Сали Боуман
Опасни сезони (11)

10.

Когато наближи Нотинг Хил Гейт в същата тази неделна вечер, Линдзи бе крайно изнервена. Даде десен мигач, зави наляво и за малко не отнесе пътния знак. Погледна крадешком към Роуланд, който седеше до нея, протегнал дългите си крака, доколкото позволяваха габаритите на колата й. Не изглеждаше стреснат.

Удари спирачки пред дома си и надникна към фасадата. Наемателите от по-долните етажи, изглежда не си бяха вкъщи, но прозорците на собствения й апартамент светеха. „За Том не се знае, но Луиз с положителност е горе“, помисли си обезсърчено.

— Само ще изтичам догоре да намеря снимката и статията — каза тя. — Не мога да ти обясня както трябва за Лазар, преди да си видял тази снимка. Само ще я взема и ще те закарам до вас. Къде каза, че живееш?

— В Спиталфийлдс — отвърна той. — Намира се в Ист Енд. На километри е. Защо просто да не взема метрото? И без това не можеш да паркираш тук, блокираш пътя.

— Глупости — отсече Линдзи, която познаваше крайно бегло източните покрайнини на Лондон. — Ще ни отнеме… колко? Петнайсет минути? Казах ти, много е любопитно, Роуланд, ще видиш, като ти обясня…

— Какво ще кажеш за обяда ни утре? Защо не ми обясниш тогава?

— Защото може да се окаже важно, спешно. Освен това аз… няма да имам време да обядвам с теб утре, сега виждам. Много ще ми се сгъсти програмата. Трябва да си стягам багажа за Париж и… Виж, Роуланд, само почакай в колата, ако обичаш. Пък ако някой иска да мине, можеш да я преместиш…

Тя изскочи навън, преди Роуланд да успее да възрази, влезе тичешком и се втурна нагоре по стълбите за четвъртия етаж. Някъде по средата спря. Даде си сметка, че може да му се е сторила груба и негостоприемна. Много лошо. Бе имала на разположение цялото пътуване до Лондон, за да намисли какво да прави, и твърдо бе решила две неща. Първо, на всяка цена щеше да види къде живее Роуланд Макгуайър. И второ, Роуланд Макгуайър не биваше никога и при никакви обстоятелства да се среща с Луиз.

Отвори със замах вратата на апартамента и отвътре я лъхна силна миризма на пържен лук и хамбургери. Том стоеше пред кухненската печка, в умивалника имаше висока камара немити чинии, а Луиз се бе разположила на дивана в хола. Беше облечена най-елегантно и си пийваше вино.

— Здрасти, мамо — поздрави Том.

— Къде е той? — попита Луиз.

— Отвън в колата. Казах ти — отвърна Линдзи, прегърна Том и закрачи бързо из стаята. — Казах ти, когато ти се обадих. Трябва само да взема някои неща, после набързо ще го закарам до тях.

— Скъпа, колко невъзпитано от твоя страна. За какво ли мислиш? — Луиз, която беше доста пъргава, когато поиска, вече бе изтичала до прозореца и го отваряше. — Виж. Горкият човек е паркирал колата вместо теб. Господи, той е страхотен, скъпа! Защо не ми каза? Стои там долу, а навън е кучешки студ.

— Луиз…

— Ехооо… — Луиз се бе надвесила през прозореца и размахваше чашата. — Ало, Роуланд — извика тя с глас на сирена. — Линдзи не може да открие онези книжа. Качете се да изпиете чаша вино…

— Моля те, боже, не ми причинявай това — промърмори под нос Линдзи.

Луиз затвори прозореца и се обърна.

— Какво беше това, скъпа?

— Молех се. Молех се животът ми да се промени. Молех се ти да се промениш. Няма значение…

— Чутите молитви винаги са най-опасни, както пише Труман Капоти — каза Луиз. — Капоти ли беше? Звучи ми като Капоти. И малко като Христос. Дали пък не беше Греъм Грийн? — Тя посегна към бутона за отваряне на външната врата. Линдзи хвърли последен отчаян поглед на своята прекрасна, прелюбезна, невъзможна майка и избяга в кабинета си. Продължи да се моли, този път час по-скоро да открие онова, което й трябва. Заотваря чекмеджета, запремята папки. „Бог“, каза си, английският „Бог“ и статията — една от първите, които бе писала, още когато започваше кариерата си като журналистка на свободна практика. През 1978 ли беше, или през 1979? В папката „Свободна практика“ ли я бе сложила или в папката „Бог“?

— Скъпа, голям шум вдигаш оттатък — извика Луиз. — Няма нужда да бързаш. Аз сама се представих. И Том се представи. Господи! Тук ужасно мирише на лук. Том, отвори прозореца в кухнята. Можете ли да готвите, Роуланд? Не? И много добре правите. Това е женска работа според мен, но Линдзи има модерни разбирания. Бедният Том се справя много добре. Седнете тук до мен, Роуланд, просто изритайте онези списания на пода. Надявам се, че обичате „Шардоне“, австралийско, разбира се. Страшно евтино е, но много приятно. Сега кажете, отдавна ли познавате Линдзи?

Линдзи изпусна наръч папки. Мили боже, възкликна наум. Дори за безотговорната Луиз беше необичайно да се държи чак толкова нетактично. Реши, че не може да слуша това повече и затръшна с ритник вратата. Докато ровеше из книжата, отвън долитаха гласовете на Луиз и Роуланд, потоци от, слава Богу, неразличими думи. Ако съдеше по спокойния тон на Роуланд, той, изглежда, се държеше учтиво. По дяволите, статията, която търсеше, не беше в папката „Бог“. Тогава сигурно я бе сложила в „Свободна практика“ — точно онази, която бе изтървала. Сега съдържанието й бе пръснато по целия под. Линдзи изстена от яд, застана на колене и започна да рови из пръснатите листове, обърнати с лицето надолу. Отне й близо десет минути, докато открие статията и придружаващата я фотография. Щом я видя, веднага разбра, че е права и че паметта не я е подвела. Тържествуваща и възбудена, тя притисна материалите към гърдите си и отвори вратата.

— Значи не сте женен, Роуланд? — чу тя. — Хубав мъж като вас? Какво им става на днешните момичета? О, по мое време отдавна да ви бяха надянали хомота…

— Гъвкава тактика — отвърна той. — Владея това изкуство до съвършенство.

— Глупости! — извика Луиз. — Просто още не се е появила истинската, Роуланд. От мен не можете да скриете, че сте романтик, сигурна съм в това.

— Права сте — изненадващо призна той. — Луиз, вие четете най-съкровените ми сърдечни тайни като отворена книга.

— Без очила — обади се Том. — Не ги носи от суета, тя не вижда дори стената отсреща. Тъй че се съмнявам…

— Хайде, Том, не вади на показ слабостите ми. — Луиз въздъхна прочувствено. — Макар че е вярно, Роуланд. Трябва да си призная. Остарявам и губя сили…

— Нищо подобно — отвърна той с твърд и галантен тон.

— Хайде, Роуланд, без ласкателства. Много сте мил, но истината е, че не ставам по-млада и без Линдзи изобщо не бих се справила. Чувствам, че съм ужасно бреме за нея, макар тя никога да не се оплаква…

— Не би й минало и през ум, сигурен съм.

— Да, но съм зависима от нея. — Възрази остро Луиз, сякаш нещо в тона му не й бе харесало. — При нас нещата стоят така: където отиде тя, отивам и аз. Като Рут от Библията. Знаете за какво говоря.

Линдзи, която мълчаливо бе изслушала от прага на кабинета необичайния рецитал на майка си, не издържаше повече. Обикновено на Луиз и трябваха няколко седмици, докато се справи с целия този репертоар. Защо, за Бога, се беше разбързала толкова?

Влезе в хола с каменна физиономия. Питаше се дали Роуланд е забелязал, че стаята, макар голяма и приятна, изглежда така, сякаш през нея току-що е минал ураган. Забелязал ли бе в какво могат да превърнат за два дни една стая Луиз и Том и ако бе забелязал, това смущаваше ли го?

Том се бе разположил срещу Роуланд и Луиз, сред куп книги за Ингмар Бергман. Беше без обувки и на чорапите му имаше дупки. На скута си крепеше табла с шише кетчуп, от най-големите, и чиния, препълнена с хамбургери, чипс и лук. Луиз и Роуланд междувременно бяха започнали да се държат като първи приятели. Прочутите някога сини очи на Луиз бяха приковани в Роуланд, а на неговото лице грееше спокойна и непринудена усмивка. Том срещна погледа на Линдзи с изражение на дълбоко съчувствие, от лоялност дори се сети да имитира опит за изправяне.

— Не ставай, Том — каза Линдзи. Доста прибързано, тъй като Роуланд вече го бе изпреварил. — Роуланд, намерих статията…

— И, уви, трябва да тръгваме. — Той вече бе оставил чашата си и с изключителна галантност подаваше ръка на Луиз. — Луиз, за мен бе удоволствие да се запозная с вас. Том, ще потърся книгите, за които ти споменах.

Луиз старателно оформяше с устни думите „прекрасен мъж“, след като се бе уверила, че Роуланд я гледа. Изненадващо изнемощяла, като се има предвид с каква пъргавина бе изприпкала преди до прозореца, тя прие помощта му и стана от дивана с решително изражение, после храбро въздъхна.

— Не, не, няма нищо… — махна му да я пусне. — Само ме наболява гръбнакът. Роуланд, толкова се радвам, че се запознахме. Разбира се, имах чувството, че ви познавам отдавна. Линдзи непрекъснато говори за вас…

— Да, прави ви на салата — обади се Том, лоялен и правдив докрай.

— Наистина ли? — възкликна Роуланд и отправи леден поглед към нея. — Е, военните действия приключиха, Том. Сега сме във фаза мирни преговори. Нали така, Линдзи? Уточняваме условията…

Изхитри се да придаде на думите си любопитно еротично звучене. Линдзи откри, че погледът и тонът му упражняват многостранно и необяснимо въздействие върху тялото й и наведе очи. Луиз издаде странен цвъртящ звук, който вероятно трябваше да покаже родителско снизхождение или може би гняв.

Роуланд наистина можеше да бъде решителен и мъжествен, когато поиска. Преди Луиз да изстреля следващия си залп, той вече бе хванал Линдзи подръка, бе я насочил към вратата и я поведе надолу по стълбите.

— Майка ми се държи така — каза Линдзи, качвайки се в колата, която Роуланд бе паркирал идеално на съвсем малко свободно място, само с пет сантиметра празно пространство отстрани. Заудря по волана. — Извинявай, Роуланд. Тя се държи така с всички. Прави го непрекъснато.

— Разбрах — невъзмутимо отвърна той. — Подпрени сме от двете страни, Линдзи. Давай бавно. Много добре.

Пламнала от напрежение и срам, най-сетне успя да измъкне колата и веднага вдигна скоростта.

— На изток ли? — попита тя. — Ако продължавам да карам все на изток, после ще ми покажеш ли накъде да завия?

— В момента караш на север. Завий надясно, тук.

Линдзи се подчини. Доста време пътуваха мълчаливо. Тя влезе в леко пререкание с невнимателен шофьор на такси и имаше кратко спречкване с четирима млади шегаджии в очукан „Форд Кортина“. Фордът я изпревари от вътрешната страна, младежите в него сякаш не одобряваха начина, по който бе сменила платното на последната пресечка. Когато профуча край тях, от прозорците се протегнаха едновременно четири ръце и четири пръста се забиха нагоре във въздуха. Линдзи тутакси наду клаксона и не престана да го натиска, докато фордът не се загуби в далечината. Тогава хвърли поглед на Роуланд, който изглеждаше все така спокоен.

— Удоволствие е да те вози човек, Роуланд. Не понасям да ме засипват със съвети от задната седалка. Случвало се е да ми казват къде да удрям спирачка и къде да давам мигач. Това ме вбесява. Джини е невъзможна. Страхлива е като заек. По целия път до къщата на Макс държа очите си затворени.

— Нищо чудно — непринудено рече Роуланд. — Караш ужасно. Ти си между най-лошите шофьори, които съм срещал през живота си. Ако питаш мен, единственият, който може да ти съперничи, е едноокият шофьор на такси, който ме возеше някога в Истанбул. По онова време пушеше хашиш. Той имаше донякъде твоя стил.

Линдзи реши да приеме това като закачка.

— Карам си много добре — отсече тя. — Може би малко бързичко. Не обичам да се мотая.

— Впрочем, повечето жени са лоши шофьори — продължи Роуланд. — Липсва им усет за някои неща. Правени са тестове и е научно доказано.

— Каква щуротия.

— Истина е. Затова има толкова малко жени архитекти. Затова жените са посредствени шахматисти.

— Аз играя чудесно шах. Научих и Том.

— Кой от двама ви печели сега?

— Добре де, той печели. Но това не доказва нищо. Том е изключителен. Действително е много умен.

— И аз така си помислих. Том ми хареса.

— Наистина ли? — Линдзи с охота прие смяната на темата. — О, толкова се радвам. Не вярвам да е говорил много, след като Луиз беше там.

— Така е. Затова го харесах. Има добър вкус за филмите. Напомни ми да ти дам няколко книги за него. А също — той я погледна, — бих казал, че малко неща му убягват.

— На Том нищо не му убягва — с гордост заяви Линдзи. — Сякаш целият е покрит с невидими антени. Приема и най-слабите сигнали… Тук наляво или надясно?

— Наляво. Е, няма значение. Можем да стигнем и от тук. Карай покрай тази фабрика, завий пред общинските блокове, точно така… Сега мини под надлеза, покрай паркинга за камиони и карай нататък, докато стигнеш площада. При черквата Хоксмур завий наляво. Нали е прекрасна? Това е най-любимата ми черква в цял Лондон. От леглото си виждам кулата й.

Линдзи, която не беше и чувала за Хоксмур, рязко зави наляво, както й бе казано. Тъкмо си мислеше в какъв необикновен квартал живее Роуланд, един от най-бедните и грозните, които бе виждала в този град, когато погледът й обхвана улицата и къщата, които й сочеше той. Настъпи спирачката и спря внезапно, с едното колело на тротоара.

— Боже мой, каква невероятна улица. Какви невероятни сгради…

Роуланд разглеждаше с обич редицата тухлени фасади. Къщите имаха тераси, ветрилообразни прозорчета над вратите и високи плъзгащи се прозорци. До входните врати водеха няколко стъпала.

— Те са от 1730 година или там някъде — поясни той. — Строени са за хугенотите, пристигнали тук/след като били прогонени от Франция. Славели се като търговци и тъкачи на коприна. Районът тук винаги е бил бежански. След като французите си отишли, станал еврейски. Сега е предимно индийски. Аз спасих тази къща. Когато я купих, беше пред рухване.

— Красива е, Роуланд.

— Нали? Вътре още е малко примитивно. Имам я от дванайсет години. Докато бях във Вашингтон, я използваха приятели. Никога не съм се задържал достатъчно, за да я обзаведа както трябва… О, боже мой. Бързо, пали колата…

Линдзи, която вече слизаше, се огледа объркано. Малко по-нагоре по улицата видя дълъг и нисък бял мерцедес със сгъваем покрив. От него току-що беше слязла висока, слаба и много красива млада жена. За секунда, при слабото осветление на улицата, й се стори, че това е Джини. Момичето имаше същата фигура, същата късо подстригана руса коса, същата голяма уста, същия решителен вид. Но Джини не би се издокарала в прилепнали сребристи панталони, подкъсена черна фланелка и черно кожено яке за мотоциклетисти. Не би си сложила стряскащо ярко червило, нито пък би предизвикала подобна реакция у Роуланд, който — вече слязъл от колата — изглеждаше готов да избяга.

— Негодник такъв! — изкрещя момичето, стигна до Роуланд и го блъсна силно в гърдите. — Свиня! Аз обаждам по телефона. Плача. Пиша писма от сърце. Седя в моя кола. Чакам. Пак плача — големи сълзи, виж. Как може да причиниш това на мен? Merde, je men fiche, tu comprends?^[1]

Тя продължи да крещи на собствения си език със страдалчески разкривена уста, сълзите й капеха по коженото яке. Периодически удряше Роуланд, а той периодически казваше „Силви…“

Насред монолога си Силви пренасочи атаката си от Роуланд към новия лъскав фолксваген на Линдзи. Завъртя се с впечатляваща скорост, вдигна юмрук и с всичка сила го стовари върху капака. Появи се вдлъбнатина.

— Я чакайте малко — каза Линдзи, пристъпвайки към нея.

— Кучка! — изпищя Силви. — Английска кучка. Крадеш мой мъж! Сега аз ти покажа какво мисли за кучките. И за тъпите им коли.

Тя ритна табелката с номера. Появи се още една вдлъбнатина.

— Какво правите, по дяволите? Стига! — възмути се Линдзи, опита се да сграбчи Силви, но не успя, тъй като в същия миг тя бе повдигната във въздуха.

— Изчезвай! Махай се! Върви си вкъщи! — крещеше Роуланд с глас, който се чуваше поне през три улици. — Веднага. Край. До тук бяхме…

Той държеше Силви в желязна хватка на няколко стъпки над земята. Тя риташе бясно с крака, драскаше и фучеше като котарак. Дори Линдзи се впечатли, въпреки че тя самата имаше буен характер.

— Ще умра. — Силви внезапно увисна в ръцете му. — Ще се убия. Ще си прережа гърлото. Още сега.

— Не, няма. — Роуланд я вдигна и я понесе по тротоара към колата й. — Ти имаш забележителен инстинкт за самосъхранение, Силви.

— Тогава ще убия тази кучка, преди да си тръгна…

— Тази кучка ми е жена, Силви — каза Роуланд и грубичко я остави до колата. — Вчера се оженихме. Беше шеметна любов. А сега си върви.

— Ta femme? Hypocrite! Menteur! Cest impossible…^[2]

— Защо да е невъзможно? Искаш ли да видиш халката? — Студеният му поглед бе абсолютно убедителен. Силви простена зловещо, изсипа цял куп френски ругатни, зашлеви Роуланд с всичка сила, скочи в мерцедеса и отпраши с гръм и трясък.

Роуланд се върна при Линдзи, която още стоеше до нещастния фолксваген със зяпнала уста. Безмълвно и с непроницаемо изражение я хвана подръка, поведе я по стълбите и отвори входната врата. Запали лампите. На изтривалката вътре имаше пътека от богат асортимент дамски дантелени гащички, започваща от пощенската кутия. Линдзи се наведе и ги събра: черни, розови, бели. Хвърли поглед на Роуланд.

— На Силви ли са?

— В нейния стил са — отвърна той. — Да ги пусне през пощенската кутия също е в нейния стил.

— Скапана работа — каза Линдзи.

И двамата прихнаха.

 

 

Смяха се през цялото време, докато изкачваха незастланото стълбище, докато вървяха по коридора и се настаняваха в стаята за гости на първия етаж. Отмаляла, Линдзи се отпусна на единствения стол вътре.

— О, Господи — каза най-сетне. — Тя беше изключителна, Роуланд.

— Не чак до там изключителна — мрачно отвърна той. Изведнъж лицето му бе станало сериозно.

— Често ли ти се случват такива неща, Роуланд?

— Да. По два-три пъти в годината. Бог знае защо.

Линдзи пресметна набързо: Макс бе казал, че никоя от връзките му не продължава повече от три месеца. „Три месеца е абсолютният рекорд — бяха думите му. — В повечето случаи тенденцията клони към един месец.“ Стана й интересно дали Силви е от рекордьорките, или от момичетата за един месец, но в края на краищата това не й влизаше в работата.

Роуланд крачеше бързо из стаята. След като бе демонстрирал такова впечатляващо самообладание, изглежда, започваше да излиза от равновесие. Затваряше дървените капаци на високите прозорци, палеше лампите. Едва сега Линдзи забеляза колко странна бе стаята за гости. Имаше идеални пропорции и бе облицована с ламперия; красивата стара камина явно бе палена наскоро. Но никога през живота си не бе виждала по-голо и по-монашеско помещение. С изключение на стола, на който седеше, отрупаната с книги маса и претъпканата библиотека на отсрещната стена, вътре бе съвсем празно. Нямаше дори радиатори и беше адски студено.

— Питам се… — поде Роуланд с явно смутен вид — дали тук не е хладничко?

— Всъщност е арктически студ, Роуланд. Започвам да замръзвам…

— Камината. Ще запаля камината. Това би трябвало да спаси положението…

Започна да трупа подпалки, вестници и дърва и успя да запали огъня само с една клечка кибрит, нещо непостижимо за Линдзи. Изправи се и отстъпи назад.

— Нещо за пиене? — предложи той. — Да, сигурно ти се иска да пийнеш нещо. Имам уиски. От друга страна, ти ще шофираш. Трябва да се върнеш в Западен Лондон и…

— Всичко е наред, Роуланд — каза Линдзи, смилявайки се над него. — Нямам намерение да оставам, обещавам ти. Успокой се. Тук съм по работа. Ще ти покажа статията и се махам. А междувременно едно малко уиски би ми дошло добре — ни най-малко не би ми навредило.

— Чудесно. — Роуланд все още изглеждаше притеснен. — Точно така. Тогава само да взема уискито. В кухнята е, струва ми се.

Той излезе забързано и Линдзи се заслуша в трополенето на стъпките му по незастланите стълби. Стана и започна да се разхожда из стаята. Имаше още нещо, което не бе забелязала веднага. Цялата стена зад стола, на който беше седяла, бе покрита със снимки на планини — черно-бели снимки на недостъпни зъбери. Линдзи, която се боеше от планините и не ги обичаше, приближи да ги разгледа по-внимателно. Видя, че са надписани с четливия и красив почерк на Роуланд. До името на всеки връх имаше дата и други бележки. Някои от тях се отнасяха за атмосферните условия, други, вероятно за маршрутите, но бяха написани на непонятен жаргон, пълен с думи като „ърейт“^[3] и „кори“^[4], които Линдзи не разбираше. Макс бей споменавал, че Роуланд е алпинист, но тя си мислеше, че изкачва по-скромни скали. Нима действително се бе катерил по тези?

След няколко минути Роуланд се върна с две чаши, бутилка скоч, каничка вода и чинийка солени фъстъци. Видя, че Линдзи разглежда една от снимките и поведението му веднага стана по-сърдечно.

— Това е Сгър На Нилиън — посочи той страховит снежен връх. — На остров Скай. Миналия месец направих там траверс по хребета. Времето беше изключително — ясно цели два дни. Прекарах Бъдни вечер на бивак ето тук…

Пръстът му сочеше снежна повърхност над главозамайваща пропаст; тя се стори на Линдзи най-негостоприемното място на света.

— На скален корниз и вързан, разбира се, в случай, че времето се промени.

— На Бъдни вечер? — едва чуто промълви Линдзи. — Сам ли беше, Роуланд?

— Да. Което не беше много разумно — на Скай посред зима. Обикновено ходя с приятели. Но на Коледа — нали знаеш. Повечето хора искат да бъдат със семействата си. Освен това обичам да се катеря сам.

Линдзи не каза нищо. Почувства как мислите й набират скорост и вече излизат от контрол. Опита се да използва спирачките на здравия разум, но те не задействаха.

Роуланд й подаде чашата уиски, а после и чинийката с фъстъците. Явно бе горд, че ги е открил, и ги поднесе с трогателна галантност.

По-късно постоянно я съпътстваше мисълта, че се е влюбила в Роуланд Макгуайър точно в тази секунда. Но така и не успя да си изясни защо се бе пропукала ледената й броня. Дали защото си го бе представила сам в планината навръх Коледа, или защото проклетите фъстъци бяха поне от няколко седмици?

Роуланд намери два обикновени стола и ги сложи един до друг до масата. Избута книгите на пода и Линдзи остави на освободеното място неговата зелена папка и статията, която бе взела от вкъщи.

— Сега — поде тя, усещайки остро близостта му — ще ти помогна, както обещах, Роуланд. Независимо че ти нито се извини, нито ми се подмаза.

— Забравих. Обещавам, че ще го направя.

— Сега слушай внимателно. Ще навлезеш в свят, който не разбираш.

— Целият съм внимание — отвърна Роуланд с подозрително смирение. — Следя всяка твоя дума.

— Правилно. Вече стана дума за множеството тайни, обгръщащи Лазар и Мария Казарес — спомняш ли си? Откъде е забогатял Лазар, дали са любовници, естеството на сегашните им взаимоотношения и тъй нататък. Коя, според теб, е основната тайна, най-важната от всички?

— Откъде е дошъл всеки от тях. Ако намерим отговора на този въпрос, може би ще си изясним и част от останалите.

— Съгласна съм с теб. Сега ще те поизпитам. Твърдиш, че си чел материалите в тази твоя папка. Каква е общоприетата версия за произхода им?

— Версията на рекламния им отдел. Доста добра история. Мария Казарес се ражда в испанско селце и още като малка остава сираче. После отива да живее при някаква родственица, леля или братовчедка, също испанка, но преселила се във Франция. Тази леля — която никой никога не е виждал, нито случайно интервюирал — е много добра бродирачка и дълги години работи за Баленсиага. Та тази възрастна неомъжена жена взема Мария при себе си и я научава да шие. Още от ранна възраст Мария проявява голяма сръчност. Лелята, или братовчедката, се пенсионира и напуска ателиетата на Баленсиага, но открива, че й е трудно да преживява само с пенсията и започва да шие частно, а Мария й става помощничка. После братовчедката, или лелята, съвсем навреме умира и Мария поема самостоятелно работата. Постепенно започва да си създава име сред изисканите дами в Париж и понеже е храбро момиче, продължава да шие в леденото си малко ателие, докато събира достатъчно пари, за да отвори магазинче. И ето че един ден покрай това магазинче минава не някой друг, а богат млад мъж с неизвестен произход, наречен Жан Лазар, и моментално бива запленен от дрехите на витрината. Лазар веднага забелязва таланта на Мария и се сприятелява с нея. Инвестира в нейния бизнес и от тогава насетне я направлява. През 1976 година, след изненадващо малко временни трудности, той я представя на света — Казарес прави първото си модно ревю.

Линдзи го погледна възхитено.

— Запаметил си го дума по дума, Роуланд. А вярваш ли в тази история?

— Много я харесвам. Звучи ми познато. В нея има нещо от „Малката Нел“, от „Дамата с камелиите“ и от „Бохеми“.

— Вярваш ли в нея, Роуланд?

— Не. Подозирам, че връзката Испания-Баленсиага е за отвличане на вниманието. Струва ми се, че е измислица отначало докрай.

— Така цялото внимание се насочва към Мария Казарес, съгласна съм. А редица други въпроси остават без отговор. Например, ако Лазар не е французин, а той така и не е успял да постигне чисто френско произношение, откъде е тогава? От Корсика? От бивша френска колония, като Алжир? Възможно ли е да е португалец, или испанец? Правени са всевъзможни предположения, но ако някое от тях е вярно, защо Лазар не си признава? Какво има да крие? В миналото е намеквал за възможна връзка на семейството му с Корсика и че е израсъл в бедност. В такъв случай откъде идват парите, които са били необходими за създаването на модна къща „Казарес“? Отговорът никой не знае.

— Но мислиш, че си открила нещо, за което можем да се хванем?

— Струва ми се, че открих нещо повече, Роуланд.

— Така ли? — Той я наблюдаваше внимателно. — Е, сигурно е много важно. Изглеждаш ми променена, знаеш ли? От теб се излъчва някакъв странен блясък.

— Предполагам, че е от светлината на огъня — побърза да каже Линдзи. — Освен това наистина съм развълнувана. През целия уикенд подозирах, че съм права.

— Но зъб не обели.

— Да. Ами, не исках да ви се бъркам. Ситуацията беше кризисна, ти, Джини и Макс бяхте заети. Не бях сигурна дали това още те интересува…

— Още ме интересува. Много ме интересува. Тъй че няма ли да ми обясниш?

— Да, ще ти обясня. — Линдзи сведе очи към зелената папка. — Твоите проучватели са свършили добра работа, Роуланд — бавно поде тя. — В тази папка има изрезки, които никога не съм виждала. Аз започнах да пиша за модата едва през 1978 година и чак през 1984 година посетих за пръв път представянето на модните колекции в Париж. Затова особено ме заинтересуваха материалите за първите ревюта на Казарес — облеклата, които са й създали име и от които е тръгнала легендата. Докато преглеждах снимките от онези ранни години, попаднах на нещо, което веднага грабна вниманието ми. Вечерна рокля на Мария Казарес, от нейната първа колекция през 1976 година. Фотографирана за американското „Харпърс Базар“.

Тя извади снимката, за която говореше — цветно копие от оригинала в списанието. Роуланд се наведе да я разгледа.

— Никой друг не би могъл да изработи тази рокля, Роуланд — продължи Линдзи. — Нито Лакроа днес, нито Сен Лоран в миналото. Тя може да бъде само на Казарес. Почеркът й се забелязва във всяка подробност. Роклята е част от нейната „Руска колекция“ — с това название е запомнена. Погледни кройката и пищността на полата — великолепен цвят, нали? Това разкошно водораслово тъмнозелено. Погледни украсата на подгъва — тази тясна ивица от черно копринено кадифе. Погледни златистозеления брокат на ръкавите и формата на елечето. Нали забелязваш как гарнитурата от кожа подчертава линията му? Виж как са скроени горната част на роклята и ръкавните извивки, та раменете да изглеждат по-тесни…

Замълча. Роуланд току-що се беше прозял.

— Роуланд, моля те, опитай се да се съсредоточиш. Важно е. Ако не различаваш почерка й, няма да разбереш. Сега ми кажи какво виждаш тук.

— Не харесвам този тюрбан, който носи моделът. Изглежда абсурдно.

— Роуланд, остави тюрбана. Гледай роклята. Опитай се да разграничиш частите й. Опитай се да разбереш техния език. Помъчи се да схванеш какво ти говори тази рокля. Не е ли романтична? Не те ли кара да мислиш за баловете в Санкт Петербург? Представи си… — Тя отчаяно търсеше пример. — Представи си „Война и мир“, Роуланд, сцените от балната зала. Представи си нощното пътуване на Наташа с шейната през снеговете…

В очите на Роуланд проблесна разбиране.

— Да, може би… — промълви той, свъсил вежди. — Започвам да разбирам… Значи си чела „Война и мир“?

Линдзи въздъхна.

— Може и да не съм чела „Великите в Оксфорд“ — търпеливо отвърна тя, — но не съм и съвсем необразована, Роуланд. Разбира се, че съм чела „Война и мир“. Всъщност доста съм чела. Непрекъснато чета.

Роуланд я погледна с любопитство.

— Наистина ли? Какво четеш сега?

Линдзи наведе очи. Обикновено държеше на масичката до леглото си и книгите, които възнамеряваше да прочете, и тези, които дочиташе. На върха на купчината в момента се мъдреше дебел роман, над шестстотин страници любов и изневяра, с който се утешаваше в края на трудния ден. При все че стилът на автора не бе особено изящен, интригата бе интересна, а героите драматични, със силни чувства. Миналия четвъртък, на страница 435, главният герой бе умрял и уморената Линдзи бе плакала.

— Джон Ъпдайк — каза тя. — Последния от романите за Заека, нали знаеш.

Щом спомена Ъпдайк, лицето на Роуланд светна. Той понечи да заговори, но Линдзи, обещала си да започне книгата още същата вечер, побърза да го прекъсне:

— Роуланд, знам, че предпочиташ да говорим за книги, но сега не му е времето. Моля те, нужно ми е да се съсредоточиш върху това.

Роуланд се извини. Наведе се над снимката с балната рокля, създадена преди деветнайсет години, и се вторачи в нея. Изглеждаше твърдо решен да разгадае нейните женски кодове. Развеселена, Линдзи го наблюдава известно време как изпробва интелекта си в тази несвойствена за него област.

— Има и мъжки, и женски елементи — каза накрая той. — Самата рокля е повече от женствена. Но Казарес я е съчетала с елече, напомняща на мъжка жилетка — дреха, каквато носят казаците.

— Отлично. — Линдзи го погледна одобрително. — Започваш да схващаш. Това е най-характерното в стила на Казарес — обединяване на очевидно несъвместимото. Мъжкото и женското, грапавото и гладкото, екзотичното и аскетичното, целомъдреното и порочното. Или нейният основен принцип, ако предпочиташ. А сега се съсредоточи и върху тази снимка тук.

Със скрито вълнение тя извади интервюто, което бе донесла от собствените си архиви, и го сложи на масата. Снимката към него заемаше цяла страница. На нея се виждаше царствена белокоса и все още красива жена, застанала във великолепен салон. На стола до нея бе просната дълга рокля с елече, гарнирано с кожа.

— Това е същата рокля — веднага каза Роуланд. — Същата рокля. Същото елече. Еднакви са.

— Наистина са еднакви — потвърди Линдзи с нотки на тихо ликуване. — Странно. Действително много странно. Почти необяснимо…

— Защо? Не разбирам. Какво имаш предвид?

— Защото първата рокля, която ти показах, е създадена през 1976 година, нали? А тази тук е шита точно десет години по-рано. Роклята от 1976 година е на Казарес — това е безспорно. Тази от 1966 година, макар, както казваш, да е същата, е шита от неизвестно момиче, самоука шивачка на име Мари-Терез…

Сега Линдзи наистина бе приковала вниманието му. Наблюдаваше го, докато той се опитваше да осмисли изводите от всичко това, виждаше се, че започва да търси обяснение.

— Нещата стават още по-странни, Роуланд… — продължи тя. — Знам какво мислиш. Питаш се дали Мария Казарес и Мари-Терез не са едно и също лице. Дали роклята от 1966 година не е от неизвестния период на Казарес — преди Лазар, преди славата, когато уж е работила неуморно в онова студено ателие, което хората от рекламния отдел така обичат да описват…

— Имаш право. Точно това си мислех.

— Тогава си помисли още веднъж. Защото тази рокля не е шита в студено ателие. Нито дори в Париж. Правена е в Америка.

— В Америка?

— Да, Роуланд, в Ню Орлианс.

— Да продължавам ли, Роуланд? — колебливо попита след малко Линдзи. Изложението й беше прекъснато за няколко минути от непонятна реакция на Роуланд. Той бе станал да сложи дърва в камината и сега стоеше с гръб към нея, вперил поглед в огъня, и сякаш забравил за присъствието й. — Бих искала да чуеш историята, както ми бе разказана — продължи тя. — Хубава е, поне на мен ми харесва. Нещо като любовна история е.

— Разбира се. — Роуланд се обърна. — Искам да я чуя…

— Нещо не е наред ли, Роуланд?

— Не, не. Просто… когато ме попита дали познавам този град, си спомних последния път, когато бях там, това е.

— Добре ли го познаваш? Когато работеше в Щатите ли си го посещавал?

— Доста добре. Ходил съм там няколко пъти. Имах приятелка във Вашингтон, нейният брат беше преподавател по правов „Тюлейн“…

— „Тюлейн“?

— Това е университетът в Ню Орлианс. Там е един от най-добрите правни факултети в Америка. Както и да е. Това едва ли има отношение към темата ни. Продължавай.

Той се върна до масата и седна. Линдзи, която нямаше намерение да го разпитва повече, не разбра дали спомените му от този град са приятни, или неприятни; може би и едното, и другото, реши тя. За миг бе зърнала един Роуланд Макгуайър, съвсем различен от онзи, когото считаше, че е започнала да опознава. Почувства, че той няма желание да разкрива тази страна на своята същност и че се мъчи да преодолее кратката загуба на самоконтрол. Роуланд взе бутилката и тъй като Линдзи поклати глава, наля уиски само в своята чаша. Вдигна питието срещу светлината, разгледа го и отново се обърна към нея, опитвайки се да си възвърне обичайния маниер.

— Е, разкажи ми тази твоя любовна история, Линдзи. Хайде, започвай.

— Сигурен ли си? Става късно. Мога да ти оставя интервюто, ако предпочиташ. Ще прочетеш историята там. Почти цялата. Всичко, с изключение на края, за който бях помолена да не пиша.

— Не, не. Не обичам незавършените истории. Всеки разказ би трябвало да има ясни начало, среда и край. — Той се усмихна. — Освен това предпочитам да я чуя от теб.

— Чудесно. — Сърцето на Линдзи подскочи. Тя взе снимката на високата белокоса аристократка с красивата рокля до нея. Така ясно си спомняше това интервю: то бе първата й сериозна поръчка като журналистка на свободна практика. Тогава беше двайсетгодишна, горда, че й е хрумнала идеята за материала, горда, че от „Вог“ са приели да го поместят, а когато наближи сградата, където трябваше да се състои интервюто, и доста изплашена.

Къщата се намираше в Белгрейвия, висока сграда с бели колони, чиято врата бе отворена от иконом — Линдзи за пръв път виждаше истински иконом. Последва го по широкото стълбище до огромен салон с три големи прозореца, с изглед, към четириъгълната градина отвън. Беше есен, камината бе запалена, но стаята бе пълна с пролетни цветя. Литиша Лафит-Грант, вече лейди Роузбъро, стана да я поздрави и Линдзи, изправена срещу тази легендарна със своята елегантност личност, се разтрепери от страх.

После се ръкуваха, Литиша заговори с онзи свой топъл южняшки глас и тя възвърна самообладанието си.

— Елате да пийнете чай, скъпа моя. Дошли сте да питате за тоалетите ми? Ще си прекараме чудесно, ще ви покажа неща, които не съм поглеждала от сто години…

Литиша произнасяше думите провлачено. Бавната й напевна реч звучеше в ушите на Линдзи и сега, в тихата стая, докато разказваше на Роуланд чутата преди много години история.

— Жената на тази снимка — започна тя — се наричаше Литиша Лафит-Грант, или по-точно е носела това име, когато е шита роклята. Тя произхожда от много старо луизианско семейство и чрез женитбата си влиза в друго, още по-старо и по-богато от нейното. Лафит-Грантови притежавали памучни и тръстикови плантации. Когато се омъжила, Литиша отишла да живее във фамилната къща, много красиво имение отпреди Гражданската война на северния бряг на Мисисипи, между Батън Руж и Ню Орлианс. Била известна с приемите си в целия Юг, прочута красавица, домакиня и колекционерка на тоалети от висшата мода. А също така, струва ми се, е била щедра, жена с много добро сърце.

Линдзи замълча за момент.

— Аз отидох да я интервюирам заради легендарната й елегантност. Тя беше от онзи тип жени, които изглеждат прекрасно, каквото и да облекат. Можеше да направи ансамбъл от мъжка риза, някое от саката от туид на мъжа си и стари дънки. Но обичаше облеклата от висшата мода, в продължение на двайсет години не бе пропуснала нито едно от пролетните и есенните ревюта в Париж и бе запазила целия си гардероб в отлично състояние. Почина три години по-късно. Нейната колекция от модни облекла сега се намира в Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк.

— Идеята на интервюто беше да ми покаже гардероба си, дрехите от Скяпарели, Шанел, Баленсиага и тя ми показа всичко това. Бях я помолила да избере една от любимите си рокли за снимката. Тя избра тази, която виждаш на стола.

— Изненада ли те нейният избор? — попита Роуланд, който я слушаше много внимателно. — Сигурно си очаквала да се спре на рокля от някой именит моделиер?

— Да, така е. Тя обясни, че е избрала нея, защото й напомняла за щастлив период от живота, когато децата й били вече отраснали, а първият й съпруг още не се бил разболял фатално. И за Мари-Терез, изключителното младо момиче, което я е ушило. Литиша каза, че историята е типично нюорлианска — продължи Линдзи. — Но трябвало да си представя някогашния Ню Орлианс, твърде различен от днешния, тогава туристите били по-малко и миналото все още се чувствало. Трябвало да си представя жегата и онези красиви къщи във Френския квартал с балкони от ковано желязо, атмосферата на разложение, противоположностите, смесицата от богатство и бедност, смесицата от раси — французи, испанци, карибци, смесицата от религии, суеверия и езици — град, който не приличал на никой друг в Америка. Там необикновеното се срещало на всяка крачка. Тя ме накара да видя във въображението си нейния Ню Орлианс, Роуланд, а после ми разказа историята на Мари-Терез.

Литиша се запознала с момичето няколко години преди да бъде ушита роклята. Мари-Терез тогава била четиринайсетгодишна и посещавала манастирското училище във Френския квартал, където преди това учела и една от прислужниците на Литиша. По препоръка на тази прислужница възложили на Мари-Терез работа за домакинството на семейство Лафит-Грант — да бродира чаршафи и прочее. На този занаят я научили монахините от манастира, доста от които били французойки. Те считали Мари-Терез, която също имала френско потекло, но била родена в Ню Орлианс, за най-способната си ученичка. Когато Литиша видяла изработеното, неговото изящество й направило толкова силно впечатление, че поискала да се запознае с нея. И Мари-Терез веднага привлякла вниманието й. Тя била тиха, едва ли не прекалено скромна, може би не красива, но интересна — Литиша я описа като „хубава грозотия“. Имала много бледа кожа, по думите на Литиша „бледа като магнолия“, детинско поведение и гарвановочерна коса. Литиша горяла от желание да й даде още работа, главно защото знаела, че живее в голяма беднотия…

Линдзи замълча и хвърли поглед на Роуланд.

— Мари-Терез имала брат. Изглежда, двамата са били сираци. Брат й напуснал училище още когато бил на тринайсет години, а тя едва на девет, и оттогава единствено той се грижел за препитанието на сестра си.

Отново настъпи мълчание. Дърво от огъня се свлече и изпращя. Роуланд бавно вдигна очи и срещна погледа на Линдзи.

— Значи е имала брат? По-голям брат?

— Да. И според Литиша, твърде покровителствен брат. Слабо образован, чувствителен, горд и докачлив младеж.

— Интересно. Продължавай.

— След като се запознали, Литиша се преизпълнила със симпатии към момичето. То редовно идвало от града да я види, но Литиша не била стъпвала в дома му. През следващите две години тя редовно му давала работа, стига то да имало възможност да я поеме, тъй като все още ходело на училище. Постепенно започнала да му поверява и други задачи, освен бродерията. Мари-Терез й изработила няколко блузи, после и красив шал. Разрешено й било също да прави поправки на някои от дрехите й и Литиша виждала колко е очарована от тях. Тя й разказвала за своите посещения в модните къщи, за пробите, на които е ходила, и за перфекционизма, на който се набляга там. Обяснявала й как се работи, как се сглобява и се шие на ръка всяка дреха. Един ден дала на Мари-Терез един от своите най-стари и най-любими тоалети, костюм „Шанел“ отпреди войната, който случайно скъсала и мислела, че вече не може да се поправи. Мари-Терез го взела със себе си и го върнала в идеално състояние. Когато Литиша разгледала жакета, установила, че Мари-Терез го е разпорила изцяло и след това отново го е съшила. Тя цяла треперела от вълнение. Обикновено говорела много малко, но този ден не спирала да разказва за нещата, които е научила. Знаеш ли какво казала на Литиша? В статията съм го цитирала. Казала й: „Мадам, винаги съм виждала изкуството в облеклото, но сега разбирам, че то е също така и наука…“

От този момент нататък — продължи да разказва Линдзи — интересът на Литиша към момичето станал още по-голям. Окуражавала го да говори за живота си, за дома си, за брат си. И онова, което чула, я обезпокоило. Домът на Мари-Терез и брат й се състоял от две стаички в бедняшката половина на Вьо Каре, съвсем близо до манастира и манастирското училище. Те им били дадени под наем от монахините, чиито орден притежавал няколко западнали сгради в тази част на града, известни като Мезон Санта Мария, защото в ниша на градинската стена имало малка статуя на Дева Мария. Даването под наем на тези стаи било акт на милосърдие от страна на монахините, но и нещо повече. Те вярвали, както и брат й, че Мари-Терез има призвание, и я карали да стане послушничка веднага щом завърши училището. Мари-Терез приела. Казала на Литиша, че има намерение да стане монахиня.

Това разтревожило Литиша, която не била римокатоличка. Посъветвала момичето да помисли много сериозно, преди да предприеме подобна стъпка. Тя самата била готова да й предложи алтернатива: Мари-Терез можела да се присъедини към домакинството на Лафит-Грант, да бъде подготвена за домашна прислужница или пък да се намери възможност за приложение на шивашките й умения. За изненада на Литиша, тя отказала категорично, макар и със скромност и чар. Обяснила, че винаги слуша брат си, който нямало да одобри подобно решение. Казала, че не би и помислила да предприеме нещо, което да я раздели от брат й. Той бил всичко за нея — закрилник, покровител и приятел. Литиша внимателно изтъкнала, че макар брат й да работи за монахините и да помага в поддържането на градините, ако тя стане монахиня, задължително ще трябва да се раздели с него. Мари-Терез я слушала учтиво, но като че ли не разбирала…

Линдзи спря и се извърна да погледне Роуланд.

— Тя не ми каза фамилията им, но малкото име на брата било Жан-Пол. То, разбира се, може много лесно да се съкрати на Жан. Също както и живялата някога в Мезон Санта Мария Мари-Терез, ако по-късно е трябвало да смени името си, би могла да се спре само на Мария — особено ако е искала да скрие своята националност, не си ли съгласен?

— Да, така изглежда — отвърна Роуланд. — Но не ми се ще да прибързвам с изводите. — След кратко колебание добави: — Харесва ми тази твоя история, Линдзи. Но все още не разбирам защо я наричаш любовна…

— Ще разбереш.

— Продължавай тогава.

— В резултат на този разговор е ушита и руската рокля на Литиша. Семейство Лафит-Грант давало бал всяка година в последния ден преди Велики пости — това било голямо събитие в календара на Луизиана и всеки бал имал своя тема. Вече били правили отомански бал, венециански бал. През 1966 година темата трябвало да е руска и Литиша решила вместо да си поръчва роклята в Париж, както обикновено, да й я ушие Мари-Терез. Мотивите й не били само благотворителни. Ако роклята се окажела несполучлива, нямало да е голяма беда — тя притежавала цели стаи с дрехи. Но ако пожънела очаквания успех, всичките й приятелки щели да се надпреварват да си шият при момичето. Тогава Мари-Терез може би щяла да разбере, че наистина има и друга възможност да устрои живота си, освен манастира.

— И успяла ли е да постигне замисленото?

— Не. Планът й дал непредвиден резултат. Роклята била великолепна, предизвикала фурор. Всичките й приятелки наистина се надпреварвали да питат за името на шивачката. Но нито те, нито Литиша имали повече възможност да използват услугите й. След бала Литиша видяла момичето само още веднъж…

Линдзи замълча и се загледа навъсено в огъня отсреща. После въздъхна и отново се обърна към Роуланд.

— Когато Литиша стигна до тази част от историята — продължи тя, — лицето й се промени. Помислих си, че следва нещо ужасно, че може би е станала някаква злополука, при която Мари-Терез е загинала. Но се бях излъгала. Нямаше нищо такова. Тя ми разказа края на историята с уговорката, че няма да пиша за него. Не смъртта се е намесила тогава, Роуланд. Намесил се е братът, Жан-Пол.

— Разбирам. Литиша не го ли е познавала?

— Не. Знаела, че от сутрин до вечер работи в манастирските градини и като прислужник в разни нюорлиански барове и хотели. По предложение на съпруга й и понеже Мари-Терез твърдяла, че е много способен механик, един-два пъти му било разрешавано да помага при поддръжката на автомобилния парк на семейство Лафит Грант, включително и на няколкото предвоенни ролс-ройси, към които главата на семейството имал слабост…

— И Лазар колекционира сега такива коли…

— Точно така. Тези еднократни ангажименти така и не прераснали в нещо по-постоянно. Редовните механици на Лафит Грант не харесвали момчето, смятали го за арогантно и свръхчувствително. То непрекъснато си въобразявало, че отношението към него е пренебрежително. Имало избухлив характер и никой не искал да работи с него. Когато в деня след бала братът се появил на прага й, Литиша започнала да разбира механиците. Веднага почувствала антипатия към него.

Струва ми се, че и донякъде го е съжалявала — колебливо добави Линдзи. — Той бил само на деветнайсет години и Литиша забелязала, че е положил трогателни усилия да изглежда елегантен. Но щом влязъл в къщата й, той започнал да се държи агресивно и грубо. Заявил й с високомерен тон, че сестра му не се нуждае от нейното покровителство, че винаги се е грижил за издръжката й и че ако трябва, ще я издържа и занапред. Казал, че няма да позволи протестантско семейство, което не е способно да разбере една католичка, да се бърка в живота на Мари-Терез. Говорил дълго и особено настойчиво за скромността, чистотата и набожността на сестра си. Той повече нямало да разрешава на Мари-Терез да работи за Литиша, нито пък да я посещава, тя само тровела съзнанието й, изкушавала я със светски неща. Мари-Терез била предопределена да стане невеста на Христос и това му било ясно още от най-ранните й години. Желанието на покойната им майка също щяло да е такова и той възнамерявал да се погрижи то да се осъществи. Издекламирал речта си, която явно била подготвена, почти без да бъде прекъсван от Литиша, и веднага изхвърчал навън. Литиша го видяла само още веднъж, както и сестра му.

— Колко необикновено. Колко странно… — промълви Роуланд в настъпилата тишина. — Бедната Литиша. И какво е станало след това, Линдзи? Разкажи ми края.

— Минали няколко години. Литиша била обидена и повече не се опитала да види Мари-Терез. От време на време чувала по нещо за нея от прислужницата, която я довела, но информацията била оскъдна и тя постепенно загубила интерес. Занимавали я други, по-важни неща: болестта на съпруга й се проявила, макар диагнозата все още да не била поставена. През 1969 година научила от прислужницата, че се е разиграла малка драма. Мари-Терез завършила образованието си и започнала подготовката в манастира, но се отказала от послушничеството, заявявайки, че е загубила вярата си. Това, като и някои други неща довели до скарване между монахините и Мари-Терез. Двамата с брат й всеки момент щели да бъдат изгонени от жилището, изхвърлени на улицата. Оставали без пари и без дом.

Прислужницата, която завършила същото манастирско училище, била скромно момиче. Когато разказала тази история, Литиша почувствала, че има и друга причина за изхвърлянето на Мари-Терез и брат й от жилището, която момичето не се осмелявало да назове. Когато започнала да го разпитва, то силно се изчервило и отговаряло уклончиво и несвързано. Казало, че Мари-Терез не е оправдала доверието на монахините и че не се среща с никого заради позора си.

По това време съпругът на Литиша бил много болен и тя не предприела нищо. Минали още пет-шест месеца, настъпила новата 1970 година. През януари мъжът й бил в ремисия и наближавал денят, в който обикновено давали баловете. Тази година нямало да има бал, но мислите на Литиша се върнали към Мари-Терез. Изпратила да повикат прислужницата и я разпитала. Накрая момичето се оставило да го убеди и с голяма неохота й дало адреса, на който се говорело, че живеят Мари-Терез и брат й. Казало, че според мълвата те са ужасно бедни и Мари-Терез е болна, но Литиша не успяла да изкопчи нищо повече.

След няколко дни — продължи Линдзи — Литиша решила да я навести, от състрадание, ако искаш. — Замълча. — Струва ми се, че се досещаш, Роуланд, какво е открила. Но колкото и да е странно, изобщо не допускала подобна възможност, тъй че била дълбоко потресена, дори отвратена. Трябвало й доста време, докато намери къщата, мръсна и порутена сграда със стаи под наем в район северно от Френския квартал, който повечето бели отбягвали. Най-сетне се добрала до нея. Входната врата била отворена, нямало звънци и табелки с имена. На площадката седял възрастен мъж и пиел бърбън. Той й казал, че Мари-Терез и съпругът й живеят там, в задната стаичка на последния етаж. Докато се качвала по стълбите, Литиша чувала плач на бебе. Отначало мислела, че идва от другаде, но когато стигнала до последния етаж, разбрала…

Вратата на посочената й стая била отворена, сякаш някой току-що се бил върнал. Тя приближила и спряла безмълвно на прага. Мари-Терез се била сгушила на леглото в дъното. Държала до гърдите си съвсем мъничко бебе и се опитвала да го накара да суче. Надвесен над нея, обгърнал с ръка раменете й, стоял брат й Жан-Пол. Литиша твърди, че моментално и без никакво съмнение е разбрала, че той е баща на детето.

Готвела се да си тръгне, преди някой от двамата да е разбрал, че е идвала. Но нещо я спряло. От начина, по който плачело бебето, се досетила, че то е болно — Литиша е родила и отгледала четири деца. Забелязала, че Мари-Терез е ужасно слаба и има нездрав вид. Почувствала с колко нежност и страх говори Жан-Пол на майката и детето и се засрамила от своята първа реакция. Тъкмо щяла да заговори, да предложи да извикат лекар, ако трябва дори нейния, макар да се съмнявала, че той би се съгласил да дойде тук, когато Жан-Пол вдигнал поглед и я видял. Изражението му било толкова ужасно, че тя не посмяла да каже нещо. Вместо това оставила на пода кошницата с плодове, която била донесла, с пълното съзнание, че този подарък е съвсем не на място в момента. Жан-Пол я наблюдавал мълчаливо, със сковано от гняв и презрение лице. Тя извадила всичките пари, които имала в себе си, и ги сложила в кошницата. После се обърнала и си тръгнала, без да каже дума.

И това бил горе-долу краят на историята — каза Линдзи, срещнала развълнувания поглед на Роуланд. — Литиша повече не видяла нито брата, нито сестрата. Около шест месеца след това редовно им изпращала пари по пощата. Те нито веднъж не се обадили, така и не разбрала дали са ги получавали. По-късно през същата година научила от прислужницата, че са напуснали Ню Орлианс. Когато попитала за бебето, момичето отрекло да е чувало за него, тъй че Литиша се разтревожила. Питала се дали не е умряло, безпокояла се да не е осиновено, дадено за отглеждане или настанено в сиропиталище. Разпитвала навсякъде, но не научила нищо. Накрая отишла в манастира, където била приета от майка Сюпириър. Тя потвърдила, че Мари-Терез не е омъжена, но е родила дете, момче. Не пожелала да каже нищо по въпроса за бащата и отрекла да знае каквото и да било за местонахождението на детето. Живо или мъртво, казала тя, дете от подобна връзка не я интересувало.

Литиша била много ядосана, но стигнала до задънена улица и не успяла да научи нищо повече. Към края на същата година починал съпругът й и най-големият й син наследил всичко. Тя напуснала Луизиана и отишла да погостува на приятели в Европа. Малко по-късно се запознала с втория си съпруг и дошла да живее в Лондон. Каза ми, че от време на време се връща в Луизиана, но вече не се чувства спокойна там. Не научила нищо повече за изключителното момиче и неговия брат. Единственото, което останало от този епизод, била роклята, която виждаш на снимката и която сега трябва да е някъде в Метрополитън Мюзиъм — грижливо опакована в мека безкиселинна хартия и скътана…

Тя срещна погледа на Роуланд и се извърна. Очите й се спираха ту на огъня, ту на щорите, ламперията и снимките на планински върхове с описания на маршрутите. Роуланд не каза нищо, но тя усещаше, че е разтърсен от тази история, както и тя самата, когато я чу за пръв път. Бе навел глава над двете снимки на руски рокли. Линдзи се надигна с въздишка.

— Сега разбираш, че историята е любовна — каза тя. — Необикновена любовна история.

— Повечето са такива. За участниците — отвърна той.

Линдзи все още съзерцаваше планините. В камината изпращя дърво.

— Сигурна съм, че това е историята на Казарес и Лазар — каза накрая тя. — Убедена съм, Роуланд.

— Аз също. Вероятно не би трябвало. Няма други доказателства, освен роклите. Но и моята интуиция говори същото. И чувствам, че не ме лъже. — Той се поколеба, после я погледна в очите. — Но трябва да разбереш, Линдзи… сигурен съм, че го разбираш. Дори да съм в състояние да докажа всичко това дума по дума, не бих могъл да го използвам, докато те са живи. Макс не би го позволил. Нито пък аз. Това си е тяхна работа. Абсолютно лично е, а освен това е замесено и дете… Какво правиш?

— Вземам си палтото. Разбирам. Знаех, че ще кажеш така. Знаех, че можем да го използваме само за собствена информация. А сега трябва да си вървя.

— Защо? Часът е едва девет, бихме могли да отидем да хапнем нещо. Много се радвам, че ми разказа всичко това. Има сто и едно неща, за които искам да те попитам…

Линдзи спря пред планинските фотографии. Вторачи се в бележките върху тях. Вдиша и издиша десет пъти, после се усмихна и остави палтото си.

— Не бяхме ли женени, Роуланд? — каза тя. — Като че ли си спомням, че вчера се венчахме след вихрен роман… Защо тогава да не се държим като женени? Защо да не ти сготвя вечеря?