Сали Боуман
Опасни сезони (10)

9.

Камбанният звън навлезе в съня на Мина. Най-напред засънува, че чува хлопки на крави, че се намира някъде високо в планината. После сякаш зазвънтяха звънчета на шейна. Тя летеше с нея по снега, завита с покривало от кожи, със Стар до себе си. Накрая сънят започна да се отдръпва и Мина разбра, че бият черковни камбани, някъде вън от тази парижка стая. Размърда се, отвори очи и започна да си припомня. Спомни си стаята, матрака, на който лежеше, и чистия пъстър юрган, осеян с морскосини звезди и алени шестоъгълници, с който беше покрита.

Надигна се, разтърка очи и се усмихна: Стар бе казал, че излиза, точно така, и я бе оставил да почива. Е, вече се беше върнал.

Той седеше срещу нея на малък дървен стол и я наблюдаваше как се събужда.

— Кое време е, Стар?

— Време за втората литургия. Осем часът е.

— Литургия ли? Искаш да кажеш, че е неделя?

— Неделя е. Пътуването бе дълго и ти беше изтощена. Наложи се да дойдем в тази квартира. Спа часове. Искаш ли да закусиш? Знам тук едно кафене…

— Гладна съм. Може би хапчето ме е направило толкова сънлива. Бих искала да закуся. Стар…

— На площадката има малка баня. Можеш да я използваш. Виж, купих ти подарък. Шал. Син шал. Ще отива на очите ти.

С жест на магьосник той измъкна шала от джоба си и после отново го събра в дланта си. Мина видя, че е копринен, много красив на цвят, като крилата на рибарче. Нададе тих вик на задоволство. Стар се приближи и внимателно го сложи в ръката й.

— Покрий косата си с него — каза той. — Точно сега трябва да сме внимателни, Мина. Дори тук…

Мина го погледна колебливо.

— Скоро ще мога да им се обадя, нали, Стар? Не искам да се тревожат. Майка ми… Стар, ако днес е неделя, тя сигурно се е побъркала от безпокойство. Трябва да й кажа, че съм жива и здрава. Не се безпокой, няма да споменавам къде сме…

— Разбира се, че можеш да им се обадиш. — Той се усмихна и стаята сякаш грейна от усмивката му. Ако не спеше… Можеш да позвъниш от кафенето. Там има телефонна будка. Хайде, малка Мина… — Взе ръцете й в своите. — Това е приключение, нали не си забравила? Нашето приключение. По-късно сутринта… — Той млъкна и Мина видя, че изражението му се промени.

— Какво по-късно сутринта? — попита тя, докато наблюдаваше как очите му потъмняват и стават други.

— По-късно сутринта имам среща, това е. Трябва да отида до летището. „Шарл дьо Гол“. Докато сме там, можеш да решиш. Има стотици полети до Лондон. На всеки час, дори още по-често. Ако искаш, направо ще те кача на самолета. Можеш да си бъдеш вкъщи още този следобед…

— Така ли? — Мина се съмняваше в думите му. — Стар, аз нямам пари за самолет. Изобщо нямам пари. Дадох всичко, което имах, на Касандра…

— Няма проблем. — Той направи още един от своите магически жестове и в ръцете му се появиха пари, много пари.

— Франкове, долари, лири — повече от достатъчно за един полет до Англия. Само кажи, Мина, и можем да заминем заедно. Можем да отидем във всяко кътче на света.

— Не мога да ти позволя да ми плащаш билета… — намръщи се Мина. — Ще трябва да ти върна парите, Стар.

— Да не се караме за това. Кой знае? Може да отидем на аерогарата, а ти да не пожелаеш да си тръгнеш. Побързай, денят е хубав. Ще поседим в кафенето и ще погледаме как слънцето огрява Париж. Париж е един от четирите най-красиви градове в света.

Той произнесе това с най-сериозен вид. Мина бе впечатлена.

— Кои са другите три?

— Венеция, Ню Орлианс и Хонконг. Някой ден ще те заведа там. Може би.

— Познаваш всички тези места? — възкликна Мина и той се извърна, сякаш внезапно се бе отегчил.

— Да. Видял съм това-онова.

Мина разбра, че разговорът е приключил. Опознаваше Стар и вече бе забелязала, че настроенията му се менят съвсем внезапно. В един моменти отделяше огромно внимание, даже имаше чувството, че тъмните му очи четат мислите й като отворена книга; в следващия момент сякаш нещо ставаше с него, той се затваряше в себе си и лицето му помръкваше.

Излезе на площадката, откри банята, изми се и се среса. Банята беше примитивна, но в толкова стара къща друго не можеше и да се очаква. Те бяха най-горе, на таванския етаж, а и самата сграда бе разположена на върха на хълм. Като отвори прозореца, пред нея се разкри замайващ пейзаж от куполи, керемиди, комини, шпилове. Стар бе казал, че квартирата е на негов приятел, че са в студентския квартал на левия бряг, който бил най-хубавият район на Париж, и че са близо до Сорбоната.

Мина взе новия си син шал, ефирен като късче лятно небе, и грижливо покри с него червената си коса. Върза го по същия начин, както жените битници връзват своите: по цигански, с възела отзад и ниско върху челото, почти до веждите. Стоеше й добре и. Тя се усмихна на отражението си в огледалото. Бе измила онази глупава фалшива татуировка с ястреба, но бе оставила остатъците от златистия грим по клепачите си, все още беше облечена в старите черни дрехи на Касандра. Дълга и свободна пола, която стигаше до средата на прасците й, индийска риза, която Касандра бе купила от Оксфам, тежко яке, също черно, с черна бродерия, което майката на Касандра бе донесла някъде от чужбина. Сега изглеждаше толкова различна, много по-голяма — а и се чувстваше по-голяма, сякаш за един ден и две нощи бе станала пълнолетна и пътешестваше по света.

Нямаше търпение да разкаже на Касандра какво й се е случило, къде е била. Представяше си сцената в училище, чуваше собствения си глас: „Да, тръгнахме в полунощ, пътувахме цялата нощ и когато пристигнахме в Париж, още не беше започнало да се развиделява. Настанихме се в жилището на негов приятел. Стар има приятели навсякъде, сам ми го каза. Той непрекъснато е на път, Кас. Можех да остана там с него. Той каза, че ако искаме, можем направо да обиколим света…“

Тук предполагаемият й разказ беше прекъснат. Стар я викаше. Тогава си спомни за майка си, за баща си и отново се появиха съмненията; почувства се нервна, неспокойна и леко изплашена.

Стар я заведе в кафенето, за което й бе казал. Седнаха до прозореца и докато наблюдаваше минаващите отвън парижани, Мина се поуспокои.

— Значи не си идвала тук? — попита Стар, без да сваля очи от нея. Тя си хапваше кроасани с шоколад и пиеше кафе с мляко. Стар се пресегна през масата и махна трошица, която се бе лепнала на брадичката й.

— Не. Никога. Винаги съм искала да дойда. Пътували сме къде ли не, но все на такива ужасно скучни места. Градчета с военновъздушни бази. В Германия беше най-лошо. Ненавиждах Германия. Майка ми също. Бяхме забутани в един пущинак, в ужасно градче, заградено отвсякъде с борови гори. Татко през цялото време беше на работа. Или играеше голф. Той е побъркан на тема голф. Има осморен хандикап, тъй че е добър, предполагам, но ние с мама едва не откачихме. Получихме клаустрофобия, мама каза, че така се наричало… — Мина млъкна. Напомни си, че не бива да бърбори без мярка. Виждаше, че това не се харесва на Стар, защото изражението му ставаше строго. Може би му досаждаше. Той се огледа наоколо, размърда се нервно и забарабани по масата. Мина разбра, че нещо не е наред — обикновено седеше съвсем спокойно.

— Връщам се след малко — каза той с рязък тон и се изправи. Мина го проследи с поглед, докато вървеше между масите към мъжката тоалетна. Остана на мястото си, опитвайки се да дояде кроасана, да се наслаждава на Париж, но очарованието на улиците отвън бе изчезнало, а кроасанът изведнъж й се стори престоял.

Той се забави дълго, десет минути или повече. Ала когато се върна, Мина веднага разбра, че е възвърнал доброто си настроение. Седна срещу нея, закопчавайки ръкавите на ризата си. Ръцете му миришеха на сапун. Отправи й онази специална усмивка, която я караше да вярва, че целият свят е техен.

— В Германия… — Той се наведе напред и докосна ръката й. — Тогава ли започнаха разправиите? Спомняш ли си, каза ми го в колата.

— Може би. — Мина се навъси. — Бях само на петнайсет години, когато си тръгнахме. Прекарахме там цели три години. Може да са започнали и по-рано, но да не съм забелязала или да съм се преструвала, че няма такова нещо. Преди Германия бяхме на Хаваите и там беше по-хубаво. Не съм сигурна. Предполагам, че някога са били щастливи. Когато съм била малка. Когато са се оженили, наистина са се обичали. Мама ми каза. Каза, че когато видяла татко, краката й направо се подкосили и… — Замълча, опитвайки се да преглътне внезапно нахлулите в очите й сълзи.

Стар я наблюдаваше с онзи свой неподвижен, напрегнат поглед. После взе ръката й и в своята:

— Мина, любовта идва и си отива. Трябва да разбереш това.

— Не е ли вечна? — Тя отклони поглед. — В книгите е вечна. И във филмите.

— Може да бъде и вечна. — Той запали цигара, дръпна и издуха дима. Мина го наблюдаваше през сините димни кълба. — Всеки иска да я задържи, разбира се. Това кара хората да полагат прекалено големи усилия. В резултат стават нервни, изпадат в стрес. Онова, което се иска от теб, е просто да чакаш. Да й позволиш да дойде. И да се надяваш, че ще е за дълго. И най-кратката любов си заслужава да бъде изживяна. На този свят има толкова много омраза.

Мина продължаваше да го наблюдава внимателно. Помисли си, че отговорът му звучи мъдро, макар и да не беше точно този, на който се бе надявала.

— Стар — поде тя, — ако се случи, когато се случи, как да разбере човек?

В отговор той стисна силно китката й, толкова силно, че я заболя, и я дръпна напред от стола й, тъй че тя се наведе над масата и красивото му лице се озова на сантиметри от нейното.

— Погледни ме в очите — настоя той. — Хайде. Погледни. Погледни както трябва, Мина! Виж…

Мина погледна в очите му, както й бе наредил. Ирисите им бяха много тъмни, почти черни, със сини петънца. Видя себе си, една мъничка Мина, и после потъна в тях. Помещението изчезна, остана само погледът му и тя имаше чувството, че наднича в океан. Виждаше как се гонят вълните, как това бавно, хипнотизиращо море става все по-дълбоко. Потръпна леко, после въздъхна.

Стар престана да стиска китката й.

— Сега ме познаваш. И аз те познавам. Толкова си ми нужна, Мина. Разбрах го още в секундата, в която те видях.

Мина възкликна. Стар пусна ръката й и се изправи.

— Хайде — подкани я той, сякаш моментът бе най-обикновен, сякаш току-що не бе казал нищо особено. — Хайде, трябва да отидем до летището. Време е да тръгваме.

Мина също се надигна. Бутна назад стола и посегна за якето си — цяла поредица леки объркани движения. Стар вече вървеше към вратата, тя се затича след него и хвана ръката му.

— Стар — започна тя, — нали трябваше да се обадя? Ти каза, че мога да позвъня на родителите си от тук…

— Телефонът е повреден. Току-що проверих. — Хвана я подръка, повлече я навън и спря такси. — Хайде, можеш да се обадиш от аерогарата. Там има стотици телефони…

Но когато пристигнаха на аерогарата, той сякаш бе забравил за това обещание. С бърза крачка прекосяваше зали изкачваше се и слизаше с ескалатори, Мина трябваше да подтичва, за да не изостава от него. Там беше пълно с народ, блъскаха я от всички страни. Разнасяше се объркваща смесица отчужди гласове, чужди езици, съобщения по високоговорителите.

Тя спря само за миг пред табло с разписанията, загледана в бързо сменящите се цифри. Имаше полети до Англия, точно както бе казал той. Самолетът в десет часа бе излетял, викаха пътниците за полета в единайсет. Следващият беше в дванайсет.

— Хайде, насам е… — Стар се върна за нея, отново я хвана подръка и я поведе. Вървеше все по-бързо и по-бързо и когато Мина вдигна очи към него, забеляза, че изглежда ядосан, ужасно ядосан, без всякаква причина.

— Какво съм направила? Стар? — Дръпна го за ръкава. — Казала ли съм нещо?

Той спря и я погледна с недоумение.

— Какво? Нищо. Бързам, това е. Сега ще влязат пътниците от един полет. Не искам да ги изпусна. От тук… Чакай. Дръж палтото ми. Така е по-добре. Сега стой до мен и мълчи…

Той напъха старото палто от туид в ръцете й, Мина забеляза, че без него изглежда доста различен, изобщо не прилича на битник. Даде си сметка, че трябва да се е изкъпал и преоблякъл — колко странно, че не бе забелязала досега, но нали винаги гледаше лицето, не дрехите му. Сега приличаше на студент, от Сорбоната може би, с черна фланелка, черно яке и чисти черни дънки.

— Шала ти — каза тя. — Стар, не си си сложил червения шал.

— Млъквай — сряза я той. — Казах ти да не говориш. От тук.

Отведе я до вратата отстрани на залата и после тръгнаха по някакъв коридор. Мина тичаше до него, стиснала в ръце палтото му. Изведнъж в съзнанието й нахлуха въпроси. Какво бе станало с красивата сребриста кола? Спомняше си, че той я паркира в някаква странична уличка, но къде беше сега? Къде се бе губил Стар през цялото време, докато тя спеше — трябва да бе спала най-малко шестнайсет часа, едва сега си даваше сметка. И къде беше кученцето му, което бе седяло в скута й през цялото дълго пътуване. Дансър, която се бе крила заедно с нея под черджето, когато минаваха през митницата, и която беше с тях — добре си спомняше, че беше с тях — когато заспа в таванската стая.

— Къде е Дансър? — не се сдържа тя, все още тичайки, за да не изостава от него. — Стар, какво стана с Дансър? Ти каза, че тя ходи навсякъде с теб…

— Сега не е с мен. — Той спря така внезапно, че Мина се блъсна в него. Гневът му бе очевиден, лицето му бе потъмняло от него и Мина неволно се отдръпна. — У приятели е. Само да зададеш още един въпрос и…

Мина забеляза усилията му да се овладее.

— И ще те оставя тук — завърши той. — Направо ще си тръгна и ще те зарежа. Мразя въпросите. Мразя жените, които задават въпроси. Мислех, че си го разбрала.

— Разбрах. Стар…

— Тогава прави каквото ти казвам. Когато ти кажа. Има си причини. Ясно ли е? Сега стой тук.

Мина изпълни нареждането. Коридорът, в който се намираха, бе по-спокоен, встрани от главната зала. Стар се отдалечи от нея и зачака. След няколко минути се появи някакъв човек от персонала на летището, може би чистач, облечен в униформа. Изглежда, двамата със Стар се познаваха. Размениха тихо няколко думи. Човекът се огледа през рамо. Стар направи един от своите факирски жестове, Мина не беше сигурна, но й се стори, че някакви пари минаха от ръка в ръка.

Човекът извади ключ и отвори врата без надпис. Стар й махна да се приближи и той ги пусна да влязат. Самият служител не ги последва, а затвори вратата след тях. Мина се огледа. Намираха се в тих салон с мебелировка в грижливо подбрани убити тонове. Имаше няколко групи фотьойли, дебел килим, маси, отрупани с най-новите списания.

— Къде сме? — прошепна тя.

— Това е VIP — салон — тихо отвърна той. — Знаеш ли какво е това? Когато важните личности излитат или кацат, минават от тук. Не се допускат журналисти.

— А на нас разрешено ли ни е да влизаме?

— Не. Но ние не вършим нищо лошо. Разглеждаме кротко, чакаме. Нищо повече.

Той я дръпна настрана, под висока палма в саксия. Мина потръпна от възбуда, усети как забраненото гъделичка нервите й. Видя, че има и други чакащи, само няколко души, и в далечния край на залата, на известно разстояние — група от летищния персонал. Изглежда, никой не ги забелязваше. Служителите се суетяха с някакви документи и формуляри и разговаряха по телефона. Чакащите, повечето мъже, всичките елегантно облечени, седяха с лице към прозореца в дъното. Мина проточи врат: прозорецът представляваше стъкло от пода до тавана. Беше обърнат към пистите и тя успя да види самолета, който рулираше пред аерогарата — малък частен самолет с емблема отстрани, която не й беше позната. Стар също го видя и Мина почувства как в същия миг тялото му се скова.

— Не мърдай — процеди през зъби той. — Гледай и не мърдай.

И Мина наблюдаваше. С чувство на растящо разочарование. След цялата тази мистериозна подготовка не се случваше почти нищо. Самолетът най-сетне спря. Тя успя да види как предната му врата се отвори, после чакащите мъже и жени застанаха до прозореца и закриха гледката. До нея достигаха откъслечни думи, но всички говореха на френски, а нейните познания по този език бяха елементарни.

Сред посрещачите се чувстваше известно напрежение и вълнение, сякаш не знаеха какво ги очаква, но не се случи нищо особено. Който и да бе пристигнал със самолета, вече трябва да е слязъл от него и тръгнал към този салон, защото групата до прозорците внезапно пак се раздвижи, този път към входната врата в далечния край.

Един от мъжете се отдръпна встрани и заприказва бързо по мобифон, друг отвори дипломатическо куфарче и извади от него няколко папки. Всички се наредиха от двете страни на входа и образуваха официален шпалир. Непосредствено вдясно от вратата бе застанала сравнително възрастна жена с елегантен костюм и безупречна прическа; до нея, крачка по-назад, стоеше мъжът, който се бе сторил на Мина най-старши по ранг. Той носеше черно палто, тъмен костюм на съвсем тънки райета и тъмни очила с рамки от черупка на костенурка. Останалите бяха застанали малко по-встрани.

Вратата в далечния край се отвори и всички присъстващи в залата с любопитство извърнаха глави към тях. Пристигащите бяха мъж и жена. Мъжът бе на около петдесет години и дори от това разстояние се усещаше, че излъчва сила и устрем. Блестящата му коса бе черна като гарваново крило. Направи й впечатление, че е сравнително нисък и облечен строго официално. Кожата му бе тъмна и тя си помисли, че може да е италианец или испанец. Пристъпваше бавно и царствено.

Той заговори още от вратата — беше направо смешно да се наблюдава как останалите се изпънаха и започнаха раболепно да го поздравяват и да се кланят. После мъжът направи властен жест с ръката, глъчката и суетнята стихнаха и той отстъпи крачка назад, за да направи път на жената.

Тя беше дребничка, слаба, съвсем малко по-висока от Мина, и се движеше с грацията на балерина. И нейната коса беше черна, почти напълно скрита под скъп копринен шал. Носеше толкова големи тъмни очила, че лицето й почти не се виждаше. Мина зърна само устните й, които бяха странно бледи. Носеше кожено палто, изключително красиво тъмно кожено палто, което стигаше до средата на глезените й. Ръцете й бяха в ръкавици. На китките си имаше златни гривни, които проблясваха, докато поздравяваше посрещачите: с някои от тях само се ръкуваше, а с други си разменяше целувки. Мина виждаше, че този ритуал изненадва и радва хората, защото докато двамата с придружителя й минаваха по шпалира, онези, които оставаха зад тях, се споглеждаха смаяно и си кимаха, сякаш се поздравяваха. Изведнъж се почувства въодушевление, отчетливо като парфюм във въздуха. После Мина усети истински парфюм, ухание на пролетни цветя. Жената и нейният внимателен кавалер се насочиха към изхода, а останалите се строиха зад тях. Чуха се кратки разговори и смях, въздухът в залата сякаш се насити с настроение, после вратата се отвори и те се загубиха от погледа й.

Последвалата тишина бе изпълнена с напрежение. Стар през цялото време беше като закован. От момента на появяването им в залата до мига, в който излязоха, той не свали очи от двамата новопристигнали. Все още продължаваше да стои неподвижен като статуя. Лицето му бе застинало, безизразно и бледо.

Мина не посмя да заговори. Възможно бе още да е разгневен или пък нещо го измъчваше, но очевидно с него ставаше нещо ужасно.

След дълго мълчание най-сетне го дръпна за ръкава.

— Стар — прошепна тя, — заради това ли дойдохме тук? За да ги видим?

— Какво? — Той се обърна към нея и едва сега сякаш си спомни коя е и къде се намират.

— Да — каза той, — затова сме тук. Това са хората, които дойдох да видя. Имам планове за тях — за тази жена и за този мъж.

— Планове ли? — Мина го погледна нерешително. Блясъкът на очите му я плашеше. — Какви планове? Не разбирам.

— Ще разбереш. След три дни. В сряда. Знаеш ли откога чакам да настъпи този ден? От двайсет и пет години, ето откога.

— Но защо? Кои са те, Стар?

— Те са мои врагове.

— Кой, този мъж и тази жена ли? — Мина се дръпна малко назад, защото сега вече наистина се страхуваше. — Защо, Стар? Защо? Ти познаваш ли ги? Кои са те?

На последния й въпрос той отговори веднага:

— Те са известни, много известни. Световноизвестни. — За ужас на Мина, лицето му внезапно се сгърчи и за един кошмарен миг тя имаше чувството, че ще я удари.

— Жената е Мария Казарес — каза той. — А мъжът с нея е известен като Жан Лазар.

 

 

Мария Казарес се интересуваше от коли. В Париж Лазар държеше на разположение четири. Тази сутрин бе телефонирал от вилата край Фес и бе наредил да изпратят колата, която бе купил за рождения ден на Мария преди две години. Тя бе изработена ръчно през 1937 година за един от членовете на семейство Круп. Притежаваха и по-нови ролс-ройси, но Мария намираше вътрешното им разпределение по-несъвършено, предпочиташе моделите отпреди войната.

В купето на този автомобил човек се чувстваше напълно изолиран от света. Стъклена преграда отделяше пътниците от шофьора, тъмни прозорци ги пазеха от погледите на минувачите. Лазар се отпусна на меката седалка, тапицирана с фина ръчно шита кожа. Единственият шум бе тихият и успокояващ шепот на колелата. Въздухът ухаеше на нарциси, най-нежните пролетни цветя. Парфюмът на Мария. Това бе първият и все още най-известен парфюм на „Казарес“, „ЛО-рор“. Лазар затвори за малко очи, предишната нощ не бе мигнал. А вече не беше млад, напоследък започваше да разбира как се чувства човек, когато спи на пресекулки и винаги се събужда уморен.

Усети, че до него Мария се размърда, и отвори очи. Тя бе притиснала лице до прозореца и гледаше навън. Малката й, облечена в ръкавица ръка, се свиваше и разтваряше на скута й. Тя внезапно се извърна към него.

— Жан, кажи му да спре. Искам да видя Матилд. Не съм я виждала от дни. Искам да поговоря с нея.

— Не, скъпа. — Лазар хвана ръката й. — Звъня й четири пъти от Мароко. Неделя е. И е още рано. Уморяваш я, скъпа. Забравяш, че тя вече не е първа младост.

— Липсва ми. Иска ми се да живееше още с нас. Не биваше да я отпращаш, Жан…

— Не съм я отпращал, скъпа. — Лазар въздъхна. — Тя се оттегли. Купих й хубав апартамент, има си собствена прислужница…

— Тя беше моя прислужница. Беше ми като майка. Разбираше ме. А ти я прогони.

— Прогонил съм я? Скъпа, знаеш, че това е глупаво. — Лазар, който действително не обичаше Матилд, неотстъпчива селянка от Прованс със сурови черти, сдържа гнева си. Матилд се бе грижила за Мария повече от двайсет години. Тя бе властна, потайна мъжемразка, за която Мария бе божество. Ала не беше я прогонил. Може би донякъде я бе окуражил да се оттегли, но тя наистина бе похабена от стреса през последните пет години.

— Чуй ме, скъпа — продължи той, — можеш да отидеш при нея и утре. Тогава ще имаш повече сили, ще си отпочинала. — Замълча, опитвайки се да измисли нещо, с което да я разсее. — Остави Матилд, скъпа. Защо не ми покажеш какво си си купила?

За негово облекчение това успя да отклони вниманието й — всъщност напоследък вниманието на Мария не се задържаше дълго на нищо. С нетърпелива усмивка тя веднага отвори чантата, която бе донесла от Мароко — специално инструктиран служител я бе сложил до нея в колата. Започна да разглежда един по един малките красиви предмети в нея. Знаеше какво има вътре, защото сама го бе купувала, но въпреки това вадеше всяка вещ с възклицание на радостна изненада, сякаш чантата бе картонена фуния с подаръци, а тя бе дете.

Посещението на къщата в Мароко бе внезапен каприз на Мария. Хрумнало й бе в девет часа вечерта предишния петък. Заминаха два часа по-късно, с частен самолет. Но Мария бе неспокойна по целия път и още с пристигането във Фес пожела да се върнат.

Предвидил това, Лазар бе сторил необходимото. Джипът беше подготвен и чакаше. След лека закуска, до която Мария не се докосна, бяха откарани далеч сред дюните. Там щяха да наблюдават как планините, все още невидими в мрака, постепенно изплуват в нежната розова и небесносиня светлина на изгрева в пустинята. Тази гледка, която в миналото я радваше, привлече вниманието й само за кратко. Лазар взе ръката й.

— Скъпа, погледни… — поде той. — Виждаш ли онзи връх там? Виждаш ли снега, Мария? Погледни как светлината го позлатява.

— Студено е, Жан. Искам да се прибера у дома.

— Само още няколко минути, скъпа. Стой до мен. Загърни се по-плътно в коженото палто. Аз ще те прегърна, ето така. Не си ли спомняш колекцията от осемдесет и пета? Тогава дойдохме тук, Мария. Стояхме точно на същото място, където сме сега. Ти бе толкова притеснена за колекцията — казваше, че нямаш вдъхновение, нямаш нито една идея! После наблюдавахме изгрева и идеята те осени. Тези цветове. Помниш ли? Прибрахме се право вкъщи и ти започна да скицираш модел след модел — най-прекрасните ти модели. Така леки, така изящни. И цветовете, Мария, трябва да помниш цветовете. Онази година ти създаде облекла за богини. Който ги е видял, никога няма да ги забрави. Хората още говорят за тях…

— Каквото било — било. Сега е друго. Тогава бях щастлива, а сега не съм.

— Скъпа, щастлива си. И двамата сме щастливи. — Прегърна я, тя трепереше.

— Жан, имам нужда от своя подарък. Можеш ли да ми го дадеш сега? Ти ми обеща. Нали каза сутринта. Сега е сутрин.

— Така да бъде — отвърна той.

Побързаха да се върнат във вилата. Той отпрати прислугата. Заведе Мария на любимото й място — във вътрешния двор, далеч от чужди погледи. В него имаше симетрично подредена мавританска градина с жасминови храсти и портокалови дървета. Водата на малкия фонтан падаше в каменен водоем, покрит с лазурносини и златни плочи. Лазар я настани на каменна пейка край фонтана, след това с обичайната си грижовност и церемониалност постави в ръката й малкото бяло пакетче, завързано със сребрист шнур.

Мария нетърпеливо задърпа опаковката, отвори кутийката със загънатото парче сатен.

— Какво е това, Жан? О, какво ли може да е?

Тя се обърна към него с порозовяло от предвкусваното удоволствие лице. Устните й бяха разтворени, големите й тъмни очи надничаха в неговите. Този поглед, така доверчив, така невинен, така детински, винаги се забиваше право в сърцето му.

— Не ми казвай, нека позная! То е нещо мъничко и много красиво. Пръстен ли е, Жан? Или раковина? Смарагд? Скарабей? Красиво камъче? Помниш ли онези прелестни камъчета, които намерихме тогава в Тайланд? Да, малко е и е твърдо — мисля, че е камъче…

Лазар се усмихна. Трогваше го, винаги го бе трогвало, че радостта на Мария от красивото е така спонтанна и всестранна. Имаше ли друга жена на света, питаше се той, която еднакво да се възхищава на безценен диамант и на раковина или камъче, красиви, но без всякаква стойност?

— Нито едно от тези неща, скъпа — отвърна той. — Наистина е много малко и донякъде вълшебно. Би ли ми повярвала, ако ти кажа, че държиш в ръката си птица?

— Птица ли, Жан? — с недоумение го погледна тя.

— Да, съкровище. Държиш в ръката си малък гълъб, малък „Бял гълъб“ — така ги наричат. Вземи го и ще видиш, донесъл съм чаша вода, всичко съм ти приготвил. Трябва да го глътнеш с вода, скъпа, в никакъв случай с вино, и после ще видиш. Това гълъбче е много силно. Ще ти даде нови криле.

— Сигурен ли си? — Тя не сваляше очи от него. — Обещаваш ли ми, Жан? Последния път…

— Знам, скъпа. Сега няма грешка. Кълна ти се. Опитай.

Тя разгърна парчето златист сатен. Разгледа със сериозен вид малката бяла таблетка, после взе чашата вода от него. Глътна таблетката като послушно дете, което взема лекарството, предложено от загрижения му баща. Измина известно време. Лазар наблюдаваше лицето й, заслушан в ромона на водата от фонтана. Мария притисна едната от малките си ръце към гърдите и извика.

После се започна: един ден и една нощ, изпълнени с трескава активност, пътуване до пазара, ръце, едва удържащи купищата дребни покупки; плуване в басейна; желание да танцува, желание да полегне, желание да говори, както не бе говорила с него от много години. Динамично, безкрайно, накъсано денонощие…

Сега, седнал до нея в красивата кола, Лазар все още чувстваше по кожата си ласката на устните и ръцете й, станала така непривична. За него беше мъчение, но за Мария — двайсет и четири часа, дори повече — истинско щастие. Поне тя твърдеше така, многократно. Но Лазар виждаше, че щастието вече е на изчерпване.

— Това ми се виждаше така прелестно вчера. — Показваше му гривната, открита на пазара предишния ден — сребърна гривна с корали и тюркоази. Беше стара и наистина красива. Вероятно някога бе принадлежала към зестрата на някое арабско момиче, само че досущ приличаше на другите двайсет-трийсет гривни, купувани по-рано от същия пазар.

— И това. — Вдигна месингово звънче с орнаменти, после го запокити на пода. — Жан… — Тя стисна ръката му. — Когато се приберем вкъщи, искам да спя. Искам да спя една година и един ден като принцеса от приказките. Искам да спя в синята стая, Жан, с онези бели чаршафи, които изпрати от Лондон…

— Скъпа, където желаеш. Почини си. Не се тревожи. Всичко е уредено.

— Нали ще останеш с мен и ще ми говориш? Само докато заспя? Нали няма да ме оставиш сама?

— Не. Неделя е, скъпа. Ако искаш, ще остана с теб цял ден.

— Неделя. Обичам неделите. — Тя въздъхна. — Ще си лежа, ще разговарям с теб и ще слушам камбаните…

Тя се отпусна на кожената облегалка и затвори очи. Жан се взираше в лицето, което обичаше от толкова време. Челото й бе гладко, все още почти без бръчки. Дългите й черни ресници образуваха полумесеци над овала на бузите. Страните й още розовееха. Желанието се разля в тялото му; както винаги, той беше безпомощен пред него. Наведе се и нежно я целуна. Устните й се разтвориха с мила интимност. Жан разкопча илиците от копринен шнур и плъзна ръка под палтото. Помилва нежната плът на някога красивите й гърди, потърси с пръсти пулса на сърцето й.

В отговор тя се премести по-близо до него и сключи ръце около врата му. Обсипа с целувки затворените й очи и гъстите й коси, но тя внезапно се скова и го отблъсна. Жан веднага се дръпна и поднесе малката й ръка към устните си. Не можеше да я погледне в очите.

— Жан, недей. Моля те, не плачи, скъпи. — Тя зацелува лицето му, опитвайки се да го накара да я погледне. — Моля те, недей. Не понасям да те гледам тъжен. Чувствам се много по-добре, че стана дума. Да си почина малко и… — Замълча нерешително. — Може би само още един мъничък „Бял гълъб“, Жан. Каза, че си ми донесъл още. Каза, че ще ми подействат добре, скъпи, и наистина ми подействаха…

— Като се приберем вкъщи.

Той се отдръпна, извърна лице и хвана ръката й. Мария зачака търпеливо. Имаше пълно доверие в него. Вярваше, че никога не я е лъгал, при все че без угризения лъжеше другите.

Тази къща, на двайсетина километра извън Париж, разположена в приятна местност между града и Версайския дворец, бе първата, която Лазар й бе купил. Беше от осемнайсети век, отпреди революцията, и по негово настояване всеки детайл в нея бе възстановен с абсолютна точност. Някога Лазар се бе връщал тук с радостното чувство на победител; сега това чувство се бе загубило. Къщата бе просто една от многото, макар и съвършена. Той бе започнал да обърква обстановката в нея с обстановката в другите си имоти, тъй че понякога се случваше да спре на стълбището, да огледа коридорите наоколо, позлатата, огледалата, и да си каже: „От тук накъде?“

Както бе пожелала Мария, днес се настаниха в синята стая с белите, обшити с дантели чаршафи от Лондон, с леглото, притежавано някога от Мария Антоанета и малките, безценни и неудобни столове, стил Луи XIV. Това бе излъчваща спокойствие дамска спалня в отморяващи окото меки тонове. Лазар отпрати камериерката.

Извади от джоба си малкото бяло пакетче, но този път Мария се разочарова, като видя, че опаковката е същата. Лазар си отбеляза това, останалите кутийки трябваше да се опаковат различно, трябваше да се погрижи.

Тя жадно глътна таблетката с малко от водата, която й подаде, но не пожела да изпие всичката.

— Скъпа — настоя той, — трябва да пиеш вода. И да поемаш повече храна. Да наредя ли да изпратят нещо сега?

— Не, Жан. По-късно. О, хубавото ми легло! Толкова е красиво и удобно…

— Правено е за кралица.

— За нещастна кралица. И не особено добра. Но няма значение, сега е мое.

Тя прекоси стаята. Изхлузи обувките си; захвърли на пода коженото палто. Излегна се на синьото легло със син балдахин и синя кувертюра.

— Седни до мен, Жан. Както ми обеща. Говори ми, скъпи. Говори ми, докато заспя. Ти си единственият, който може…

Жан незабавно изпълни желанието й. Мария се отпусна назад и затвори очи, а той внимателно разпусна косите й и ги пръсна по белотата на възглавниците. Помилва тези коси, черни като гарваново крило, челото, бледо като слонова кост, и заразказва за тяхното минало.

Мария обичаше да слуша всичките му истории, но тази, тяхната, й бе любима. Той започна разказа си от старата къща с балкони, които приличаха на дантела, но бяха изковани от желязо. Припомни й как живееха там, когато и двамата бяха бедни, а той бе толкова горд, труден и упорит… и така заблуден.

— Беше ужасно време, скъпа, помниш ли? Аз непрекъснато живеех с истината и тя ме съсипваше. Изяждаше ме отвътре. Тогава…

— Тогава в това нямаше нищо лошо. — Тя се размърда и стисна ръката му. — И в крайна сметка бе за добро. Защото аз ти посочих пътя.

— Така е. — Той се наведе и целуна челото й. — Посочи ми го. И това бе смела постъпка.

Замълча, защото му бе трудно да разказва за този период от живота им. Помисли си, че тя може би няма да забележи, ако прескочи някои събития, и продължи нататък. Мария изглеждаше полузаспала. Сигурно таблетката й бе подействала успокояващо, нямаше да се учуди, ако ефектът от нея всеки път е различен.

— След две години предприехме пътуването — поде той. — Взехме влака, после се качихме на самолет.

— Не. Не прескачай нищо. — Тя бе отворила очи. — Мразя, когато прескачаш. Разкажи ми най-хубавата част. За първия път.

— Това не е единствената хубава част, нали, скъпа?

— Да. Но е една от най-хубавите. За нея най-много обичам да си спомням. Моля те, Жан.

— Добре тогава — въздъхна той. — Беше в твоята стая. Помниш ли тази стая?

— Да.

— Бях пил. Но въпреки всичките си усилия не бях успял да се напия. Вървях. Обикалях града. Вече бе нощ. Върнах се в стария квартал. Прекосих надлъж и шир гробищата нали помниш онези гробища е високи като къщи паметници, където обичаше да си играеш като малка?

— Помня ги. Струва ми се, че ги помня.

— Отидох там да мисля за теб. В далечината звучеше джазова музика, блус в изпълнение на саксофони. Ритмите направо ме побъркваха. Бях много отчаян…

— Не трябваше да се отчайваш. Решението бе просто. Казвах ти го от самото начало.

— Не исках да те слушам. Не смеех… И така, онази нощ се чувствах силен… и прокълнат. Бях на кръстопътя на живота си. Чувствах, че мога да живея вечно или веднага да се самоубия. Чувствах, че трябва да говоря с теб. Толкова се боях от теб. Една твоя дума, и бих направил какво ли не, бих направил всичко…

— Аз ти казах тази дума.

Тя впи поглед в лицето му. Отново бе започнала да трепери, очите й бяха малко изцъклени.

— Помниш, нали? — Тя се вкопчи в ръкава му. — Кажи ми, че помниш. Коя беше думата?

— Maintenant^[1].

Произнесе я тихо, със стария акцент, с който някога говореха и двамата. Извърна лице заради болката, която будеше тя. Представи си тънещата в полумрак стая, шумовете отвън, далечната и печална мелодия на блуса, пронизителната свирка на товарния влак и тракането на колелата му.

Звукът се носеше надалеч в нощната тишина, а товарните влакове бяха дълги, трийсет, понякога четирийсет вагона. Той слушаше познатия грохот и наблюдаваше лицето й, тъй бледо и толкова дребно. И устремено към него. „Сега!“, каза тя почти сърдито, с напрегнат и нетърпящ възражения глас, сякаш не издържаше повече тези увъртания и бе решена да сложи край на всичките му досегашни преструвки и оправдания. „Сега!“, повтори тя. Заслушан в тракането на товарните вагони, той погледна разпятието на стената и разбра, че повече не може да се бори. Съпротивата му беше сломена.

Тогава я бе взел в обятията си с дълбока въздишка и я бе целунал за пръв път по новия начин: като любовник, защитник и приятел.

— Ето как започна всичко — промълви той в тишината на синята стая. — Знаех какви ще бъдат последствията. И двамата знаехме. Започнахме нещо, което не можеше да свърши.

Даде си сметка, че докато говореше, тя бе започнала да се върти неспокойно, при все че движенията й бяха леки. Бе минало известно време, преди да забележи това — така дълбоко се бе потопил в миналото. Мария отново се размърда, обърна се настрани и го дръпна за ръкава.

— Докосвай ме, Жан. Моля те. Милвай ме както миналата нощ. Искам пак да опитам.

— Скъпа, недей. Спи ти се. Сама го каза…

— Спеше ми се, но вече не ми се спи.

Тя седна в леглото и отметна назад гъстите си коси. Пръстите й задърпаха копчетата на блузата. Лицето й бе поруменяло, движенията й бяха трескави. Успя да разкопчее само две, после коприната изпращя.

— Няма значение. Остави блузата… Не ме интересува. Жан, моля те, докосни ме. Помилвай гърдите ми. Целуни ме, скъпи. Моля те, бързо ме целуни…

Той се обърна към нея и веднага почувства, че изтощението му се задълбочава. Обзе го мрачно предчувствие, зашеметяваща увереност, че всичко това ще свърши зле. Отстъпвайки пред нейната молба, започна да гали гърба й, после гърдите й. Опитваше се да не усеща и да не вижда колко ужасно слаба е станала, но това бе невъзможно. Напипваше всеки неин прешлен, всяко ребро; гърдите й, поначало малки, сега бяха станали като на дете в пубертета.

Затвори очи и зарови лице в шията й, борейки се с изтощението и срама.

— Скъпа, недей — повтори нежно. — Нуждаеш се от почивка и спокойствие.

— Не искам да почивам. — Гласът й се извиси до онзи повелителен тон, от който бе започнал да се плаши. — Искам да ме любиш. Прекалено много ли е? Защо не можеш? Знам, че ме обичаш. Знам, че ме желаеш. Какво има тогава? Жан, ти още нямаш петдесет. Нима вече си твърде стар?

Подигравката бе нещо ново. Тя видя как гневът залива лицето му и нададе тих победоносен вик.

— Това е. Това е. Ти си твърде стар. Вече не можеш да го правиш.

— Грешиш. — Той й хвърли хладен поглед. — Когато имам желание, го правя.

— Ами тогава давай. Докажи го. Аз не ти вярвам.

— Добре. След като ме молиш така чаровно. — Изправи се.

— Жан…

— Стой мирно, да те вземат мътните…

Той разкопча колана си, свали ципа на панталоните, но не се съблече. Когато проникна в нея, тя изстена протяжно и ужасяващо, после започна да се гърчи в ръцете му. Натисна я грубо с цялата си тежест и хвана ръцете й. Докато се движеше в нея, не чувстваше и не виждаше нищо, съзнанието му бе напълно изключено. Единственото му намерение бе да свърши колкото е възможно по-бързо, да удави болката в удоволствието. При все че удоволствието бе нещо мимолетно, нещо, което бързо ще бъде забравено.

Ала не успяваше да достигне кулминацията. Отгоре на всичко тя започна да говори, и да се движи под него, и това още повече влоши нещата. Защото езикът й бе непривично вулгарен, а това ни най-малко не му помагаше — такава любов винаги можеше да си купи — и в отчаянието си през последните години понякога бе купувал. Сложи ръка на устата й, за да я накара да замълчи. Почувства как зад някаква преграда в съзнанието му се надига отчаяние, ала отказа да му обърне внимание. Предишната нощ бе претърпял крах; сега непременно трябваше да успее.

Тя мърмореше нещо под дланта му. Жан изключи сетивата си за натрапчивите ръце и думи. Извика в, паметта си несъществуващата вече Мария от тяхното минало. Почувства плахостта на ръцете й и видя доверието в очите й. Онази Мария бе неговото божество, любовта към нея бе единствената му религия, водещото начало в целия му живот. Насочи мислите си към нея и тя не го подведе дори сега. Достатъчно бе само да си я представи. Целувайки гърдите й, той потръпна и се освободи. Еякулацията бе мощна. Щом свърши, веднага се отдръпна с отвращение. Ненавиждаше се, ненавиждаше и жената, в която се бе превърнала неговата някогашна Мария.

Не я бе задоволил, а някога това му се удаваше толкова лесно. Тя хвана ръката му и я притисна силно между бедрата си. Затвори очи и започна трескаво да се търка в него. Трябваха й повече от пет минути, за да постигне удовлетворение, но удоволствието, изглежда, бе разтърсващо. След това незабавно пусна ръката му.

— Хайде заспивай. — Жан стана и започна да закопчава дрехите си. — Заспивай. Сега вече ще можеш да спиш.

Мария не отговори, лежеше неподвижно, със затворени очи. Той седна на един от малките и неудобни скъпоценни столове. Мразеше тези столове, леглото на Мария Антоанета, всичките тези години на купуване и трупане на имоти. Къщите, колите, самолетите, картините: ненавиждаше ги. Бе ги купувал с надеждата, че ще смекчат болката от загубата, но сега надникна в пустотата на своя живот и започна да му се повдига от страх.

Седя там около час със застинало от отчаяние лице. През цялото това време Мария не помръдна нито веднъж. Той се боеше да каже нещо или да се раздвижи. Допускаше, че може да се преструва на заспала, но копнееше да избяга от стаята. Искаше му се да излезе навън в парка и да се разходи по алеите с кестените; искаше му се да подиша чист въздух, да помисли, да бъде сам. Тези хапчета бяха последната му надежда, последната клауза от договора му с дявола. Сега разбираше какво бедствие са „Белите гълъби“. Изобщо не беше важно как ще мине представянето на колекцията. Той щеше да унищожи останалите хапчета и нямаше да купува други дори ако Мария не е в състояние да присъства, дори ако въображението й остане все така безплодно, дори ако му се наложи да изтърпи още пет адски години като последните.

Бизнесът вероятно щеше да пострада, но това вече не го интересуваше. Можеше да го поддържа, и то със същите средства. Просто ще задържи на работа, срещу надути заплати, разбира се, двамата талантливи младежи, които се опитваха да имитират неподражаемото и през последните пет години създаваха мними модели „Казарес“. Само да преживеят предстоящите ревюта, ще поднови преговорите, започнати миналата година, и в подходящ момент ще разпродаде всичко. С Мария ще… Какво ще правят? Изведнъж си даде сметка, че не вижда никакво бъдеше за тях двамата, освен ако някой лекар някъде по света, някой вълшебник, с когото все още не се бе консултирал, не намери лек.

На леглото в другия край на стаята Мария се размърда. Надигна се, отметна косите си назад и го погледна спокойно.

— Жан — каза тя, — къде ми е хартията? Къде са ми моливите? Специалните ми моливи?

— Ето там, скъпа — уморено отвърна той. — На масата, където стоят винаги.

За негова изненада тя се изправи, отиде до масата, дръпна хартията към себе си и трескаво започна да скицира. Беше полугола и той взе халат, за да я загърне с него. Тя с раздразнение се отдръпна.

— Не се суети около мен, Жан. Запали лампата и се махни.

Той включи осветлението до нея и отстъпи няколко крачки, наблюдавайки я с болезнена загриженост. Повече от година тя дори не се бе опитвала да рисува. Колко време щеше да мине, докато накъса листовете и ги захвърли? Един час? Половин час?

В момента изглеждаше изцяло вглъбена. Жан отиде в далечния край на стаята, където тя нямаше да забележи присъствието му, и седна. На масичката до него имаше книги, взе една и тихо запрелиства страниците, макар съдържанието им изобщо да не стигаше до съзнанието му. Единствените звуци бяха шумът от движението на молива върху хартията и тиктакането на малкия позлатен часовник. Така се изниза цял час, после още един.

Привечер той се надигна и се приближи до прозореца, взря се в мрака навън. Чу зад себе си внезапно раздвижване, шумолене на разпръснати листове, последвани от сърцераздирателен стон.

Спусна се и я притисна до себе си. Рисунките бяха разпилени по целия под наоколо. Той се опитваше да я успокои в прегръдките си и в началото почти не им обърна внимание. Но те постепенно привлякоха погледа му — първо една, после друга. Обзе го вълнение, наведе се и ги вдигна. Внимателно разгледа оцветяването, набързо нахвърляните щрихи. На външен човек те биха се сторили безсмислени, може би дори безинтересни, но всъщност говореха на онзи недостъпен за непосветените език, който и двамата с Мария разбираха. Той беше способен да разпознае обещанието в едно-единствено драсване на молива и сега виждаше тъкмо това. Обещание.

Вдигна поглед към нея, лицето му бе безизразно от изумление и усилие да потисне надеждата. „Тези таблетки все пак не са толкова безполезни!“ — помисли си с изненада Жан.

Мария бе, обвила с ръце главата си и плачеше горчиво, хлипанията разтърсваха тялото й.

— Скъпа, не плачи — заговори й тихо. — Тези скици са прекрасни, най-хубавите, които си правила от години. Виждаш ли? Винаги съм ти казвал, скъпа…

Тя не го слушаше. Вдигна лице, от очите й бликаха сълзи.

— Искам си детенцето — проплака. — Жан, моля те. Искам си сина. Трябва да го видя. Нуждая се от него, Жан. Сърцето ми се къса…

Болката го прониза като нож, както винаги, когато тя започваше да го моли за това. Отново я взе в обятията си и започна, както винаги, тихо и нежно да й обяснява, че това е единственото нещо, което не може да направи за нея, защото детето е умряло много отдавна.

— Детето е мъртво, Мария — каза той. — Скъпа, трябва да се примириш с това. Лекарите обясниха…

— Лъжеш. Лекарите нищо не знаят. Ти ми го отне, Жан. Ти го прогони, както прогони Матилд. Ти се срамуваше от детенцето ми… — Скри лице в дланите си и извика през сълзи: — Искам да го видя. Искам да го видя веднага!

Лазар се извърна, опитвайки се да се овладее. Тя пееше тази песен от пет години, откакто я оперираха. Когато разбра, че повече не може да има деца, в сърцето и в мозъка й нещо се прекърши. Преди това той винаги бе вярвал, че се е примирила със загубата и е престанала да тъгува. Но скръбта отново изплува; през последната година и особено през последните няколко месеца дивите сцени на болка и обвинения зачестиха. Ето че и сега тя се давеше в сълзи. Жан намираше скръбта и неприемането на фактите непоносими. Във внезапен пристъп на гняв той се обърна и удари силно с юмрук по масата. Лампата падна, моливите се разпиляха.

— Престани — изкрещя. — Престани, за бога. Детето е мъртво, Мария, мъртво е от двайсет и пет години. Мога да те заведа на гроба му. Мога да те заведа в черквата, където бе отслужено опелото…

— Какво опело? Никога не съм присъствала на такова опело.

— Мария, ти беше много болна. Аз отидох. Аз организирах всичко. Мога да ти кажа името на свещеника. Долу пазя смъртния акт. Искаш ли да го донеса? Искаш ли да те накарам да го прочетеш? Мили боже, колко пъти трябва да ти го доказвам?

Тя продължаваше да не го слуша. Сълзите бяха спрели, а на лицето й бе застинало някакво упорство. Сведе очи и му хвърли кос поглед, който му се стори почти ироничен. Наведе се и започна да събира листовете и моливите си.

— Махай се — каза с равен и мрачен тон. — Не те обичам, когато ми крещиш. Ти лъжеш. Не искам да те слушам. Махай се.

Остави я, бесен на себе си и на нея. Когато се върна след час, Мария спеше дълбоко и новата камериерка тъкмо излизаше от стаята. С извинителен тон тя го осведоми, че мадмоазел Казарес е говорила по телефона. Значи се бе обаждала на Матилд. На Лазар вече му бе все едно. „Нека проклетата жена дойде“, помисли си той и се наведе да разгледа пръснатите по масата рисунки.

По време на отсъствието му Мария не бе скицирала облекла. Бе покривала лист след лист със странни йероглифи и случайни думи. Между тях бяха пръснати малки картини от тяхното минало, нарисувани с изключително изящество: разпятие, детска люлка и ред след ред сводести гробове.

Една от рисунките му направи особено силно впечатление: на най-големия от гробовете бе написано името на техния син, Кристоф, и възрастта му — три месеца. „Може би най-сетне започва да приема онова, което й казвам“, помисли си той, борейки се със сълзите, нахлули в очите му, когато прочете името на момчето.

Други детайли в тази рисунки обаче го озадачаваха. Струваше му се, че имат някакъв смисъл, който не може да схване. Вдясно от гроба на Кристоф Мария бе нарисувала слънце, вляво — полумесец. Над гроба имаше голяма многолъчева звезда, открояваща се отчетливо като някакъв библейски символ. Останалото беше в черно и бяло, но сякаш за да привлече вниманието към нея и да подчертае колко голямо е нейното значение, Мария бе оцветила звездата в златно.