Сали Боуман
Опасни сезони (1)

Пролог

Младият бизнесмен с черния балтон беше неспокоен, ала мина границата без проблеми. Бе потеглил от Амстердам в пет часа през студената януарска сутрин, с мерцедес от автопарка на „Казарес“. Температурата навън бе под нулата. В колата климатикът бе закован на 15 градуса — не повече, защото трябваше да бъде нащрек. Страхувайки се от поледицата, от най-дребния инцидент и сблъсък с полицията, той караше прецизно и внимателно, със скорост около осем километра под максималната, разрешена за отсечката от пътя в Холандия.

Когато стигна до границата с Белгия, го обзе някаква тревога, ала движението вече бе доста натоварено; той бе само един от многото бизнесмени в луксозни коли, пътуващи към Антверпен Брюксел или Париж. Освен това разпоредбите на Европейската общност бяха премахнали повечето гранични формалности и ако нямаше някаква мащабна акция по линия на сигурността, рядко се случваше да те спрат. Придвижи се бързо по равните скоростни магистрали на Белгия. Още нямаше девет, а вече навлизаше във Франция. Целта му — Париж, при най-внимателно каране бе на не повече от два часа път на юг.

Веднъж минал във Франция, започна да се успокоява — грешка, скоро щеше да се убеди в това. Включи компактдиска и най-сетне запали жадуваната цигара. Краят на мисията му се виждаше и настроението му ставаше все по-приповдигнато, позволи си дори да качи скоростта.

Мощният мотор на мерцедеса реагираше и на най-лекото докосване на педала. Настигайки бързо едва влачещ се, раздрънкан камион, той тръгна да го изпреварва, профуча край него с презрителен поглед… и закъсня с пет секунди да види скритата отпред полицейска кола.

Почувства прилива на адреналин като удар, устата му моментално пресъхна, ала запази хладнокръвие. Продължи да кара, постепенно намалявайки скоростта; даде мигач и отново се върна в средното платно. Каза си, че полицаите ще се направят на разсеяни за нарушението му. Ако караше по-просташка кола, порше например, ако облеклото му не бе така безукорно, балтон от „Ермес“ и костюм от „Савил Роу“ за три хиляди лири, можеше и да го спрат. Но в случая той бе самото въплъщение на богатството и благоприличието, тъй че със сигурност бе вън от опасност.

Както разсъждаваше на тази тема, изведнъж забеляза, че полицейската кола е точно зад него, с включени светлини и сирена.

„Запази спокойствие“. Предупреждение, най-много глоба, можеше да се справи с тази ситуация. С учтив жест показа, че е разбрал, и отби на банкета. Имаше на разположение петнайсет секунди, докато полицейската кола спря зад него и полицаят слезе. Взря се в черното куфарче на съседната пасажерска седалка. Такива куфарчета бяха раздадени на целия старши персонал на „Казарес“; това тук носеше неговото име, Кристиан Бертран, а на дръжката му бе прикрепена табелка с дискретен монограм, състоящ се от буквите „Ж“ и „Л“, което показваше, че е един от шестимата старши сътрудници, пряко подчинени на самия Жан Лазар.

Задържа погледа си върху куфарчето една дълга мъчителна секунда. Всичките му инстинкти го караха да метне отгоре палтото или вестника, или да го скрие под седалката. Ала първият полицай вече наближаваше и всяко действие, което би привлякло вниманието към куфарчето, щеше да е погрешно. Провери отражението си в огледалото на колата, изглеждаше блед, но спокоен. Сетне отвори вратата. Когато първият полицай стигна до него, той вече държеше документите си в ръка. Беше учтив, почтителен — и готов с оправданието си.

Извини се, разбира се, с моментната загуба на концентрация. Замълча, нареждайки си: „Не споменавай Амстердам!“, сетне продължи гладко: умът му бил зает с подробностите около бизнес закуската в Брюксел и онова, което ще отчете пред господин Лазар по-късно същата сутрин, когато пристигне в централното управление на „Казарес“. Почака тези имена с магическо въздействие над всеки французин да произведат нужния ефект. И те не останаха незабелязани, личеше си.

Отношението на полицая не се промени веднага, ала гласът му поомекна. Той отбеляза, че с важната бизнес среща и моментната загуба на концентрация могат да се извинят много неща, но не и вдигането на скорост от сто и петдесет километра в час на отсечка с ограничение до сто и трийсет. Бертран измърмори съответните извинения. Подавайки документите си, нехайно добави, че сега, разбира се, моментът е твърде напрегнат за всички, свързани по някакъв начин с модната къща — както мнозина знаят, пролетната колекция на „Казарес“ ще бъде показана следващата седмица.

Полицаят осмисляше получената информация. Огледа го бавно и преценяващо. Очите му регистрираха балтона, безукорния костюм, ризата и вратовръзката, консервативно подстриганата в елисейски стил коса, тъмните очила с рамки от черупка на костенурка. Бертран безмълвно се молеше строгото му облекло да се окаже спасително. „Сорбоната, Оксфорд, докторат от икономическия институт в Харвард… — заизрежда наум поменика на постиженията си. — Господи, направи така, че полицаят да се окаже разбран човек — призова той Всевишния, — а не престараващ се натрапник, каквито са някои от тях. Накарай го да забележи, че си има работа с образован бизнесмен с много връзки, чиято дейност в «Казарес» е от международно значение и допринася значително за блясъка и престижа на Франция. Дано да е патриот, дано да е дяволски впечатлен…“ — трескаво се молеше младият мъж, но изведнъж се вцепени. Докато първият полицай проверяваше нетърпимо бавно документите му, другият обикаляше и оглеждаше мерцедеса. Надвеси се над табелата с регистрационния номер, пипна единия от задните мигачи, премести се отпред и огледа чистачките на предното стъкло с най-зорко и влудяващо внимание. После отвори вратата откъм пасажерската седалка. Бертран скришом го наблюдаваше. Полицаят се надвеси в колата, разгледа арматурното табло, инсталациите, бутоните на компактдисковото устройство, ръчно шитите черни кожени седалки. Протегна ръка и отвори жабката, сетне отново я затвори. Бертран престана да го наблюдава. Пъхна ръце в джобовете на балтона, надявайки се никой от двамата да не забележи, че са започнали да треперят.

Вторият полицай сега бе насочил вниманието си към куфарчето, Бертран чувстваше това. Дръзна да го погледне. Прав беше. Мъжът бе преместил куфарчето и разглеждаше табелката с монограма. Младият бизнесмен усети, че стомахът му се свива от страх; започна да му се повдига и главата му олекна. „Трябва да отвлека вниманието им, трябва да говоря…“

И тогава всичко изведнъж свърши. Вторият полицай блъсна вратата, първият сгъна документите и ги върна.

— При тези обстоятелства… — каза той.

Остави изречението незавършено, но Бертран го разбра. Почувства замайващо облекчение. Пускаха го, без глоба дори! Беше се отървал. Вторият полицай вече крачеше към колата си; първият също се обърна, но спря.

— „Казарес“… — каза той.

Напрежението се върна.

— Отдавна ли работите там?

— От четири години.

Последва пауза. Бертран го гледаше неуверено, опитвайки се да разгадае изражението му. Прецени, че то вече не е така безцеремонно, издава дори известна почтителност.

— Тогава трябва да сте я виждали, самата Казарес?

Сега на лицето му определено се четеше почтителност, дори благоговение. Бертран си отдъхна.

Беше избегнал неприятностите, а и въпросът не бе нов за него. Бяха му го задавали на вечери, на партита, на бизнес срещи в Париж, Лондон, Рим, Ню Йорк. Да работиш за една легенда си имаше своите предимства. Вълните от блясъка и очарованието, съпътстващи Казарес, се разливаха наоколо и докосваха всички онези, които работеха за нея — от търговските сътрудници до шивачките. Усмихна се. Разбира се, че е виждал Казарес, по време на онези знаменити тържества два пъти в годината, когато тя излиза от своята изолация, за да обере аплодисментите в края на модните си ревюта. Направи пауза и добави с по-тих, поверителен тон, че освен това е имал честта да се запознае лично с нея — бил й представен на прием в нейна чест преди около две години от самия Жан Лазар.

— Искате да кажете, че наистина сте разговаряли с нея?

— Разменихме няколко думи, да. Госпожица Казарес е много стеснителна, както вероятно знаете, много чувствителна. Тя, разбира се, не остана на приема, така че ми провървя изключително. Жена, която се ужасява от собствената си слава, човек на изкуството, изумително красива. Никога няма да забравя тази среща…

Лъжите се лееха от устата му; бяха добре отрепетирани, тъй като влизаха в политиката на компанията и Бертран често бе отговарял по същия начин. Необходимо бе да се внушава, че макар и обгърната в тайнственост, Казарес работи, продължава да създава модели. Другите висши служители може би предпочитаха да изтъкват нейната красота, нейния чар или вдъхновение. Бертран, който изобщо не бе разговарял с нея, винаги бе считал, че най-силно впечатление прави представянето й като мъченица на изкуството…

— Изключителна жена! — рече полицаят и поклати глава. Бертран се съгласи с най-сериозен вид, ала не добави повече информация, тъй като сведенията за най-необикновените страни на Мария Казарес — за които впрочем само се досещаше — не можеха да бъдат доверени никому, дори на собствената съпруга.

Инцидентът беше приключен; полицейската кола потегли. Бертран, все още разтреперан, се върна в мерцедеса. Изпуши още една цигара, за да се успокои, и реши да не споменава на господин Лазар за това малко произшествие. Продължи към Париж с по-умерена скорост.

Когато влезе в двора на красивия хотел от седемнайсети век, който Лазар бе купил преди близо петнайсет години за търговска централа на фирма „Казарес“, отново го обзе безпокойство. Лазар бе прословут със своята нетърпимост към закъсненията и с гневните си изблици, когато го караха да чака. Бертран се подготви за словесната разправа, която неминуемо предстоеше. Промъкна се край портиера, отпрати с махване на ръката момчето от асансьора, тръгна по стълбите и щом се скри от погледите им, хукна нагоре.

Странният кабинет на Лазар се намираше на последния етаж на сградата. Бърлогата му се пазеше от цяла поредица секретари, помощници и фаворити, разположени в свързани помежду си притихнали стаи. Тъй като Бертран беше очакван, никой не направи опит да го спре, при все че в последната стая най-старшата от секретарите вдигна очи към изящния часовник, монтиран в ламперията, и направи едва забележим предупредителен жест.

— Успокойте се — каза тя.

Бертран оправи вратовръзката си, хвана още по-здраво куфарчето и отвори вратата. Прекоси преддверието и тръгна по анфилада, оградена с огледала и високи прозорци, с изглед към „Сен Оноре“. Това бе една от най-красивите и най-скъпи гледки в света — така поне обичаше да се хвали той пред жена си.

Вратата към стаята на Лазар бе тапицирана с дебела черна кожа, за да поглъща звука. Бертран спря и си прочисти гърлото, преди да влезе. Знаеше, че за пристигането му вече е съобщено, но, както винаги, постоя няколко секунди на прага, за да привикнат очите му с полумрака, в който Лазар предпочиташе да работи.

Тръгна по голия паркет към бюрото и стола — единствените мебели в кабинета. Застана отпред, сведе поглед към Лазар, направи лек почтителен поклон и се приготви да посрещне бурята, която очакваше да се разрази заради закъснението му.

Цареше тишина. Бурята така и не избухна. Лазар бавно вдигна глава. По-скоро гледаше куфарчето, а не сътрудника си. Сетне избута с дългите си пръсти документите пред себе си към края на бюрото.

— Някакви затруднения? — попита той.

— Не, господине, никакви. Движението по аутобана бе много натоварено. Извинявам се за закъснението.

— Носите ли новия продукт?

— Да, господине. Както бе уговорено.

— Имаме ли достатъчно време?

— Да, господине. Те препоръчват четиридневен контролен период, докато се изгради поносимост. По една таблетка дневно, сутрин веднага след ставане, с храна… — Бертран се запъна.

— Продължавайте — нареди Лазар.

— Препоръчва се да се взема с храна, господине. Непременно трябва да се пие и вода, преди и след вземане на дозата. Особено наблегнаха на това.

— Странични действия?

Бертран отново се запъна. Лазар се размърда, наведе се напред и светлината от лампата на бюрото освети лицето му.

— Чухте ме. Странични действия? Да или не?

— Ами, очевидно изпитанията на продукта не са напреднали много до момента, но те твърдят, че не предизвиква неблагоприятни реакции. Много рядко ускоряване на пулса, но то продължава само няколко часа. Наблюдавано е и безсъние, ала само в случаите, когато дозата е увеличавана или давана късно през деня…

Лазар го прекъсна с рязко движение на ръката. Направи му знак да постави куфарчето на бюрото и безмълвно се взря в него. Мълчанието на Лазар беше общоизвестно и целта му бе да сплашва, така поне мислеше в началото неговият помощник. Ала сега, когато бе попривикнал с маниера му, то вече не му се струваше толкова театрално. Бе убеден, че се дължи на неговата изключителна — и смущаваща — концентрация. Така или иначе, знаеше, че в момента просто е престанал да съществува за него.

Стоеше тихо и наблюдаваше Лазар, чиито фини ръце лежаха отпуснати върху куфарчето. Работеше за него от 1991 година, ала и сега не го разбираше по-добре, отколкото в деня на постъпването си. За тези четири години Лазар не бе допуснал никаква близост и не бе разкрил нито един засягащ го лично факт. Бертран знаеше само, че е около петдесетте, че по произход вероятно не е французин, че говори гладко пет езика, че работи много, спи малко и според слуховете живее сам. При все че притежаваше няколко къщи в Париж и в цяла Франция, както и други зад граница, бе напълно възможно слуховете да не отговарят на истината.

Прочутата му проницателност и свирепост в работата Бертран познаваше от личен опит; неговата преданост към бизнес империята „Казарес“ не подлежеше на съмнение. Само още не беше наясно дали има нещо вярно в приказките, че предаността и всеотдайността на Лазар се разпростирали и върху самата Мария Казарес.

Мълчанието продължаваше. Свел поглед към този странен и аскетичен мъж, когото не харесваше, ала уважаваше, Бертран изпита възхищение и страх, премесени със съжаление. Гордият характер не позволяваше на Лазар да показва слабост, но все пак сега на бюрото между тях лежеше доказателството за слабост, за съществуването на която Бертран дори не бе подозирал.

Ако това бе цената, която трябваше да плати, за да издържи оставащите до ревюто дни, тогава напрежението, на което е бил подложен напоследък, трябва да е било по-голямо, отколкото Бертран бе допускал. Изучавайки го, той откри отпечатъка на това напрежение върху лицето му и си каза, че би трябвало да го е забелязал по-рано. Лазар изглеждаше уморен и мрачен. Той вдигна тъмните си очи и Бертран се стъписа от изражението в тях.

— Отворете куфарчето — нареди Лазар.

Бертран изпълни заповедта му. Вътре имаше няколко дребни пакетчета, всяко от които старателно опаковано лично от него предишната вечер в хотелската стая в Амстердам, според точните указания на Лазар. Всяко пакетче се състоеше от бяла кутийка с големина около пет квадратни сантиметра, в която имаше по една таблетка, опакована в плътен златист шантунг. Отвън кутийките бяха обвити в тежка бяла сурова коприна, фирмена материя на „Казарес“, и завързани със сребрист фирмен шнур. Пакетчетата проблясваха в светлината на настолната лампа. Изглеждаха миниатюрни и съблазнителни, сякаш съдържаха нещо необикновено и великолепно: скъпоценен камък, бижу със сложни орнаменти или миниатюрно шишенце с рядък парфюм. Идеята, че ще са най-добре замаскирани като подаръци, бе на Лазар.

Пакетчетата бяха общо шест. Лазар ги размести, тъй че четири от тях останаха до лявата, а две до дясната му ръка. Отново вдигна поглед; светлината на лампата подчертаваше резките му черти и тъмната непроницаемост на погледа му.

— Четиридневен контролен период. Значи до деня преди представянето на колекцията. После?

Служителят преглътна.

— В самия ден на представянето, господине, могат да се вземат две таблетки.

— Да удвоя дозата?

— Да, господине. Дотогава ще е достигнато нужното ниво на поносимост.

— А резултатите?

— Силно усещане за благополучие и оптимизъм, господине. Приповдигнато настроение. Увереност.

— Колко е хубаво да знаеш, че можеш да си купиш подобни неща.

— Наред със забележимо подобрение на физическото състояние, господине. Действието е временно, но възстановяването на енергията е видимо. Кожата добива блясък и…

— А очите?

— Съвсем слабо свиване на зениците, господине. Нищо, което да се набива на очи, забелязва се само отблизо.

— Говор? Движения?

— Не се влияят, господине.

— Изпитахте ли продукта на себе си?

— Да, господине, както ми бе наредено.

Бертран гледаше Лазар право в очите, считаше за разумно да го прави винаги когато го лъжеше.

— Взех една таблетка вчера сутринта…

— Цяла таблетка?

— Да, господин Лазар — отвърна помощникът, който всъщност бе взел половин. — Взех лекарството в десет часа сутринта, след като бях закусил в стаята си в хотела. Действието бе почти моментално… и смайващо…

— Не искам подробности. Постигнат ли бе желаният ефект?

— Да, господине. Драматично. Незабавно последва освобождаване от всякакво напрежение и притеснения. Усещане за спокойствие и увереност. Изострено чувство за пространство. Цветовете и звуците станаха извънредно силни и…

— Можахте ли да почивате? — Лазар постави въпроса с внезапна настойчивост.

Бертран се сепна.

— Да почивам ли? Ами, да, след време. Легнах си около полунощ и…

— Добре ли спахте? Някакви сънища?

— Само приятни, господине. — Позволи си да се усмихне. — Бяха от сънищата, които с удоволствие бих сънувал всяка нощ…

— Не ви разбирам.

— Стимулират се всичките пет сетива, господин Лазар. Ефектът е еротичен. Забелязах, нека го наречем, ясно изразено и незабавно засилване на либидото. Ако не бях сам…

— Можете да си вървите.

Прекъсна го хладно и рязко. Бертран, който си бе въобразявал, че последните думи могат да развеселят дори Лазар, разбра, че много е сбъркал с тона. Лицето на шефа му бе застинало в отблъскващо изражение. Той наведе глава да разгледа кутийките още веднъж. Бертран се вторачи в пригладената му коса, блестяща под светлината на лампата, и заотстъпва от бюрото. Прекалената фамилиарност бе нещо, което Лазар не толерираше. Каза си, че ако му провърви, ще успее да стигне до вратата, преди гневът му да се е разразил. Преди малко му се размина, закъснението му остана непорицано. Но едва ли можеше да се надява, че ще бъде пощаден втори път. Отстъпвайки към вратата, той се приготви да изтърпи хокането, ледения сарказъм. Една от най-ужасните страни на разгневения Лазар бе неговата студенина — той можеше да те сравни със земята, без дори да повишава тон.

— Чакайте — сепна го гласът му.

Пребледня и се обърна.

— Кажете… — Лазар продължаваше да разглежда пакетчетата. Бе взел едно от тях и го обръщаше на различни страни. — Тези малки чудодейни таблетки… нарекли ли са ги някак? Как се казват?

Почти оглупял от облекчение, Бертран потвърди, че малките чудеса наистина вече си имат име. Техният създател, младият холандски химик, бе настоял за провокативно, агресивно название, с което новият му продукт веднага да спечели доверието на улицата. Но дългокосият му разплут американски партньор го бе разубедил. Според него им трябваше име, което да говори както за първоначалната възбуда, така и за настъпващото след нея непоклатимо спокойствие. „Щом залее улиците, хлапаците така или иначе ще му измислят друго име, те винаги го правят. А дотогава… То те кара да полетиш, човече, после те слага в онова уютно гнезденце, после…“

— Как се казват? — повтори въпроса си Лазар.

Бертран, който вече идваше на себе си, заговори по същество. Съобщи му, че чудодейните таблетки, дребни, неоцветени и сладки на вкус, ще станат известни като „Бял гълъб“.

Името като че ли засегна някаква струна у Лазар и той го повтори, сякаш на себе си. Отново вдигна поглед към Бертран. Последният му въпрос бе рязък.

— И са безвредни?

Бертран нямаше търпение да избяга и разбираше, че сега не е моментът да навлиза в подробности. Реши да не споменава по-откровените забележки на холандския химик и несвързаните предупреждения на американеца. Определено нямаше намерение да признава пред Лазар и какво още му бе причинило вземането само на половин таблетка предишната нощ. Той беше женен и, общо взето, благопристоен мъж, подобна загуба на самоконтрол бе непривична за него. Лазар щеше да преживее някои изненади, помисли си не без известно злорадство.

— Силни са, господине — повтори. — Но абсолютно безвредни. Да.