Сали Боуман
Опасни сезони (13)

12.

След като Фрике си тръгна, Джини взе такси и се отправи към кафене „Антика“.

То се намираше в стар квартал на Амстердам, в тясна уличка с книжарници и малки художествени галерии. Представляваше просторно и приятно помещение, със стари дървени сепарета край стените. На редовните посетители се предлагаха вестници на няколко езика, подредени на специална стойка; на доста от масите се играеше шах. Атмосферата, космополитна и леко бохемска, напомни на Джини за по-старите кафенета в нюйоркския Гринидж Вилидж, само дето въздухът миришеше силно на марихуана, която открито се продаваше на бара, наред с напитките и обикновените цигари.

Тя се въоръжи с „Хералд Трибюн“ от стойката, настани се на бара, поръча кафе и търпеливо зачака благоприятна възможност. Изчезването на Мина и смъртта на Касандра бяха отразени с няколко реда на трета страница — точно както беше очаквала. Материалите за изчезнали момичета отнемаха време, докато се изясни случаят. Ако въпросното момиче беше в пубертетна възраст, редакторите приемаха, че е избягало. Имаше твърде много избягали от домовете си хлапачки, за да излезе от това материал за първа страница. По нейна преценка щяха да минат дни, може би дори седмици, докато историята на Мина стигне до първите страници на таблоидите — ако, разбира се, баща й не използва положението и влиянието си, за да раздвижи нещата.

Тя сгъна вестника и се огледа. Беше пет часът следобед и кафенето бе потънало в предвечерна дрямка. Заети бяха по-малко от половината маси, клиентите бяха различна по възраст, пол и националност. Повечето имаха вид на постоянни посетители — неколцина младежи, вероятно студенти, двама сравнително възрастни мъже, които играеха шах, някакво момиче с книга в ръка и шумна група мъже в далечния ъгъл, които спореха за нещо на немски. Джини отново се обърна към бара и започна да изучава хората от персонала, чудейки се кого да заговори.

Те, изглежда, работеха на смени. Малко след появата й първите двама, холандец и австралиец, си тръгнаха. На тяхно място застъпиха двама американци, висок русокос мъж на около двайсет и осем — двайсет и девет години и малко по-възрастна жена с тъмна коса и сърдечен смях. И двамата бяха облечени в униформени бели ризи, червени жилетки и черни панталони и разговаряха с клиентите на бара на респектиращ брой езици — чуваха се холандски, италиански и френски фрази. Жената долови погледа й и се усмихна.

— Още кафе?

— Да, благодаря. Възхищавам се на езиковите ви способности… О, и цигари, ако обичате.

— Сигурна ли сте, че искате цигари?

— Да. — Джини заговори с по-силен акцент. — Имате ли „Житан“?

— Разбира се. А колкото до езиците… Не бързайте да се впечатлявате. Мога да кажа на десетина езика „Мъжката тоалетна е оттатък вдясно.“ Голямо постижение, а? — Тя се облегна на бара и впери поглед в Джини. — Нова сте тук, нали? Не съм ви виждала досега. За пръв път ли сте в Амстердам?

— Да. Просто минавам. Не познавам града много добре.

— Прекрасен град е. Градена свободата, нали, Ланс? — усмихна се на колегата си тя. — Ланс е сърфист. От Лос Анджелис, побъркан на тема вълни. Но дори той намира, че тук е страхотно.

— Че какво търси един сърфист в Амстердам? Бих казала, че тук плажовете са доста оскъдни.

— Прави мангизи. Опознава света. Като мен. А вие?

— Нямам такъв късмет. Работех като сервитьорка в Лондон. Току-що ме уволниха. Дойдох тук да се видя с един приятел, но ми се струва, че съм го изпуснала. Наситих се на Европа. Мисля да се прибирам вкъщи.

— Това чувство ми е познато. Изпитала съм го на гърба си. Две седмици съм мерила улиците, докато намеря тази работа.

— Така ли? Откога сте тук?

— От два месеца. Пристигнах към края на есента. Ланс държи рекорда на всички времена, тук е от шест месеца.

— Ами? Ей, дали пък някой от двама ви няма да може да ми помогне? Става дума за приятеля, когото търся — той каза, че е идвал тук, сигурна съм. Нищо чудно да го познавате и да ми подскажете къде мога да го намеря? Висок, с дълга черна коса, много хубав…

— Добре звучи. Кажете още нещо.

— Около двайсет и пет годишен. Викат му Стар.

— Как, просто Стар? — Тя сбърчи чело, после поклати глава. — Не. Не, нищо не ми говори. Хей, Ланс, да знаеш да е идвал някакъв тип на име Стар? Готино парче с тъмна коса, направо мъжът на мечтите ми.

Ланс се ухили и приближи.

— Стар? Какво, онзи дето е на кокаин ли? Да, познавам го. Минава от време на време. Но не съм го виждал от седмица, дори повече. Как така ще е мъжът на мечтите ти, Сандра? Нали уж сериозно говорехме да излезем да обядваме заедно… — Той извърна очи и се хвана за главата, после изведнъж престана да се прави на клоун. — Ще те разочаровам — рече. — Не е твой тип, Сандра. Изобщо не е твой тип.

— Той на кокаин? — възмути се Джини. — О, я стига…

Ланс вдигна рамене и се отдалечи, за да обслужи друг клиент.

Сандра се разсмя.

— Не му обръщайте внимание. Ланс е побъркан на тема здраве. Вземеш ли валидол, вече счита, че злоупотребяваш с лекарства. Все пак мисля, че нямаш късмет.

— Кога ли съм имала. Какво ви дължа?

Плати и почака малко, докато Сандра отиде да разчисти няколко маси. Опита още веднъж с Ланс, но не стигна доникъде. Според него Стар се появявал всеки месец, поне напоследък било така. Не знаел къде отсяда, не познавал никакви негови приятели, затова пък бил открил страхотна бирария, която сигурно щяла да хареса на Джини.

— Какво ще кажете — наведе се той над бара. — Аз свършвам в девет. Имате най-фантастичните очи, казвал ли ви го е някой?

— Споменавали са го. В подобни ситуации. Доскоро.

 

 

Джини махна с ръка на Сандра и си тръгна. Прибра се в хотела. Той беше международен, голям и безличен. Имаше чувството, че може да се разхожда из него с вързани очи, такива хотели никнеха като гъби по целия свят. Стаята я караше да се чувства изтръгната от корените си и прокудена.

Знаеше, че с намаляването на темпото навлиза в опасен период. Стоеше бездейно и се опитваше да се пребори със самотата, която я връхлетя в мига, в който затвори вратата. Беше шест и трийсет. Реши да позвъни на Роуланд — в Лондон трябваше да е пет и половина — но секретарката му тъкмо си беше отишла и той не вдигаше. Помъчи се да се свърже с отдел „Репортажи и очерци“, после и с „Новини“. Заместник-редакторът, на когото попадна, каза, че Макгуайър бил някъде в сградата и щял да му предаде, че се е обаждала, но в момента имало някаква криза, тъй че можело да мине известно време, преди той да се свърже с нея.

— Каква криза — попита Джини.

— Виждали ли сте Макгуайър, когато е ядосан?

— Не. Всъщност не.

— Е, нещо такова е. Стихийно бедствие. Тъй че внимавайте.

Джини потърси след това и Паскал, но тази вечер определено не й вървеше. Въртя безброй пъти и все безуспешно. Спомни си, че той има номера й тук. А и без това беше по-добре да не говори с него точно сега. Всеки път й ставаше все по-трудно да се сдържа, за да не каже: „Паскал, моля те, ела си вкъщи.“ Тази вечер фразата като нищо можеше да й се изплъзне. Но бе по-добре да изчака. Рожденият ден на Мариан беше следващата седмица и ако Хелън излезеше права, той щеше да си дойде за него. Чудесно, ядоса се на себе си Джини. Ето че бе стигнала до там, да се утешава с предсказанията на бившата му съпруга.

Позвъни на рум сервиса и си поръча нещо за хапване. После извади бележника на Анека, сложи го на тоалетната масичка, където светлината беше най-силна, и започна да го преглежда ред по ред.

Беше досадна работа. Анека имаше дребен почерк и страниците бяха пълни с добавки, задрасквания, стрелки за променени номера, рисунки на сърца, цветчета и дамски глави. В началото се надяваше, че е използвала сърцата за отбелязване на момчетата, към които има предпочитание, но постепенно й стана ясно, че те са рисувани произволно. Представи си я на телефона, с молив в ръката и бележника пред себе си, как си драска, докато води някой безкраен пуберски разговор, и покрива оръфаните страници с тези безброй дребни заблуждаващи знаци и надписи, от които я заболяваха очите.

След час се отказа и изяде храната, която й бе донесена. Изпи кафето си и се замечта за гореща вана, за безсъдържателен телевизионен филм и ранно лягане. После си спомни за Фрике, почувства се виновна и отново се зае с бележника. Вече бе отбелязала страниците, на които имаше френски адреси. Взе собствения си бележник и ги преписа. Те бяха осемнайсет, някои писани на машина, други на ръка. Извади на отделен лист седемте парижки адреса и се вторачи в тях. И седемте вероятно бяха на момичета, с които Анека си бе кореспондирала: Лизет, Шантал, Сюзан, Мари, Кристин, Матилд, Люсил.

Това нямаше да послужи за нищо. „Адресът му трябва да е тук — помисли си тя, — може би замаскиран, може би кодиран.“ Защо иначе Анека щеше да пази толкова този бележник? Защо щеше да кара Фрике да го крие? От друга страна, независимо че се бе запознала със Стар в Париж, нямаше никаква гаранция, че му е писала. Фрике бе казала, че той непрекъснато пътувал. Дали не се заблуждаваше, че е в Париж? Но нали и колата на Мичъл бе изоставена там. Джини се взря в имената на седемте момичета от списъка си и изведнъж този факт изплува в съзнанието й.

„Френската връзка“, каза си тя. Вероятно следата не беше погрешна. Не Само Анека, но и Касандра бе ходила миналата година на екскурзия от училище до Париж — Сюзан Ландис го бе споменала мимоходом онази вечер у Макс. Докато разговаряше с приятелките на Касандра, Джини мислеше, че тя се е запознала със Стар някъде в Англия, в Гластънбъри или на някой купон. Ами ако и тя като Анека се е срещнала с него в Париж? Това би означавало, че и трите момичета, имали нещо общо със Стар преди Мина, са свързани по някакъв начин с Франция. Първото от тях, чието лице Стар бе нарязал с бръснач, според Мичъл е било французойка. А те с Роуланд не му бяха обърнали внимание, бяха насочили усилията си само към двете мъртви девойки. Ала французойката бе непосредствена предшественица на Анека в чувствата на Стар, ако изобщо можеше да се говори за чувства. Възможно ли бе Анека да е изпращала писмата си до Стар — който вечно е бил в движение — на нейния адрес в Париж?

Но как се казваше тя? Не си спомняше името й. „Трябва да съм питала Мичъл“, помисли си Джини, бързо стана и взе касетата с разговора им. „Сигурно съм го питала?“ Докато пренавиваше лентата и превърташе записа, Джини се опасяваше, че е пропуснала да уточни. Интервюто бе трудно, костваше й големи усилия да насочва излиянията на Мичъл в нужната посока. Той не беше на себе си и непрекъснато се отплесваше… Ето, намери го — кратка размяна на реплики, преди Мичъл да задълбае в друга тема. И не тя, а Роуланд Макгуайър бе задал този толкова съществен въпрос. Той се беше намесил. И Джини се сепна, когато гласът му внезапно прозвуча тук, в хотелската стая. Прослуша откъса два пъти.

— А момичето от Франция? Онова, което е порязал с бръснач? Какво стана с него?

— Нямам понятие. Само Бог знае. Прибрала се е вкъщи? Запрашила е нанякъде? Вижте, имам нужда от още едно питие.

— Няма да го получиш. Концентрирай се. Спомняш ли си името й? Някакви подробности? За Бога, та той й е нарязал лицето! Какво си правил ти през това време? Стоял си и си гледал? Не можа ли да го спреш?

— Вижте, стана много бързо, нали разбирате. Ами да, бях шокиран. Аз не съм животно…

— Не си животно, но си страхливец. Гади ми се, като те слушам…

— Добре, добре, по-кротко. Не искам неприятности. Господи, Джини, какво му става на този човек? Аз се опитвам да помогна.

— Ядосан е. Като се ядоса, става такъв.

— Ами, кажете му тогава да стои настрана, мамка му. Само с пръст да ме пипне и веднага се връщам в участъка да пиша оплакване. Официално оплакване.

— Така ли мислиш? Слушай, Мичъл, когато свърша с теб, няма да си в състояние да отидеш до участъка, нито пък да говориш, ако случайно стигнеш до там. Само се усмихни още веднъж, ще ти избия зъбите и ще ти ги натикам в гърлото.

— Добре, добре, изнервен съм, това е. Когато съм нервен, се усмихвам. Казах ви, не се чувствам много добре. Мисля. Опитвам се да си спомня. Беше хубаво момиче. Струва ми се, че се познаваха от известно време. Как й беше името? Нещо със „С“? Сесил? Клер? Не… Сетих се. Шантал, така беше. Кестенява коса. Кафяви очи. Около осемнайсетгодишна. Точно така…

Гневът в гласа на Роуланд беше съвсем убедителен. Вярно, че бе попрекалил със заканите, но бе създал нужното впечатление. Без да са го обсъждали предварително, и двамата бяха навлезли с лекота в рутинните роли на добрата и лошия и се бе получило. Но отвращението на Роуланд към Мичъл и натрупаният му гняв бяха почти осезаеми, те изпълваха бара и помрачаваха лицето му. Джини ги долавяше и сега. „Направо си е напорист — помисли си тя, — изобщо не е толкова сдържан, както обича да претендира.“ И само благодарение на това се бяха сдобили с едно особено важно име: Шантал.

Обзета от вълнение, тя се върна при бележника на Анека. Запрелиства бързо страниците, намери отново името на Шантал и ето, точно под носа й, но съвсем блед и до самия ръб на листа, се намираше знакът, който бе търсила. Телефонът звънеше. Джини се понадигна, но пак се обърна и се взря в страницата. До адреса на Шантал, който бе написан на машина, имаше малка звездичка. Стар, помисли си тържествуващо тя. Телефонът продължаваше да звъни и тя най-сетне го вдигна.

Беше Роуланд Макгуайър, макар и да не си направи труда да се представи. Гласът му беше леден от гняв.

— Колко барове и кафенета обиколи преди „Антика“? — попита той. — И колко след това? Няма ли да лепнеш някъде обява, или да съобщиш по телевизията? Бъди така добра да ми обясниш какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Ти ми даде дума.

Не спираше да говори. Джини бе вперила поглед в стената, докато Роуланд Макгуайър, специалист по обидите, продължаваше да я разнищва късче по късче. Смути се, после се почувства унизена — и се ядоса на себе си. Знаеше, че всякакъв опит да го прекъсне на тази фаза е безсмислен, и напрегнато мислеше.

Някой трябва да му се беше обадил направо от „Антика“, много скоро след като си бе отишла. И този някой можеше да бъде само един от двама души. Тя бе приела, че връзката му в Амстердам е мъж и Роуланд, сега го разбираше, беше поддържал това нейно глупаво предположение. Еднакво възможно бе и да я е заблуждавал, и да не я е заблуждавал. Но при всяко от двете положения го беше направил добре.

— Сандра? — рече Джини, когато Роуланд спря за пръв път да си поеме дъх. — Или Ланс ти е връзката?

Както и очакваше, не получи отговор на този въпрос.

— Преди това не те засягаше, а и сега не те засяга. Казах ти го съвсем ясно, неведнъж. Ти ми даде дума и аз ти повярвах… Освен че ме излъга, това е непрофесионално поведение от най-долна проба.

— Роуланд, мога да ти обясня.

— Разбира се, че можеш. В Лондон. Междувременно си отстранена от този случай, вече от час, разбра ли?

— Роуланд, ще ме изслушаш ли? Отидох само в „Антика“, никъде другаде не съм ходила…

— И очакваш да ти повярвам? Измежду Бог знае колко барове и кафенета в Амстердам случайно избираш тъкмо онова, където появяването ти гарантирано ще причини максимум неприятности? Не ми прахосвай времето и интелекта. Предлагам да вземеш първия самолет утре сутринта. А най-добре още тази вечер.

— Отидох там, защото Анека го е посещавала — избухна Джини. — Няма нищо общо с проклетата ти връзка, Роуланд. На какво прилича това? Имах следа и тръгнах по нея. Искаш ли тази история, или не я искаш?

— Да, искам я. Искам я повече, отколкото изобщо си способна да проумееш…

— Чудесно. Аз също я искам. Искам да намеря Стар. Искам да намеря Мина. И ще го направя много по-бързо, ако престанеш да ми дишаш във врата.

— Това е деликатно. И ти знаеше, че е деликатно. Щом си имала следа, можеше да се обадиш. Ама не, ти направо си се завтекла по нея. Разбираш какво си направила, нали? Ти ме компрометира. Пренебрегна изричните ми нареждания. Изложи на риск човек, когото познавам. В резултат не само намали възможностите за изясняване на този случай, но навреди и на други…

— Как ли пък не! — повиши глас Джини. — Не знам какво ти е казал скъпоценният ти осведомител, Роуланд…

— Скъпоценният ми осведомител, както го наричаш, ми описа всичко много ясно и точно. Изобщо не се опитвай да прехвърляш вината. Знам какво точно си направила и какво точно си казала. Такива таблоидни похвати може и да са подхождали на вестника, за който си работила преди, но за мен са неприемливи… — Замълча за момент. — Виж, нямам нито време, нито желание да продължавам този разговор. Не съм и допускал, че ще ми се наложи да обяснявам правилата на толкова опитен човек като теб. Ако имам време, ще ми обясниш в Лондон. Така ще имаш възможност да измислиш по-добро оправдание…

— Няма да се връщам в Лондон — вбесена го прекъсна Джини. — Ще вървя по следите на тази история, както аз си знам. И сама ще си определям темпото. Така ще имаш възможност да поработиш по извинението си, Роуланд.

— Какво каза?

— Чу ме. Стига толкова. За какъв се смяташ, по дяволите? Направи това. Направи онова. Обаждай се на всеки пет секунди. Никой не работи така.

Настъпи мълчание. Когато Роуланд отново заговори, гласът му бе много хладен и опасно любезен.

— Може би не съм се изразил достатъчно ясно. На теб, изглежда, ти е трудно да разбереш какво ти говоря. Отстранена си от този случай, това разбра ли го? И при дадените обстоятелства много се съмнявам, че ще работиш някога отново за мен. Имах известни съмнения за теб и за начина, по който процедираш…

— Какво? — Нещо в тона му накара Джини да се напрегне. — Какво имаш предвид под „начина, по който процедирам“?

— Мислех, бях достатъчно глупав да мисля, че умея да преценявам характерите. Сега разбирам… — гласът му отново ставаше гневен. — Всичките ти извинения, номерът с риданията в колата, задето уж си загубила увереността си — това не е означавало нищо. Мили боже, трябвало е да се досетя. Сърдя се на себе си. Ти си ме използвала, за да докопаш тази история, по същия начин, както си използвала Паскал Ламартин, за да заминеш за Босна. Защо го направи? Не беше необходимо. Колко пъти ти…

— Какво каза? — Джини изстина. — Че съм използвала Паскал? Как смееш! Това изобщо не е вярно.

— О, така ли? Добре. Сбъркал съм. Виж, трябва да тръгвам. Просто вземи самолета и…

— Не. Ще почакаш. Да не си посмял да затвориш. Ще ми обясниш това, Роуланд, и то веднага. И престани да ми нареждаш какво да правя и къде да ходя…

— По дяволите, аз съм твой редактор. Аз те взех да работиш по този случай, само Бог знае защо. И мога да те отстраня винаги когато пожелая.

— Не злоупотребявай с положението си. Линдзи беше права за теб. Тя каза, че си арогантен. Седиш си в Лондон, даваш преценки, правиш прибързани изводи… Ти не знаеш нищо за моето заминаване за Босна. Защо не провериш? Попитай Макс…

— О, питал съм го. Знаела си, че той никога не би се съгласил да те изпрати в Босна, нали? Опитала си всичко, казала си, че ще отидеш в „Таймс“, и когато това не е подействало, си изпратила гаджето да уреди сделката…

— Какво съм направила?! Това не е вярно. Не знам за какво говориш… — Джини с усилие овладяваше гласа си. Бе започнала да трепери и чувстваше, че е много близо до някакво отвратително разкритие. — Дал си ухо на лъжи, нечии плитки лъжи…

— Нищо подобно — извиси глас той. — Аз не обръщам внимание на клюки и слухове. Ламартин се е споразумял с Макс. Знам го със сигурност. Макс е държал на неговите снимки и когато Ламартин е поставил условието да заминеш с него, Макс е отстъпил. Иначе е нямало да те изпрати там, сам ми го каза. И като съдя по поведението ти сега, прав е бил. Ти си безотговорна, на теб не може да се разчита и…

— Паскал не би го направил! — Тя чу протеста си да отеква в телефона. Гласът й бе станал висок и несигурен. Очите й плувнаха в сълзи. — Как можеш да говориш така? Как смееш да говориш така? Ти не знаеш нищо за мен. Нито пък за Паскал. Паскал никога не би поставил подобно условие. За разлика от теб, той е професионалист.

Това го жегна, чу се как рязко си пое въздух.

— Да. Без съмнение си била много убедителна, когато си го накарала да го направи. И с мен беше убедителна. Трябва да призная, Джини, че представлението ти беше много убедително.

— Копеле такова. Лъжливо, лицемерно копеле. Аз… — Млъкна. В слушалката се чуваше само сигналът на телефона. На второто прилагателно Макгуайър беше затворил.

Джини трепереше от главата до петите. Казваше си, че е изключено да е вярно, че Паскал никога не би я измамил така.

В следващия момент си даде сметка, че може и да е вярно. Спомняше си следобеда, когато той тръгна за срещата на четири очи с Макс. Спомняше си и спотаеното му въодушевление, когато се върна, небрежния тон, с който каза, че срещата е минала добре, но още нищо не е окончателно уредено. Двамата с Макс обмисляли всичко много внимателно. Условията на нейния договор бяха уточнени след три-четири дни, а Паскал подписа своя два дни по-късно. Джини не можеше да реши кое й е по-неприятно: фактът, че Паскал е могъл, макар и от любов, да изтълкува така катастрофално погрешно нейните желания, че е могъл да я излъже и да продължи да я лъже в течение на повече от шест месеца, или фактът, че, както Роуланд Макгуайър бе побързал да изтъкне, тя се бе надценила.

Собствените й способности, опитът й, годините, през които се бе борила да получи тъкмо такова назначение, не се брояха за нищо. Била е изпратена в Босна като приятелка на Паскал, като неохотно платена цена, за да не се лишат от услугите му. Обзе я най-остро и мъчително чувство за унижение. Колко ли още хора бяха посветени в това? Всички ли са знаели, другите репортери, редакторите на отдел „Репортажи и очерци“, отдел „Новини“, заместник-редакторите, секретарките? И те ли са я презирали като Макгуайър? Всички ли са клюкарствали и са й се присмивали зад гърба?

Първият й импулс бе да посегне към телефона, да се обади на Паскал и да го накара да каже истината. Но като хвана слушалката, унижението и срамът се уталожиха и отново я обзе гняв. Беше ядосана на Макс, любезния забавен Макс, който бе говорил едно, а мислил друго. Изпитваше дива ярост към Роуланд Макгуайър, който бързаше да си вади погрешни изводи, събираше две и две и получаваше шест. Сега го разбираше, още от самото начало бе имал предубеждение към нея — току-що си бе позволил да й говори с такова презрение.

Той можеше да си мисли, че Джини ей така ще зареже всичко, смирено ще припълзи в Лондон и ще посипе главата си с пепел. Е, нямаше да стане. Всяка по-сериозна следа по този случай, с изключение на Мичъл, беше дошла от нея; тя бе тази, която убеди Мичъл да говори, която спечели доверието на Фрике и която сега разполагаше със следата в Париж. Спомни си разговора с Ерика ван дер Лайден следобед… и как тя бе сключила ръце в скута си. Този разговор между жени имаше далеч по-голяма тежест от разрешението на Роуланд Макгуайър. Изобщо не възнамеряваше да спира. „Мисли, действай, движи се!“, заповяда си тя. В съзнанието й за момент изникна въображаемият образ на Макгуайър. Виждаше го разкаян; виждаше го да се извинява за всичко току-що казано. Но тази сцена я смути и тя побърза да я отпъди. В миналото бе пропиляла твърде много време в опити да спечели одобрението на баща си и нямаше никакво намерение сега да търси одобрението на Макгуайър. Каза си, че го ненавижда, че изобщо не я интересува как ще реагира. Нямаше какво да се занимава с него, сама си беше съдник и на никой друг, освен на себе си нямаше да доказва колко струва и на какво е способна.

Без да се колебае повече, тя се обади на администрацията и поръча да й запазят място за най-близкия полет до Париж. Имаше един след четирийсет и пет минути, можеше да го хване, ако побърза. Голямата верига, към която принадлежеше този хотел, имаше клон и в Париж.

— Бихте ли ми направили резервация по факса? — помоли Джини.

Но тук се появи първата спънка. Служителят обясни, че това не било възможно. И преди се били сблъсквали с този проблем. Не само хотелът от тяхната верига, но и всички други по-големи хотели в Париж били препълнени.

— Нали разбирате — каза служителят, — заради представянето на колекциите е. То започва утре и, разбира се…

— Оставете — каза Джини. — Сама ще го уредя.

Набра номера на хотел „Сен Режис“, където знаеше, че Линдзи и екипът й имат запазени няколко стаи и апартаменти за времетраенето на пролетните ревюта. Не успя да се свърже с нея, беше излязла. Прехвърляха я от номер на номер и накрая, когато вече се готвеше да затвори, попадна на помощничката й Пикси. Пикси обикновено беше ентусиазирана и експедитивна, но сега й се стори силно притеснена, невнимателна и наскърбена. В слушалката проникваха звън на телефони, гласове и шум от тичащи стъпки. Джини започна да обяснява затрудненията си, но спря на средата на думата. Разбра, че Пикси плаче.

— Ще опитам — казваше тя. — Ще направя всичко по силите си, но не мога да обещая. Не затваряй, сега ще ти се обадя. Извинявай, Джини, Макс е на другата линия. Опитвам се да намеря Линдзи. Тя излезе с Марков и дори още не знае. Съобщението току-що се получи по факса. Тук е хаос. Не знам защо реагирам така. В края на краищата изобщо не съм я познавала. Но имах чувството, че я познавам, и…

— Какво се е случило, Пикси?

— Не знаеш ли? Пък аз си помислих, че затова се обаждаш.

— Какво е станало?

— Мария Казарес. Починала е.

 

 

Джини хукна към аерогарата. Ако се беше забавила само още пет минути, щеше да изпусне самолета. Едва след като излетяха, й остана време да мисли. Пикси не знаеше никакви подробности, нито как е умряла Казарес, нито къде, а само, че е починала по-рано същия ден и че причините са били естествени, или поне е изглеждало така.

— Значи ще направя всичко, което зависи от мен, да ти намеря стая — бе обещала накрая тя, — но можеш да си представиш положението тук, Джини, нали?

Джини си го представяше много добре. Представяше си какво може или не може да е причинило тази внезапна смърт; представяше си и преките последствия. В града щеше да настане стълпотворение. Щяха да се стекат хора от Америка, от Англия, от цяла Европа. Когато легендите умират, чакалите се събират.

Самолетът бе излетял по разписание. Джини поглеждаше часовника си през десет минути: половин час до кацането, още двайсет минути… Имаше само ръчен багаж. Ако й провървеше, можеше да вземе такси и да пристигне в хотел „Сен Режис“ половин час след като мине през митницата…

Но проблемите започнаха след приземяването. Половин час ги държаха на летище „Шарл дьо Гол“. Когато най-сетне се добра до пиацата на такситата, там вече имаше дълга опашка. Пътуването от летището беше бавно, центърът на Париж бе затворен за коли. Джини изкачи тичешком стълбището на хотела, връхлетя в огромното фоайе с мраморен под и спря като закована.

Роуланд Макгуайър очевидно бе имал повече късмет. При влизането й той се изправи и когато Джини се опита да мине край него, прегради пътя й. После я хвана подръка.

— Какво те забави? — попита.

Джини го погледна разярено и опита да освободи ръката си.

— Не ме докосвай! — изсъска. — Просто се махни от пътя ми…

— Хайде да не губим време — каза той, хвана я още по-здраво и я поведе към асансьора. — Предлагам направо да се качим в нашите стаи…

— Какво каза?

— Нашите стаи. Там има три телефона с отделни линии и два факса. Апартамент е. Едно легло и един диван. Тъй като съм джентълмен, аз, естествено, ще спя на дивана…

— Пусни ми ръката, проклет да си.

— Освен това никой от двама ни няма да спи много. Френската преса вече е започнала и аз възнамерявам да наваксам…

— Върви по дяволите.

— По коридора. Първата врата вдясно. Ето тук. Харесва ли ти? Последните свободни стаи от този вид в Париж. Струваха на „Кореспондент“ шест хиляди франка над тарифата. Съмняваш ли се, подкупвай. А сега… — Той затвори вратата. — Бих искал да ме изслушаш.

— Пусни ме да изляза от тук… — с побеляло от яд и мъка лице се нахвърли върху него Джини. — Да не мислиш, че ще работя с теб сега? След онова, което ми наговори? Само се махни от пътя ми. Не желая да работя с теб, не желая да съм в един апартамент с теб.

— Въпреки това ще ме изслушаш.

— Как не. Не съм забравила какви ми ги наговори. Направо ме обвини, че съм курва.

— Изобщо не съм използвал тази дума.

— Недей да лъжеш. Точно това имаше предвид.

— Възможно е. Но се изразих по-тактично, струва ми се…

Джини го зашлеви през лицето. Наложи й се да се протегне, но го удари с всичка сила. На бузата му остана отпечатък от ръката й. Очите й се бяха насълзили. Тя отстъпи назад разтреперена, опитвайки се да контролира гласа си.

— Мислиш, че работя така ли? Мислиш, че процедирам по този начин? Е, не си познал. Никога не съм го правила, никога. Презирам жените, които го правят. С години съм се борила да получа това назначение. Дълбоко ме вълнуват нещата, за които пиша. В Босна се опитах да се освободя от това, защото мислех, че не мога да си върша добре работата, ако преживявам всичко, но не успях. И сега се радвам, че не успях. Ще намеря Мина Ландис… и не се нуждая от твоята помощ. Ще я намеря, защото… — Замълча и сърдито размаха ръце. — Защото говорих с майката на Анека и… тя се разплака. Ти не би го разбрал. Но не ми е безразлично, Роуланд, съвсем не ми е безразлично…

Бе повишила глас и чувството, което изпитваше, бе така силно, че почти задушаваше думите й. Бясна, че тъкмо Роуланд Макгуайър трябваше да я види в това състояние, тя се запромъква край него.

— Просто се махни от пътя ми, Роуланд. Нямам какво повече да ти кажа. Пусни ме да изляза от тази стая…

— Не — каза той със съвършено равен тон. — Няма да те пусна. — Замълча и добави: — Дори не съм сигурен, че мога.

— Какво? — наежи се Джини, но веднага млъкна. Изведнъж започна да вижда Роуланд Макгуайър, наистина да го вижда. Сякаш някаква камера бе пренастроена от общ на близък план. Минута преди това той нямаше лице, беше размазан висок силует между нея и вратата, а сега пред очите й изведнъж се появи образът на самия човек. Беше с балтон, с един от обичайните си костюми от туид, бяла риза с разкопчано горно копче и зелена връзка с разхлабен възел. Преди, докато я буташе към асансьора, той имаше мрачно развеселен вид. Сега не изглеждаше нито развеселен, нито ядосан, дори не бе възмутен от факта, че му е ударила плесница.

Отпечатъкът от ръката й ясно личеше на бузата му. Червеното петно подчертаваше бледостта и решителното изражение на лицето му. Той я наблюдаваше абсолютно сериозно, нетрепващите зелени очи не се откъсваха от нея. Ръцете му бяха до тялото. Изглеждаше едновременно спокоен и напрегнат. Тя сведе очи, претегляйки шансовете си да се промъкне край него, после пак ги вдигна, срещна настойчивия му поглед и веднага почувства опасността.

Стояха много близо един до друг, той навел глава, тя вдигнала лице към него. Тъкмо в този момент, когато най-малко го очакваше, насред враждебността, бързането и силния гняв, Джини усети как между тях прескочи искра, която нямаше нищо общо с досегашните им отношения, това бе сексуално послание, толкова остро, че тя неволно си пое дъх.

Почувства го да пулсира в тялото й и в същия миг го видя отразено на неговото лице. Очите му започнаха да я наблюдават още по-съсредоточено, а след това в тях се появи изненада, сякаш и той като нея ни най-малко не го бе очаквал, нито предвиждал. В същия момент, отново в неизречено съгласие, и двамата отстъпиха назад.

Джини погледна към вратата, която бе затворена, но незаключена. Роуланд Макгуайър се бе преместил малко встрани, така че нямаше да й е трудно да се промъкне. Направи крачка натам, но се разколеба. Роуланд сложи ръката си на рамото й, но веднага я отдръпна. Тя почувства, че гневът й се е изпарил, в главата й отново бушуваха бури, но те бяха от по-различно естество.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — тихо попита тя.

— Позвъних в хотела ти в Амстердам. Казаха ми, че си заминала за Париж. Обадих се петнайсетина минути след като си потеглила. — Очите му не се откъсваха от лицето й. — Потърсих те от телефона в колата, на път за летището. Вече бях тръгнал насам. Някой трябваше да отразява това. Бях те изхвърлил и оставах единственият човек с необходимата квалификация. Исках да се извиня. Да те помоля да се присъединиш към мен тук. Исках… — Поколеба се, но продължи: — От хотела ми казаха, че си имала трудности да намериш стая в Париж. Предположих, че си опитала да се свържеш с Линдзи, затова позвъних тук и говорих с Пикси. Не беше трудно да те засека. Знаех кой полет си взела. Дойдох направо в хотела. Намерих апартамент. Проведох няколко разговора по телефона. Чаках.

— Кога научи за Мария Казарес?

— Със сигурност ли? Около пет минути след като разговаряхме. Първо чух слуховете около час по-рано, от един приятел журналист. Той се обади да го потвърди веднага след като ти затворих телефона. След пет минути се получи и по факса.

— Значи си знаел, че е починала, още преди да ми се обадиш?

— Да, така е. Освен това, разбира се, бях провел и два доста трудни разговора с моя човек в Амстердам. Всичко това ми се струпа почти едновременно. Не го казвам за оправдание.

Джини долавяше вълнение, което не съответстваше на спокойната прецизност на речта му.

— Защо искаше да се извиниш? — попита несигурно.

— Дадох си сметка колко лошо съм се държал…

Роуланд замълча, лицето му внезапно помръкна. Джини, която веднага разбра, че щеше да е по-безопасно, ако си беше спестила този въпрос, се молеше той да спре до тук. Тъкмо се готвеше да заговори за друго, когато Роуланд продължи:

— Искам да знаеш, че се срамувам от онова, което казах. Не само защото не бях прав, но и защото загубих самообладание и наговорих неща, за които няма причина да ми прощаваш. — Роуланд замълча и тя усети вътрешната му борба. — Въпреки онова, което се говори за мен, аз много рядко изпускам нервите си до такава степен. Сега, разбира се, знам защо стана така.

Джини му се възхити. Докато изричаше това признание, погледът му не трепна, но никоя жена не би пропуснала да разбере какво има предвид. Смисълът на думите ставаше пределно ясен от изражението и тона му. Макар и косвено, то си беше чисто обяснение в любов. Джини подозираше, че е типично за него да го направи по такъв начин — тя да има възможност да се престори, че не го е разбрала, или да отговори със същата прямота.

Взираше се в очите му, неспособна да се откъсне от тях. Знаеше, че ако той каже нещо, ако опита да се изрази по-ясно, ще се освободи. Ще може да мине край него и да излезе през онази врата. Зачака. Роуланд продължаваше да мълчи, но тишината в стаята беше красноречива. Сега тя усети остро опасността, заплахата от онова, което ще последва, от непредвиденото, от все още неизречения си отговор. Чувстваше как времето набира скорост. Секундите, които й бяха необходими, за да отговори, имаха бързината и тежестта на товарен влак. Споходи я краткото и объркано усещане, че двамата с него са пътници. Една погрешна дума, един погрешен жест и щяха да се качат на влак, от който нямаше слизане.

— Онова, което каза, не беше вярно — поде тя. — За „Антика“. За Паскал…

И за момент й се стори, че е в безопасност. Бе отминала обяснението му и видя как той стисна устни. Бе използвала името на Паскал, което би трябвало да я предпази при създалите се обстоятелства, но ефектът беше точно обратен: вместо да й придаде вълшебна сила, то изведнъж я накара да се почувства слаба. С него нахлуха несигурността и терзанията, всичките онези месеци на самота и страдание, на тягостно пробуждане и дълги разходки из лондонските улици. Името на Паскал изобщо не можеше да я защити от това остро и неочаквано сексуално усещане, което зареждаше с електричество всеки нерв в тялото й. Дори не бе подозирала, че има такава нужда да бъде докосвана.

— Недей — опита се тя да спре Роуланд, когато той тръгна към нея. Продължаваше да си повтаря, че ще е в безопасност, ако не я докосне. — Недей. Всичко е наред. Гордостта ми е наранена, това е…

Той не възрази на тази лъжа, изобщо не продума. Хвана я за ръката и внимателно я притегли към себе си. Изтри сълзите от лицето й, продължавайки да я държи нежно в обятията си. След толкова месеци на въздържание шокът от мъжкото тяло и мъжката прегръдка бе силен. Тя опря лице на мускулестите му гърди, заслуша се в ударите на сърцето му. Почувства се защитена, после изпита нужда. Тялото можеше да зажаднее за обич, също както душата, и за известно време за нея бе облекчение просто да бъде прегръщана, да бъде прегръщана от мъж. Сякаш дълго се бе съпротивлявала, дълго се бе борила със самата себе си и сега, изведнъж, можеше да се отпусне.

После започна да осъзнава, че това не е кой да е мъж и прегръдката не е просто приятелска. Това бе точно определен мъж, силен, малко по-висок от Паскал, чието тяло, докосване, начин на прегръщане бяха нови за нея. Даде си сметка, че гърдите й са притиснати към неговите, че той започва да се възбужда.

Зад нея в стаята, която все още не беше разгледала, бе започнал да звъни телефон. Обаждането можеше да е за всеки от двамата, но Джини имаше неясното чувство, че ако е за нея, то някой се опитва да се свърже с друга жена, жена от предишен живот. Остави то да звъни, Роуланд също не възнамеряваше да отговори.

Той въздъхна, сложи ръка на шията й, после повдигна лицето й към своето и тя срещна неговия нетрепващ, изпълнен с решимост поглед: мъж, който можеше да бъде истински напорист, който бе повече от готов да поеме риск, когато счете за необходимо. Усети го с тялото си да помръдва и в отговор цяла потръпна. Дори тогава, когато и двамата знаеха какво ще последва, какво ще се случи, когато вълнението й беше толкова силно, че почти бе неспособна да мисли, дори тогава той остана коректен и й даде възможност за избор.

— Събитията се развиват — каза той, — може да е нещо спешно. Искаш ли да се обадиш?

Джини вдигна очи към този почти непознат мъж. Желанието заля цялото й тяло с изумителна сила.

— Не, не искам — отвърна тя.

— Нито пък аз.

И след като бе получил съгласието й, не се колеба повече. Под оглушителния звън на телефона, внезапно загубил хладнокръвието си, той я притисна към себе си. Зацелува я по косата, по очите и шията, напористо и много бързо. Джини разтвори устните си за неговите, извика, когато ръцете му докоснаха гърдите й. По някое време телефонът спря да звъни и… Роуланд заключи вратата. По-късно никой от двамата не можеше да каже точно кога или в кой момент.

 

Доста след това Джини стана от леглото и отиде в банята. Не виждаше добре, пречеше й тъмнината вътре, но когато запали лампата, светлината я заслепи. Както се очакваше от категорията на хотела, банята беше доста луксозна, плочките бяха мраморни. Нещата на Роуланд, четка, гребен и комплект принадлежности за бръснене, бяха небрежно захвърлени на полицата. Над умивалника имаше огледало, зад нея, на отсрещната стена, имаше още едно. Джини разглеждаше помещението, което някак не искаше да застане неподвижно. Кръстосваха се отражения на отраженията и жилите на мрамора сякаш пулсираха. С усилие на волята тя се взря в собственото си лице.

Сексът беше като болка. Ако си се лишавал продължително от него, забравяш колко е всемогъщ. И онова, което виждаше сега в огледалото, беше секс. Отпечатъкът му личеше върху устните й, които бяха подпухнали, върху кожата, която бе поруменяла, и върху тялото, където ръцете му я бяха докосвали и притискали. Изпитваше болезнено удоволствие, че са я любили. Слабините й бяха влажни; миришеше на секс, от нея се отцеждаше секс и тя все още усещаше лекото ехо от секса, остатъчната тръпка от сексуалното удоволствие, която я разтърсваше при спомена как той я бе любил.

Ето какво представляваше тя значи. Тези нейни наклонности отмерваха величината на изневярата й. Напук на цялата си увереност, на всичките си предишни клетви, все пак бе стигнала до тук, до положение, което никога не си бе и представяла и което бе считала за невъзможно. Сама бе направила този избор и за да утежни още повече измяната си, бе изпитала силно удоволствие от секса.

Защо бе хранила непоклатимата, глупава юношеска увереност, че само Паскал може да й даде това? Защо си беше втълпила, че любовта променя самата същност на акта и му придава взаимност и интензивност, които иначе липсват? „Типично женско заблуждение — помисли си тя, — типично женска грешка.“ Колко мъже мислеха по този начин? Сега разбираше, че нейната увереност е била необоснована, виждаше опровержението й върху собственото си отражение в огледалото, усещаше го в утробата си. Беше научила най-горчивата и нежелана истина за себе си.

Напълни умивалника с вода и се изми. Върна се в спалнята. През спуснатите пердета се процеждаше бледа светлина. Роуланд Макгуайър лежеше по гръб, подпрял глава на ръцете си. Обърна се да я погледне. Джини отиде и коленичи до него. Гол беше много красив. Мускулестото му тяло още лъщеше от пот. Тя опря лице в рамото му и притисна устни към кожата, която имаше солен вкус. Той безмълвно я прегърна и я привлече към себе си, а ръката му остана да лежи върху хълбока й.

Интимността и спокойствието бяха също неочаквани. Известно време мълчаха и двамата. Споменът за целувките и прегръдките му се разля в тялото на Джини. Тя заговори първа.

— Само веднъж, Роуланд. Така трябва. Само този път. Преди това нищо не се е случвало и след това също не бива да се случва. Беше непредвидено, случайност…

— Грешка?

— Не. — Тя срещна погледа му, без да трепне. — Не. Не бих казала. Но никой от двама ни не искаше да се случва. Ако престанем да си го спомняме, ако не говорим повече за това…

— Да го третираме като моментна аберация? — Той я гледаше напрегнато.

— Не. Не съм сигурна… — Джини се смути. — Как би разтълкувал тази дума, как точно?

— Мога да ти цитирам тълкуванието от речника. Означава отклонение от пътя или от вида.

— Значи е това — хвана се за думата тя. — Отклонение. Нещо, за което при нормални обстоятелства никой от двама ни не би помислил, не би го допуснал, нито планирал.

— Толкова ненормални ли бяха обстоятелствата? — Той отдръпна ръката си и седна.

— Да, така ми се струва…

— Стая? Мъж и жена? Неочаквано решение? Толкова ненормално ли е всичко това?

— Така го почувствах. — Тя избегна погледа му. — Аз обичам Паскал, Роуланд, случилото се не променя нищо…

Той я погледна остро и изпитателно, но замълча. Стана, взе дрехите си и започна да се облича. Джини седна и се взря в него, диплейки чаршафите в ръката си. Чудеше се дали я мисли за наивна, или за неискрена; може би считаше, че тя се самозалъгва? Това я върна към една случка от миналото, за която не обичаше да си спомня.

— Веднъж ме предупредиха — възбудено заговори тя.

Роуланд спря и се обърна да я погледне, закопчавайки колана си.

— Един мъж ме предупреди. Името му няма значение, пък и без това вече не е между живите. Той ми каза, че такива неща се случват и че нищо не може да ги спре. Дългът, етиката, клетвите, дори любовта. Каза, че няма достатъчно надеждна защита срещу това.

— Срещу какво?

— Всичко това. — Джини тъжно махна към леглото. — Желанието. Сексуалното привличане. Изведнъж да пожелаеш някого толкова силно, че да престанеш да мислиш. Предупреди ме колко стихийни могат да бъдат тези неща. Аз се ядосах. Казах му, че греши. — Тя стана. — Това беше преди година. След няколко дни той загина. И сега разбирам, че е бил прав.

— Този мъж беше ли ти любовник?

— Не. Съвсем не. Пишех очерк за него, нищо повече. Бях с Паскал. Аз не преспивам с когото ми падне, Роуланд, разбра ли?

— Не съм си го и помислил. Не исках да кажа, че… — Той се смути. Закопча токата на колана си и посегна за връзката и сакото. — Ще постъпим, както предлагаш — продължи той с вече по-рязък тон. — Такова нещо изобщо не се е случвало. Било е сън. Халюцинация. Леко отклонение от набелязания сюжет.

— Така ли да го опиша на Паскал? — попита Джини, извръщайки лице.

— Разказваш ли на Паскал всичките си сънища, всичките си фантазии?

— Разбира се, че не.

— В такъв случай, на твое място не бих му го споменавал.

— Искаш да кажеш, да го излъжа?

— Да го излъжеш чрез премълчаване. Да.

Джини го гледаше нерешително. Той се беше извърнал, така че не виждаше лицето му.

— Ти лъжеш ли, Роуланд? Лъжеш ли добре?

— Много добре. Когато трябва. Да.

— Мен би ли ме излъгал?

— Разбира се. Без колебание. И ти изобщо не би се досетила. — Отново се обърна да я погледне и после, за нейна изненада, се върна, измъкна от ръката й блузата, която тя все още държеше, и я притегли в обятията си.

— Ще ти го кажа само веднъж — тихо заговори той, сложил ръка на главата и притиснал лицето й до гърдите си. — Давам ти дума, няма да кажа на никого какво се случи тази вечер. Никога и при никакви обстоятелства няма да говоря за това, нито с която и да било друга жена, нито с мъж. И ако твоето желание е всякакъв спомен за случилото се да бъде изтрит, считай го за такъв. Това изобщо няма да се отрази на отношенията ни. Отсега нататък ще се държа с теб по същия начин, както преди да се случи, и ти ще се държиш с мен така. Никой никога няма да се усъмни.

— Способен ли си на това?

— Да. Умея да прикривам чувствата си. Научил съм се от малък. И от тогава насам съм натрупал богат опит.

— Не става дума за чувства. — Джини се измъкна от прегръдката му. — Това няма нищо общо с чувствата. То е секс…

— Значи ще е още по-просто. Винаги ми е било много лесно да забравям секса.

Той се отдалечи от нея и започна да събира разни неща, захвърлени по-рано из стаята: портфейл, ключове. Неговата невъзмутимост, както и тонът на отговорите му, нараняваше Джини и тя се презираше заради това. Беше си чисто женска извратеност, да ти е криво, когато мъжът изпълни собствените ти желания. Нямаше никакво намерение да се поддава на този импулс и без повече да се замисля, стана и се облече.

Роуланд се бе приближил до единия от факсовете и четеше разни съобщения.

— Офисите на фирма „Казарес“ са затворили от сутринта, както изглежда. — Роуланд вдигна поглед от факсовете. — Съмнявам се. Може да не приемат обаждания, но сигурно работят. Подготвят официалната версия за смъртта на Мария Казарес. Утре тя трябва да бъде представена. Лазар ще дава пресконференция, във вторник от девет часа.

Джини се поколеба, после опита да влезе в неговия тон.

— Нищо повече ли няма за обстоятелствата около смъртта й?

— Не. Първите слухове бяха за сърдечна недостатъчност, спиране на сърцето. По този въпрос няма никакво развитие. И все още са доста уклончиви относно часа и мястото на смъртта й. Първоначално се говореше, че не е било в никоя от нейните резиденции. Възложил съм да се направят проучвания във връзка с това. Закарана е с линейка в частна католическа болница, в клиниката „Сен Етиен“. Явно и преди е лекувана там. Би било полезно да знаем кога и откъде я е прибрала линейката.

— Ако предположенията ни са верни, трябва да е вземала „Бели гълъби“… от два дни? От три?

— Вероятно от три. Но това все още са си само предположения. И нищо чудно да си останем с тях, поне доколкото зависи от лекарите в нейната клиника.

— Няма ли да й правят аутопсия?

— Не знам. Мисля, че зависи от Лазар и от степента на неговото влияние. По този въпрос предпазните кепенци хлопнаха много бързо.

— А ревюто? Тя трябваше да се появи в сряда. Нейната колекция щеше да бъде представена в сряда. Ще го отменят ли?

— Вероятно. Каквото и да решат, ще го съобщят утре, на пресконференцията… По-късно може да видим дали Линдзи не знае нещо. Оставил съм й бележка. Сигурно още е някъде с Марков. Трябваше да са в „Гран Вефур“, но сигурно са сменили резервациите си. Допускам, че Линдзи може дори още да не е научила… Както и да е. — Джини взе палтото си и той се обърна да я погледне. — Да опитаме ли да открием твоята Шантал? Не е изключено Стар да е там, както и Мина. Улица „Сен Северен“, нали?

— Да. До черквата „Сен Северен“. В Латинския квартал. На петнайсетина минути от тук. — Джини погледна часовника си. — Сега е единайсет и петнайсет, Роуланд…

— Знам. Късно е за посещения. — Вдигна рамене. — Обаче ни дава предимството на изненадата.

— Вероятно ще се окаже поредната фалшива следа. Този Стар, изглежда, много го бива да изчезва.

Джини замълча. Беше последвала Роуланд и сега двамата стояха до вратата. Наблюдаваше го как маха резето и изведнъж я обзе безнадеждното чувство, че няма да издържи на тази преструвка.

Питаше се дали и Роуланд се чувства по същия начин. Той не се издаваше с нищо, посегна да отвори вратата, но вместо това се обърна към нея и тя видя, че лицето му е напрегнато. Погледът му спря върху устните й. Не се решаваше да заговори.

— Искам пак да те целуна — каза накрая. — Предполагам, че го разбираш.

— Роуланд, недей. Трябва да прекратим това. Трябва да го прекратим веднага. Нали каза…

— Знам какво съм казал. — Отново се поколеба, после бавно вдигна ръката си и я сложи на тила й. — Кажи ми само едно нещо, преди да тръгнем. — Навъси се. — Косата ти… сама ли я ряза? Кога? Защо го направи?

— Стана, когато се върнах от Сараево. Не знам точно защо… — Замълча. Той не я подканваше, но чакаше отговор, също както онзи следобед на алеята пред къщата на Макс. — Чувствах се зле. Исках да се променя. И намерих най-лесния изход, женския изход. Вместо същността, промених външността си. Просто я накълцах с ножичките за нокти. Преди това косата ми беше дълга. Защо? — Тя вдигна очи към него. — Много ли е грозна?

— Не. Придава ти вид на… На мен ми харесва. Забелязах я още в Англия, когато се връщахме от срещата с Мичъл, и… Няма значение. Трябва да тръгваме.

Имаше значение, разбира се. Джини знаеше това и не се съмняваше, че Роуланд също го знае.

— Харесвам те, Роуланд — промълви тя, преди той да отвори вратата. — Искам да го знаеш.

— Защо?

— Проницателен си. Имаш много бърза мисъл. Харесвам те заради нещата, които не казваш…

— А твоята мълчаливост бе първото нещо, което ми хареса у теб. — Хвана я подръка и тонът му се промени. — Да побързаме. Улица „Сен Северен“. Трябваше да сме там още преди два часа. Къде отидоха тези два часа?

— Получи се засечка, лека чупка в сюжетната линия. Занемарихме работата си — отвърна тя, влизайки в асансьора. — Натисни „Партер“, Роуланд.

Фоайето бе пълно с журналисти. Роуланд видя свои познати и отиде при тях. Изслуша ги, после заговори с тих глас и поверителен маниер.

— Какво правеше там? — попита го Джини, когато двамата се настаниха в таксито.

— Получавах информация, разпространявах дезинформация. Връщах се към вида. — Усмихна се. — Какво е първото правило в журналистиката, Джини?

— О, това го знам. Баща ми ми го е повтарял достатъчно често. Онова, което ти забрави. „Провери, после провери още веднъж.“

— Това е второто правило. — Роуланд я погледна хитро. — И двамата забравихме първото.

— Което е?

— „Винаги бъди с едни гърди пред останалите.“

 

 

„Сен Северен“ бе къса и много тясна уличка, изцяло в сянката на едноименната черква. От едната й страна се бяха разположили цяла редица алжирски и марокански ресторанти, от които се носеше аромат на кускус и кебап. Когато часовникът на кулата удари, Стар дръпна Мина в тъмния вход на черквата.

— Единайсет и половина е — каза той. — Чакай тук и не мърдай. Връщам се след десет, най-много след петнайсет минути.

— Не може ли да дойда с теб, Стар?

— Не, не може. Дръж шала на главата си. Не се показвай на светло. — Той хвана ръцете й и я стрелна с красивите си очи. — Имам нужда от теб, Мина. Обещаваш ли, че ще ме чакаш?

Прекоси пътя и се скри в тесен вход между ресторантите отсреща. Мина погледна сградата, в която бе влязъл. Ако се съдеше по вида й, над ресторантите имаше малки апартаменти. Прозорците се намираха само на около четири метра от мястото, където стоеше. Те бяха осветени, но покрити с мрежести пердета, и Мина можеше да види само проблясъците на телевизорите и сенките на движещите се силуети.

Предпазливо надникна към улицата. В ресторантите сигурно имаше телефонни будки. Ако побърза и ако Стар действително се забави петнайсет минути, можеше да опита да се свърже с родителите си. Нямаше пари, но можеше да поиска разговорът да е за тяхна сметка, при все че не й бе много ясно как става това във Франция. Направи крачка напред, но смелостта й изневери. Не, Стар сигурно щеше да се върне и да я хване, по-добре да почака.

Погледна часовника си. Нямаше го едва от две минути. От два дни той непрекъснато й обещаваше, че ще й позволи да се обади, но щом се стигнеше до това, винаги се намираше нещо, което да попречи. Ту казваше, че трябвало да чака някакъв приятел, ту че трябвало да излязат и да се срещнат с някого, но не обясняваше с кого ще се срещат и защо. Сега например при кого беше отишъл? С кого се бе виждал този следобед? С някаква ужасна, тътреща крака и мърмореща стара селянка, облечена в черно, която живееше в огромен плесенясал апартамент, пълен с дрънкулки, разпятия и отвратителни евтини икони на Христос.

Мина трябваше да седи в ъгъла, докато Стар и старицата си бърбореха нещо на френски. Жената не спираше да гали ръката му и да му се умилква, сякаш е някакъв бог. Непрекъснато споменаваше името Мария, това бе единствената дума, която Мина разбираше. Преди да тръгнат, Стар й бе дал да пуши трева, тя беше много силна, но изобщо не повиши настроението й. Само й призля и се почувства като в капан, като катерица, която непрекъснато се върти в клетката си. Не можеше да съсредоточи мислите си. В апартамента на старицата беше задушно и горещо, а Стар я бе настанил точно до радиатора, от което се чувстваше още по-зле.

Насред един от безкрайните напевни монолози на старицата Мина усети, че ще припадне или ще повърне. Стар с раздразнение я заведе до банята и тя забеляза, че онова, което му бе казала жената, го е разгневило.

— Тъпа шибана стара кранта — промърмори той, когато отново излязоха на улицата. — Не знае дали е утре или миналата седмица. Разби ми разпределението на времето. Утре пак трябва да бия целия този път до тук.

— Защо, Стар? — Въпросът се изплъзна от езика й, преди да успее да го спре.

Но като никога той отговори:

— Защото трябваше да се срещна с един човек. С една приятелка. Тя трябваше да е там, но не беше, защото шибаната стара кранта не различава понеделник от вторник. Няма значение. Все още имам време… Виждаш ли онази аптека там? Влез и купи боя за коса. Ето… — Той тикна пари в ръката й. — Побързай. Аз не мога. Мъж, който купува боя за коса, се запомня. Ти я купи. Побързай.

Мина взе парите. Питаше се дали случайно вътре няма телефон, но, разбира се, нямаше. Намери опаковка боя и я плати. Чудеше се дали приятелката, с която Стар трябваше да се срещне, не е жената, която бе видяла на летището, онази, която той нарече Мария Казарес. Докато се връщаше от банята в апартамента на старицата, Мина бе надникнала в спалнята, която приличаше на параклис. Вътре имаше голямо легло с розов копринен пухен юрган и навсякъде беше пълно със снимки на Мария Казарес, стотици снимки по масите, скриновете и стените.

Само че Мария Казарес не беше приятелка на Стар, помисли си Мина, докато чакаше, а негов враг, той сам й го бе казал. Започваше да й става студено. Бяха минали повече от пет минути, откакто я бе оставил. Тя се измъкна от входа и прекоси тясната уличка, готова при нужда да се хвърли назад. Връхлетя я миризма на скара и тя се притисна по-плътно до витрината на ресторанта, осъзнавайки колко е гладна. Стар, изглежда, никога не огладняваше. От часове не бяха слагали нищо в уста. Изведнъж съзря в огледалото до вратата на ресторанта момиче, съвсем наблизо. Сепна се, после разбра, че това е самата тя. Загледа се в отражението си. Хвърли поглед през рамо, смъкна назад синия шал и направи гримаса. Очите й се насълзиха. Стар саморъчно я бе подстригал. След това бе нанесъл боята. Бей дал да се погледне само за миг в ръчно огледалце, след като косата изсъхна. Изглеждаше страшно доволен и непрекъснато повтаряше, колко хубава била така.

Но не беше хубава. Беше грозна. Боята не бе хванала добре, тъй че косата й сега имаше нескопосан ръждивочерен цвят и стърчеше на назъбени кичури около лицето й. Приличаше на скитница, на отрепка… Дръпна се от стъклото и изтича назад през улицата. Върна шала на мястото му и го завърза здраво. Какво, ако са я видели? Нали ги видяха следобед, няколко минути след като излязоха от къщата на старата селянка. Не беше полицай, Стар никога не се доближаваше до униформен полицай. Забележеше ли някой, веднага сменяше посоката. Видя ги мъж с обикновен костюм, в обикновен ситроен без отличителни знаци. Спря, взе мобифона, каза нещо и слезе.

Но те вече си бяха плюли на петите. Завиваха зад ъгли, влизаха и излизаха от магазини, прекосиха цял лабиринт от тесни улички. Когато накрая спряха, Мина бе останала без дъх, а Стар бе така пребледнял, че устните му изглеждаха като восъчни.

— Видя ли го? — сграбчи рамото й той. — Господи, те са навсякъде. Полицаи, цивилни полицаи. В колите, по улиците. Гледаше ти косата, видях, че я гледаше. Трябва да се прибираме. Налага се да променим външността ти. — Прегърна я и я притисна до себе си. — Мина, ако ни хванат тук, знаеш ли какво ще ми направят? Ще ме натикат в пандиза. Ще ме затворят…

Мина се опита да каже, че няма да го допусне, ще обясни, че е тръгнала с него по свое желание. Но Стар не я слушаше. Набързо я върна в таванската стаичка с леглото и пъстрия юрган и я накара да си боядиса косата. През цялото време седя там, в ъгъла, дори не й позволи да използва банята, да не би да останат петна от боята, та някой от другите наематели дати види и да се усъмни. Докато Мина се занимаваше с боядисването, той се бе разположил сред червените къдрици, които бе отрязал. Те се търкаляха по масата, по пода, но Стар сякаш не ги забелязваше. Гледаше си на карти тарок, обръщаше ги една по една: „кулата“, „влюбените“, „обесения“, дама каро, поп пика. Красивото му лице помръкна. Мина разбра, че не е доволен от онова, което показват картите. В следващия момент ги помете с ръка и ги пръсна по пода, грабна стола, запрати го в стената и той се разби на парчета.

— Побързай. — Хвърли се на леглото и легна по гръб, с поглед, забит в тавана. Юмруците му се свиваха и отпускаха. — Изсуши си косата, Мина. Ела тук. Говори ми. Милвай ме по челото.

Мина изпълни нареждането. Отиде при него и започна да милва косата, после лицето му.

— Не можеш ли да ми кажеш какво не е наред, Стар? — плахо попита тя.

— Картите бяха лоши. — Той се пресегна и хвана ръката й. — Не ми харесаха картите. Продължавай, Мина. Караш ме да се чувствам по-добре. Само ти го умееш. Имаш дарба да успокояваш. Милвай ме съвсем нежно. Ето така.

Мина продължи да го гали. Чувстваше се горда, но и малко уплашена от онова, което Стар можеше да направи след това. Беше й студено, косата й бе още мокра, по ръцете и блузата й капеше и се стичаше на струйки черна боя. След време, след доста време, усети, че той се напряга, и се досети, какво ще последва. Стар я сграбчи за китката, отвори очи и вторачи в нея немигащ поглед. Лицето му бе застинало като маска, по него не трепваше нито едно мускулче. Смъкна ръката й от челото и я постави на гърдите си, после я премести по-надолу и я натисна върху чатала си.

Мина знаеше какво се иска от нея, защото предишния ден той й го бе показал. Трябваше да го милва по бедрата и по слабините, като непрекъснато нашепва името му. Затвореше ли очи, значи й даваше сигнал да започва: да свали ципа на дънките и да освободи пениса му, Стар го наричаше с една дума, която я караше да се чувства неудобно и да се черви, защото никой от познатите й, с изключение на Стар и Касандра, не я използваше. Добре че не се налагаше тя самата да я използва. Трябваше само да го милва, хванала пениса му в ръка, и докато го прави, непрекъснато да повтаря името му. Трябваше да диша тихо и да лежи съвсем неподвижно; той й казваше кога да спре.

Когато за пръв път го поиска от нея, когато я помоли да го направи, Мина си каза, че може би сексът понякога започва така. Винаги бе мислила, че започва с целувки, но вероятно някои мъже предпочитаха тази прелюдия. Въобразяваше си, че знае какво ще се случи после — същото, за което Касандра й бе разправяла шепнешком и което бе обяснено толкова ясно в часовете по биология. Стар щеше да се възбуди, кръвта щеше да нахлуе в пениса му, той щеше да получи онова, което учителката наричаше „ерекция“, а Касандра „надървяне“, и тогава вече положително щеше да я целуне… и щяха да се любят.

Макар и да се ориентираше трудно в цялата тази мъгла от неловкост и думи, Мина мислеше, че е подготвена. Вече не държеше на девствеността си, но искаше първият път да е нещо специално, не някакво бързо сборичкване, както го бе описала Касандра, а прекрасно събитие, което никога не би забравила. Искаше това да е нейният подарък за мъжа, когото обича. А тя обичаше Стар. Разбра го веднага, още в мига, в който той я заговори.

Обаче никакви илюстрации и описания не я бяха подготвили за онова, което последва. Вярно, че беше смутена и изплашена и сигурно допускаше някаква техническа грешка, но когато свали ципа на дънките и взе половия му орган в ръка, та дори и когато започна да го милва, не се случи абсолютно нищо. Очите на Стар оставаха затворени, но той не протестираше, нито й правеше забележки, тъй че тя постепенно престана да се страхува. Милваше красивия му стегнат и плосък корем, после вплете пръсти в тъмното окосмяване на слабините му. Плахо прокара пръст по дължината на мъжествеността му; изненада я големият размер, както и удивителната нежност на кожата. Проследи една вена, после взе това красиво нещо в ръката си. Може би щеше да й е приятно да се наведе и да го целуне, защото бе завладяна от любовта си към Стар и от тайните на неговото тяло, но не се осмели. Продължи да го милва и веднъж усети през меката плът да преминава лека тръпка на живот, но той и след това остана отпуснат, сгушен в дланта й, и тя започна да се отчайва.

„Те се уголемяват — бе казала Касандра. — Уголемяват се и щръкват напред като етажерка. Харесва ми, когато става това. Кара те да се чувстваш толкова силна, Мина. Страхотно е.“

Къде бъркаше? Мина стисна по-силно; установи, че както на илюстрациите, предната кожичка се движи назад и напред. Не издържа и се разплака. Запремигва, за да не капнат сълзите й. Знаеше какво не е наред. Стар не я обичаше. Тя дори не го привличаше, беше глупава, безинтересна и несръчна, не вдъхваше желание.

— Стар… — прошепна тя, когато й стана съвсем непоносимо. — Стар, има ли нещо? Не правя ли това, което искаш?

Той се изправи в леглото с единствено бързо и плавно движение. Изнесе назад ръката си и я удари през лицето. Удари я с длан и с всичка сила. Плесницата я запрати в стената и я събори на пода.

Тя се сви там, твърде изплашена, за да заплаче, а Стар я хвана и грубо я издърпа. Тресеше се от гняв, а очите му бяха придобили онзи блясък, от който тя бе започнала да се бои.

— Няма нищо — каза той, разтърсвайки я. — Нищо, разбра ли? Ти си мислиш, че искам секс? — Отново я разтърси. — Мислиш си, че искам да се чукам? Е, не искам. Не искам нищо от този род, това го искат само обикновените мъже.

Тогава Мина се разплака. Сълзите я задавяха, главата я болеше и тя изпитваше отчаяна нужда да го накара да разбере.

— Но аз те обичам, Стар — прошепна. — Толкова те обичам. Помислих, че може би искаш да ме любиш. Ако искаше, аз щях…

— Правила ли си го някога? — Той я разтърси за трети път и когато тя отговори отрицателно, внезапно я прегърна, много силно, сключи ръце около нея и я залюля. — Това е хубаво — каза. — Това е хубаво, Мина. Трябва да разбереш, ние сме по-специални. Не сме като всички останали. Ние общуваме, Мина. Чукаме се с очите, с умовете, с душите си. Ето това правим ние. Това искам аз.

Мина спря да плаче и се взря в него. Гледаше удивителното му лице, грейнало от увереност, и си мислеше, че казаното от него е забележително, най-странното и прекрасно нещо, което може да каже един мъж. И тогава в дъното на съзнанието й се прокрадна ужасно съмнение. Не го ли е казвал и друг път, на друга?

Но то се изпари почти веднага. Стар беше така мил и така нежен с нея. Взе я в прегръдките си, целуна лицето й и я увери, че тя е най-хубавото и най-сладкото нещо, което му се е случвало през живота. Повтаряше й, че е неговото спасение, и Мина повярва на пламъка в очите и на гласа му. Оттогава не бе имало изблици на гняв, само леки предупреждения от време на време, като тътен на вулкан, които показваха, че макар под контрол, вътре в него кипи дива ярост, която тя не разбираше.

„Някой го е наранил — помисли си Мина и отстъпи в мрака на черковния вход — много го е наранил.“ Затова толкова време нищо не можеше да го успокои, нито милувките, нито нашепването на името му, нито дори играта с каталога на оръжията, която той толкова обичаше, въпреки че собствените му познания в тази област обикновено връщаха настроението му най-малко за час.

Тя вдигна часовника към очите си и се взря в стрелките. Стар се бавеше вече близо двайсет минути. Изведнъж се изплаши, че няма да се върне, че се е уморил от нея и е решил просто да я зареже тук. Погледна осветените прозорци отсреща, но там не се виждаше никой. В този момент в края на улицата спря такси и тя се дръпна в сянката, прикована там от страх и любов, от мъчителна несигурност. Това, разбира се, беше най-силната комбинация от оръжия, която мъжът може да използва срещу жената, ала Мина не го съзнаваше. След по-малко от минута тя възкликна от облекчение. Вратата отсреща се бе отворила и Стар за миг прекоси тясната улица. Мина понечи да тръгне към него, да излезе в светлината от ресторантите, но спря. От таксито бяха слезли двама души, мъж и жена. Сега те вървяха по тротоара, проверяваха номерата на вратите и говореха на английски. До Мина достигна плътният глас на мъжа, а след това и по-тихият на жената.

Стар, обикновено толкова предпазлив, изглежда, не ги забелязваше. Беше застанал пред нея и я гледаше така, сякаш беше невидима, сякаш се беше вторачил в стена. По лицето му се стичаха сълзи.

— Стар, бързо. Тези хора са англичани — прошепна тя и го хвана за ръкава. — Дръпни се от светлината…

Той продължаваше да стои неподвижно, сякаш не я чуваше. Мъжът и жената се приближаваха, вече бяха на десетина метра от тях. Изплашена, Мина отстъпи в сянката на черковния вход, дърпайки след себе си Стар, който бе започнал да издава ужасяващи тихи стонове. Напипа дръжката на вратата зад себе си и я отвори.

— Недей, Стар, недей — пошушна тя и се опита да затвори устата му с ръка. Разтреперена, тя го издърпа в черквата и затвори вратата. Вътре бе слабо осветено и празно. В отдалечена ниша мъждееха свещи. Стар залитна и се блъсна в затворената врата, после се строполи на земята. Сви се там, вече притихнал, и скри лице в ръцете си. Мина стоеше съвсем тихо и се ослушваше, разкъсвана между него и стъпките отвън, които идваха все по-близо и накрая спряха.

— Ето, тази е къщата — каза мъжът. Мина го чуваше ясно. — Тази с дантелените пердета. Има някой, лампите са запалени, работи телевизор…

Мина замръзна, притиснала ухо към вратата.

— Заедно ли ще влезем? — чу се гласът на жената. — Късно е. Да не ги подплашим.

— Опитай първо ти. От жена няма да се стреснат толкова. Внимавай какво говориш. Ако тя е там, и аз ще дойда, нека го направим така. Ще чакам, тук, във входа, няма да се показвам.

Жената, изглежда, се колебаеше.

— Нещо не е наред ли, Роуланд?

— Не, няма нищо. Върви…

Мина чу стъпките й да прекосяват паважа. Мъжът отстъпи назад, тъй че сега се намираше точно от другата страна на вратата. Тя затаи дъх и за своя изненада го чу да дава израз на някакво непонятно вълнение. Стори й се, че даже удари с юмрук стената отстрани. Той промърмори тихо „Господи!“, повтори го още по-тихо, а сетне откъм отсрещната страна на улицата долетя шум от чукане. Настъпи тишина, след това прозвучаха гласове — на жената и на някакво момиче — които говореха бързо на френски.

Разговорът бе кратък. Блъсна се врата. Стъпките на жената се приближаваха.

— Шантал няма ли я?

— Твърди, че я няма. Не живеела тук от месеци и тя не знаела къде е сега. И не беше особено очарована, че една непозната се появява на прага й посред нощ.

— Лъжеше ли?

— Може би. Не знам. Затръшна ми вратата в лицето.

— По дяволите. Какво ще правим сега? Май ще е най-добре да се върнем в хотела, необходимо ми е да помисля.

— Необходимо ти е да поспиш. Изглеждаш преуморен и…

— Добре съм — грубо я прекъсна той. — Хайде. Тук няма надежда. Не можем да влезем насила. Ще трябва да дадем тази информация на полицията. Разбираш ли, че Шантал може да е тук, независимо от твърденията на другото момиче? Както и Стар. А отгоре на всичко и Мина Ландис.

— Знам, Роуланд. По дяволите, сгрешихме. Не биваше да идваме просто така. Ако са тук, тази жена ги познава, само сме ги предупредили. Беше глупаво. Глупаво. Не разсъждаваме особено трезво.

— Давам си сметка. Да се връщаме в „Сен Режис“…

Стъпките се отдалечиха. Мина постепенно започна отново да диша и да се движи. Погледна Стар и реши, че не е чул нищо. Той още лежеше свит в краката й, заровил лице в дланите си. Приклекна до него и го прегърна. Лицето му беше мокро. Зашепна му нежно, придумвайки го да вдигне глава.

— Стар — мълвеше тя, — недей, моля те. Какво има? Какво се е случило? Не плачи, не мога да те гледам разплакан. Погледни ме, Стар. Не бива да оставаме тук. Някакви хора ме търсят. Споменаха, че ще идат в полицията. Трябва да се махаме…

— Тя е мъртва. — Стар вдигна глава. — Мария Казарес е мъртва. Починала е този следобед. Тази вечер. Току-що чух по телевизията. Умряла е още преди часове, а аз не знаех, не го почувствах. — От гърлото му се изтръгна ужасяващ стон. — Картите ме излъгаха. Трябваше да ме предупредят. Исках тя да умре. Струва ми се, че исках. Но не така. Не по този начин…

Внезапно замахна яростно и блъсна Мина назад. Изправи се.

— Ти си виновна. Ти. И тази шибана стара кранта. Ако не беше ти прилошало, щях да остана. Щях да почакам. Знаех си, че това е денят. Знаех си, че ще дойде — и е дошла. Един-два часа след като си тръгнахме. След като трябваше да си тръгнем заради теб, заради шибания ти тъп хленч, че ти било горещо, че ти се повдигало…

Той дръпна Мина и я изправи на крака, разтърси я, после я сграбчи и я повдигна, тъй че лицето й беше само на сантиметри от неговото. Синкавочерните му очи, отново придобили онзи ужасен блясък, се вторачиха в нея.

— Щях да я видя как умира, разбираш ли? Щях да стоя, точно както го бях планирал, и да я гледам как умира в краката ми. А тъпата шибана Матилд щеше да реве и да пищи, щеше да вика по телефона свещеник. Щеше да се щура наоколо и да търси броеницата си и някаква икона, сякаш тя ще спаси Мария. Можех да видя всичко това. И да ликувам. Да ликувам. От двайсет и пет години чакам този момент… А ти, ти… — Той млъкна. Лицето му се гърчеше. Мина бе толкова изплашена, че не можеше да помръдне. Той вдигна ръце и стисна врата й.

— Да те убия ли, Мина? — каза вече с по-равен глас, а синкавочерните му очи се взираха право в нейните. — Бих могъл. Бих могъл да ти прекърша гръбнака, като нищо. Да ти счупя врата и да те оставя тук, в черквата. Да те сложа на олтара. Легнала, Мина, със свещи до главата и до краката… — Спря, дълбоко и бавно си пое дъх. — Е, да те убия ли? Или да те целуна? Как мислиш, Мина?

Мина не можеше да говори. Опита се да помръдне устни и той стисна врата й още по-силно, но само за миг. После се наведе и я целуна силно по затворената уста.

— Спасена си — обяви той. — Аз съм милостив. И без това си ми нужна. Сега си ми нужна повече от всякога. Налага се да променя плановете си. Да ги коригирам. Мога да го направя. Аз съм изобретателен, имам пъргава мисъл.

Хвана я за ръката, сякаш нищо не се беше случило, изведе я на улицата и я върна в таванската стаичка. По целия път натам Мина усещаше как настроението му отново се променя. По енергичната му походка и по пламъчетата в очите му долавяше, че той отново се зарежда с енергия. Струваше й се някак светъл, сякаш от него струеше непобедимост.

— Чудесно — възкликна той. Още с влизането се бе заловил за картите тарок, така както си беше с палтото. Мина, обзета от ужас, се беше свила на леглото. — Картите са чудесни. Знаех си, че ще е така. Всичко е наред, сега мога да го направя. Имам и с какво, виж.

Извади пистолета. Мина знаеше много малко за оръжията, само онова, което бе научила от игрите с неговия каталог. Този беше малък, с цвят на никел. Стар го хвърли на пъстрия юрган между краката й.

— Не е зареден. Не се страхувай. Вземи го. Нали е красив? Ето какво отидох да взема тази вечер.

Мина докосна пистолета и веднага дръпна ръката си. Стар го взе. Помилва го. Насочи дулото му към слепоочието си.

— Бум! — каза той и се усмихна. — Един куршум в сърцето, един в главата и au revoir^[1], Жан Лазар. Проста работа, а? Това нещо дава петнайсет изстрела в секунда. Куршумите са гадни. След попадение многократно променят посоката си вътре в тялото, вътре в мозъка. Изключено е да оцелееш. Целият те разкъсват, а това никак не е приятно, Мина, аз знам всичко по този въпрос. Животът ми беше едно безкрайно разкъсване. Изтръгнаха ми сърцето и го разкъсаха на малки, дребни парченца. Някой ден ще ти разкажа за това…

Той продължаваше да говори, а Мина не сваляше очи от него и от пистолета. Беше твърде изплашена, за да каже нещо, но размишляваше усилено. Стар имаше нужда от помощ, сега тя наистина разбираше това; имаше нужда от лекар, но никога нямаше да се съгласи да отиде, беше й съвсем ясно.

— Сряда сутринта. Още два дни, дори по-малко — казваше той, а Мина лежеше до него притихнала. Опитваше се да си представи как и кога би могла да избяга от тази стая, от тази къща. Вратата не бе заключена, но имаше проблем, с който не виждаше как ще се справи. Доколкото знаеше, доколкото можеше да прецени за три дни, Стар никога не спеше.