Сали Боуман
Опасни сезони (12)

11.

— Идеята ти не е добра — мърмореше Роуланд, слизайки след нея по голото стълбище. — Линдзи, предупреждавам те. Казах ти, че нямам навика да поддържам домакинство. Тук няма нищо за ядене.

— Разбира се, че има — отвърна през рамо тя. — Насам ли? Във всяка кухня ще се намери някаква храна, Роуланд, дори в твоята.

Линдзи не бе пропуснала да забележи, че на Роуланд силно му прилоша от нейното предложение да сготви. Нищо чудно, нали според мнението на Макс всички момичета, било за месец или за три бяха настоявали да му готвят и да го обслужват.

— Слушай, Роуланд — твърдо каза тя, откачвайки от вътрешната страна на кухненската врата престилка с къдрички, каквато Роуланд с положителност никога не би си купил, — дай да си изясним едно нещо. Това е работа. Ние сме колеги. С малко късмет можем да станем и приятели. Аз нямам никакви намерения спрямо теб. Няма да ти се натрапвам. Мразя хората, които го правят. Имала съм безброй любовници, които са се опитвали да се държат така с мен, и всичките вече са бивши.

— Наистина ли? — Роуланд веднага възвърна своята самоувереност, облегна се на вратата и повдигна вежди. — Безброй, а?

— Подробностите не те интересуват. — Линдзи заотваря шкафовете. — Казвам ти само, че в общи линии похватите са същите. В моя случай най-напред започват да решават вместо мен какво вино да купувам. После се залавят да критикуват дрехите ми. След това решават да ме съветват как да възпитавам сина си. Накрая възроптават против работното ми време. И на този етап — тя отвърна на погледа му с усмивка — обикновено им пускам Луиз. Тя няма грешка, отървава се от тях за нула време…

— Ако е толкова лесно да бъдат прогонени, вероятно изобщо не си е струвало да се разправяш с тях — отбеляза Роуланд.

Леко поласкана от тази забележка, Линдзи се направи на ужасно заета да рови из шкафовете. Спречкването май щеше да се окаже полезно, сега Роуланд изглеждаше много по-спокоен, в добро настроение, дори вътрешно развеселен. Той откри бутилка вино и я отвори. Сложи на масата чинии и прибори за двама. Предложи Линдзи да вземе такси до вкъщи и ако е съгласна, да закара колата й на поправка, докато тя е в Париж.

— Значи със Силви не е било сериозно? — успя да вмъкне тя.

Роуланд изглеждаше искрено изненадан, но и малко огорчен.

— Сериозно ли? Мислех, че си чувала клюките. Аз никога не се обвързвам сериозно. Твоите информатори не са ли те осведомили?

Линдзи реши, че е по-безопасно да премълчи. Съсредоточи вниманието си върху кухнята на Роуланд, която, макар и примитивна, имаше чар. Вярно, че хладилникът имаше праисторически вид, а газовият котлон сякаш бе отпреди войната; подът обаче беше от красив йоркски камък и вграденият бюфет стоеше направо приказно — за съжаление все още боядисан в оригиналното си викторианско кафяво.

„Синьо — помисли си Линдзи, — матово бледосиньо със зеленикав оттенък или може би кремаво. Тогава в него ще могат да се сложат много сини и бели чинии и огромно гърне с диви цветя. На пода би могло да се постеле рогозка… Кухнята наистина има нужда само от пребоядисване и от разни неща в нея…“

— Е, казвай. Сега ще те подложа на кръстосан разпит — закани се Роуланд, докато се настаняваше край чамовата маса. — Първо, защо никой друг не е направил връзката досега? Тези две рокли са еднакви. Твоят материал е излязъл във „Бог“ в края на краищата.

— Главно заради разликата във времето — отговори Линдзи, забила поглед в малкия шкаф за продукти на Роуланд. Чудеше се как да приготви вечеря от онова, което имаше вътре. — Моето интервю излезе чак през пролетта на 1979 година, три години след Руската колекция на Казарес. Тя бе отразена в английско списание, а точно роклята от 1976 г. я е имало само в американско. Ако не сложиш двете снимки една до друга, никога няма да направиш връзката. Най-много да забележиш приликата и да обърнеш страницата.

В шкафа имаше две полици. На долната бяха нещата, купувани очевидно от самия Роуланд: пет консерви доматена супа, няколко консерви риба тон, неотворен пакет бързосваряващ се ориз и сухи зърнени каши за закуска, мармалад и конфитюр. На горната полица бяха продуктите, купувани вероятно от Силви, а може би и от нейните предшественички, защото някои от тях изглеждаха прашни и тъжни, сякаш пренебрегвани от месеци, дори от години. Имаше бутилка много скъпо маслиново масло, буркан сушени на слънце домати, кутия чернодробен пастет, малинов оцет, зелен пипер на зърна и малко бурканче плесенясали провансалски подправки.

— Не ти се намират яйца, нали, Роуланд? Извинявай, какво каза?

Роуланд с доволен вид извади няколко яйца от хладилника. Обяви, че имало също масло и хляб, който не изглеждал много стар и сигурно щял да свърши работа, ако го препекат.

— Литиша — той с видимо удоволствие остави Линдзи да се занимава с вечерята, след като толкова настояваше. — Добре, никой друг не е забелязал приликата, но тя трябва да я е забелязала. Тя е следяла висшата мода. Не може да не й е направило впечатление, че новопрочулата се парижка дизайнерка е създала съвсем същата рокля като шитата за нея преди десет години.

— Не е забелязала. Защото след смъртта на първия си съпруг се е отказала от всичко това. Престанала е да посещава ревютата. Престанала е да купува дрехи от големите модни къщи. По времето, когато я интервюирах, името на Казарес вероятно й е било познато. Но едва ли е виждала снимката на тази рокля в „Харпърс Базар“. Нали все това ти повтарям, Роуланд, списанието е американско. А тогава тя живееше в Лондон. Ако знаеше, положително щеше да ми каже. Сигурна съм, че не е имала представа… Роуланд, не ме наблюдавай, докато готвя, разсейваш ме.

— Извинявай. Всъщност не те наблюдавам. Бях се замислил. Гледах те, без да те виждам. Яйцата бъркани ли ще ги правиш? Обичам бъркани яйца.

— Да — отвърна Линдзи. — Ще хапнем от всичко по малко. Вечеря по вкуса на Том. Но ще ми е адски трудно да пържа яйца в това нещо. Ще залепнат. Дъната на всичките ти тигани са изкорубени. Не ме наблюдавай. Гледай към бюфета или към стената…

Роуланд послушно извърна очи.

— Датите съвпадат — замислено продължи той, — възрастта съвпада. Лазар е… на колко? Наближава петдесетте? А Казарес никога не е издавала годините си, но трябва да е между четирийсет и петдесет, макар да изглежда по-млада. Ако през 1965 година е била на шестнайсет или седемнайсет, сега трябва да е на четирийсет и пет или четирийсет и шест. Напълно възможно, нали?

— Да. Доколкото може да се съди от един поглед към подиума два пъти годишно. Когато е с тежък грим и гледа час по-скоро да се скрие от публиката.

— Това би обяснило доста неща. Първо, акцентът на Лазар — нюорлианският френски е с доста особен акцент. Вероятно Казарес е успяла да се отърве от своя, но тя е била по-образована от брат си… И най-важното, обяснява патологичната им потайност. Преднамереното подхвърляне на фалшиви следи. Можеш ли да си го представиш, Линдзи? Ако е вярно. През всичките тези години да се преструват, че не са роднини, отчаяно да крият от света този най-важен факт?

— Не, не мога — отвърна Линдзи. — Но знам, че трябва да е ужасно, съсипващо. А те не са крили само факта, че са роднини. Били са не само брат и сестра, но и любовници. И ако може да се вярва на слуховете, все още са.

Тя спря за момент да бърка яйцата, за да обърне филийките на скарата. Роуланд не каза нищо.

— Преследва ме мисълта за детето — продължи тя с разстроено изражение. — Явно и Литиша непрекъснато мислеше за него. Какво според теб е станало с момченцето? Дали е умряло? Или е захвърлено в сиропиталище? Според мен най-вероятно е умряло. Положително е имало някакъв дефект…

— Дете от брат и сестра? Разбирам.

— Помисли си, Роуланд, ако момчето беше живо, сега щеше да е над двайсет години. Зрял мъж. По-голям от Том. И щеше да е най-вероятно те да не са го признали, дори никога да не са го виждали. Как ли щеше да се чувства то тогава… Какво има, Роуланд?

— Нищо. — Той се бе обърнал към нея и я гледаше с неочаквана настойчивост. После поклати глава. — Така или иначе, това са само спекулации. Дори е трудно да се провери. Не разполагаме с фамилно име. Всичко е твърде неясно…

— Ако разполагаше с фамилията — Линдзи взе лъжица и започна да слага пържените яйца върху препечените филийки, — щеше ли да е възможно да се направят необходимите справки?

— О, справки могат да се направят и без фамилното име. Може да се започне от семейство Лафит Грант, от онзи манастир и училището към него. Но ако знаеш фамилията, ще напреднеш много по-бързо. Тогава могат да се установят рождените дати на Мари-Терез и на брат й. Би трябвало да се открие и рождената дата на детето им. И да се разбере дали е умряло, или не. Възможно е двамата да се проследят и до Франция, с помощта на имиграционните архиви. По този начин ще се установи първият им адрес. А с това се открива възможност да се разбере нещо по въпроса как и къде е забогатял първоначално Лазар и дори кога са сменили имената си. Но би отнело много време, а може и нищо да не се разбере. Пък и нали ти казах, Линдзи, всичко това е само за наше сведение и така трябва да си остане…

Линдзи замълча. Беше й хрумнало, че фамилното име може да се открие бързо, и то по доста хитър начин, ала нямаше намерение да споменава това пред Роуланд, защото не беше изключено да греши.

Седнаха да хапнат. Линдзи си помисли, че вечерята им прилича на пикник: препечени филийки с бъркани яйца и препечени филийки с пастет. Накрая Роуланд, който все още беше гладен — струваше й се несправедливо мъжете да поглъщат толкова много калории и пак да остават слаби, — излапа чиния корнфлейкс вместо десерт. Той направи кафе, но по някое време през тази странна вечеря, започнала доста приятно, Линдзи почувства, че отново се е оттеглил в себе си, в своя недостъпен вътрешен свят.

— Извинявай — каза накрая той, срещнал погледа й. — Отново се задълбах в тази история. Случва ми се понякога. Не съм от хората, които бързо превключват. И има една подробност, която ме тревожи.

— В онова, което ти разказах ли?

— Може би индиректно. Не, не само индиректно…

— Не мога да си обясня защо се интересуваш от Лазар.

— Не, Линдзи. Съжалявам. Когато свърши, тогава ще ти обясня.

— Но Джини знае, нали? Тя ще работи по този случай заедно с теб.

— Планът определено е такъв.

— Значи има връзка с онова, което се случи при Макс? А по някакъв начин е свързано и с Амстердам?

— Линдзи, не питай. — Той се изправи. — Виж, вече минава десет. Трябва да се обадя на Джини — казах й, че ще се обадя. Тази вечер тя трябваше да се срещне със Сюзан Ландис и с някои от приятелките на Касандра и Мина. Става късно. Имаш ли нещо против да те оставя само за малко и да й позвъня. След това ще ти повикам такси. Само за пет минути…

Оказаха се петнайсет. Когато се върна, изглеждаше умислен и разсеян. Каза, че таксито идва, и Линдзи се помъчи да изглежда зарадвана.

— Е, има ли някакъв напредък?

— Не, за съжаление. Джини се е срещнала с група момичета от училището в Челтнам. Едно от тях твърдяло, че Касандра е споменавала Стар на няколко пъти. Но това е всичко. Никое не е помогнало особено. И никой не е виждал Мина — в смисъл, че ако бе забелязана някъде, щяха да ми се обадят — Джини, Макс или от нюзрума. Утре пускаме историята за смъртта на Касандра и изчезването на Мина, със снимки на двете. Може пък след това да се получи някаква информация. Междувременно Джини заминава сутринта за Амстердам, а ти потегляш за Париж…

На входната врата се позвъни.

— Това трябва да е твоето такси. Чакай да ти донеса палтото… и набързо да погледна за книгите, които обещах на Том…

След пет минути Линдзи вече седеше в мини таксито и държеше в скута си книга за Бергман, друга за Фелини и томче за френската „Нова вълна“. Беше дълго, бавно и студено пътуване към къщи с много лутания и смени на посоката. След топлите и учтиви благодарности на Роуланд тя все още се чувстваше изпъдена и отпратена.

И какъв беше резултатът от вечерта? Бе приготвила чудесни бъркани яйца в невъзможен тиган. Бе дала на Роуланд информация, която може и да бе фантастична, но нямаше практическа стойност. Той дори не й се доверяваше достатъчно, за да й обясни точното естество на случая, по който работи. По който работят двамата с Джини.

— Мразя целия свят — каза тя на Том, който още не си беше легнал и гледаше някакъв късен филм.

Купчинката на дивана, която на слабата светлина Линдзи взе за възглавници, се разгъна и седна. Оказа се, че е тихата, миловидна и възедричка приятелка на Том. Името й беше Катя. Том я прегърна през кръста.

— Хич да не ти пука — любезно отвърна той с все още приковани в екрана очи. — Светът не те мрази. Нито пък аз.

— Нито аз — обади се Катя. — Здравей.

Това разведри Линдзи. Тя се пъхна в леглото, захвърли дебелия любовен роман на пода, изрита го под гардероба и два часа чете Ъпдайк. Към един стана от леглото, измъкна дебелия роман и обърна на края. Героят май доста приличаше на Лазар. На страница 502 той възкръсна, на 503 отново съблазни героинята, на 510 й вдигна огромен скандал и след сексмаратон от осем страници, на предпоследната я заведе пред олтара.

И Линдзи като Роуланд беше традиционалистка по отношение на историите: имаше слабост към всепобеждаващата любов. Удовлетворена от забележителния финал, тя угаси лампата и спа добре.

 

 

През това време Роуланд лежеше в своята спалня с изглед към кулата на Хоксмур, разположена на горния етаж на хугенотската къща. Малко след като Линдзи си тръгна, бе забелязал, че до отсрещния тротоар е паркиран бял мерцедес с подвижен покрив. Нямаше намерение да проверява дали колата още е там, ала вече от часове лежеше по гръб буден.

Беше потънал в мисли за историята, която му бе разказала Линдзи, за нея самата, за Джини, за мъртвата Касандра, за Мина, която още не беше намерена, а накрая и за младия мъж с тъмна коса, на двайсет и няколко години, с неустановена националност, снабдителя на Мичъл, Стар.

Към три часа се унесе в лека дрямка; присъни му се призрачна Естер в призрачен Ню Орлиънс. При все че отлично се ориентираше, беше като замаян. Двамата вървяха по „Дикатър“, нагоре по „Дюмейн“ и после по „Бърбън“ към „Кънал Стрийт“. Естер се опитваше да му каже нещо, но той не можеше да я чуе.

Събуди се със сепване и остана да лежи, борейки се с неизменната тревога след подобни сънища. Часовете се нижеха и той постепенно изпадаше в типичния смут, причиняван от преумората и безсънието. Чувстваше се затънал в задължения към миналото и настоящето.

Сутринта най-напред се обади на Джини, която още беше в провинцията, но се готвеше да потегли. Щеше да вземе самолета за Амстердам в десет и половина. Там щеше да се срещне с родителите на Анека, които може би имаха някаква информация за Стар.

— Питай ги дали допускат, че е американец — посъветва я Роуланд. — Дали има връзки с американци.

— Защо? Роуланд, и без това не се надявам да знаят нещо.

— Няма значение. Просто ги попитай.

След като затвори, се ядоса на себе си. Вършеше онова, което сам най-много мразеше, нарушаваше всичките си собствени правила. Започваха да му се привиждат връзки там, където нямаше и следа от такива. И нищо чудно, каза си той. Беше загубил трезвата си преценка по няколко причини, между които и липсата на сън.

 

 

— Има ли някаква вероятност този Стар да е американец? — попита Джини. — Или да има връзки с американци? Дъщеря ви Анека споменавала ли е някога да се е сприятелявала с американци?

В другия край на стаята Ерика ван дер Лайден поклати глава.

— Не. Освен в бележката, която ни е оставила, Анека никога не е споменавала този човек. Не си спомням да е имала приятели американци. Ние водехме затворен живот. Анека цял ден беше на училище. След това трябваше да си учи уроците. Когато излизаше, винаги беше с приятелки, които познавам. Съпругът ми и аз не й позволявахме да скита сама из Амстердам, да ходи по кафенета и други подобни. Анека беше строго възпитавана. Ние с мъжа ми сме старомодни.

— Разбира се — Джини се питаше дали има смисъл да продължава. Седеше тук, в тази приятна, спокойна, елегантно обзаведена стая, близо от час. Когато прекрачи прага й, имаше чувството, че влиза в някоя от холандските картини с интериори, които винаги бе обожавала. В ъгъла имаше облицована с керамични плочки печка, от която се разнасяше приятна топлина; високите прозорци гледаха към един от най-красивите канали в Амстердам. Ерика ван дер Лайден бе не по-малко цивилизована и не по-малко солидна на вид от стаята. Говореше безупречен английски, беше около трийсет и шест годишна, облечена консервативно, с ниски обувки, добре скроена пола, комплект блуза и жилетка и перли.

Само ръцете й издаваха мъката и напрежението, които изпитваше. Не можеше да ги държи неподвижни. Те се стягаха в юмруци всеки път, когато й се налагаше да произнесе името на своята покойна дъщеря. Джини дълбоко й съчувстваше. Виждаше в Ерика ван дер Лайден жена, която отчаяно се опитва да остане спокойна и чието самообладание се крепи на най-тънка нишка.

В стаята имаше само едно нещо, което не отговаряше на обстановката: девойчето, което седеше отпуснато на стола вдясно от Джини. То й беше представено като Фрике, по-голямата сестра на Анека, и беше около шестнайсетгодишно. Не беше привлекателно и Джини подозираше, че съзнава това и нарочно го подчертава. Беше твърде пълно, с тежки очила, дълга и мазна руса коса. Облеклото му се състоеше от дънки и пуловер с висока яка. Доколкото можеше да се съди по няколкото му намусени реплики досега, то също говореше отличен английски. Майка му вече на два пъти бе опитала да го накара да излезе, и двата пъти безрезултатно, въпреки цялото строго възпитание. Ерика ван дер Лайден стана и предприе трети опит.

— Фрике, сигурна съм, че имаш да учиш…

— Научих си вече.

— Тогава би ли ни оставила сами, ако обичаш. Само за малко. Нали виждаш, разговорът не е лек нито за госпожица Хънтър, нито за мен… — Тя се поколеба, после каза нещо по-остро на холандски.

Фрике й хвърли поредния намусен поглед и не мръдна от мястото си.

— Защо да не остана? Аз съм сестра на Анека. Не вярвам на някого да му идва наум, че може и аз да имам нещо полезно за казване.

Сякаш й правеше удоволствие да се държи грубо и да говори на английски, тъй че Джини да не пропусне това. Ерика ван дер Лайден се изчерви и Джини побърза да се намеси.

— Недейте, моля ви. Не карайте Фрике да излиза заради мен. Вярно е. Тя наистина може да си спомни нещо… което й се е струвало маловажно…

Фрике направи лека гримаса, която би могла да означава задоволство или презрение. Майка й примирено вдигна ръце, върна се на мястото си и впери в Джини смутен и безпомощен поглед. Джини усещаше, че разговорът й се изплъзва. Наклони се напред.

— Може би… Госпожо ван дер Лайден, бихте ли ми описали Анека? Знам, че ще ви бъде мъчително, но при дадените обстоятелства…

— Разбира се. — Ръцете в скута й се сключиха. — Загинало е още едно момиче. Трето е изчезнало. От все сърце съчувствам на родителите им. Бих искала да помогна, но…

— Ако нямате нищо против, разкажете ми само какви неща харесваше Анека, това може да се окаже полезно. Обичаше ли да ходи на кино, на танци? Обичаше ли музиката, или…

— Ами, мисля, че обичаше музиката, съвременната музика, както повечето момичета на нейната възраст. Интересуваше се от дрехи. Купуваше модни списания, нали, Фрике? Имахме известни разправии, нормални разправии между майка и дъщеря за косата, грима и облеклото, нищо сериозно. Анека беше мило момиче, не толкова умна, колкото Фрике, разбира се, но с богато въображение. Общителна. Имаше много приятели. И си кореспондираше с младежи от цял свят. Страшно обичаше да получава писма и картички. И освен това много й вървяха езиците. Обичаше да пътува. Всички сме пътували до Италия, Испания и на ски в Швейцария. Миналата година ходи на екскурзия от училище до Париж, а по-миналата до Лондон, голямо вълнение беше. Посещаваше уроци по балет. Танците й се удаваха, беше много грациозна и…

Тривиалността на нещата, които разказваше, я извади от равновесие. Джини видя как лицето й се промени от съзнанието, че момичето, което описва, би могло да бъде всяко девойче от достатъчно заможно и образовано семейство. Собствената й неспособност да предаде неповторимото у своята дъщеря накара думите да заседнат в гърлото й. Очите й се насълзиха. Тя се извини с жест, стана и се извърна.

Джини очакваше Фрике да скочи, да отиде при майка си и да се опита да я утеши, но тя не помръдна. Седеше си все така отпуснато и я наблюдаваше с мрачно високомерие. Джини се изправи.

— Госпожо ван дер Лайден — поде тя. — Това ви разстройва. Извинете ме. Мисля, че ще е по-добре да си вървя…

— Не, моля ви. Изминали сте дълъг път. Обещах да говоря с вас. Може би… Има една снимка на Анека, която бих искала да ви покажа. Ще ида да я взема. Бихте ли ме извинили за момент…

Тя излезе от стаята. В тягостната тишина, която последва, Джини се върна на мястото си. Взе бележката, която майката на Анека й бе показала — бележката, която Анека бе оставила на родителите си. Датата беше втори април миналата година. На прикрепен към нея лист имаше прегледно написан превод, за улеснение на Джини. „Мили майко и татко, вчера срещнах нов приятел, нарича се Стар. Той е прекрасен човек и е много мил. Заминавам с него за Англия само за няколко дни. Връщам се в петък. Ще ви се обадя от Англия. Не се тревожете. С много обич, Анека.“

Беше починала след около девет месеца. Родителите й никога повече не я бяха видели жива. Това бе кошмарът на всяка майка и всеки баща и безгрижието, наивността на бележката смразиха Джини до мозъка на костите.

— Знаете ли, тя наистина вярва във всичко това.

Фрике заговори така неочаквано, че Джини трепна.

— Моля?

— Майка ми. — Фрике се надигна. — Тя наистина вярва във всичките глупости, които ви наговори. Писъмца. Уроци по балет… — Тя измери Джини с поглед. — Предполагам, че и вие сте го повярвали.

— Не непременно. — Джини хладно отвърна на погледа й. — Майка ти се опитва да ми помогне. Възможно е да греши в някои от преценките си за нещата, които ми разказа.

— О, нима? Не се съмнявайте, че греши. Баща ми също. Те не разбираха Анека. Изобщо не я познаваха…

— Слушай, имаш ли да ми казваш нещо?

— Може и да имам.

— Тогава защо не изплюеш камъчето и не престанеш да ми губиш времето?

Момичето се изчерви, после вдигна рамене и се извърна. Джини чакаше, интуицията й подсказваше да не предприема нищо. И като че ли не я излъга, защото Фрике отстъпи първа.

— Не мога да разговарям с вас тук… — Поколеба се и добави: — Знаете ли „Лайдзеплайн“? Това е голям площад недалеч от парка Вондел.

— Знам го. И друг път съм идвала в Амстердам.

— Има едно кафене, на северния ъгъл. Нарича се „Рембранд“. Ще ви чакам там след половин час. Тогава имам час по цигулка. Ще го пропусна. Тя изобщо няма да разбере.

— Фрике…

Момичето вече се бе запътило към вратата. Хвърли на Джини последен презрителен поглед.

— Ако сте там, добре. Ако ви няма — на кого му пука. Вие, журналистите, и без това сте лайна. Когато Анека изчезна, всичките бяха увиснали на вратата ни, непрекъснато звъняха по телефона. А сега, като е мъртва, какво става? Нищо. До един са се завтекли към следващата шибана трагедия…

Фрике артикулира старателно двете неприлични думи. Джини не реагира нито на тях, нито на коментарите й и това, изглежда, я разочарова. Тя излезе от стаята. Джини поговори още малко с госпожа ван дер Лайден. Научи, че Анека си е водила дневник и е имала бележник с адреси, но ги е взела със себе си в Англия и те повече не били намерени. Полицията преровила всичките й лични писания, ала те не съдържали никаква информация и сега били опаковани и прибрани. Не, нямало никакви признаци Анека да е била сериозно нещастна или разстроена. Тя била задоволено и добре вписващо се в средата си момиче с възпитани приятелки от прилични семейства…

Джини не намираше този портрет особено убедителен, а очевидно и майката на Анека не бе съвсем сигурна в него, затова така настойчиво и многословно се опитваше да докаже, че е верен. Продължи да говори в същия дух и докато изпращаше Джини надолу по стълбите, през вестибюла.

Но когато посегна да отвори вратата, внезапно замлъкна.

— Разбира се, понякога я обхващаше онази нейна лека меланхолия — добави тя с молба в очите. — Както всички деца в пубертета, както и Фрике. Това не е нищо. Преминава. Особеност на растежа. Тя знаеше колко много я обичаме. И също обичаше семейството си…

Джини долавяше мъчителните неизречени въпроси, четеше ги и в очите й. Същите въпроси, които родителите на Мина не се бяха осмелили да изрекат пред нея предишната вечер: „Какво не сме забелязали? С какво сме я разочаровали? Къде сме сбъркали?“

— Моля ви, вземете снимката. Задръжте я. Подарявам ви я. — Ерика ван дер Лайден тикна снимката на Анека в ръцете на Джини. Лицето й се сгърчи, стана беззащитно от мъка. — Аз я обичах — каза тя в неочакван изблик на чувства. — Толкова много я обичах. Ако нямате деца, не можете да ме разберете. Обичам и съпруга си, разбира се. Женени сме от толкова години и никога не бих му го казала… но любовта ми към него е нищо, нищо в сравнение с любовта към дъщерите ми. Лошо ли е това? Не ме е грижа. Истина е. Ако трябваше да пожертвам него заради тях, не бих се поколебала и за секунда. Него, себе си, тази къща, всичко, което притежаваме — то е безсмислено, бих го зарязала още утре. Бих убила, за да си я върна…

— Моля ви — опита се да я прекъсне Джини.

— Ето какво е да си майка. Нито един мъж на Земята не е способен да изпита това. Такава отчаяна любов. О, милостиви боже…

Тя трепереше от главата до петите. Закри лицето си с ръце, после внезапно сграбчи Джини с всичка сила, принуждавайки я да я погледне в лицето.

— Кажете ми, че Анека го е знаела. Само ако можех да повярвам, че го е знаела…

— Абсолютно съм сигурна, че го е знаела — тихо изрече Джини. — Госпожо ван дер Лайден, сигурна съм, че го е знаела…

Отговорът беше незадоволителен, но сякаш утеши майката на Анека, поне временно.

— Може би сте права — каза тя. — Моля се на Бога да сте права.

Джини излезе и с бързи крачки се отдалечи от къщата.

Спря на канала и здраво се хвана за перилата на моста. Още трепереше от разтърсващите емоции на Ерика ван дер Лайден; те й се бяха предали и сега ги усещаше в дробовете, в сърцето и в кръвта си. Бяха страховити и тя се боеше от тях, най-вече защото не й бяха просто прехвърлени от майката на Анека — нещо в нея самата се бе надигнало да ги посрещне, да ги разпознае. „Тази болка е и в мен“ — помисли си Джини и закрачи по моста, вдишвайки на едри глътки студения въздух. И понеже съзнаваше, че тя е съществувала и я е чакала, че е нейно право по рождение, никога нямаше да забрави този момент.

Премина на отсрещния бряг на канала и погледна назад. Майката на Анека спускаше транспарантите пред сгъстяващия се здрач. Джини разбра, че е прекосила вододела. За миг се почувства физически слаба, смазана от парализиращо вълнение и безпокойство. В следващия момент изпита тъкмо обратното, неудържима сила, толкова голяма, така утвърждаваща, че сякаш щеше да литне от радост.

Тя бе подготвена за посвещаването в женската зрялост, готвеше се за него още от пристигането си в Сараево. Но какъв куриоз, какъв абсурд, че то трябваше да бъде извършено в непознат град, в буржоазния хол на буржоазна къща, от жена, която никога не бе срещала.

Значи такова бе чувството да си майка, такава бе същността на майчинството; тя усети неговата уязвимост, но и неговата сила във вените си. Внезапно и шеметно я заля вълна от благодарност към жената, която бе загубила своето дете. Чрез болката или чрез любовта й бе предала това чувство? Чрез двете, каза си Джини, обърна се и бързо закрачи към „Лайдзеплайн“ с неговите кафенета и светлини.

 

 

Откри кафене „Рембранд“ доста лесно. През летните месеци то, без съмнение, щеше да гъмжи от студенти с раници — международната армия на младите. Сега, през януари, вътре бе почти празно. Малкото на брой клиенти бяха чужденци, и то възрастни хора, може би семейства пенсионери, възползващи се от зимното намаление на цените.

Джини избра маса на видно място, до прозореца, и поръча кафе. Докато чакаше, се поуспокои. С усилие насочи мислите си към работата, макар да знаеше, че от този момент нататък ще влага в нея повече воля и решителност и че чувството, което бе разпознала на лицето на Ерика ван дер Лайден, ще присъства във всичко, което върши. Две млади момичета си бяха отишли от този свят; Мина Ландис не биваше да е третата, тя нямаше да го допусне. Джини остави тази мисъл да улегне в съзнанието й и разбра, че това не са празни думи, нито самохвалство. Вече беше въоръжена и действително можеше да предотврати смъртта на още една дъщеря, на още едно дете.

Ала й трябваше помощ; трябваше й нова следа. Разбираше, че ако Фрике не й представи някаква информация, това пътуване, макар и не съвсем безполезно за нея, нямаше да й даде нищо, за което да се захване. Нуждаеше се от ориентир; някой трябваше да й посочи по кой път да тръгне.

Вече беше говорила с полицейския инспектор, който се бе занимавал със случая на Анека. Той също говореше английски много добре и имаше голямо желание да помогне. Но, както изглежда, деветмесечното разследване всъщност не беше изровило нищо.

— Вашата полиция е в по-изгодно положение от нас — каза той. — Те имат поне описание. Да ви кажа право, изненадан съм, че този човек действително съществува. Бях решил, че Анека ван дер Лайден си е измислила името Стар. Нямаше да се учудя. С момичетата на нейна възраст нищо не ме учудва.

„Задънена улица“ — помисли си Джини. Предишния ден у Макс, преди Роуланд да замине с Линдзи за Лондон, тя още веднъж го бе помолила за разрешение да говори с неговия човек от Агенцията за борба с наркотиците. Както й очакваше, той отново й отказа категорично.

— Тогава ми дай поне името на някое място, Роуланд — примоли се тя, докато го изпращаше по алеята. — Някое кафене или бар, където ходи този холандски химик, където се мотае американският му партньор…

— Не, няма. Вече ти обясних. Получавам информация при условие да не предприемам нищо, с което бих попречил на собственото им разследване, продължаващо от месеци…

— Аз няма да преча, за бога. Какво си мислиш, че ще направя, Роуланд? Че ще ида право при тези типове, ще си поръчам кашон „Бели гълъби“, ще им размахам под носа журналистическата си карта и ще поискам истинското име на Стар, защото иначе… Не съм способна на подобно нещо, Роуланд…

— Отговорът е не. Трябва да бъде такъв. Дал съм дума, гарантирал съм им го като професионалист.

— О, така да бъде. Струваше ми се, че да намерим Мина е много по-важно от някакъв си там театър на сенките, който агенцията разиграва от месеци. Все пак ти си шефът.

Това не се видя никак забавно на Роуланд, който й отправи дълъг и смразяващ поглед.

— Едно нещо трябва да ти бъде кристално ясно, Джини. Само да кривнеш от пътя, само да създадеш неприятности на хората, от които получавам информация, и веднага те отстранявам от случая. И никога повече няма да работиш за мен. Ясно ли е?

— Ясно — отговори Джини и ядосано тръсна рамене. Вече се канеше да му обърне гръб и да се прибере вътре, когато нещо в поведението му я накара да спре. Той сякаш очакваше продължение на отговора й. Джини се поколеба, даваше си сметка, че се бе държала грубо с него. Все още не й беше лесно да приема указания от мъже — в миналото бе работила с твърде много мъже, чиито редакторски наставления бяха непоносими. Тъй че тонът на Роуланд Макгуайър, това хладно и безапелационно поставяне на място, моментално я бе накарал да настръхне.

Той още чакаше, застанал на алеята с пъхнати в джобовете на палтото ръце. Вятърът бе издухал назад тъмните му коси и челото му беше открито, а зелените му очи — той имаше най-ясните зелени очи, които бе виждала — все още бяха вперени в лицето й. Джини усещаше неодобрението му, чувстваше, че цената й пада — че той съжалява, сякаш беше очаквал от нея нещо повече. Разбра, че това не е само непреклонност, някакъв мъжки инат, и се почувства виновна. Роуланд очакваше от нея да проумее, че проблемът не е в началническото му положение, искаше да види дали тя ще има доблестта да признае, че е прав.

— Извинявай — обърна се към него Джини. — Наистина съжалявам. Ясно ми е, че трябва да се подчинявам на решенията ти. Давам ти дума, Роуланд, че няма да направя нищо, с което да навредя на твоя осведомител.

— Ако го сториш, може да стане опасно — поде той и нещо в тона му я смути.

— Опасно ли? За мен?

— Не. Разбира се, че не. Поне така се надявам. За човека, който ме информира.

— Искаш да кажеш, ако се компрометира прикритието му? Роуланд, никога не бих го направила.

— Обясних ти. Агенцията за борба с наркотиците не държи свой агент в Амстердам само за да докладва за действията на някакъв дребен холандски химик, колкото и смъртоносен или търсен да е неговият продукт. Амстердам е важен канал за контрабанда на хероин и кокаин. По най-скромна оценка за последните дванайсет месеца през града е минала дрога за пет милиарда долара. Когато става дума за подобни суми, залогът е изключително висок. Както и рискът за всеки внедрен агент. Мисля, че не е нужно да ти обяснявам.

Джини се изчерви.

— Не, разбира се. Прав си, като ме възпираш. Съжалявам, че се държах така. Знам, че съм твърде напориста, че избързвам. Такава съм си. Вманиачавам се. И друг път са ми правени забележки. И почти съм го преодоляла…

Погледът на Роуланд леко се позатопли. Той тръгна към колата на Линдзи, после се обърна.

— Само от любопитство, кой ти е правил забележки, че си напориста? Макс ли?

— Не. Баща ми, преди години. И Паскал го е споменавал неведнъж.

Джини бе сигурна, че е забелязал киселия й тон, но той не каза нищо повече. Хвърли й странен преценяващ поглед и се качи в колата на Линдзи.

Необикновен мъж, интересен мъж, мислеше си тя, докато седеше в кафенето в очакване. И нещо й подсказваше, че е способен да бъде не по-малко напорист от нея. По пътя към къщата на Макс Линдзи го бе описала като арогантен. Джини се питаше, дали междувременно не е променила мнението си, с което тя самата не можеше да се съгласи. През краткото време, откакто познаваше Роуланд Макгуайър, вече два пъти се бе сдърпвала с него. Не й бе приятно да си спомня момента в кухнята на Макс, когато се беше нахвърлил върху нея и я бе обвинил в липса на добронамереност. Той бе единственият от присъстващите, който бе имал куража да каже онова, което всички мислеха, и тя му се възхищаваше. Не беше арогантен, а безкомпромисен. И макар да не би го признала пред него, беше му много задължена за сърдитата забележка. Суровите му думи я бяха стреснали и засрамили, извадили я бяха от блатото на отчаянието, безпътицата и страданието, в което се давеше от месеци. Може и да се изчервяваше при спомена за този епизод, но му бе благодарна за него. Роуланд Макгуайър я бе върнал към действителността. Благодарение на него бе преоткрила себе си.

Реши, че когато се прибере в хотела, трябва да му се обади, както и на Паскал. Погледна часовника си. Наближаваше четири и Фрике закъсняваше.

 

 

Отвори чантата си и извади снимката на Анека. Майка й бе казала, че е студиен портрет, правен по случай четиринайсетия й рожден ден. Последният й рожден ден; беше умряла по-малко от година след това.

От снимката я гледаше хубаво момиче с дребно лице. Имаше лененорусата коса на майка си, подстригана късо и спретнато. Беше облечена в старомодна рокля, която я караше да изглежда по-малка от възрастта си. И тя като Мина приличаше на дванайсетгодишна. Беше слаба, с плосък гръден кош и стеснителна усмивка.

— Анека мразеше тази снимка.

Джини вдигна очи и видя до себе си Фрике, прегърнала калъф за цигулка. Тя направи гримаса, седна, наля си кафе и веднага — с предизвикателен поглед към Джини — запали цигара.

— Дори не си прилича. Издокарали са я. — Тя отново измери Джини с вял поглед. — Онова момиче, което е изчезнало — Мина, нали? Имате ли нейна снимка?

— Нямам в себе си. Не.

— Случайно да е с тъмна коса? С черна коса?

— Не, червенокоса е. Защо?

— Защото той харесва тъмнокоси. Анека ми каза. Тя си бе боядисала косата черна, за да угоди на Стар. Не знаехте ли?

— Не.

— Така е. Стар й отрязал косата, подстригал я съвсем, съвсем късо, като вашата. После я боядисала заради него. Харесваше се така. Казваше, че било бомба.

— Разбирам. — Джини на свой ред я измери с поглед. — Е, това ли искаше да ми кажеш? Че двете с Анека сте поддържали връзка след заминаването й? И родителите ти не знаят?

— Никой не знае. — Тя я погледна дръзко и приглади косата си назад. — Кажете им, ако искате. Изобщо не ми пука.

— Нямам намерение да се занимавам с клюки. — Джини замълча и я изгледа преценяващо. — Но защо го казваш на мен?

— Вие сте дошли чак от Англия. — Фрике издуха облак дим и вдигна рамене. — Може това да ме е трогнало. Може да съм решила, че имате мозък в главата, за разлика от повечето негодници, които се опитваха да интервюират майка ми. Наблюдавах ви. Видяхте ми се доста умна. От друга страна… може просто така да ми се иска. Анека е мъртва. Защо не?

— Това променя ли нещо? Беше ли й обещала да не я издаваш?

— Да. Тя се обади два пъти, когато родителите ми не бяха вкъщи. Първият път беше три дни след заминаването й, а вторият — около две седмици след това. Накара ме да се закълна, че няма да кажа, но и без това нямаше нищо за казване. Не сподели нищо съществено, искаше само да си побъбрим. Не ми каза къде е. Каза, че ще се върне… и аз й повярвах. Мислех, че наистина е добре, както твърдеше…

Фрике се разплака, внезапно като майка си. Сълзите се застичаха по носа и замъглиха очилата й. Тя ги свали и започна яростно да ги търка с хартиена кърпичка. Джини безмълвно я наблюдаваше. Без очилата, без онова изражение на подигравателно непокорство, изглеждаше млада, ранима и изплашена.

— Това ли те тревожи, Фрике? — меко поде тя, когато момичето се поуспокои. — Виновна ли се чувстваш?

Подходът й се оказа погрешен.

— Някой да е казвал, че се чувствам виновна? — сопна се Фрике. — Защо? Казах ви, тя не спомена нито една шибана подробност, която би помогнала някой да я намери. Оставете ме на мира…

— Добре — рече Джини и реши да опита друга тактика, след като съчувствието ядосваше и притесняваше момичето. — Нека тогава да се придържаме към фактите. Да започнем от теб. Кой те научи да говориш така, Фрике? Американци ли бяха, или англичани? Защото някой те е научил.

— Не знам за какво говорите. Всеки холандец говори добре английски. Аз го уча от шестгодишна…

— Хайде, Фрике. Тези думи не се учат в класната стая. Ти ги използваш много на място. Почти без да се замисляш.

— Е, та какво? Да не би да е престъпление да имаш приятели англичани и американци? — Тя хвърли на Джини презрителен поглед. — През цялата година Амстердам е пълен с чужденци, хора на моята възраст. Разбира се, че разговарям с тях. Срещам ги из града…

— Къде из града?

— Ами навсякъде. В кафенетата, в художествените галерии, тук на „Лайдзеплайн“…

— Я стига, Фрике. Хайде да престанем с извъртането. Ти си прикривала Анека, нали? През цялото време, докато майка ти обясняваше колко много е внимавала, как винаги е знаела къде ходи Анека, аз се опитвах да си представя как сестра ти е заобикаляла ограниченията. Не ми трябваше кой знае какво въображение. Правели сте го заедно, нали? Взаимно сте си осигурявали алиби. Прикривали сте се една друга.

— Може и така да е. Какво от това? Всички го правят. Избягали сме един-два пъти от затвора…

— Да. И впоследствие сестра ти е умряла. Кой я запозна със Стар, Фрике? Ти? Някой твой приятел американец или англичанин?

— Не, изобщо не беше така. Аз не го познавам, никога през живота си не съм го виждала… — Тя повиши глас. — Разбрали сте всичко погрешно. И вие сте точно като родителите ми. Мислите си, че Анека е била моето сладко малко сестриче. Слушайте, тя започна да взема противозачатъчни още на дванайсет години. Анека беше тази, след която тичаха всички момчета, тя се чукаше наляво и надясно, а не аз. И миналия януари беше зарязана от момчето, което наистина харесваше. Това дълбоко я нарани — майка ми мисли, че е била много щастлива, но не беше така. Тя често плачеше, идваше в стаята ми всяка вечер, разговаряхме и тя плачеше… Затова отиде при Стар, защото той я разбираше.

— Какво? — Джини си знаеше, че ако продължава да я притиска, Фрике все някога ще изпусне нещо. Току-що го бе направила и още не бе разбрала, гледаше я озадачено. — Ти каза „отиде при Стар“, а не избяга с него, при него.

— Сбърках.

— Не, не мисля така, Фрике. Английският ти е твърде добър. Знам защо го каза така. Анека вече е познавала Стар, нали? Не го е срещнала за пръв път в деня, преди да замине, както е написала в онази бележка. Заминаването й е било планирано… Джини въздъхна. — О, хайде, Фрике, ти си на шестнайсет години, умно момиче си. Защо, мислиш, те притискам така? Сестра ти е мъртва. В Англия умря друго момиче. В момента Мина е със Стар и е изложена на опасност. Аз искам Стар да бъде намерен и спрян. Ти също искаш това, сигурна съм, че го искаш, нали? Тогава защо, по дяволите, не можеш да ми се довериш и да ми помогнеш?

Последва дълго мълчание. Джини все още не беше сигурна, че е избрала правилния подход. Искрените молби, укорите, съчувствието, нищо от казаното сякаш не достигаше до това момиче. То все още я гледаше с борбена враждебност, сякаш Джини се намираше от другата страна на някаква непреодолима стена, разделяща младите от възрастните.

По лицето на Фрике не се забелязваше и намек за отзивчивост. Джини разбираше, че положението е безизходно. Изведнъж се почувства уморена и обезсърчена и махна на келнера да донесе още кафе. Под повърхността на този труден разговор имаше скрита ирония. Джини се питаше дали Фрике би й повярвала, ако се опита да й обясни колко близки чувства Анека и Мина. Представи си се такава, каквато беше няколко седмици преди шестнайсетия си рожден ден, когато заряза училището, взе самолета и замина за Бейрут при баща си — последният й безплоден опит да го накара да я забележи, да прояви някакъв интерес към живота й.

— И аз искам да стана журналистка, татко — беше му казала тогава. — Мислех си, че ако дойда тук, ще мога да те наблюдавам, да се уча от теб. И исках да те видя, разбира се.

Той дори не бе й отговорил. Просто си седеше там, в хотелската стая, и отпиваше от третия бърбън за вечерта. Когато тя спомена журналистиката, в очите му проблесна присмех и той неочаквано прихна. Изсмя се подигравателно. Джини никога не забрави това.

Баща й беше нейният бог. След като почти не го познаваше и рядко го виждаше, не й бе трудно да си го представя така. В Бейрут, наблюдавайки го ден след ден да се поти в бара на хотела, без да върши почти никаква работа, да преповтаря безкрайните си анекдоти за Виетнам, да парадира със своя „Пулицър“ пред тълпа ласкатели, Джини бе разбрала колко неуместно е било да го превръща в свой идол. Сега тя отново се обърна към Фрике, към студения й враждебен поглед. Момичето вече пушеше третата си цигара.

— Някои неща не са ми ясни, Фрике — започна. — Не съм забравила как се чувства човек на твоята възраст, на възрастта на Анека. Добре си спомням объркването, болката, невъзможността да останеш лоялен към всички. Помня го много добре.

— О, така ли? — Фрике се подсмихна. Джини се вбеси от нейната убеденост, че онова, което са изпитали двете със сестра й, е уникално и безпрецедентно и тя не е в състояние да го разбере. После си спомни своята сляпа юношеска самонадеяност, някогашната си вяра, че никой никога не може да е изпитвал подобни сложни и силни чувства.

Въздъхна и отклони поглед. Мислите й се върнаха към деня, когато за пръв път видя Паскал. Той се появи в бара на хотела, където баща й се перчеше, както винаги, пред своите почитатели, и тя се почувства неловко. Още нямаше пладне, а той беше на третия бърбън и анекдотите му ставаха прекалено разтеглени и фукливи. Спомни си как постепенно започна да осъзнава, че този мълчалив млад французин, застанал в края на групата от двайсетина човека, наблюдава баща й с неприкрито презрение.

Той скоро си тръгна от бара и Джини, вбесена, го последва, за да изкаже възмущението си. Протестът й премина в сдърпване, почти в сбиване. Беше юли 1982 година, конфликтът в Бейрут все още не се бе разраснал. Паскал Ламартин я сграбчи за ръката и я изведе навън, на нажежената до бяло улица.

— Тогава хвърли един поглед на маловажната малка война, според баща ти — каза той с изкривено от гняв лице. — И ти няма да я намериш в бара на хотела, както и той. Тя е малко по-надолу по улицата.

Беше избухнала поредната кола-бомба. Ламартин веднага извади фотоапаратите си. Тя стоеше сред развалините, килнатите стени, срутената зидария, писъците и воплите. Точно пред нея изпод отломките се подаваше детско краче. Тогава за пръв път през живота си видя смъртта и скръбта, усети мириса им.

Вцепени се, после се опита да помогне. Хората се мъчеха да сложат пострадал мъж на импровизирана носилка, парче корозирал метал. Една арабка я заплю и тя отстъпи назад. Имаше кръв по ръцете и лицето си. После, докато стоеше встрани от бъркотията, от хората, звуците и движението, Ламартин се върна. На необикновеното му лице се четеше стъписване, разкаяние и смущение. Джини почувства как ръцете му се сключиха около нея, после той я дръпна зад ъгъла и я поведе нанякъде. Спряха в гореща тясна уличка край пристанището — там той държеше стая над бар. Дръпна я в сянката на входа, заговори възбудено, после изведнъж млъкна.

Тя се взираше в неговото лице, неговото ожесточено интелигентно лице, в сивите му очи. Видя как погледът му стана твърд, после напрегнат. И разбра какво трябваше да се случи. По-малко от петнайсет минути след като бяха напуснали мястото на експлозията, тя беше в стаята му, в прегръдките му и се любеше за пръв път. С мъж, с когото току-що се бе запознала, с когото почти не бе разговаряла, но чувстваше, че е познавала цял живот.

Дали можеше да разкаже това, или поне част от него, на Фрике? И ако го стореше, щеше ли да помогне? Можеше ли да каже: „Довери ми се, Фрике, знам какво е да си лудо влюбена за пръв път през живота си. Знам какво е да отхвърлиш предпазливостта и да заложиш всичко на един прекрасен риск. От това може да се получи нещо, Фрике — при мен се получи след време, след години. Аз все още обичам въпросния мъж. Ние се срещнахме отново и сега съм с него. Импулсивната ми постъпка като петнайсетгодишна може да е била неразумна, но в моя случай излезе правилна.“

Наклони се напред, готова да изрече част от тези мисли, но пак се отдръпна. Не. Най-напред Фрике нямаше да й повярва. Освен това щеше да е безотговорно. При Анека същата импулсивност се бе оказала смъртоносна. Мълчаха вече от около пет минути. Фрике се мръщеше към празното пространство и премяташе цигарата между пръстите си. Джини си даде сметка, че нейните мисли са следвали съвършено различна посока. В този момент момичето отново се обърна към нея, отстрани правата си коса от лицето и я погледна предпазливо.

— Онова, което казахте следобед на майка ми… вярно ли беше? — нерешително попита тя. — Сигурно ли е, че Стар е приучил Анека да взема наркотици?

— Да, сигурно е. В Англия разговарях с един човек, който доста често се среща със Стар. Виждал е два пъти сестра ти с него. По това време тя вече е била на хероин и Стар я е снабдявал. Помагал й е да си слага инжекциите.

— Това не го казахте на майка ми.

— Да. — Джини въздъхна. — И, струва ми се, ти е ясно защо.

— Предполагам…

Джини наведе очи. В ушите й звучеше гласът на Мичъл. Той твърдеше, че когато за пръв път видял Анека, Стар вземал по двайсет лири за един път с нея. След няколко месеца цената й била паднала наполовина, тъй че били необходими два пъти повече мъже, за да си купи същото количество дрога. Стар казвал, че я учи на закона за търсенето и предлагането, това било икономика, висш курс. „Трябва да знаете — бе заявил Мичъл с тон на възмутена невинност, — че първия път тя ми лепна трипер. Втория път нямаше начин. Беше мръсна. Имаше въшки. Изпаднала наркоманка, нали разбирате? Очите й бяха мъртви като на най-окаяните наркомани, чиято единствена мисъл сякаш е: «Стаф, трябва да си набавя още стаф.» Беше се превърнала в зомби… А Стар го намираше много забавно. По тези неща си пада той. По халюцинациите за всемогъщество.“ Разбира се, нищо от това не биваше да се споменава, нито дори да се намеква.

Джини вдигна очи и двете с Фрике си размениха погледи. Може би нещо в изражението й разтопи ледовете — и след това не беше много сигурна — но по някаква ирония там, където увещанията удариха на камък, мълчанието свърши работа. Фрике изведнъж се разприказва.

— Запознала се е с него във Франция — поде тя. — На онази училищна екскурзия, която спомена майка ми. През февруари миналата година, около два месеца преди да избяга с него. Срещнали са се в Париж — не знам точно къде, в някаква художествена галерия или може би в кафене на музей. Но той трябва да е действал бързо, защото тези училищни екскурзии се контролират наистина много строго. Забранено е всякакво отклоняване, учителите непрекъснато сноват наоколо. Едва ли е имал повече от петнайсет-двайсет минути до поредната проверка. Стигнали са му. Дал й е адрес. След това Анека му пишеше. Тя ми каза, че се е запознала със страхотен тип, че му е писала и той й е отговорил.

— До Франция ли му е писала?

— Не знам. Анека каза, че той непрекъснато пътувал насам-натам. Тя стана потайна, след като се запозна с него. Само понякога подхвърляше по някоя дума… Изобщо не сподели с мен, че са намислили да избяга с него. Ако знаех, щях да направя нещо. Не съм глупачка. Щях да отида при баща си…

Тя отново замълча, но не откъсваше поглед от Джини. После, сякаш стигнала до внезапно решение, бръкна в чантата си и извади някаква книга.

— Ето — плъзна я през масата тя. — Това е бележникът с адреси на Анека. Затова ми се обади първия път. Защото се притесняваше за този бележник.

Джини гледаше изумено момичето, което се бе изчервило до ушите. Внимателно разтвори бележника. Той се състоеше от отделни листове, пълни с имена, номера и адреси.

— Къде беше това, Фрике?

— В специалното й скривалище. Под една разкована дъска на пода в гардеробната й. Държеше там дневника си. Запасите си от противозачатъчни таблетки. Понякога и марихуана. Бе взела писмата на Стар и дневника, но бележника беше забравила. Щяхте да ме попитате, нали? Това ли щеше да е следващият ви въпрос? Сигурна съм…

— Да, така е.

— Вземете, го. Задръжте го. Покажете го на полицията. Вече не ме е грижа. Скрих го по нейна молба, защото тя се боеше, че ще го намерят — знаеше, че ще претърсят стаята й. После, когато все не си идваше, го прегледах. Прехвърляла съм го хиляди пъти…

— Адресът му трябва да е тук? Затова толкова се е тревожила, затова се е обадила, затова те е помолила да го скриеш.

— Да. — Фрике си пое дъх на пресекулки. Запали още една цигара. — Само че го няма. Или аз не мога да го намеря. Вътре не фигурира името Стар. Има хиляди имена и адреси. Всичките и кореспонденти от Франция, Германия, Италия, Англия, Белгия, Америка, Африка… Занимава се с това от десетгодишна. Всяка седмица получаваше най-малко по седем-осем писма. Намерете го, ако можете, но ви казвам, невъзможно е. Все едно да търсиш игла в купа сено.

Джини разгледа бележника. Беше типичен тефтер на момиче в пубертета — зацапан, покрит с рисунки, драскулки и задрасквания. Една част от адресите и номерата бяха писани на машина, други на ръка, изобщо пълна бъркотия.

— Фрике… много съм ти благодарна. Но аз дори не мога да чета холандски.

— Не ви и трябва. Той не е холандец и не е живял в Холандия. Адресите в чужбина ще разчетете. Вижте, този тук е във Франция, а ето и един в Сан Франциско. Може и да откриете нещо. Вие сте журналистка. Мислех, че…

Така враждебна допреди малко, Фрике сега я гледаше умоляващо, сякаш Джини и нейните предполагаеми способности бяха последната й надежда. Джини не беше оптимистично настроена и не искаше нито да я разочарова, нито да й вдъхва празни надежди.

— Ще опитам, Фрике. Обещавам ти. Тази нощ ще прегледам бележника. Ако е необходимо, ще го покажа и на полицията тук. — Замълча за момент. — Нали разбираш, че ще трябва да кажеш за това на родителите си, както заради самата себе си, така и заради тях.

— Знам. — Тя наведе очи и взе да върти цигарата. — Мислите ли, че ще се ядосат?

— Не. Мисля, че ще те разберат. Те много те обичат, Фрике.

— Знам. О, по дяволите…

Тя отново се разплака. Джини и този път изчака мълчаливо да се успокои. Извади реквизитите на своята професия, касетофона и бележника си, и както се бе надявала, те сякаш вдъхнаха смелост на Фрике.

— Искате да ме интервюирате ли? Наистина ли считате, че мога да помогна? Казах ви, Анека почти не споделяше с мен…

— Няма значение. Постарай се да си припомниш какво ти е казвала, Фрике. Дребните подробности, които тогава са ти се стрували маловажни, без връзка. Те често помагат най-много.

— Имам добра памет. Доста добра…

През следващите десетина минути Джини внимателно я преведе през хронологията на събитията: първата среща в Париж, кореспонденцията, пристигането на Стар в Амстердам, заминаването им, последвалите две телефонни обаждания на Анека, продължителното мълчание, настъпило след това, месеците на чакане и накрая съобщението за нейната смърт. Докато Фрике говореше, Джини усети как в собственото й съзнание се надига някакъв спомен, някакъв отзвук от разказа на момичето — училищни екскурзии, с това беше свързано. Напоследък някой някъде й бе споменавал нещо подобно, но не можеше да си спомни кой и кога.

— Значи мислиш, че Стар е дошъл в Амстердам, за да я вземе, така ли, Фрике?

— Да. Сигурна съм, че не е бил тук преди това. Тя ми каза, че ще дойде. Каза, че ще се срещне с него — толкова беше възбудена. Това беше в деня, преди да замине.

— Трябва да е имал много силно влияние над нея, за да я накара да извърши нещо толкова рисковано.

— Имаше. Сякаш й изпращаше призовка и идваше да предяви правата си над нея. Беше й казал, че я е търсил цял живот и в мига, в който я видял, разбрал, че тя е единствената. Все едно е било орис, съдба…

— И тя му е повярвала. Защо? Защото е била четиринайсетгодишна и се е чувствала поласкана, избрана?

— Предполагам. Когато се обади, ми каза, че той притежавал необикновена вътрешна сила. Непрекъснато говореше за това. Гледал й на карти тарок. Твърдял, че може да й покаже коя е.

— Разбирам. — Джини сведе очи към бележника си. Отново имаше чувството, че Анека й е безкрайно близка. Това заразително чувство за себеоткриване си го спомняше много добре. С Паскал винаги я изпълваше увереност, че знае коя е — и в Бейрут, и сега.

Но макар историята на Анека в известен смисъл да беше огледален образ на нейната, изходът й бе съвършено различен. На нея не й бе провървяло, постъпила бе безразсъдно и определено глупаво — при все че Джини не я осъждаше за това. Анека се бе влюбила в опасен, дори зъл мъж — още от първите думи на Мичъл за него Джини изобщо не се съмняваше в това.

— Продължавай, Фрике — подкани я тя. — Тези неща вършат работа, а може да помогнат и на Мина. Сигурно си задавала на Анека доста въпроси. Говорили сте по телефона — по колко? По десет минути и двата пъти, или повече? Мисли, Фрике…

— Тя каза, че Стар много разпитвал за нас. Карал я да описва родителите ни, мен. Интересувал се от… о, от най-обикновени неща. Семейни неща. Какво правим на Коледа, къде ходим през почивните дни, как са се запознали родителите ни…

— Говорил ли е за собственото си семейство и откъде е?

— Не, никога. Анека каза, че мразел жените, които задават въпроси. Всеки път, когато го питала нещо, той изпадал в гняв, направо побеснявал. Затова си мислела, че сигурно е преживял нещо ужасно като малък. Че е бил малтретиран, отгледан от чужди хора или в сиропиталище. Но това бяха само предположения. Той не й беше казвал и дума за родителите си, нито къде е израсъл.

— А гневът му — тя тази дума ли употреби?

— Да. Първия път, когато се обади. Каза, че бил труден човек, защото в един момент бил спокоен и мил, а в следващия ставал направо бесен, без всякаква причина. Превъртал. Започвал да й крещи…

— Бърза промяна на настроенията?

— Знам. — Фрике я погледна в очите. — По-късно, след като тя повече не се обади, се изплаших. Помислих си, че Стар сигурно взема някакъв наркотик. Но Анека твърдеше, че е чист. Уверяваше ме, че се справя с настроенията му, само тя можела да го прави. Стар й казвал, че тя има дарбата да успокоява — така го наричал. Карал я да легне до него и да милва челото му по някакъв особен начин… Анека се гордееше с това.

Джини мълчеше. Вслушваше се в отекващия в съзнанието й тревожен сигнал. За нещо конкретно ли я предупреждаваше, или за опасност от по-общ характер? Виждаше как от сенките около Стар изниква една дума: „социопат“.

— Още нещо, Фрике? Как са прекарвали времето си? Пътували са насам-натам, но Анека не е искала да каже къде… — Отново прелисти бележките си. — Слушали са музика, пушили са по малко трева… Какво още?

Имаше още едно, очевидно по логиката на списъка нещо и Джини знаеше, че рано или късно ще й се наложи да попита за него. Зачака. Фрике бе свъсила вежди, опитваше се да мисли.

— Неговата мания за чистота — за изненада на Джини каза накрая тя. — Да, така беше. Понеже Анека му се надсмиваше заради това. Каза, че когато прекарвал известно време с битниците, се занемарявал, но щом се разделял с тях, моментално ставал фанатик на тема чистота. Къпел се по три-четири пъти на ден. Вземал душ, лягал си и посред нощ ставал и пак вземал душ… Тя ми го каза. Какво още? Четял. Много четял. И това ми спомена.

— Каза ли ти какви книги чете?

— Да. Каза, че обичал военни книги, книги за оръжия…

— За оръжия? — Студени тръпки полазиха по гърба на Джини. — Фрике, сигурна ли си? Карти тарок и книги за оръжия? Това изглежда някак несъвместимо.

— Тя така ми каза. Хвалеше се, искаше да ми покаже колко е умен. Твърдеше, че притежавал фантастична памет. Имал книга със стотици снимки на леки огнестрелни оръжия от най-различен вид, нещо като каталог, и тя го изпитвала. Закривала названието и другите подробности, тъй че Стар да вижда само снимката, и той винаги познавал кое какво е. Всеки път без изключение. И не само това, знаел им също… как се казваше…

— Техническите характеристики?

— Да, точно така. Размер, с какви патрони стрелят, за единица време по колко изстрела дават. Знаел всичко това. Без грешка. Всеки път повтарял дума по дума написаното.

Тревожните сигнали станаха повече и по-силни. Джини се наведе над бележника си, опасявайки се Фрике да не долови безпокойството в изражението й.

— Но всъщност не е имал пистолет, Анека не ти е казвала подобно нещо, нали? Просто е обичал да ги гледа на снимка, така ли?

— О, не, не е имал пистолет. Не е било сериозно. Просто номер като за парти.

— Много добре. Беше много полезно, Фрике. Получавам представа за него, образът му добива конкретни очертания. Вече знам, че Анека се е запознала с него в Париж, това е солидна следа. Имам и бележника с адресите. Питам се само… Когато Анека е трябвало да се срещне с него тук, когато е дошъл в Амстердам да я вземе, не спомена ли къде ще се срещнат?

— Не.

— Ако предположим, че тя е избрала мястото на срещата, кое щеше да избере?

Фрике размишлява няколко минути.

— „Антика“ — каза накрая тя. — Това е кафене. Там продават марихуана. Имат разрешително. Анека ходеше там с момчето, което я заряза. Много е готино, има хубава атмосфера. Може да е предложила да се срещнат там. Или просто на някоя улица.

— Кафене „Антика“ лесно ли се намира?

— Да. Близо е до канала Зингел. Много е известно. Можете да попитате всеки. Но там няма да научите нищо. Полицаите са показвали снимката на Анека хиляди пъти.

— Няма да навреди, ако я покажем за хиляда и първи път. — Джини се усмихна и за пръв и последен път Фрике й отговори с усмивка. После погледна часовника си.

— Вижте, трябва да се прибирам. Ако закъснея, тя ще се обади на учителя ми по цигулка.

— Само още един въпрос, Фрике… Може би се досещаш какъв ще е той.

Момичето се бе изправило, но се спря и въздъхна.

— Да, разбира се. Дали Анека е споменавала нещо за секса, нали?

— Тя спеше ли с него, Фрике? Казаха ми го, но не съм сигурна… Нещо у този мъж ме озадачава. Като отговор сексът ми се струва твърде очевиден, твърде прост…

— Мен също ме озадачава. — Фрике я гледаше в очите. — В смисъл, че Анека обикновено веднага ми казваше. Винаги ми казваше, когато се чука с някое момче. За нея това не беше нищо особено. Казваше примерно: „Хей, снощи го направихме и беше, или не беше, много хубаво.“ Но със Стар… Изобщо не спомена за секс. Нито веднъж. Аз предполагах… ами, предполагах, че се занимават тъкмо с това, повечето време. Слушат музика, пушат по малко трева и се любят. Тя беше луда по него, обожаваше го, тъй че не можех да разбера… Затова накрая, когато се обади втория път, я попитах. Казах: „Значи сте се отдали на секс, а?“

— И как отговори тя?

— Не отговори. — Лицето на Фрике се сгърчи. — Разплака се. И после затвори.