Сали Боуман
Опасни сезони (16)

15.

„Смъртта на една легенда“ гласеше едрото заглавие от първата страница на вестника, доставен тази сутрин в стаята на Линдзи. Под него беше знаменитата снимка на Бийтън, на която се виждаше усмихната млада жена с къса коса, закрила наполовина лицето си с ръце. Линдзи започна да превежда дългата информация.

Френският й вършеше работа, но не беше особено богат, трудно се справяше с лириката, с превземките. Все пак успя да разбере, че изложените факти повтарят официалната версия за живота на прочутата дизайнерка. Наред с това й стана ясно, че вече се правят опити Мария Казарес да бъде превърната в символ, преди да са минали и двайсет и четири часа от смъртта й.

Но символ на какво? Пребори се с непознатите думи, със синтаксиса. Изглежда, на няколко неща. На съвременната жена, която, според твърденията на автора, тя била освободила, като променила представата й за себе си. На Франция, тъй като въплъщавала френската елегантност, изискан вкус и изящество. Към края на материала хвалебствията набъбваха неудържимо, сякаш авторът се опиваше от собствената си проза. Leternelle feminine, прочете Линдзи, опитвайки се да свърже трудните фрази. Реши, че е схванала най-същественото. Мария Казарес, une femme solitaire, unique et mysterieuse^[1]… Да, да, това го разбираше: Тя е еди-какво си, еди-какво си и въплъщение на вечното женско начало — „каквото и да означава това“, помисли си Линдзи, внезапно загубила търпение. Отказа се и бутна вестника настрана. „Колко типично, колко предсказуемо — каза си тя. — Решават, че Казарес е загадъчна личност, загадъчна жена, и възлагат на мъж да я разгадае.“

Линдзи бе спала зле и още се чувстваше неспокойна. Отиде до прозореца и погледна навън. Беше рано, но се виждаше, че времето няма да е хубаво. Небето беше прихлупено, облаците препускаха бързо, вятърът брулеше клоните на дърветата и набраздяваше сивите спокойни води на Сена. Въздухът беше влажен, сив и сякаш обещаваше дъжд. Денят щеше да е мъглив и мрачен. Забеляза в далечината, на отсрещния бряг, висок тъмнокос мъж, който спря такси и се качи в него. „Колко странно“, помисли си тя и се отдръпна от прозореца. За миг й се бе сторило, че е Паскал.

В тази хотелска стая започваше да се чувства като в затвор. Уби малко време, като първо се обади вкъщи и поговори с Том, а след това изпрати втори факс до своя човек от Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк, който още не бе отговорил на въпроса й от предишния ден. После, след като се колеба известно време и накрая реши да рискува, позвъни в стаята на Роуланд. Вече бе девет часът и нямаше да се получи конфуз, ако Джини вдигнеше телефона.

Почака, докато сигналът прозвуча няколко пъти, но никой не отговори. Все още крайно изнервена, слезе до стаята, която се ползваше като щаб на „Кореспондент“. Пикси вече бе там, издокарана в дреха, сякаш изплетена от въжета. Линдзи взе пропуска си за пресконференцията на „Казарес“, прегледа това-онова и вече се готвеше да тръгне, когато все пак попита:

— Провери ли дали има пропуски за Роуланд и Джини? Пикси, която по природа не беше дискретна и трудно задържаше нещо за себе си, се поусмихна.

— О, да, изпратих им ги в стаята снощи. — Замълча деликатно и добави: — Колко умно от страна на Макгуайър да намери тази стая. Аз плаках, умолявах, предлагах на управата да продам тялото си, но нищо не се получи.

— Е, и? Роуланд има по-голяма тежест от теб — Усмивката на Пикси стана по-широка и Линдзи се досети какво означава това — трябваше да се очакват сплетни, догадки, нов кръг в спиралата на служебното интригантство.

— Е, нищо чудно — рече Пикси. — Той е от мъжете, на които не се отказва лесно…

— За какво намекваш?

— Все пак ми се стори доста странно. Да дели апартамента с нея. Тъй де, нали я беше изхвърлил само няколко часа преди това.

— Какво? Роуланд я е изхвърлил? — Линдзи поклати глава. — Не, Пикси, видях ги и двамата снощи. Грешиш.

— О, всички са ги видели снощи — небрежно отбеляза Пикси. — В края на краищата този хотел е пълен с журналисти, какво друго може да се очаква? Видели са ги да излизат късно вечерта, видели са ги и когато са се прибрали. Явно изражението й е било такова, че… с една дума, в бара е имало, така да се каже, груби шеги.

— Що за щуротии — остро я прекъсна Линдзи. — По-късно се отбих при тях. Работеха, нищо повече.

— Така ли? И докога?

— Виж, Пикси, бях в апартамента с тях два часа, може би и повече. И тримата имахме работа. Сега не е зле и ти да посвършиш нещо.

Тръгна към вратата, надявайки се тази лъжа да сложи край на клюките, но все пак се спря и попита:

— Какво те накара да мислиш, че Роуланд е отстранил Джини?

— Не мисля, а знам. Тони ми се обади от Лондон късно снощи. Макгуайър говорел по телефона в кабинета си, вратата била затворена, но Тони чул. Нямало как да не чуе, Макгуайър бил толкова бесен, че сигурно се е чувало чак на площад „Пикадили“.

Линдзи въздъхна. Тони беше последното гадже на Пикси, толкова влюбен в нея, че я гледаше право в очите. Той беше сътрудник от най-нисък ранг в отдел „Очерци и репортажи“ и работеше в стаята срещу кабинета на Макгуайър.

— Е, съжалявам, Пикси, но този път Тони не е чул добре. Казах ти, бях с тях. Джини определено не е отстранена.

— О, възстановили са я. — Пикси я погледна накриво. — Това го разбраха всички във фоайето снощи. Но той наистина я е отстранил. Хич не й е цепил басма. Тони каза, че в Амстердам тя нещо оплела конците и Макгуайър побеснял. После подхванал Паскал Ламартин. Тони каза, че ако бил на нейно място, щял да умре. Каза, че когато Макгуайър се ядосал, винаги било ужасно, направо ти се искало да потънеш в земята, бил язвителен и страшно студен, но този път било по-лошо от всякога. Накрая треснал телефона, но преди това вече я бил натирил няколко пъти. Изхвърчал от кабинета като фурия, зелените му очи направо хвърляли мълнии. Тръгнал си, но преди това изведнъж притихнал и… — Пикси въздъхна. — Как ми се иска да съм била там! Казах ти, че е страхотен. Представяш ли си колко страхотен трябва да е, когато е вбесен? Обожавам разярените мъже…

— Пикси, за Бога…

— Ами, така си е. Покажи ми една жена, която не ги обожава. Просто съм честна, това е. Само като си представя Макгуайър, вбесен и зърната ми се втвърдяват.

— Достатъчно, Пикси…

— Главно заради очите му… — Винаги неудържимата Пикси потръпна от удоволствие. — И тази черна коса. И гласът му. И мускулите. И това, че е толкова висок. А чувам също, че бил невероятен в леглото. Ама наистина невероятен, тъй че на другия ден почти не можеш да ходиш. Да ходя ли? Ще ти кажа, че не би ми минало и през ума да ходя някъде, щях просто да си лежа там и да чакам за още…

— Пикси, престани, престани веднага. Не ме интересуват тези фантазии.

— Не са фантазии. Всичко това е добре документирано. Имам една позната…

— Пикси…

— Тя им слага точки, нали разбираш. И най-високата й оценка е двайсет и пет. Слага им точки за изобретателност, издръжливост, интуиция, големина, нежност, сила, внимание…

— Интуиция ли? Кое е това момиче?

— И знаеш ли колко е събрал Макгуайър? Сто. Скъсал е всички рекорди. Тя беше направо шашардисана. И си има собствени правила, това също е потвърдено, защото тя е проверила, не е било само при нея.

— Правила ли? — едва продума Линдзи.

— Да. — Пикси снижи глас и заговори с поверителен тон. — Например преди това винаги държи положението да е напълно ясно. Че става дума за секс, може би за приятелство, но нищо повече. Връзката няма да има бъдеще, никакви ангажименти от двете страни. Това са му условията. И си ги спазва. Без всякакви нежности, никакво „скъпа“, нито дума за личния му живот. Моята позната каза, че когато сложил край на връзката им, не знаела нищо повече за него, отколкото в началото. Това я карало направо да излиза от кожата си.

Пикси й отправи дълъг многозначителен поглед. Линдзи влезе в кратко стълкновение с най-вулгарните си инстинкти и те победиха.

— Тя колко време е…

— Два месеца. Както разбирам, рекордът е два месеца и половина. Било е преди доста години, точно след като се е върнал от Вашингтон. Тя каза, че минавал през жените като машина. В началото, когато я запознал със своя правилник за ограниченията, това се оказало фатално за нея. Влюбила се в него, преди да е довършил и първото изречение. И на следващата сутрин, когато станала от леглото и, както казахме, едва се държала на крака, си обещала да промени нещата. Била решена, ама твърдо решена да бъде жената, която ще го накара да изостави тези правила.

— Е, очевидно не е успяла — рече Линдзи. — Виж, Пикси…

— Наистина се старала много — продължи Пикси, вече набрала скорост. — Мислела си, че ако успее да скрие факта, че е луда по него, ще има шанс. Все се надявала, че другата седмица той ще я нарече „скъпа“. Получавала най-невероятния секс през живота си и се надявала, че има някакъв напредък. Само че не било така. — Пикси въздъхна. — В мига, в който разбрал какви са чувствата й, защото една нощ била така увлечена, че направо му го казала, всичко свършило. Любезно, но непреклонно. Завеса. Край.

Линдзи отново се запъти към вратата.

— Опитала всичко — добави Пикси. — Толкова била отчаяна, така лудо влюбена, че измислила онзи наистина откачен план. Да забременее. Била сигурна, че само да успее, той ще промени отношението си. Престанала да взема таблетките си и не му казала дума. Само че и това не помогнало, разбира се. Презервативи. — Пикси я погледна многозначително. — Винаги. Защото е не само страстен, но и предпазлив. И тя по никакъв начин не могла да се справи с това. Повярвай ми, изобретателна е и е опитала какво ли не.

Линдзи се беше изчервила до ушите. Спря до вратата и се обърна.

— Пикси, прекрати това веднага. Не биваше да водим този разговор.

— Защо?

— Просто защото не биваше. Не очаквам от теб да разбереш. Нека го отдадем на пропастта между поколенията. Става дума за човек, когото и двете познаваме и харесваме. Става дума за частния му живот. Бъркаме се, където не ни е работа, и…

— Мислех, че не харесваш Макгуайър? Нали каза, че е арогантен и…

— Няма значение. Все едно е дали го харесвам, или не. Накрая такива сплетни винаги причиняват неприятности и болка. Не искам да чувам нищо повече. Не искам да разпространяваш тези слухове.

— Значи да не споменавам за Джини? Да не споменавам за стаята?

— Определено. Първо, това не е твоя работа. И второ, ако се говори нещо, то не е вярно.

— Щом казваш — повдигна рамене Пикси. — Затварям си устата, готово.

— Сериозно ти говоря, Пикси. Просто остави предположенията за себе си и не окуражавай други хора да се впускат в клюки, по дяволите. Доколкото разбирам, имаш да вършиш работа. Защото ако нямаш, никак не е на хубаво…

Пикси я погледна изненадано.

— Всичко е под контрол, Линдзи.

— Гледай само да ми осигуриш диапозитивите от ревютата на „Шанел“ и Готие до девет довечера. Провери дали Марков е в хотела си, преди да тръгнеш с велосипеда да му носиш поканите. И запомни, Пикси, без засечки и размотаване, иначе оставаш без работа. Пикси се бе изчервила.

— Аз съм добра в работата си. Всичко ще върви като по часовник.

— Дано — каза Линдзи и излезе, едва сдържайки се да не блъсне вратата. Сигурна бе, че Пикси веднага е направила някаква физиономия. И, разбира се, беше напълно права. Бузите й още пламтяха. Бързо напусна хотела, гмурна се в мъглата и тихия дъжд и пое дълбоко влажния въздух.

Беше бясна на себе си. Как можа да смъмри Пикси, че клюкарства, когато сама бе изслушала жадно сплетните й? Нещо повече — утежни прегрешението си, като се заяде с нейната работа, която винаги бе отлична. Току-що бе дала на момичето лош пример, а дори и да бе успяла да спре вълната от слухове за Роуланд и Джини, това нямаше да е за дълго. Обърна се и погледна към „Сан Режис“. Фоайето гъмжеше от журналисти и телевизионни екипи. В такава парникова атмосфера клюките кълняха по-бързо от семената.

Чувстваше се омърсена от собственото си любопитство, гадеше й се от подробностите, в които се ровеха хората. Но зад всичко това се криеха други чувства. За Роуланд можеше и да не се тревожи, той бе много по-лош, отколкото бе предполагала. Славата му явно се носеше надалеч. Без съмнение, той бе напълно способен да се справи с положението и доколкото можеше да се вярва на приказките на Пикси, не беше от мъжете, на които би навредила една връзка повече.

Но се безпокоеше за Джини, която бе пламенна, стремителна, идеалистка и дори понякога наивна. Първо, тя никога не бе разбирала и обикновено дори не забелязваше въздействието, което имаше върху мъжете; второ, Джини намираше за привлекателни твърде малко мъже и беше последната жена, която би се впуснала в случайно приключение, но хлътнеше ли, хлътваше яко.

Линдзи спря, вече сериозно загрижена; прекоси кея и се облегна на парапета, взирайки се във водите на Сена. Преди разговора с Пикси се беше опитала да убеди сама себе си, че предишната вечер инстинктите са я подвели. Сега се чувстваше двойно по-несигурна. Тревожеше я едно нещо от разказа на Пикси, отстраняването на Джини и начинът, по който е станало това.

Знаеше колко чувствителна е приятелката й към критики от страна на хората, които харесва и от които се възхищава. Това, разбира се, беше наследство от баща й, от всичките онези години, през които се бе опитвала да докаже цената си и да спечели любовта му — уви, безуспешно.

Линдзи се навъси: не бе посмяла да го каже на Джини, но винаги бе считала, че това наследство е допринесло значително да бъде така запленена от Паскал Ламартин. Може и да не знаеше всички подробности от началото на тяхната връзка, защото Джини беше потайна, но бе чувала как са се запознали в онзи бар в Бейрут, където се събирали журналистите, и й се струваше, че в тази история имаше един очевиден факт, който Джини, а вероятно и Паскал изобщо не забелязваха.

Какво бе сложило началото на тяхната връзка? Враждебността на Паскал към бащата на Джини и нейното интуитивно чувство, впоследствие потвърдено, че Паскал Ламартин се отнася с презрение към идола, пред когото тя толкова време страдалчески се е прекланяла. Точно в момента, когато самата Джини започвала да се съмнява в баща си, се появил красив, емоционален и много романтичен мъж, който от пръв поглед намразил и презрял Сам Хънтър — и без заобикалки казал това на Джини.

Когато авторитетът на единия започнал да се топи пред очите й, Джини го заменила с друг. Ами ако и сега се готвеше или вече беше започнала да заменя този втори наставник с трети?

Линдзи въздъхна и закрачи напред-назад, почувствала се още по-разтревожена. Мислеше си, че за да обича, Джини, както много жени, изпитва потребност не само да се възхищава, но и да чувства, че има какво да научи. Беше й нужно мъжът, когото обича, да я превъзхожда, да може да се възхищава от способностите, характера, интелекта, моралните му качества и винаги да вярва, че той е по-надарен от нея във всяко отношение.

Типично женска слабост, каза си, съзнавайки, че и самата тя страда от нея. При все че Джини проповядваше равенство и си въобразяваше, че живее според изискванията му, твърде голямото равенство в любовта едва ли би й харесало. Нямаше нищо, което да й се нрави повече от авторитета на учителя, и нищо не би я привлякло по-силно към даден мъж от порицанието му, стига да знае, че го е заслужила.

Дали това жестоко нахокване от страна на Роуланд Макгуайър бе упражнило дълбоко въздействие върху Джини? Линдзи се взираше навъсено в сивите води. Ако трябваше да е честна пред себе си, на нея самата подобно нещо определено бий повлияло. После си даде сметка, че в случая с Джини отговорът на този въпрос вече е даден, и то пред очите й.

Тъкмо острите и гневни укори на Роуланд Макгуайър в къщата на Макс, когато я обвини, че се държи егоистично, бяха изтръгнали Джини от продължилото с месеци боледуване, от терзанията и самообвиненията. С няколко изречения той бе предизвикал промяна, каквато Линдзи не бе успяла да постигне за месеци със съчувствие и съвети.

Струваше й се, че вече различава схемата, по която се развиват нещата. Ставаше й ясно, че ако връзката на Джини с Паскал се е разклатила, ако Паскал я е разочаровал по някакъв начин в Босна, приятелката й може накрая да се хвърли в прегръдките на Роуланд.

А колкото до мотивите на Роуланд… „Е, стига толкова“, каза си Линдзи и се обърна ядосано. Джини беше красива и през годините Линдзи бе имала възможност да забележи колко силно е сексуалното й въздействие върху мъжете. Виждаше и как реагира Роуланд Макгуайър, Макгуайър, който минава през жените като машина. За него това щяха да са два-три месеца усърдни упражнения, към които сърцето остава безучастно.

Обзеха я гняв и възмущение. В такива случаи симпатиите й винаги бяха на страната на жените, а Джини бе най-близката й приятелка. Гневът към Макгуайър бе попаднал в подготвена почва и по пътя й към централния офис на „Казарес“ за пресконференцията на Лазар непрестанно растеше.

Когато стигна там, Линдзи се бе самонавила до такава степен, че, както сама си внушаваше, той вече изобщо не я привличаше, дори не й харесваше. Думите на Пикси още звънтяха в ушите й и тя си каза, че Роуланд Макгуайър е безотговорен и безсърдечен манипулатор на жени, Казанова, донжуан, мъж от най-противния й тип… После го видя през тълпата. И един поглед към лицето му бе достатъчен веднага да промени мнението си.

Не го забеляза веднага. Когато пристигна пред офиса на „Казарес“, до началото на пресконференцията оставаше още половин час, но цялата паплач вече се беше събрала. Улицата пред сградата и вътрешният двор бяха пълни с фургони, с никнещи като гъби бели сателитни чинии и кабели на различните телевизионни компании. Там бяха екипите на Си Ен Ен и другите по-големи американски канали, виждаха се познати физиономии на колеги от Би Би Си и Ай Ти Ен. Французите, италианците, германците, испанците, японците — всички те се бяха изпратили внушителни екипи. Линдзи си запробива път през стената от хора. В предното фоайе врявата беше дори още по-силна. И тези, които имаха, и тези, които нямаха пропуски, се натискаха да влязат. Приличаше на мелето преди ревютата, беше даже по-лошо. Линдзи усещаше особената истерия, но в допълнение към неистовото желание просто да влезеш и да си намериш място, имаше и други, по-силни емоции. Съприкосновението с драмата на чуждата внезапна смърт беше вълнуващо и пораждаше известна скръб: доста от жените вече плачеха.

Линдзи бе блъскана, ръгана и настъпвана, а когато наближи входа на залата, където щеше да се състои пресконференцията, едва не я събориха на земята. Служители на „Казарес“ в черни костюми се мъчеха да обуздаят тълпата и да проверяват пропуските, но бяха твърде малко, за да възпрат стихията. Висок глас гръмна в ухото й; жена с остри токчета настъпи болезнено крака й; огромен масивен мъж от някоя американска телевизия заби лакът в ребрата й и я избута встрани. Линдзи се остави човешката маса да я повдигне и понесе. Сега вече виждаше залата оттатък, ослепително осветена от телевизионните прожектори. В дъното зърна черен подиум, маса, трибуна, микрофони, камери и над всичко останало — огромно увеличено копие на популярната Бийтънова фотография на Мария Казарес. Вълната от хора я пое, натика я вътре, понесе я напред и в този момент тя забеляза Роуланд Макгуайър.

Той стоеше само на няколко стъпки от нея, в завихрения край на тълпата. Възползваше се от предимството на високия си ръст, за да наблюдава над главите на хората и да следи кой влиза в залата. Беше облечен в черен балтон, черен костюм и черна вратовръзка. Официалното му облекло го открояваше от множеството. Лицето му беше бледо и сковано. Той и за миг не откъсваше поглед от вратата и Линдзи веднага разбра кого търси сред прииждащото гъмжило.

Трябва да беше видял Линдзи, макар че не й даде никакъв знак, защото направи бързо движение към нея, все още без да откъсва очи от вратата. Тежкият американец, избутал Линдзи преди малко, сега бе блъснат толкова силно, че едва не се прекатури; Роуланд хвана ръката й и я издърпа от блъсканицата.

— Виждаш ли онзи разпоредител там? — посочи към един от служителите на „Казарес“. — Той ни пази три места, средната пътека, четвъртия ред. Седни там веднага. Аз идвам след минута…

— Три места? И ни ги пазят? Роуланд, как, за Бога, го уреди?

— Има си начини — усмихна се той сковано. — Хайде, върви, Линдзи.

Линдзи се отдалечи. Въпросният служител едва ли би се отнесъл с повече внимание към нея, дори ако беше редакторка от американския „Вог“. Тя се огледа озадачено и установи, че редакторите от американските „Вог“ и „Харпърс Базар“, френските „Вог“, „Пари Мач“ и „Ало!“ бяха на същия ред. Те я поздравиха с повдигане на веждите, а някои от тях и с бързи целувчици по посока на въздуха. След пет минути Роуланд се присъедини към нея.

— Виждала ли си Джини тази сутрин? Връщала ли се е в хотела? — попита, докато се настаняваше до нея.

— Не. Дори не знаех, че е излязла.

— Имаше да прави някои проучвания. — Той изви врат и хвърли поглед към входа. — Може нещо да я е задържало. Мислех, че ще дойде…

Линдзи замълча. От него струеше напрежение. Погледна бледото му лице, твърдата му брадичка; очите й се плъзнаха надолу към силните сръчни ръце, почти свити в юмруци. И тогава усети дълбоката му тревога. Очевидно се беше случило нещо, нещо далеч по-сериозно от сценария, който тя си рисуваше. Засрами се от собствената си дребнавост и последните остатъци от въздействието на клюките, чути от Пикси, се изпариха.

Ако Джини щеше да идва, бе твърде закъсняла. Вече затваряха вратите в задната част на залата. Отпред пред подиума редиците на фотографите и телевизионните екипи се раздвижиха.

— Винаги ли носиш черно в случаи като този, Роуланд? — попита Линдзи предпазливо.

— Какво? — Той й хвърли бърз поглед, после отново се извърна.

— Повечето хора вече не си правят труда. Дори и на погребенията напоследък…

— Всъщност не знам. Не съм се замислял особено за това… — Отново се обърна да погледне към задните врати. — По навик, може би. Възпитание. Когато бях малък, в Ирландия, хората се обличаха официално при смъртен случай. Това е знак на уважение. Защо?

— Просто така. — Линдзи бе трогната. — Харесва ми. Старомодно е, но ми се струва редно.

Той дори не я слушаше. Стана, свали балтона си и го захвърли на пода. Когато се изправи, независимо от обстоятелствата, доста женски глави се извърнаха към него. Линдзи също го погледна. Тъмната му непокорна коса падаше на челото, черният костюм и бялата риза подчертаваха ръста и красотата му. Някъде от същия ред се чу остър американски шепот: „Скъпа, кой е този божествен мъж?“

Очевидно Роуланд не бе забелязал нищо от това.

— По дяволите — той отново зае мястото си, когато група служители се качиха на трибуната пред тях. — Вече е твърде късно, а аз трябваше да говоря с нея.

— Да не си попаднал на някаква следа? — попита Линдзи с неутрален тон. Допускаше, че може да става дума и за следа, макар първата й мисъл да не беше такава.

— Какво? Да, така е. А сега всичко ще се забави… — Обърна се и погледна към трибуната, към групата облечени в черно мъже. Линдзи също насочи вниманието си натам, почти възхитена от начина, по който е режисирано всичко. После се напрегна, Жан Лазар току-що бе влязъл и бързо крачеше към трибуната. В залата настъпи тишина.

Словото му бе кратко и той го повтори четири пъти: първо на френски, после на английски, след това на испански и накрая на немски. Докато говореше, залата беше притихнала, единственият звук беше тихото бръмчене на камерите. И чак когато свърши, засвяткаха безбройните светкавици на фотоапаратите.

Линдзи схвана някои неща от френската версия, но далеч не всичко. Роуланд явно разбираше езика по-добре от нея, слушаше много съсредоточено и един-два пъти се навъси. Когато Лазар мина на английски, той сякаш продължаваше да следи думите му, но Линдзи не беше сигурна, че наистина е така. Тя се напрягаше да не изпусне нито едно изречение, но независимо от това имаше чувството, че макар Роуланд да не откъсва очи от Лазар, едва ли го вижда. Всъщност мислите му като че ли отдавна бяха другаде.

— Както знаете — започна Лазар, — вчера следобед Мария Казарес получи инфаркт. Намираше се в дома на бившата си прислужница, към която беше много привързана. Утешава ме фактът, че когато това се е случило, така внезапно, тя не е била сама, а с приятелка. Бих искал да се възползвам от случая, за да благодаря на лекарите от болница „Сен Етиен“, които направиха всичко по силите си, за да я върнат към живота, положиха всички възможни грижи за нея. За нещастие усилията им бяха безуспешни. Госпожица Казарес почина малко след като беше докарана в болницата. Аз бях до нея.

Лазар направи пауза.

— Бих искал да съобщя, че модната колекция на Мария Казарес ще бъде показана утре, както беше планирано, каквото щеше да е и нейното желание. Ще включа три модела, нейните последни работи, скицирани в деня преди смъртта й. Мария Казарес беше творец по рождение и докрай остана вярна на себе си.

— Утре сутринта във фирма „Казарес“ ще тържествува духът на радостта, не на тъгата — произнесе той с повелителен тон и отново направи пауза. — Ще честваме една от най-невероятните жени на нашето време и определено най-невероятната, най-талантливата и най-далновидната жена, която аз съм познавал. Тя беше умна, оригинална и вълнуваща дизайнерка. Беше жена, която разбираше и изкуството, и науката в облеклото, както сама се изрази веднъж…

При тези думи Линдзи хвърли многозначителен поглед на Роуланд.

— Знам — тихо каза той. — Тихо. Слушай нататък.

Лазар обиколи с поглед притихналата зала, това море от вдигнати лица, и после продължи. Гласът със странния груб акцент бе абсолютно равен, безстрастен и овладян.

— Не е моя работа да пиша некролог за нея. Но бих искал да кажа следното: познавах Мария Казарес и работих в тясно сътрудничество с нея в продължение на много-много години. През това време никога не съм я виждал друга, освен изцяло отдадена на професионалните си задачи. За нея, както за всяка жена, това бе свързано с много жертви. Мария Казарес не се омъжи и нямаше деца. В миналото някои хора, които не я познаваха и бяха зле информирани, изказваха мнението, че й е било лесно да направи този избор. Но не беше така. Посвещаването на професията не бе постигнато без жертви и без борба. В този смисъл можем да кажем, че както за повечето големи творци, изкуството беше религия за Мария Казарес. Тя беше също така… — Лазар за пръв път леко се поколеба — жена, която изпълва с радост сърцата на хората. В личния си живот показваше искреност, разбиране, състрадание, смелост и великодушие. Притежаваше детинска прямота и непосредственост и остана докрай неповлияна от славата… В професионалния си живот — тук гласът му набра сила — тя беше голяма рядкост: жена, която създава модели за жени в един свят, където почти всички практикуващи нейното изкуство са мъже. Тя промени облика, в който съвременната жена предпочита да се представя пред света, а променяйки външността й, може би е помогнала да се промени и начинът, по който тя възприема себе си. Оставям други да преценят това, но ще кажа следното: за мен, като мъж, работата с нея беше цял университет. Тя откри пред мен един свят, в който инстинктите на тялото и сърцето са също толкова важни, колкото и съветите на ума — казано накратко, света на жените. — Той сведе поглед, при все че говореше, без да ползва бележки. После вдигна глава и застана изправен и някак скован. — Сега й отдавам последна почит, ще кажа само още едно, последно изречение. За света Мария Казарес беше чародейка на модата, за мен тя бе и винаги ще бъде скъпа приятелка.

Той замълча, тъмните му очи бяха отправени към препълнената зала. Сърцето на Линдзи се сви от жалост и съчувствие. Какво ли му бе струвало да говори така, да слее толкова гладко истината с лъжата? Да говори с този равен, отмерен, нетрепващ глас? Все още без да показва някакви чувства, Лазар премина към испанската версия на словото си, а след това и към немската. В мига, в който приключи, се обърна и напусна сцената.

Роуланд бе скочил на крака още преди служителите на подиума да са си тръгнали. Хвана Линдзи за ръката и бързо я поведе по пътеката. Тълпата бавно започваше да се раздвижва, да бърбори; вълната на реакцията постепенно набираше сила. Тя се учуди, че бърза толкова, но скоро разбра защо: Джини стоеше до врата, в самото дъно на залата.

Успя да зърне само бледото й лице, но забеляза, че Роуланд хвърли към нея остър и въпросителен поглед. Той изведе и двете навън във фоайето, после на двора, повлече ги по улицата и спря едва когато се отдалечиха и завиха зад един ъгъл. Намираха се на тиха и тясна странична уличка, отсреща имаше редица жилищни сгради, а зад тях — висока стена.

— Чу ли? — попита Роуланд и Линдзи разбра, че въпросът е адресиран единствено към Джини, че и за двама им тя просто не съществува.

— Да. — Джини отстъпи към стената и заговори бързо. — Пуснаха ме да вляза точно когато той привършваше с френската версия. Какво самообладание, какво изключително самообладание. Откъде намери тези сили? Как издържа да говори по този начин? Така официално… И дори не използваше бележки. Аз… — Млъкна и за пръв път погледна Линдзи. — Роуланд ми разказа твоята нюорлианска история. През цялото време мислех за нея. Чувах я зад думите му, в думите му…

Линдзи установи, че не е в състояние да говори. Бе приковала очи в лицето на Джини. Скоро някой я бе ударил, и то силно. През скулата и надолу по бузата й имаше потъмняваща синина. Забеляза, че тя се опитва да я скрие, като обръща тази страна на лицето си към стената. Но тактиката й бе безуспешна. Сега и Роуланд се беше вторачил в синината. Изражението му се промени, той започна да прави несъзнателни бързи движения. Джини вдигна очи към него, после отново ги сведе. Настъпи мълчание. Линдзи имаше чувството, че то е изпълнено с шумове, с напрежение, което не може да се разсее. Джини отново заговори и Линдзи я съжали; тя сякаш вярваше, че ако продължава, естеството на този момент ще остане скрито.

— Как само описа характера й — рече Джини. — После спомена нещо за искреност…

— Искреност, разбиране, състрадание, смелост и великодушие. — Очите на Роуланд не се откъсваха от лицето й. — Тези бяха думите му.

— Да. И че работата била за нея религия. Че му открила света на жените… Точно накрая беше. И заобиколи въпроса от колко време са заедно, откога я познава.

— От много, много години — рече Роуланд. — Времето е без значение, в заключителните си думи той ясно го каза. Че смъртта й не променя нищо. Тя си остава…

— Ще издадат ли този текст? — побърза да го прекъсне Джини. — Не съм си водила бележки. Имах това намерение, но не бях…

— Ще го издадат. Вероятно вече го печатат. Но ние нямаме нужда от него. Помня най-важното…

Джини въздъхна тихо, ръцете й се свиваха в юмруци и пак се отпускаха. Линдзи погледна единия, после другия и безмълвно се отдръпна. Знаеше, че тук няма място за нея. Стараеше се да се оттегли колкото може по-тихо, по-бързо и по-благовидно. Каза, че трябва да се срещне с Марков, което всъщност беше вярно, че трябва да се види с него преди ревюто на „Шанел“ следобед. Спокойно можеше да заяви и че потегля за Марс. Нито Джини, нито Роуланд щяха да забележат. Те бяха потънали в безмълвен разговор, по-красноречив от словесен порой.

Обърна се и бързо закрачи нататък. На ъгъла им хвърли последен поглед. Джини беше опряла гръб на стената и бе навела глава. Роуланд стоеше точно пред нея, ръцете му бяха протегнати край тялото й, с длани на стената. Говореше й настоятелно.

Линдзи хвана мига, когато той замълча, а Джини бавно вдигна глава и го погледна в очите. Нямаше желание да ги шпионира, нито да вижда нещо повече. Зави зад ъгъла, запробива си път през тълпата, която още се носеше от „Казарес“. За миг се потопи във вавилонското стълпотворение, но побърза да избяга от него.

Почувства, че й се иска да види Марков. Трябваше й доза от неговия целебен здрав разум, преди да се изправи лице в лице с останалата част от този дълъг ден. Марков щеше не само да я разведри, но и да й върне ясния поглед към света. Щеше да смени фокуса и да изтласка последните събития на заден план. И с малко късмет може би щеше дори да изкорени тази толкова остра, досадна като главоболие болка, която в някой моменти тази сутрин сякаш се наслояваше около сърцето й.

 

 

Колко време бе минало, откакто Линдзи си тръгна? Джини нямаше точна представа. Десет минути? Петнайсет? Възможно бе да са и повече, и по-малко. Времето отказваше да се подчинява на обичайния си ход. Тя отново се обърна Към Роуланд, който сега стоеше до нея, опрял гръб на стената, извърнал лице. Дишаше учестено, сякаш бе тичал. Джини усещаше гнева и вълнението му.

— Искам само да работя, Роуланд — каза тя и докосна ръката му. — Моля те. Може да не ставам за нищо друго, но за това ме бива. Искам да съсредоточа мислите си само върху тази история. Искам да съединя отделните части и най-вече да намеря Мина. Ти беше съгласен с мен, Роуланд, беше съгласен, че можем да го направим.

— Знам.

Той се поколеба, после се обърна и я погледна. Бледото й лице бе вдигнато към неговото. Непоносимо му беше да вижда тази синина. Красивите й очи бяха широко разтворени й в тях се четеше молба. Когато го гледаше така, Роуланд не можеше да й откаже нищо. Питаше се дали тя разбира това. Имаше чувството, че е напълно прозрачен за нея, едва ли бе пропуснала да го забележи.

— Моля те, Роуланд — продължаваше Джини. — Не бива да говоря с теб за случилото се. Би било непочтено. Няма защо да се забъркваш. Аз трябва да се справя сама, да приема фактите, когато мога и както мога. Струва ми се дори, че не съм в състояние да говоря за него. Твърде много неща се случиха твърде бързо. Сега искам да се съсредоточа върху сравнително прост и ясен въпрос. В каква последователност да действам, с кого да се срещна най-напред и с кого след това. Моля те, помогни ми да го направя, Роуланд. Би трябвало да мога и сама, но не мога. Не и днес. Не и сега.

Роуланд я считаше за жена, която никога не би допуснала да я мислят за слаба, и безкрайно се трогна от признанието й. В този момент най-много от всичко му се искаше да я грабне в прегръдките си, но разбираше, че това би било погрешно и може би нечестно — самата Джини се опитваше да му го каже.

— Чудесно. — Той се отдръпна още малко и Джини, която го наблюдаваше и забеляза предпазливото изражение, появило се на лицето му, си помисли, че той е склонен да изпълни желанието й.

— След като излезе, аз поработих. — Погледът му бе отправен край нея, надолу по улицата. — Понеже ми забрани да остана с теб или да дойда с теб…

— Роуланд, недей.

— Нямах друг избор. Тъй че поработих. Криво-ляво. Говорих с френската полиция. Обадих се и на няколко други места. Разбрах нещо, което снощи бяхме пропуснали и което всъщност е било съвсем очевидно. — Той замълча, после погледна часовника си. — Бих казал, че имаме две възможности. Разполагаме с две следи. Можем или да се опитаме да говорим с онази прислужница, у която Казарес е била на гости вчера — макар да съм сигурен, че Лазар се е погрижил да я държи настрана от журналистите, поставил я е под охрана. Или… — Той отново се обърна и я погледна. — Или да поговорим с онова момиче, Шантал. Тя сега е в полицията, би трябвало да я заварим, ако побързаме…

Джини се изненада.

— Уредил си да я приберат? Кога? Сутринта ли?

— Да. — Той й отправи един от своите хладни и неразгадаеми погледи. — В състояние съм да работя добре и при трудни обстоятелства…

— Виждам. Трябва да се поуча от теб… — За миг лицето й помръкна, после тя махна рязко с ръка. — Прав си. Обръщаме страницата. Хайде да поговорим с Шантал…

 

 

Шантал се оказа дребна и слаба, сърдита жена, с кестенява, подстригана по момчешки коса и очи на уличница. Роуланд и Джини я зърнаха най-напред през стъклото на вратата към полицейската стая за разпити. Френският цивилен инспектор, който ги заведе там, се наричаше Мартини. Той беше нисък тъмнокос мъж, с проницателни очи и спокоен маниер. И тук продължаваше да допълва историята на Шантал, която бе започнал да им разказва в кабинета си преди малко. Тя беше кратка и в много отношения предсказуема.

Шантал бе двайсет и две годишна, с майка от Френска Канада и баща американец, когото никога не бе виждала. Майка й имала още две незаконни деца, от които Шантал била отделена на осемгодишна възраст, когато за пръв път била взета под попечителство.

Нейното детство, доколкото изобщо бе имала такова, бе преминало в цяла поредица домове за деца и сиропиталища, откъдето многократно бе бягала. На четиринайсет бе излежала първата си присъда за кражба от магазин в дом за малолетни нарушители в Квебек. На шестнайсет бе арестувана в Детройт за кражба на кола, а на осемнайсет, в Ню Йорк за проституция и притежаване на наркотици. На практика беше необразована и полуграмотна, през последните три години се беше установила във Франция. Бе регистрирана като наркоманка на хероин, отпаднала от метадоновата програма. Миналата година на два пъти бе изправяна пред съда по обвинения в проституция и търговия с наркотици и впоследствие освобождавана поради липса на доказателства. Заплашваше я депортиране, тъй като никой от документите й не беше в изправност и, както можеше да се очаква, не оказваше съдействие на полицията.

Мартини каза, че двама от най-добрите му полицаи, мъж и жена, я разпитвали вече от два часа. Тъй като не можели да й предявят никакво обвинение, скоро щели да я освободят. Изтръгнатите й със заплахи показания били, че не познава и никога не е познавала човек на име Стар. Не можела да обясни как името и адресът й са попаднали в бележника на някакво починало момиче от Холандия. Да, срещала сума чужденци из Париж и било напълно възможно тя или някоя от приятелките й да са дали адреса. В това отношение тя била великодушна — имала стая, хубава стая, а хората понякога се нуждаели от място, където да пренощуват. Не можела да си спомни тази Анека, която и да била тя. За престъпление ли се считало вече, ако дадеш адреса си на друго момиче?

Мартини замълча и се взря в тези двама журналисти, които според английския колега помогнали на тамошната полиция. Те го озадачаваха. Мъжът изглеждаше така, сякаш не беше спал цяла седмица, а жената имаше синина отстрани на лицето, от която можеше да се съди, че е била ударена, и то наскоро. Между тях се чувстваше напрежение, еднакво възможно бе то да се дължи както на професионални, така и на емоционални или сексуални причини. Жената имаше красиво и необикновено лице.

Мартини вдигна рамене, прогони тези мисли и се върна към Шантал. Тя говорела гладко английски и френски, тъй че можели да използват и двата езика. Бил готов да им отпусне двайсет минути, но дори да им даде целия ден, пак нямало да накарат тази жена да проговори.

Мартини се сбогува с тях, а полицайката остана до вратата. Роуланд и Джини седнаха срещу Шантал, от другата страна на тясната маса, цялата обгорена от забравени фасове. Тя пушеше цигара след цигара, гризеше ноктите си, избягваше погледите им, прозяваше се, почукваше по масата с тънките си пръсти и от време на време кафявите й очички ги стрелкаха предизвикателно и с ненавист.

Белегът на лицето й бе един от най-грозните, които Джини бе виждала. Той се простираше от външния ъгъл на лявото й око до ъгъла на устата. Раната бе зараснала лошо, и бе оставила кожата нагърчена и възпалена. Това придаваше на лицето й много смущаващ вид, сякаш срещу тях имаше две, а не една жена. Някога хубавичка — и все още хубавичка, когато беше обърната на другата страна — тя, изглежда, приемаше нанесената й грозота като предизвикателство. Джини забеляза, че всеки път, когато отговаряше на някой от въпросите на Роуланд — той й говореше тихо, на отличен френски — обръщаше към него страната с белега. Виждаше се, че безпокойството и нетърпението й растат, и Джини се питаше дали не е станало време за поредната доза.

Колкото и да е странно, тя се чувстваше много спокойна, сякаш беше сама на остров сред океана, далеч от всякакви емоции. Това й помагаше да вижда по-ясно нещата около себе си, така че възприемаше момичето и неговите реакции с изключителна точност. Струваше й се, че ако продължи да го наблюдава, ще си спести необходимостта да си спомня или да мисли за каквото и да било друго.

Нейното мълчание — откакто влязоха, тя не бе проронила и дума — изглежда, изнервяше Шантал. В началото тя не й обръщаше внимание. Бе приковала очи в красивото лице на Роуланд и му отговаряше охотно, но и безочливо. Джини си мислеше, че може би се държи така и с клиентите си, с някаква странна смесица от флирт и презрение. Сякаш изгаряше от желание да сложи Роуланд в същата категория като всички останали мъже — досадник, който сега иска от нея само отговори, но ако му падне, ще си поиска нещо по-съществено и по-специално. Всичките търпеливи въпроси на Роуланд удряха на камък. Очите на Шантал отново се стрелнаха към Джини. Тя се прозя, запали нова цигара и изведнъж го прекъсна на английски.

— Ами тя защо е дошла? — посочи към нея. — Има ли глас, или няма?

— Работим заедно, нали обясних — с безизразен тон отвърна Роуланд. Джини си помисли, че момичето говори английски с интересен акцент. Той издаваше смесения й произход — не беше нито канадски, нито американски, нито от острова или от Европа, а нещо средно между четирите. Роуланд явно също го бе забелязал.

— Какво е станало с лицето ти? — Шантал се извърна да разгледа по-добре Джини. — Да не си се блъснала в някоя врата? Или в нечий юмрук? — Ухили се нагло и вдигна палец към Роуланд. — Неговия ли?

— А какво е станало с твоето лице, Шантал? — отвърна Джини и почувства как Роуланд се напрегна, сякаш се опасяваше, че това е грешка.

В очите на Шантал се появи гняв. Тя измери с поглед Джини.

— Ходи се чукай — изруга и дръпна от цигарата. — Това си е моя работа, разбра ли? — Сви устни и отново се обърна към Роуланд. Отправи му дълъг и откровено предизвикателен поглед. — Що не й кажеш да се чупи? И на оная зла кучка до вратата. Ако двамата с теб бяхме сами, кой знае, може би щях да си отворя устата…

При тези думи тя прокара език по устните си и се наведе напред, тъй че износеният пуловер, в който беше облечена, се опъна и очерта малките й гърди. Вероятно се беше надявала да смути Роуланд, или поне да го разконцентрира. Когато ходовете й не дадоха резултат, тя като че ли изгуби присъствие на духа. Извърна се, сведе поглед и сякаш се сви в себе си. Прегърби рамене и кръстоса ръце пред гърдите. Изведнъж започна да изглежда много по-неуверена в себе си, дори уязвима, езикът на тялото беше красноречив. Наблюдавайки всичко това — опитът й за сексуално предизвикателство, несигурността й, след като той бе отблъснат, Джини разбра как да подходи. Наведе се напред и самоуверено заяви:

— И без това знам откъде имаш белега. Направил ти го е мъж на име Стар, с бръснач, в Англия, миналата година. Вече имам чувството, че познавам Стар доста добре. Той е нестабилен, нали? Пристрастен е към кокаина и настроението му бързо скача от една крайност в друга. Когато се разгневи, е способен да среже лицето на жена с бръснач и да я обезобрази, дори и нещо повече. На какво се дължи това, Шантал? Той мрази ли жените? Или може би има сексуални проблеми с тях? — Замълча.

Шантал се беше напрегнала. Бе навела глава и чоплеше ноктите си. Джини стрелна с поглед Роуланд и той кимна.

— Знаеш ли какво мисля, че ти е казал, Шантал? — Джини не сваляше очи от наведената глава на момичето. — Казал ти е, че имаш дарбата да успокояваш. Така говори той на жените, нали? Казал го е и на Анека. Предполагам, че в момента го казва и на Мина Ландис. И съм сигурна, че тя ще му повярва. В края на краищата е само на петнайсет години. Много по-наивна е от теб, защото, за разлика от теб, цял живот е била защитена. Макар че дори ти си му повярвала, нали, Шантал? Вярвала си, че можеш да го контролираш — до деня, в който ти е срязал лицето.

Шантал рязко вдигна глава и погледна злобно Джини.

— Виж какво, аз не го познавам, глупава кучко, колко пъти трябва да го повтарям, мамка му?

— Познаваш го, Шантал. — Джини въздъхна. — А също знаеш и как лъже. Не ти е казвал истината за другите момичета, нали? Знаеше ли, че е довел Мина със себе си, тук в Париж? Защото я е довел, видели са ги заедно вчера следобед. Призна ли го пред теб? Или те излъга, че Мина е като Анека, като всички останали момиченца — за еднократна употреба? Докато ти, ти си постоянната жена в живота му? Така ли ти казва, Шантал?

Беше интуиция, къщичка от карти, построена съвсем импулсивно, но щом думите излязоха от устата й, Джини разбра, че е улучила. Лицето на Шантал пребледня. Само ръката й направи леко конвулсивно движение, но след това, тъй като беше добре обучена, тя съумя да прикрие чувствата си. Изгаси фаса в препълнения пепелник пред себе си и запали последната цигара.

— Да ви го начукам. Почва да ми се гади от вас. Ще ви го кажа за последен път. Не познавам никакъв Стар. Никога не съм го виждала. Вашите описания не ми говорят нищо, нищичко. Така че, махайте ми се от главата.

— Нека ти покажа снимките им. — Джини бръкна в чантата си, извади снимките на Мина и Анека и ги подаде на Роуланд, който мълчешком ги постави пред Шантал.

Тя се дръпна назад.

— Погледни ги, Шантал — тихо промълви Джини. — Мисля, че никога не си ги виждала. Но си знаела за тях, нали? Знаела си за тях и сигурно си се питала как изглеждат. Питала си се какво толкова е намерил у тях Стар, след като има теб. — Замълча за миг и продължи: — Погледни ги и ще разбереш. Две различни момичета, но в едно отношение си приличат. И двете изглеждат по-млади от възрастта си. И двете изглеждат като деца… Нещата тогава ли тръгнаха зле за теб, Шантал? Когато заприлича твърде много на жена? Така ли беше?

Роуланд тихо бе сложил ръка на рамото й, даваше й знак да спре. Шантал наведе глава над снимките. Бе станала бяла като платно и започваше да трепери.

— На колко години си била, когато си изглеждала така невинна, Шантал? На осем? На девет? На десет?

— Шибана гаднярка. — Шантал бутна назад стола и се изправи несигурно на крака. — Слушайте… — обърна се тя към безучастната полицайка. — Махнете я от тук. Изведете ме. Не можете да ме държите тук, да ви го начукам. Аз имам права…

Вече трепереше силно.

— Джини, тя има нужда от инжекцията си — прошепна й Роланд.

— Знам. Разбрах го още когато влязохме. Шантал, покажи ми ръцете си. Покажи ми какво още ти е направил…

Джини стана. Нито Роуланд, нито полицайката помръднаха от местата си, всички мълчаха. За изненада на Роуланд, Шантал позволи на Джини да хване ръцете й и внимателно да вдигне протритите ръкави на пуловера. Следите от иглата се точеха по двете й ръце като бодлива тел — от лактите до китките.

Джини безмълвно свали отново ръкавите. Пръстите на Шантал се гърчеха, тя хапеше устни. Бе започнала да се поти и треперенето на крайниците й се засилваше. Джини погледна Роуланд и той веднага разбра какво се очаква от него. Мина от другата страна на масата и каза тихо:

— Ако те отведем у вас, това ще помогне ли?

Шантал хвърли бърз поглед към полицайката, която старателно се правеше на глуха. Кимна.

Роуланд я подхвана през кръста и я помъкна към вратата.

— Хайде тогава да тръгваме. Полицаите са приключили с теб. Ще вземем такси. Така ще стане по-бързо, нали?

Когато излязоха от участъка, Джини погледна Шантал. Цялата кръв се бе оттеглила от лицето й, челото й лепнеше от пот.

— Закъсняла ли си? — попита тя. — Колко си закъсняла?

— Повече от час. Близо два. Това е редовният номер на тези свине…

На Джини й дожаля за нея. Цялата й наглост и нафуканост се бяха изпарили. Не можеше да фокусира очите си; имаше онзи поглед, който Мичъл им бе описал — мъртъв и все пак трескав поглед на животинска нужда. Залиташе. Роуланд бе успял да спре такси надолу по улицата. Качи се, колата бързо тръгна на заден ход и спря пред тях. Момичето изплува за миг от вцепенението си и хвърли на Джини бърз проницателен поглед на уличница.

— Ти и той. Той е…

— Беше, да.

— Така си и мислех. Винаги познавам. Той страда по същия начин, както аз без моето боцкане. — Отново залитна. — Почти толкова силно. Сексът е… Господи. — Потръпна. — Само ме върнете в стаята ми…

С тези думи тя се настани, или по-скоро се строполи на задната седалка до Роуланд. Отпусна се назад със затворени очи. Треперенето й се засили и премина в поредица спазматични гърчове. Джини държеше ръката й и се стараеше да не я гледа. Питаше се дали проституирането не изостря наблюдателността за тези неща и дали Шантал не бе права. Хвърли поглед към мрачната физиономия на Роуланд. Не, изключено беше.

Пристигнаха на улица „Сен Северен“. Наложи се Роуланд да придържа Шантал през улицата и нагоре по стълбите, тя едва се държеше на краката си. Джини ги следваше.

 

 

Стаята беше ужасна. На пространство от пет квадратни метра бяха сместени двойно легло, маса, столове, кашони, купища дрехи, огромен телевизор. Миришеше на бедност и усилия да се създаде дом без пари. От ресторанта долу се носеха миризми на готвено. Джини си даде сметка, че Шантал не е единствената стопанка, тук вероятно живееше и по-възрастната жена, която се бе показала на вратата снощи. На масата имаше остатъци от закуска: две чаши, две чинии, няколко кроасана и конфитюр. Върху неоправеното легло бяха захвърлени две нощници, едната синя, другата розова. Стаичката бе много студена и влажна. Забелязваше се, че се полагат усилия да се поддържа чиста. Съдовете в умивалника бяха подредени грижливо един върху друг. На пода имаше табла, пригодена за котешко креватче, а самата котка се опитваше да се скрие зад купа евтини романчета в ъгъла. На леглото се беше свило на кравай кротко и мършаво куче без определена порода. Джини се наведе и помилва щръкналата му козина. После застана до прозореца, зад дантелените пердета, и се загледа в очертанията на черквата „Сен Северен“. Продължаваше да вали, бледата дневна светлина вече започваше да помръква. Джини все още се взираше в пердетата и в гледката навън, защото не бе в състояние да наблюдава онова, което ставаше зад гърба й.

— Помогни ми — казваше Шантал. — Трябва да ми помогнеш. Ще го разлея. Ръката ми трепери… Господи. Изгорих се.

Джини се обърна за миг, почувствала, че й се повдига. Шантал бе направила разтвора, виждаха се малкото найлоново пликче с белия прах, синия пламък на газовия котлон, четвъртитото късче алуминиево фолио. Момичето взе спринцовката в треперещата си ръка, но веднага я изпусна. Тя се изтърколи по пода и спря до котешкото креватче. Джини извърна очи.

Чу как Роуланд я вдига, после до нея достигна и съскащият звук от всмукването на течността.

— Огледалото — рече Шантал. — Трябва да съм пред огледалото. Иначе ще оплескам работата. Само…

Настъпи тишина, после Роуланд изстена.

— О, Господи…

Джини се обърна. Шантал стоеше пред огледалото, вдигнала спринцовката към лицето си. За момент не можа да схване какво става, после разбра. Тя инжектираше хероиновия разтвор в окото си. С едната ръка дърпаше надолу долния си клепач, а с другата забиваше иглата. Прозрачната течност в спринцовката стана розова. Джини отново застана с гръб, покрила лицето си с длани, и се разтрепери. Роуланд пристъпи към нея и тя почувства ръцете му около раменете си. Обърна се към него и се взря в мрачното му лице.

— И така става — тихо каза той. — Правят го понякога. Когато вените им са много надупчени. Почакай. След минута тя ще бъде добре. После вероятно ще заспи.

— Добре ли? — Джини беше потресена. — Няма да е добре. Колко часа ще минат, докато почувства нужда от нова доза? Роуланд…

— Да не си мислиш, че ние ще я излекуваме — тук и сега? Хайде, Джини, ако не бяхме я довели, тя все щеше да намери някакъв начин. Била е и в по-лошо състояние…

Шантал въздъхна дълбоко. Джини се обърна и видя, че треперенето е престанало и лицето й е придобило съвсем мъничко цвят. Момичето заговори, бързо и с нисък глас, обръщайки се към Роуланд, сякаш са сами в стаята.

— Виж, трябва да поспя, нали разбираш. Всичко ще бъде наред. Приятелката ми Жан ще се върне. Ще зарежа това, накрая ще го зарежа. Тя ми помага. Аз внимавам. Внимавам какво купувам. Не се боцкам с чужда игла. Когато Жан се върне, вече ще съм добре… — Залитна назад към умивалника и затвори очи. — Ти беше много любезен с мен. Това ми хареса и ще ти кажа. Стар… познавам го от половината си живот. Той е като мен, кръстоска. Твърде много възпитатели, твърде много страни, твърде много домове, твърде много бой. Затова и аз не съм наред, и той не е наред. И на двамата ни хлопа дъската…

Тя изпусна спринцовката. Нито Роуланд, нито Джини казаха нещо.

— И не знам къде е, кълна ти се. Някъде в Париж, но не знам къде. Видях го снощи. Каза ми, че е сам, но той… доста лъже и ако онова момиче е с него, най-вероятно го крие някъде. Той така прави. Няма защо да се тревожите, тя сигурно е добре. Само ще й даде малко трева и ще й говори… Най-много и едно-две хапчета. В това отношение всичко е наред, дрогата му винаги е качествена. Няма да я изчука или да я изнасили, бъдете спокойни… — Тя се разсмя тихо, после спря и отвори очи. Вече фокусираше погледа по-добре. Вдигна ръка към бузата си. — Само че… По-добре да ти кажа, защото онова, което спомена тя… — Шантал посочи към Джини. — Права е. Той може да се разгневи. Понякога побеснява ужасно, наистина ужасно, като дрогиран. А снощи… му набавих оръжие. Искаше оръжие, от месеци търсеше. Имаше парите, аз пък имах връзките, тъй че го уредих. Взе го снощи, точно преди вие да дойдете да чукате на вратата. — Тя се обърна към Джини. — Ти беше, нали?

— Да, аз. — Почувства, че Роуланд се напрегна. — Какво оръжие, Шантал?

— Не знам. Просто оръжие. Каза ми, че иска, и аз му намерих. Показа ми някаква снимка и ме накара да си запиша името.

— Пистолет ли? — попита Роуланд.

— Да. Малък. С някакви специални куршуми. Не е хубав на вид. Записах името на едно листче. Изхвърлих го още преди седмици. Немски беше… не, май италиански…

— Защо ще му трябва пистолет? — Роуланд пристъпи към нея. Очите й отново се бяха затворили.

— Не знам. Той харесва оръжията. Винаги ги е харесвал. Откача по тях, дори и като ги гледа на картинка. Скъп беше, знам това. Почти четири хиляди франка… Сериозен. Той така каза: „сериозен пистолет“. Само че после… — Тя отново залитна. — Само че после… Не знам. Докато говорехме, телевизорът в ъгъла работеше и той изведнъж стана странен. На лицето му се появи онова изражение. Изражението му понякога става особено, очите му стават особени. Такова беше и когато ми направи това… — Шантал докосна белега на лицето си. — Тъй че, на момичето може и да му се случи нещо. Не знам. Виж, трябва да полегна.

Тя се дотътри до леглото и се просна на него с плътно затворени очи. Роуланд хвърли поглед на Джини и се наведе над нея.

— Шантал, само се помъчи да не заспиваш. Чуваш ли ме? Той има ли име, друго име, освен Стар? Как се наричаше, когато се срещнахте за пръв път?

Роуланд млъкна и отстъпи назад. По стълбите се чуваха тичащи нагоре стъпки, после вратата се отвори със замах. Жената, с която Джини бе говорила предишната вечер, влезе в стаята с пребледняло от страх лице. Спря, погледна ги, после се провря край тях и коленичи до леглото.

Прегърна Шантал и замилва косата й, като през цялото време й говореше с тих, напевен глас. Когато отново се обърна да ги погледне, на лицето й се четеше любов и неприкрит гняв.

— Колко време са я държали там? Зверове такива, нарочно го правят…

Говореше на френски и Роуланд й отговори на същия език.

— Около час, може би и повече.

Жената избухна в поток от яростни обвинения, очевидно насочени към полицията, към тях двамата, към света и държавата.

— Жан, чакай… — Шантал опита да се надигне, но рухна назад. — Той е наред. Помогна ми. Не мога да говоря. Трябва им информация за Стар. Кажи им името му, обясни им, нали?

Тя отново затвори очи и сякаш изпадна в състояние, подобно на сън. Жената, наречена Жан, се изправи. Започна да им обяснява с явна омраза на ужасен английски.

Каза, че Стар бил виновен за всичко това. Той приучил Шантал към хероина, той обезобразил лицето й. И това било само едно от имената му, последното, което си избрал и което сега му харесвало най-много. Имал множество фамилии, които можела да им изброи: Ламонт, Паркър, Нюман, Д’Амико, Ривиер, Адамс, Дюма — те да си изберат, което им харесва.

Що се отнасяло до първите имена, изборът бил ограничен. Той понякога използвал английския вариант, но предпочитал френския. Миналата година твърдял, че това е истинското му име, името от удостоверението за раждане. Тя се съмнявала, че притежава подобен документ, но, истинско или не, името било Кристоф.