха много ярки. Струваше й се, че вижда Голямата мечка и Орион, Полярната звезда, Млечния път. Спомни си за Касандра. Къде ли беше тя? Вероятно танцуваше. После забрави за нея. Покрай тях изтича дете и тя насочи вниманието си към импровизирания бивак.

В далечината оттатък огъня и танцуващите пристигаха още коли, твърде различни от тези, които вече бяха тук. Мина ги наблюдаваше с безразличие: малък автомобилен парк от нови скъпи марки. Фаровете угасваха, вратите се отваряха и отвътре се изсипваха пасажерите, всичките мъже и всичките с костюми; вървяха към плевнята, подвикваха си, събираха се накуп и пак се пръсваха, смееха се и ругаеха. Мина се обърна към Стар.

— Кои са тези?

— Градски хора. Идват тук, за да си набавят дрога от битниците. И от мен. — В гласа му се долавяше досада. — Плащат добре. Те са глупаци.

— Ти битник ли си? — попита Мина.

— Не. Мястото ми е навсякъде и никъде. Не съм обвързан с никого и с нищо. Идвам и си отивам, когато сам пожелая.

— Не се ли чувстваш самотен?

— Вече не. Нали те намерих, Мина. А те търся толкова отдавна. — Погледът му искреше. — Да изживеем този миг, Мина. — Стар отново се отпусна по гръб, прикова поглед в небето и хвана ръката й. — Легни до мен. Представи си, че двамата сме каменни фигури върху гроб. Бъди абсолютно неподвижна. Наблюдавай небето.

Мина го послуша. Сега небето беше разкошно обагрено и набраздено, движеше се много бързо. Пред очите й се нижеше безкрайна върволица от силуети и форми, които се деформираха, обръщаха и отново приемаха първоначалния си вид.

— Знаеш ли какво искаш от живота, Мина?

— Не. Не знам дори коя съм — отвърна тя.

— Ще ти дам онова, от което се нуждаеш, и ще ти покажа коя си — каза той, без да помръдне. — Хвани ръката ми. Почувствай силата.

Мина се подчини. Потънали в мълчание, двамата лежаха един до друг часове, столетия. Тя усети, че се освобождава от тялото си, усети силата на собствената си душа. Дори кученцето на Стар долавяше, че става нещо необикновено, нещо знаменателно. То започна да се върти неспокойно, заскимтя, после взе да ближе ръката на Мина, а след няколко хилядолетия вдигна сивата си муцунка към небето и зави.