Сали Боуман
Опасни сезони (3)

2.

Сега Джини се разхождаше всяка сутрин. Понякога час, понякога два и винаги без посока. Разходките бяха полезни: натоварваха тялото, отвличаха мислите и правеха деня не толкова дълъг. Останеше ли в своя апартамент, тя се чувстваше задължена да пише, но думите, които излизаха на компютърния екран, отказваха да се подредят и да придобият някакъв смисъл. Останеше ли в апартамента, чувстваше отсъствието на Паскал твърде остро. Това бе първият им общ дом: заедно го бяха намерили, заедно го бяха обзавели. И за двамата това жилище бе израз на любовта им — а бяха живели там по-малко от пет месеца.

То се намираше в покрайнините на Нотинг Хил, на последния етаж в голяма екстравагантна сграда с кулички, проектирана от архитект — чиито работи през 1868 г. били считани за радикални — за негови приятели, художници от дорафаеловата школа. Едно от ателиетата някога принадлежало на Розети. Ръскин бил чест посетител тук. Но макар да се интересуваше от предишния живот на къщата, Джини някак си не можеше да го почувства. За нея сградата нямаше предистория, тя бе започнала да съществува истински едва в деня, когато двамата с Паскал я бяха видели за пръв път. Джини бе влязла, редом с Паскал, двамата бяха застинали в неизречено съгласие и тя бе въздъхнала тихо от задоволство. Толкова седмици на търсене и обезсърчително разглеждане на една прехвалена съборетина, пригодена за жилище, подир друга, а сега изведнъж, като по някакво чудо, бяха попаднали на това тук.

Имаше огромно студио, високо и просторно като църква. Вита стълба водеше до спалня в галерията, опасана от рафтове за книги. Едната стена бе цялата прозорец — висок, извит и обърнат на север. Светлината струеше през стъклата и играеше по стените. Беше пролетен ден, великолепен пролетен ден, в който песента на възраждащата се природа се носеше из въздуха и достигаше в стаята през този прозорец. Градът не се виждаше от него. Все още приковани на прага, те се взираха в бледосиньото небе навън, в препускащите облачета, в клоните на чинарите, току-що покрили се със свежа зеленина. Блясъкът на слънцето заслепяваше очите им.

— То е наше — каза Паскал след дълго мълчание. — Създадено е за нас. Трябва да бъде наше. Нали?

Сетне и двамата се помъчиха да бъдат прагматични. Хванати за ръка, тръгнаха да огледат жилището най-подробно. Водени от горчивия опит, търсеха да открият дефекти, изпълнени с миазми спомагателни помещения; Паскал с най-сериозен вид почукваше стените, проверяваше електроинсталациите и водопровода. Със същото настървение Джини се зае да изследва кухнята и още от пръв поглед се влюби в нея. Заотваря вратите на шкафовете — красиво изработени врати, които не заяждаха и не даваха никакъв повод за критика. Откриха и втора спалня, на долното ниво, романтична стаичка в кулата, кътче, каквото Ракам би нарисувал за някоя принцеса от приказките. Стаята сякаш бе създадена за дете с въображение. Джини почувства, че Паскал мисли за дъщеря си.

— Мариан може да дойде да живее с нас, Паскал.

— Би могла — каза с въздишка той. — Наистина би могла.

— Ще й хареса ли тази стая?

— Направо ще се влюби в нея, сигурен съм.

След това никой от двамата не се осмели да заговори. Върнаха се в огромното студио и застанаха, хванати за ръка, пред онзи висок, възхитителен прозорец. Паскал раздрънка ключовете, които агентът му бе дал. Спогледаха се. Той знаеше, че Джини всеки момент ще даде израз на неизреченото, и преди да го е сторила, вдигна ръка и леко докосна с пръсти устните й.

— Не. Чакай — промълви. — Ти се готвиш да проявиш разум. Но преди да си станала разумна, искам да направя ето това.

Вдигна дългата бледоруса коса от лицето й, взира се в очите й известно време, после я притегли към себе си, наведе се и я целуна по устните.

Прегръдката бе дълга, остави я тръпнеща, с объркани мисли; мина й през ума, че може би намеренията му са били тъкмо такива. Накрая се отдръпна от него, усмихна се и поклати глава; преплете пръстите си в неговите и се загледа в лицето му от по-безопасно разстояние. Видя как слънчевата светлина трепти по тъмната му коса, по челото и бузите му. Обожаваше линията на веждите му; обожаваше всяка частица от неговото лице, всяка интонация в гласа му и всяко негово докосване. Толкова добре го бе опознала, че знаеше точно какво мисли в момента; то бе изписано на лицето, в очертанието на устните и в закачливия блясък, който още грееше в очите му. При все това неизреченото трябваше да бъде казано, рано или късно.

— Паскал, твърде скъпо е — промълви тя.

— Малко.

— Повече от малко. Трябва да погледнем истината в очите.

Паскал, най-решителният човек, когото някога бе познавала, мъжът, който винаги съумяваше да стигне за нула време до края на света, дори и да нямаше самолети, повдигна рамене и закрачи из стаята. Джини, свикнала с неговата непримиримост към каквито и да било поражения, го наблюдаваше с тиха обич. Бе го виждала в това състояние и преди, по време на работа: Паскал, който можеше да си пробие път с аргументи и чар през всяка барикада и всяко препятствие; Паскал, който, ако не успееше да влезе през парадния вход, винаги намираше начин да се промъкне отстрани или отзад; Паскал, който обикаляше военните зони и носеше от там снимки с такива сюжети, до каквито никой друг не успяваше да се добере.

„Ще крачи пет минути — помисли си тя. И позна. — Ще си свали якето и ще навие ръкави. — И той го направи. — Ще започне да кръстосва из стаята“ — досети се Джини.

Висок, строен, с бързи движения, Паскал се впусна да обикаля наоколо.

Джини опита да съсредоточи мислите си. Взе да събира, за кой ли път, парите, които можеше да получи от продажбата на лондонския си апартамент; парите, които Паскал мислеше, че ще вземе от ателието си в Париж; цифрите, посочени от компаниите, отпускащи заеми срещу ипотека. Но както и да ги смяташе, резултатът винаги беше твърде далеч от необходимата сума. Разликата беше достатъчно голяма, за да я обезкуражи. Въздъхна. Паскал, непоклатим, както винаги, веднага се върна при нея. Сложи ръка около кръста й. „Сега ще се шегува с мен“ — помисли си Джини и не се излъга.

— Колата ми — каза Паскал, който развиваше високи скорости с класическото си старо любимо порше. — Ще продам моята кола. Ще си купя тъпа кола. Това сигурно ще помогне.

— И аз ще продам моята — усмихна се Джини. Тя караше праисторически фолксваген костенурка. Паскал, който не бе във възторг от нейната таратайка, я погледна сериозно.

— Не мога да позволя такава жертва. Освен това… ще трябва да платим на някого, за да ни отърве от нея…

— Бихме могли да минем на зеленчуци…

— Правилно. — Той я притегли по-близо до себе си. — Ряпа. Пащърнак. Те са евтини.

— Мога да не си купувам дрехи през следващите десет години…

— Още по-добра идея. Във всеки случай аз те предпочитам без дрехи.

— Мога да си сменя работата. Повече няма да съм журналистка. Ще стана търговски банкер. Адвокат на някоя корпорация. Вундеркинд в рекламата…

— По-добре недей. Би било жалко. Погледни ме, Джини…

Тя се обърна с лице към него; ръцете му обгърнаха талията й.

— Искаме ли това жилище, Джини?

— Да. Искаме го.

— Тогава да го вземем — каза Паскал, на когото, веднъж взел някакво решение, бе невъзможно да се противиш.

От този момент нататък той стана такъв, какъвто най-много го обичаше — енергичен, очарователен, непреклонен… и най-вече французин. В началото собствениците на апартамента, после посредниците, после банката започнаха да отстъпват под напора му. Изглежда, за цената все пак можеше да се преговаря и ипотеката в крайна сметка можеше да бъде по-висока. След това се върна към апартамента на Джини, на който продължаваше да виси тъжното „Продава се“, и само за една седмица намери купувач — и то надежден купувач. Вечер, когато за негово огорчение и раздразнение (защото самият той не се съобразяваше с работното време и презираше всички, които го спазват) не можеше да се свързва с банковите чиновници и агентите от посредническата фирма, покриваше стотици листове с изчисления. Сума след сума, седмиците със старателно изписани напречни чертички. Пресмяташе разходите им, издръжката, която даваше на бившата си съпруга за Мариан, бъдещите плащания по ипотеката, разноските за отопление и пътуване и — на Джини й стана забавно, като видя това — за вино и хляб.

— Вино? — намеси се тя, надвесена над рамото му. — Голям лукс като начало. Задраскай го.

— За теб може да е лукс. За мен е необходимост. Ти си американка. Аз съм французин.

— Пропуснал си електричеството, Паскал…

— Свещи? — Той се обърна и я погледна с усмивка.

— А застраховката?

— По дяволите, трябва да се обадя на Макс.

Без да се бави, той грабна телефона, Джини подозираше, че от самото начало е имал това намерение. Каза, че е поласкан от вниманието на „Кореспондент“, но ако Макс държи ухажването да завърши с женитба, ще трябва да предложи по-голяма зестра.

— Направих някои изчисления — осведоми го Паскал. — Предвидил съм пари за вино, но не и за електричество. Глупав пропуск… Когато дойдеш на вечеря у нас, нали разбираш, Макс, в прекрасния дом, с който сме решили да се сдобием, няма да е зле да можем и да ти сготвим нещо… О, така ли? Разигравана сума ли? Какво е това?

Паскал, който много добре разбираше значението на словосъчетанието, замълча и се заслуша внимателно. После назова едно число. Джини пребледня. Макс беше съгласен.

Така жилището стана тяхна собственост, цялото това просторно великолепие. Паскал отиде да се види със свой приятел, търговец на антики, чийто магазин се намираше в далечния край на Кингс Роуд. След отличен обяд и няколко часа ожесточен галски пазарлък, купи легло. То беше високо и широко, разкошно легло с балдахин, някога принадлежало на кралска любовница, така поне твърдеше търговецът. Дърворезбата на колоните представляваше виеща се лоза, дори бяха запазени оригиналните завеси от поизбеляла алена коприна. Той държеше покупката си в тайна и поръча да монтират леглото в ден, в който Джини беше отишла да интервюира някакъв много скучен и самодоволен министър. Когато тя се прибра в апартамента, през онази пролетна вечер, то вече беше там.

Веднага се настаниха в него. Имаха чувството, че се намират в пътуващ кораб. Облегнати на възглавниците, виждаха през парапета на галерията великолепния прозорец, върховете на дърветата и носещите се в небето облаци, до тях долитаха светлините и шумовете на невидимия град, който пулсираше пет етажа по-долу. Там пиха вино, там вечеряха, там се любиха, там заспаха.

— Доволен съм — каза Паскал, вземайки я в прегръдките си на другата сутрин. — Никога не съм бил така доволен.

Джини също беше доволна. Харесваше й тази дума, която сякаш ги обгръщаше и свързваше. Замисли се за годините, откакто познаваше Паскал, и се сепна, като си даде сметка, че те съставляват почти половината от живота й. Спомни си първите седмици, след като се бе запознала и влюбила в него, в Бейрут. Спомни си годините на раздяла и как се събраха отново. „Нищо не ми липсва. Всичко, което обичам, ценя и уважавам, е тук. О, да, доволна съм.“ — помисли си тя.

Не изпитваше никакво безпокойство, нямаше и най-малкото предчувствие, нито капчица суеверен страх, че боговете не обичат да проявяват щедрост към хората и имат мрачния навик с дясната ръка да дават и веднага да вземат с лявата. Пет месеца след като се пренесоха в този апартамент, й бе предоставена възможност да осъществи другото си голямо желание: беше изпратена в Сараево да отразява войната в Босна. Замина с Паскал и работеше заедно с него. Той бе посещавал военни зони и преди, много пъти. Тя никога.

След шест месеца се върна сама. Паскал, несъзнаващ дълбочината на настъпилите в нея промени, се бе съгласил, че това е най-доброто решение. Той щеше да остане да снима още малко. Уж щеше да стои най-много още три седмици, месец. А се мотаеше там, без нея, вече два месеца и датата на завръщането му още не бе уточнена. В началото Джини се радваше на закъснението му, при все че внимаваше той да не разбере това. Мислеше, че така ще има време да се пребори с последствията от Босна и от видяното там, да се излекува от кошмарите, от безсънието, от всичко.

„Войните могат да бъдат прогонени от съзнанието“, втълпяваше си тя през всичките тези дълги седмици. Трябваше да има някакъв начин — не да забрави, тя би се презирала, ако забравеше някога — а да се дистанцира. Необходимо й бе да се освободи, но като че бе неспособна да го направи. Смъртта, формата на смъртта, звукът, вкусът, картината, миризмата на смъртта я преследваха. Те не й позволяваха да почива, караха я да се буди с вик на ужас в ранните утринни часове; просмукваха се в този чудесен апартамент и омърсяваха доволството; гонеха я навън, по безличните улици. В Босна и тя бе ранена, както мнозина от журналистите, пребивавали там. Една вечер, докато пътуваше за Мостар заедно с Паскал (най-много от всичко се страхуваше да мисли за Мостар), в малко селце, разположено високо в планински проход, попаднаха в центъра на минохвъргачен обстрел. Парче шрапнел се заби в горната част на ръката й, съвсем лека рана, от която й бе почти неудобно при всичките осакатявания, на които бе станала свидетел. Зашиха я бързо и напълно задоволително.

Сега, девет седмици след като бе напуснала тази страна, раната бе почти заздравяла. Но не и психиката й. Паскал, който отдавна познаваше съвременните войни и техните грозни последици, бе опитал да я предупреди. Тя не беше глупачка и, разбира се, се бе вслушала в предупрежденията. Преди да заминат за Босна, той безмълвно, неохотно й бе показал някои свои стари снимки, правени само за документация, непредназначени за публикуване, снимки, които никое списание или вестник не биха поместили.

— Трябва да бъдеш подготвена. — Той нареди пред нея черно-белите фотографии. — Предстои ти да видиш това, Джини. И това. И това. И още по-страшни картини.

Чакаше търпеливо, докато тя мълчаливо разглеждаше снимките.

— Това е границата — промълви по някое време. — Сигурна ли си, Джини, абсолютно сигурна ли си, че искаш да прекрачиш тази граница? — Потресена, замаяна, бореща се с физическите симптоми на скръбта, тя се извърна, неспособна да го погледне в очите. До заминаването им оставаше една седмица; Паскал бе подбрал така времето, че тя да може да се откаже, дори и в последния момент.

— Това няма да е малодушие — меко продължи той. — Не бива да си го мислиш. Ще е просто избор. Между двата пола наистина има разлика, Джини. На жените е по-трудно да гледат това, да живеят с това…

— Защо? — Тя се обърна и го погледна, почувствала още тогава, че е прав. — Защо, Паскал? Тези неща стават. Тези зверства съществуват. Защо жените трябва да бъдат държани настрани от тях? Не го считам за правилно. Според мен това е проява на слабост, а аз не искам да съм слаба…

— Не е непременно слабост. Аз не го приемам по този начин. Трагедиите, които виждаш тук… — Паскал посочи снимките — са причинени от мъже. Тъй че всички мъже трябва да ги видят с очите си. Но ако жена отвърне поглед от тях, ако ти отвърнеш поглед, Джини, няма ли това да е по-скоро признак на сила?

Тогава се трогна от загрижеността и нежността, които се четяха на лицето му. Колко характерно бе за Паскал не само да й посочи път за отстъпление, но и да го направи така деликатно.

Предложението не бе изречено пряко, както и нейният отказ да го приеме. Когато пристигнаха в Босна, Паскал отначало се опитваше да я пази. Имаше опасности, на които, ако беше сам, би рискувал да се изложи. Ала не искаше да излага нея. Предпазваше я от най-страшните гледки и се стараеше да я закалява постепенно, като чувствително към студа растение.

На Джини й трябваше по-малко от седмица, за да разбере, че този подход, който Паскал не признаваше, но стриктно спазваше, пречи на работата им. Затова почти от самото начало й се наложи да се преструва. Тя, която не бе имала тайни от него, сега криеше много неща. Ако беше заподозрял какви са истинските й реакции, той щеше незабавно да я накара да се прибере в Лондон.

Откри, че може добре да прикрива страха и умората. Достатъчно добре. По-трудно беше да се скрият сълзите и най-вече болката и нарастващото неразбиране на причините, които ги предизвикваха. Непрекъснато изнамираше нови начини да го заблуждава — и се налагаше да ги използва усилено, ден и нощ (никакво размекване, дори когато лежеше в прегръдките му и не можеше да заспи), защото Паскал бе умен, чувствителен и я познаваше добре. Само един издайнически поглед, оттенък в интонацията или жест, и щеше да прозре истината.

И тъй, ден след ден тя се усъвършенстваше. Намрази сърцето си, застави се да бъде безчувствена, превърна се в експедитивен говорещ и ходещ автомат, който регистрира унищожените сгради, унищожените човешки тела, унищожените съдби и продължава да си гледа работата. Чувстваше, че това я превръща в безполово същество; сякаш нещо, което досега бе циркулирало в тялото й, започваше да изчезва. С пресъхнали очи, безкръвна, лишена от апетит, тя вече не изпитваше онова спонтанно желание, когато Паскал я прегръщаше; чувстваше се като празна шушулка, суха и смачкана. Макар че си вземаше хапчетата, не се изненада, когато цикълът й секна. Жените имаха менструация, но тя вече не беше жена. Беше робот.

Никой любовник, разбира се, не би пропуснал да забележи тези симптоми. Джини видя, че те нараняват Паскал, и веднага удвои усилията. Започна да симулира оргазъм. И той безмълвно й позволи да го прави в продължение на две седмици. А когато те изтекоха, я прегърна, почака признанието, което не последва, и накрая промълви:

— Джини, не го прави никога повече. Не желая да ме лъжеш. И най-вече не желая да ме лъжеш в леглото.

В гласа му се долавяше болка, съжаление и притеснение — както и известна суровост. Тогава тя се разплака и докато плачеше, Паскал я държа в прегръдките си. После започна да я разпитва, помъчи се да я накара да говори, но тя се измъкваше от въпросите, отричаше да има причина за безпокойство и той престана да настоява. Бе решил за себе си да се примири с нейното мълчание. Джини разбра това, но не каза нищо, при все че знаеше колко скъпо му струва тази толерантност, както словесна, така и физическа.

В професионално отношение той постепенно отстъпваше на напора й, впечатлен от нейното хладнокръвие; малко по малко увеличаваше рисковете. Разрешаваше й да става очевидец; водеше я на нужните места: при жертвите на изнасилвания, при мъртвите, при умиращите, при различните образи на смъртта. Джини бе сигурна, че е разбрал кое е най-непоносимото за нея — след Мостар положително не му бяха останали никакви съмнения. Там бе имал възможност да се убеди, че макар вече привикнала с гледката на обезобразени трупове, тя все още трудно понася родителската мъка и осакатяването на деца: тялото й преставаше да се подчинява, от очите й бликваха сълзи и ръцете й започваха да треперят. Без да каже и дума, той започна да избягва местата и ситуациите, където бе вероятно да се сблъскат с подобни трагедии. Ала дори на Паскал не беше по силите да я предпази напълно. В тази страна изобщо не биваше да се разчита на прогнози и плацове. Върху затънтен и на пръв поглед безлюден планински проход внезапно се изсипваше минометен огън; никога не се знаеше дали смъртта не дебне зад следващия ъгъл или на следващата улица.

Близостта на смъртта, белеещият под кожата череп, отвратителната гледка зад ъгъла — това бе Босна за Джини. Всичко това продължи да я преследва и в Лондон, при все че когато пишеше на Паскал, когато му телефонираше, тя никога не го споменаваше.

„Спиш ли добре, скъпа? Храниш ли се нормално?“, питаше той, а тя отговаряше, че, разбира се, апетитът й се е възстановил, че нощес е спала непробудно десет часа.

„А излизаш ли, скъпа? Срещаш ли се с хора? Ръката ти — сигурна ли си, че вече е съвсем заздравяла?“

Да, лъжеше тя, ходила на театър, на кино, видяла се с Линдзи, ръката й била много добре, след като махнали конците. Колко лесно й бе да се преструва по телефона! Колко сполучливо го заблуждаваше в писмата! Сега в никакъв случай не биваше, убедена бе в това, да товари Паскал с излишни грижи, затова инжектираше в гласа си сърдечност, веселие, убедителност. Предполагаше, че той първоначално е бил изненадан, но постепенно е започнал да й вярва. Беше се успокоил дотолкова, че отлагаше завръщането си, при все че тя желаеше това завръщане повече от всичко на света. Да, преструваше се добре, нали се бе упражнявала шест месеца в Босна. И вероятно не беше толкова трудно да убедиш човек, който работи под неимоверен стрес.

Някои от нещата, които му казваше, бяха верни. Ръката й бе заздравяла, но докато кръстосваше лондонските улици, Джини си даваше сметка, че психиката й още боледува. Колко ли време трябваше да мине, за да се възстанови психически, питаше се тя. Шест месеца, година, десетилетие?

Двата месеца не бяха помогнали много. Нормалният живот в Лондон я караше да се чувства още по-зле. Тук, както можеше да се очаква, хората бяха все така затънали в своето всекидневие и усилията на Джини да общува с тях оставаха затворени в някакво друго, обособено пространство. Тя беше там, от другата страна на стъклената преграда. Жестикулираше, опитваше се да говори, да се измъкне от психическия затвор, в какъвто се бе превърнала военната зона — и установяваше, че не може. Минаваха дни, минаваха седмици, хората започваха да губят търпение, а нейното чувство, че не е на мястото си, ставаше все по-силно.

Сега, сама в техния чудесен апартамент, сама в чудесното им легло, тя бе връхлетяна от страхове. Разплакваше се за деца, които й се искаше да спаси, макар да знаеше, че са мъртви от месеци. Чуваше бомби и минометна стрелба, мислеше за снайперистите и се сещаше, че Паскал, за когото казваха, че е оцелял досега по някакво чудо, може да влезе в статистиката на загиналите, както всеки друг. Можеше да последва телефонно обаждане, мрачно посещение на непознат. Паскал можеше никога повече да не се върне.

Боеше се за живота му и в такива моменти отваряше скриновете и докосваше дрехите му, сваляше книгите му от рафтовете. Четеше неговите писма, после отново ги препрочиташе, докато ги научеше наизуст, всичките тези потвърждения на неговата любов. Пишеше му, внимателно подбрани думи, които скриваха отчаянието й, като внимаваше нито една сълза да не капне върху мастилото. По Коледа — беше сигурна, че той ще се върне за Коледа — отново започна да се надява. Това щеше да е първата им Коледа заедно. Хукна навън, купи елха, купи играчки и звезди, за да я украси. Купи подаръци и — разпределяйки радостта си — опаковаше само по един на вечер, та щастието и вълнението да продължат цяла седмица.

Ала Паскал не се върна, както беше планирано. Неочаквано му се бе открила възможност да премине в друга зона на север, до която от месеци не бяха допускани никакви журналисти. „Трябва да се възползваш, трябва да заминеш“, каза му Джини по телефона и след известно убеждаване той склони.

Отново я сграбчи страхът. Влезе в банята, запали всички лампи и се застави да погледне отражението си в огледалото. Виждаше, застави се да види, физическите последствия от липсата на апетит и сън. Наблюдаваше бледото лице отсреща. Знаеше, че Паскал я намира хубава, защото често й го бе казвал. Заобръща се насам-натам, мъчейки се да открие някаква следа от жената, която описваше, която обичаше той.

От нея не бе останало нищо. Джини изпадна в паника. Той трудно би разпознал това лице отсреща и определено не би могъл да го обича. То изглеждаше изпито, напрегнато, потайно; очите избягваха дори собствения й поглед. Криеха много неща, но преди всичко, разбира се, онази тайна, онова признание, което трябваше да бъде направено в Мостар, но не се състоя. Ако Паскал бе влязъл в стаята в този момент, тя би жадувала да му каже, ала не би посмяла. Думите щяха да заседнат в гърлото й.

Прекара безсънна нощ. На другата сутрин, с трескава нова решителност, направи онова, което беше разумно, което очевидно трябваше да направи. Отиде на лекар, необходима стъпка, която отлагаше от два месеца.

 

 

Лекарят беше чужденец, от клиниката, към която отскоро бяха регистрирани. По Коледа хирургията не бе работила и се бяха събрали много пациенти. Джини седеше в претъпканата чакалня с непрочетено списание на коленете. Опитваше се да не слуша хленченето на децата със счупени крайници и писъците на бебетата. Мъчеше се да реши доколко да бъде откровена с лекаря и как да направи обяснението си по-кратко. Забеляза, че повечето пациенти като че ли доста бързо излизаха от кабинетите; възможните диагнози се трупаха в съзнанието й и я обземаше страх. „Трябва да говоря ясно и сбито. Трябва да му кажа, че съм била в Босна. Трябва да спомена по колко часа работехме. Трябва да обясня как вярвах, че ще се справя, и се опитвах да се справя, но ми бе много трудно да гледам… мъртвите. Да, тази е думата. Просто мъртвите. Не е необходимо да се впускам в подробности.“ Подскочи; ядосаната жена на рецепцията викаше името й вече за трети път. Грабна чантата си и се изправи.

Намери лекаря в стая с размерите на тясна кабина, млад мъж приблизително на нейната възраст, с измъчено изражение.

— Картона ви. Не мога да намеря картона ви.

— Предполагам, че още не ви е изпратен от последния ми лекар — промърмори Джини. — Може би…

— Ще го открия. От какво се оплаквате?

Навън звъняха телефони, пищеше дете. Джини заби поглед в плакат против тютюнопушенето. Веднага й стана ясно, че не би могла да говори за Босна пред този човек; не би могла да говори за Босна в тази стая. Би било твърде дълго, твърде сложно; би било твърде евтино. Съдейки по количеството време, което предишните пациенти прекарваха в кабинетите, имаше на разположение пет минути, ако не и по-малко.

Лекарят я гледаше настоятелно, почуквайки с химикалката.

— Симптоми? — попита той. — Какви са симптомите, които ви тревожат?

— Аз… не мога да спя — отвърна Джини. Започваше да се поти. В стаята сякаш не достигаше въздух. Химикалката почукваше. — Имам кошмари. Бях подложена на… стрес. Не се храня добре. Свалих около четиринайсет фунта, струва ми се…

— Камък. Свалили сте един камък^[1]. В Англия казваме „камъни“, а не „фунтове“, нали?

— Понякога… плача. Без всякаква причина. Може да съм в магазина за хранителни стоки или просто да вървя сама по пътя и… изглежда, не мога да го контролирам. Просто се разревавам. Не мога да спра.

— Откога продължава това?

— От около два месеца.

— Какъв беше тласъкът?

— Моля?

— Някаква загуба? Развод? Уволнили са ви от работата?

— Не. Не съм омъжена. Аз… — И замълча.

Загуба. Опита наум звученето на думата. Може би нея трябваше да използва. Само че загуба означаваше да е умрял човек, когото си познавал и обичал — майка, баща, нещо от този род. Можеше ли смъртта на непознати да бъде определена като загуба? Не, не биваше да използва тази дума, нямаше право.

Лекарят си отбелязваше нещо. Не личеше да й съчувства, Джини не беше сигурна дали защото счита неомъжените жени, страдащи от безсъние, за невротична напаст, или защото химикалката му не работеше както трябва. Той я разтърси ядосано.

— Отслабнали сте много бързо. Нещо друго? Повръщане?

— Не.

— Мензисът ви редовен ли е?

— Не. Не съм имала мензис от четири месеца. Бях… в чужбина и спря, докато бях там. Но с мен стават такива неща, случвало ми се е и преди. Когато работя много, когато съм под напрежение и…

— В чужбина ли? Къде в чужбина? Нали не в Индия, в Африка или на друго подобно място?

— Не. Бях в… Източна Европа.

Той веднага загуби интерес. Отново взе да си отбелязва нещо. Написа „4“ и го загради в кръг. Зад детския плач и телефоните Джини чуваше грохота на стрелба с автомати, тихото хрущене на падаща зидария. Това й се случваше понякога и трябваше да го преодолее, защото иначе звуците щяха да я върнат в Мостар, в онова болнично отделение, при момченцето там. Щеше да си спомни очите му и сигурно щеше да се разплаче. Вкопчи ръце в страничните облегалки на стола и зачете думите на плаката, буква по буква.

— Предполагам, че са ви правили изследване? — Лекарят вдигна поглед.

— Изследване ли?

— Правихте ли си изследване за бременност? — Отправи й хладен поглед, сякаш нейната глупост го ядосваше още повече. — Вероятно сте правили, след като нямате мензис от четири месеца.

— Да правих. Докато бях там… — Поколеба се и се изчерви. — Още първия път, когато не ми дойде, отидох на лекар и…

— Било е прекалено рано. Не знаехте ли това?

— Да. Струва ми се, че знаех. Само че нямах търпение да разбера и… Така или иначе, проверявала съм се и след това. Миналия месец. Този месец. Купувах онези комплекти. От аптеката…

Замълча. Съзнаваше колко странно и задъхано звучи гласът й. В тази стая й беше непоносимо горещо. Химикалката продължаваше да почуква. Лекарят погледна часовника си.

— Резултатите бяха отрицателни. Знаех, че ще са отрицателни. Не съм бременна. Вземам противозачатъчни хапчета.

Или поне ги вземах. Когато се върнах в Лондон, престанах да ги вземам.

— Защо?

— Защото… ами, в Лондон не спя с никого…

— Нещата може да се променят, предполагам.

Тонът му бе презрителен. Типично женският случай започваше да го нервира, Джини усещаше това.

— Във всеки случай… — той пак си записа нещо — тези комплекти за установяване на бременност невинаги са надеждни. Инструкциите на опаковката трябва да се спазват точно…

— Вижте… все някак се справям с инструкциите по опаковките. И петгодишно дете ще ги разбере. Аз само…

— Разбира се. Разбира се.

Бе повишила глас. Тонът й беше грешка. Той веднага прие успокояваща поза, лустро на кротост над задълбочаващата се липса на симпатия.

— Е, много се съмнявам, че е нещо сериозно. Предполагам, че пресилвате нещата. Обаче и тук ще дадете урина, за да изключим със сигурност бременността. Ще ви направим и изследване на кръвта. Не ми харесва това отслабване. Минете, ако обичате оттатък, при сестрата. Елате пак след три дни. Тогава ще говорим.

Джини отиде след три дни. Прие я жена, весела и рязка: другият лекар бил повикан за спешен случай. Тестът за бременност бе отрицателен. Резултатите от изследването на кръвта бяха нормални. Лекарката й постави диагноза — стрес. Предписа й кратък курс на лечение с валиум. Джини взе таблетките, отнесе ги вкъщи и ги погледна.

Те страшно я разгневиха. Изсипа ги в умивалника.

 

 

„Изправи се очи в очи с демоните“, това би казал Паскал. Втората й майка Мери, приятелите — и те вероятно биха дали същия съвет. Но Мери, с която беше толкова близка, бе заминала на тримесечно пътуване в Щатите, а Джини не бе питала приятелите си, дори Линдзи. Вярваше, че човек може да се пребори успешно с демоните си единствено сам, без чужда помощ.

Мъчеше се да работи, но не можеше. Мъчеше се да спи, но най-често не успяваше. А сутрин, за да напредне денят, за да мине времето, обикаляше улиците.

Нямаше установен маршрут. Този петък, петъка, в който трябваше да се срещне с Линдзи, вървя на север до Портобело, после на юг до Холанд Парк, след това на запад до Шепърдс Буш и пак обратно по главния път до Нотинг Хил Гейт. Валеше ситен рядък дъждец и колите свистяха край нея. Всички магазини и ресторанти сякаш жужаха от свой собствен, откъснат и далечен живот. „Нормално, нормално, нормално — казваше си Джини. — Това е нормално, хората пазаруват, срещат се с приятели. Ще бъде нормален уикенд. Ще се държа нормално. Ще разговарям с хората и ще правя каквото трябва; ще престана да вървя като сомнамбул през живота си.“

— Уикенд сред природата — бе казала Линдзи. — Ще ти подейства добре, Джини. Ти харесваш Шарлот. Харесваш Макс. Харесваш малките Максовчета. Започваш да се превръщаш в тъпа калугерка, в отшелница. Ще дойдеш. Аз ще те закарам. И никакви възражения. Точка.

Но Джини й възрази. Считала, че уикендът в провинцията е просто друг вид валиум. Не се превръщала в калугерка, нито в изкуфяла отшелница, просто й харесвало да бъде сама и й трябвало време за размисъл.

— Глупости — отсече Линдзи. — Прекалено много мислиш, винаги си била такава. Паскал скоро ще си дойде…

— Може да е скоро, а може и да не е.

— … И какво ще завари, като се върне? Една развалина. Отслабнала си ужасно. Изглеждаш болна и тъжна. Не работиш, не пишеш, не излизаш. Започваш да ставаш странна. Тъй че престани.

— Добре — сговорчиво отвърна Джини, готова на всичко, само и само да спре укорите на Линдзи. — Ще дойда. Няма да те изложа. Ще разговарям. Ще ям. Няма да имам тикове.

— Ти нямаш тикове — с обич отвърна Линдзи. — Поне засега. Но трябва да си вземеш бележка. Иначе тиковете няма да ти се разминат.

Джини изведнъж видя, че е стигнала до къщата на Линдзи, макар че не помнеше да е имала такова намерение или да е тръгвала по нейната улица. Качи се по стъпалата, натисна звънеца и след известно време отвори Том, когото помнеше още като палаво момченце и когото харесваше.

— О, здрасти — каза Том, остави вратата широко отворена и хукна нагоре по стълбите. — Качвай се. Сам съм. Баба излезе. Отиде в „Хародс“ да купува футболни обувки. Мама се обади. Поръча да ти направя сандвич, че ще закъснее. Аз й казах, че бих ти направил, обаче няма хляб. А тя рече, че на ъгъла имало магазин, и затвори. Звучеше малко като пред мензис, но това й се случва често. Преди два дни имах 39 градуса температура, мама каза ли ти? На границата, нали? Още четири градуса, и мозъкът ти завира. Знаеше ли това?

— Не съм се замисляла — отвърна Джини, докато се изкачваше по стъпалата до кухнята. — Но звучи логично.

Погледна Том, когото не бе виждала, откакто бе заминала за Сараево. Беше си пуснал конска опашка и бе станал неочаквано разговорлив. Беше облечен със скъсан пуловер, скъсани дънки и нямаше нищо на краката си. Джини си помисли, че е започнал да възмъжава и да се разхубавява, но мъжкото двуличие в общуването все още му бе чуждо. Том се вторачи в нея, после се изчерви и отмести поглед от лицето й.

— Знам — каза Джини. — Линдзи не те ли предупреди? Отслабнала съм.

— Ще направя кафе. Някъде имаше малко бисквити… — Побърза да се обърне, за да скрие смущението си. Започна да рови в някакво разбъркано чекмедже, опита да напълни чайника над препълнения с немити чинии умивалник. — По дяволите — промърмори. — Май ще е по-добре да поразчистя, преди мама да се е върнала. Беше ред на баба, сега се въртим. Последният ход на мама срещу безпорядъка. Баба кръшка обаче. Не обича да мие чинии. Разправя, че се изривала от препарата.

— Много удобно — рече Джини, която отдавна познаваше Луиз.

— Да бе. И аз това казвам.

— Ще ти помогна. Ако аз мия, а ти бършеш, няма да отнеме много време. Кога ще си дойде Линдзи?

— Каза в един и половина. Може би два. Притеснила се е, защото в понеделник заминава за Париж. За събота и неделя заминава с теб. Вихърът на светския живот — ухили се той. — Това я кара да се чувства виновна. А когато се чувства виновна, става яко предмензисна. Освен това в службата й има някакъв гадняр, с когото са във война, заплашваща да се превърне в ядрена. Та този гадняр я е задържал.

— Сбито — отбеляза Джини, пускайки топлата вода. — Може би малко сурово по отношение на женската психика, но положението ми се изясни. Значи не си пожелал да дойдеш с нас у Макс?

— Там не е за мен.

— Преди ти харесваше.

— Вече не. Прекалено много дечурлига. Шарлот пак е бременна и… Какво ти става?

— Нищо. Само се опарих. Тази вода е малко гореща.

— Освен това в събота и неделя по Ен Еф Те има ретроспектива на Бергман. Дванайсет часа яко зяпане. Голямо изкуство. — Хвърли й бърз поглед. — Бергман, Антониони, Фелини, Годар. Не и твоите американски режисьори. Никога вече.

— Преди харесваше моите американски режисьори. „Опасни улици“. „Шофьор на такси“. „Кръстникът“. Гледахме „Кръстникът“ най-малко три пъти, Том…

— Да. Е, ранният Копола се трае. И Скорсезе е велик. Гледа ли „Добри момчета“? О, и Тарантино, разбира се. Мен ако питаш, Тарантино е голяма работа. Гледа ли „Глутница кучета“? „Булеварден роман“?

— Не.

— Двата най-велики филма, правени някога в Америка. Никакво замазване. Има насилие, разбира се…

— Така чух. В момента направо ме втриса от насилието. Ще ги гледам по-нататък, предполагам…

— Трябва. В „Булеварден роман“ има една сцена, не искам да ти развалям удоволствието, защото той, разбира се, се прави на детектив, но тогава се появяват онези колежанчета и, разбираш ли, всеки момент ще бъдат гръмнати, и Траволта вади пищова, но не го насочва към тях. Просто си стои и тогава… — Том млъкна. Изчерви се. — Ей, виж, извинявай. Не трябваше да ти го разказвам. Мама ме предупреди. Тя каза…

— Няма нищо, Том. Наистина. Не се тревожи. Нищо ми няма. Само ми подай онази тенджера там, може ли?

Том я подаде. Стоеше до нея, бършеше несръчно чиниите и от време на време поглеждаше в нейната посока.

— Бих искал да знам… — колебливо поде той — какво ти се е случило в Сараево. Говориш ли за това? Мама казва, че не говориш. Нито с нея, нито с когото и да било. Защо?

— И ти не говореше — върна му го Джини. — Три-четири години почти не отронваше дума. Линдзи бе откачила от притеснение и чувство за вина. Сигурна съм, че си имал мисли, идеи, чувства, които си можел да споделиш. Но си решил, по някакви свои си съображения, да не говориш. И доколкото помня, тогава не съм ти досаждала с въпроси…

— Не, не си ми досаждала. Ти не се връзваше. — Замълча и после добави: — Няма нищо. Разбирам те. И без това хората приказват твърде много. В това семейство се приказва непрекъснато. Мама не спира дори да си поеме дъх. Имах нужда от малко пространство. От малко тишина за известно време.

— Да, понякога това помага. — Джини отмести поглед.

— Така е. Няма грешка. Само че ти говореше, това е. Обичах да си говоря с теб… помниш ли?

— Да, помня. И на мен ми беше приятно.

— Затова не мога да не се питам… каква е причината? — Той отново замълча нерешително. — Мама смята, че това е разстройство вследствие на травматичен стрес, казвала ли ти го е?

— Не, не ми го е казвала. И едва ли е нещо толкова внушително.

— Твърде много трупове, казва мама. Пък аз и викам, Паскал издържа на всичко това, снимал е стотици войни, защо Джини не може? Мама казва, че за жените било различно, защото били по-чувствителни, но аз не вярвам. Мисля… — Том претегляше думите си. — Мисля, че и ти ще свикнеш с това след време. Трябва да ти е било трудно, защото това ти беше първата война и тя сигурно е била много важна за теб — амбициите ти винаги са били такива, нали? Да си военен кореспондент?

— Да, такива бяха. Преди. Може ли да сменим темата?

— Разбира се.

Настъпи кратко мълчание. Том избърса една тенджера и няколко чинии, докато Джини търкаше и плакнеше с мрачно усърдие. Казваше си, че всичко ще е наред, ако успее да се съсредоточи в тази обикновена работа. И тогава Том направи онова, което най-малко бе очаквала и с което изобщо не можеше да се справи.

Изчерви се отново и със стеснителна несръчност, която й напомни за него, когато беше много по-малък, я прегърна през раменете и се извини. Разбирал, че е постъпил тъпо, че не е трябвало да повдига тази тема, и съжалявал за това, но някой му казал — е, всъщност приятелката му казала, — че е време да разбере чувствата на другите хора, тъй че той се помъчил и като че ли донякъде се получило. Не искал да бъде нахален, но Джини изглеждала така променена, че се почувствал длъжен да каже нещо…

Тя се разплака. Виждаше, че сълзите й разстройват Том, но беше безсилна да ги спре. Те се стичаха във водата, в която миеше съдовете, а когато Том я заведе до масата и тя седна, закапаха по чамовата повърхност. Том донесе хартиени носни кърпи и видимо се притесни. Като видя това, Джини започна да се бори със сълзите и накрая потисна плача си. Когато се поуспокои, Том стана още по-любезен. Направи й кафе, седна до нея и взе ръката й.

— Кажи ми — поде той. — На мен можеш да кажеш. Няма да го споделям с никого, обещавам ти. Разбирам те. Какво те накара да се разплачеш?

— Не си виновен ти, Том. — Джини стисна ръката му, после я пусна. — Моля те, не се обвинявай. Ти беше много мил. Причината е просто в това, че… в Босна не можех да плача. Не можех да си го позволя. Затова сълзите сякаш са се натрупали. Чакали са, докато се прибера у дома… и сега изведнъж си спомням за нещо и те рукват, и не мога да ги спра. Това е.

— За какво си спомняш? — Гледаше я сериозно и Джини се трогна. Виждаше как това пораснало момче се старае да се държи така, както счита, че трябва да се държи един мъж.

— За грозните неща, които видях там. Умиращи хора. Рани. Нали гледаш новините по телевизията, Том. Можеш да си го представиш. И аз бях гледала тези програми, преди да замина. Виждала бях снимките на Паскал. Знаех какво ще заваря. Мислех, че съм подготвена. Само че когато го видиш, когато си редом с него, месеци наред без прекъсване… когато знаеш, че каквото и да направиш, каквото и да напишеш, нищо няма да се промени… — Тя наведе глава.

— Разбирам. — Том се навъси. — Защо искаше да отидеш там, Джини? Защо искаше да станеш военен кореспондент? Защото баща ти е бил такъв ли? Защото е спечелил онази награда „Пулицър“? Или може би заради Паскал? За да работиш с него, да бъдете заедно?

— Вероятно заради всичките тези неща, Том. — Въздъхна. — Не знам вече. Единственото, което знам, е, че не бих могла да се върна в Босна. Никога повече няма да пиша за каквато и да било война…

— Предполагам, че ще пишеш — рече Том с окуражителен тон. — Мама ми показа материалите, които си писала. Наистина са вълнуващи. Когато четеше дописката от Мостар, тя се разплака й…

— Недей, Том. Да не говорим повече за това. Ти ми помогна, наистина. Трябва ми само време…

— Липсва ти Паскал. — Том стана. — Мама казва, че това е половината от бедата ти, и аз съм съгласен с нея. Тя смята, че ще се оправиш, когато той се върне. Всъщност тя му е много ядосана, че толкова време не се прибира. Онази вечер каза, че ако имала номера му, щяла да му се обади и да му каже това-онова…

— Какво? — Джини също се изправи. Гледаше го с ужас. — Том, тя не е говорила сериозно, нали? Не бива да прави това. Няма право да се бърка…

— Бъди спокойна. Няма да го направи. Просто понякога й щуква нещо. И… — Той замълча, изражението му се промени. — О, ясно. Разбирам. Не си му казала, нали? Той не знае, че си болна.

— Том, аз не съм болна. Нека престанем с това…

— Той знае ли колко си отслабнала? Знае ли, че си прекарала Коледа сам-самичка?

Джини силно се изчерви.

— Кой ти е казал това? Не е вярно. Бях при едни приятели…

— Мама не мисли така. Чух я да разговаря с баба.

— О, за бога. Това е нетърпимо. Не мога да го понеса. Мразя да ме обсъждат по този начин. На Линдзи не й влиза в работата как прекарвам Коледа…

— Влиза й. Тя е твоя приятелка. Определено засяга и Паскал. Аз познавам Паскал. Харесвам го. Готов съм да се обзаложа, че не си му казала нито за Коледа, нито за отслабването, нито за нищо. Защото, ако знаеше, щеше да вземе първия самолет…

— Том, престани, моля те! Остави ме на мира…

— Не, няма да те оставя. — Джини изведнъж си даде сметка, че той също е ядосан. Лицето му бе пребледняло. Той я стрелна с гневен поглед, преливащ от юношеска чистота. — Ти лъжеш Паскал. Не биваше да лъжеш, не и човека, който те обича.

— Не го лъжа — яростно му се сопна Джини. — Може да има някои неща, които предпочитам да не му казвам, но си има причини. Той трябва да работи, Том.

— Лъжата си остава лъжа. Това е лъжа чрез премълчаване и толкоз. Аз не лъжа. Не бих излъгал приятелката си. От девети ноември миналата година не съм излъгал нито веднъж. Нито косвено, нито от учтивост.

— Така значи. Е, има още какво да учиш. Понякога истината причинява болка. Понякога лъжите помагат. Или щадят. Когато пораснеш, ще го разбереш.

Последната забележка беше фатална, Джини веднага разбра това. Вратът и лицето на Том се зачервиха.

— И преди всичко не би трябвало да се лъжат партньорите — избухна той. — От това наистина ми се гади. Жени, които лъжат мъжете си. Мъже, които лъжат жените си. Баща ми прави точно това. Когато дойде, което се случва веднъж на сто години, през цялото време само лъже…

Джини долавяше надигащата се тъга в гласа му, усещаше внезапния му гняв. Обратът в разговора и бързината на непредвидената му реакция я свариха неподготвена.

— Том, недей — поде тя, протягайки ръка към него. — Съжалявам, че казах това. И ти не бива да разсъждаваш по този начин. Линдзи не лъже. Линдзи е между най-искрените хора, които познавам. И родителите ти не живеят заедно. Вече от години. Не бива да ги съдиш така…

— Защо не? Това е самата истина. Фактите са ми известни. Били са женени. За десет минути. Венчали са се. Дали са всичките онези клетви. Родил съм се. После са се разделили. Дали са обещание, а изобщо не са го спазили. Ти също… не си по-добра от тях…

— Том, чуй ме… чакай. Не вярвам, че наистина мислиш така. Ти не разбираш…

— Мислех, че вие сте различни, ти и Паскал — повиши глас той. — Аз наистина го харесвам. Уважавам го. И теб харесвам. Казвах си, че все пак е възможно да се получи, че може да обикнеш някого и да запазиш любовта си за дълго. Би било страхотно, нали? Какъв глупак съм бил…

Гласът му се прекърши. Долу хлопна врата. И двамата се заслушаха в стъпките на майка му нагоре по стълбата. Лицето на Том се сгърчи. Джини го гледаше безпомощно. Нямаше достатъчно опит с деца, не знаеше как се говори с момче, което е наполовина мъж. Беше само дванайсет години по-възрастна от него, още не бе навършила трийсет, ала сега между тях сякаш зееше огромна пропаст. Собствената й неадекватност не й позволяваше да заговори. Ръката й още беше протегната към него, а той продължаваше да се преструва, че не я забелязва. Майка му бе стигнала до първата площадка долу. Том махна гневно с ръка, понечи да каже нещо, но се отказа. После излезе и блъсна вратата.

След миг вратата на стаята му се затръшна с трясък; не след дълго въздухът се разтърси от мощна рокмузика. Линдзи влезе с ентусиазиран вид и тайно доволна от себе си. Сякаш по поръчка, в същата секунда иззвъня телефонът. Тя вдигна слушалката и известно време слуша мълчаливо.

— Марков — обади се тя след малко, — сега не искам да чувам това. Не желая да го чувам. В почивка сме, разбра ли. Изчезвай, Марков, и ме остави на спокойствие. — Затвори телефона, обърна се към вратата и извика: — Том, намали с няколко децибела, ако обичаш…

Грохотът на барабаните поутихна.

— Какво се е случило? — обърна се тя към Джини. — Скарахте ли се?

— Нещо такова. Не съм сигурна. Том беше много мил с мен. Говорехме си. После разговорът изведнъж тръгна в друга посока. После…

— Скъсахте отношенията?

— Да. О, Линдзи, струва ми се, че съм го разочаровала в известен смисъл.

— Не се притеснявай. Нали възрастните са за това. Аз разочаровам Том средно три пъти на ден.

— Може би трябва да отида и да поговоря с него.

— Няма начин. Като изпадне в такова настроение, става същински Савонарола. Ще те накара да се почувстваш като червей. Спомни си това, когато си народиш деца. Ето в какво се превръщат. Та, като стана дума за пубертетски настроения, къде е майка ми?

— Луиз е в „Хародс“, доколкото разбрах. Купува футболни обувки.

— Гръм и мълния! Не мога да повярвам. Само майка ми може да отиде там за футболни обувки. А на практика изкупува половината щанд за козметика. Отиде ми заплатата за следващия месец. Е, няма значение… Направи ми кафе, Джини. Ще се обадя на Шарлот, след като потеглим. Имам да ти казвам милион неща…

Заразена от нейната неотслабваща жизненост и енергичност, Джини изпълни каквото й бе наредено. Когато излязоха на магистралата, водеща на запад към Оксфорд, Линдзи подкара с висока скорост и крайно неумело. Джини, която бе забравила каква ужасна шофьорка е тя, затвори очи. Линдзи се долепяше до задните светлини на огромните камиони и не млъкваше нито за миг. Не спря да говори през целия път до Оксфорд, както и в Оксфорд, където пропусна отбивката и се загуби по околните селски пътища. И както се струваше на Джини, нещата, които имаше да споделя, съвсем не бяха милион.

Темата й беше само една, със съответните вариации. Ставаше дума за мъж, когото Джини никога не бе срещала и който не я интересуваше. Името му беше Роуланд Макгуайър и Линдзи не можеше да го понася, или поне така твърдеше.