Сали Боуман
Опасни сезони (14)

13.

— Чакай — каза Марков на Линдзи. — Куест винаги идва в този ресторант. И винаги вечеря късно.

— Марков, наближава един. Чак толкова късно ли?

— Довери ми се. Един и петнайсет, не по-късно. Човек може да си сверява часовника по нея. Тя си е такава.

— Марков, знам каква е. Първо, тя изобщо не говори. Никога не съм я чувала да казва нещо повече от „здрасти“ и „лека нощ“.

— С мен говори. Ако има човек, който да знае нещо за смъртта на Мария Казарес, това ще е Куест. Тя е любимият модел на Жан Лазар. Той я е открил. В сряда, на шоуто на „Казарес“…

— Което ще бъде отменено. Стига, Марков.

— Тя щеше да е коронният номер. Казвам ти, сигурно знае нещо. Каква алтернатива имаш? Или предпочиташ половината нощ да се мотаеш в „Сен Режис“ с цяла тълпа празноглавци и да слушаш партенки? С Куест сме на основаната линия. Включваме се направо към източника… — Той замълча и тъмните му очила се обърнаха към нея. — Какво става с теб, Линдзи? Цялата вечер си толкова нервна.

— Разстроена съм. Шокирана съм. Не е далеч от ума, нали? Всеки би се разстроил. Не мога да повярвам, че е мъртва. Струва ми се невъзможно…

— И?

— И искам пак да се обадя в „Сен Режис“. Марков, казах ти, че трябва да говоря с Роуланд Макгуайър.

— Линди, тази вечер пет пъти се опита да се свържеш с Макгуайър.

— Той беше излязъл, Марков. Може вече да се е върнал. Виж…

— И когато го търсиш, Линди, хващам едни леки сигналчета. Сякаш си сериозно развълнувана…

— Той е моят редактор. Необходимо ми е да говоря с него.

— Да бе. — Марков широко се прозя. — Редакторите редактират, нали. Седят си зад бюрото, в нашия случай в Лондон, и си редактират. „Зън-зън, факс-факс, махнете снимките на Марков, не обичам кльощави модели…“ Поправи ме, ако греша, Линди, но сякаш си спомням, че до вчера бяхте на нож, ти щеше да го убиваш и…

— Това беше миналата седмица, Марков. Промених решението си…

— Само решението ли, Линди? Ами Макгуайър? Чудя се как така си е зарязал бюрото, внезапно е взел самолета и е довтасал в Париж? Ревизирам представата си за този мъж, Линди. Сякаш преди съм го снимал от погрешен ъгъл, с погрешна бленда, погрешна експонация и неподходящ филм.

Какво го накара да дотърчи така набързо в Париж, Линди, любов моя? Работата ли? Жена ли? Ще ми разкажеш всички подробности, нали?

— Не изглупявай, Марков. Разбира се, че не е заради жена. Не знам откъде ти идват подобни идеи.

— Гледам те, сладурано, от там ми идват.

— Е, ако познаваше Макгуайър, щеше да ти е ясно, че грешиш. Работа, Марков, чисто и просто работа. И аз не знам точно защо е дошъл. Заместникът му държи крепостта в Лондон. Говорих с Макс, не с него…

Линдзи замълча. Преди около час най-сетне се бе свързала с Макс, а той беше в дипломатическо настроение. Според него някой трябвало незабавно да замине за Париж и тъй като Джини не била на разположение, те двамата взели съвместно решението този някой да е Роуланд.

— Как така Джини не е на разположение? — бе попитала Линдзи. — Според Пикси тя пристига тук тази вечер, поне такива са били намеренията й.

— Съжалявам, Линдзи, но ще трябва да попиташ Роуланд. Другият ми телефон звъни. Трябва да затварям.

Когато Макс бе споменал името на Джини, Линдзи бе усетила известна студенина в тона му. Тя въздъхна, хвърли поглед към влудяващите тъмни очила на Марков и стана.

— Виж, Марков, остави ме да се обадя още веднъж в „Сен Режис“. Роуланд може вече да се е върнал.

— Линди, Линди, никога не тичай подир тях. Това е най-лошото, което може да ти хрумне. — Марков размаха пръст и й отправи поглед, който можеше да мине за майчински.

— Не тичам подир него, по дяволите. — Линдзи се поколеба и седна на мястото си. — Да сме наясно, Марков. Аз работя с него. Необходимо ми е да поговорим за работата. За Мария Казарес. Това е. Няма друго.

— Мен не можеш да излъжеш, Линди. Никога не си могла. Аз виждам всичко. Виждам блясъка в очите ти, руменината по бузите ти. Чувала си за Афродита, богинята на любовта. А знаеш ли, че тя е имала деца? Знаеш ли как са се наричали?

— Не. Изобщо нямах представа, че е имала потомство.

— Е, имала е. В резултат на изневярата с Арес, бога на войната. Родила е пет деца, Линди. И знаеш ли как ги е нарекла?

— Имам чувството, че ти ще ми кажеш.

— Можеш да не се съмняваш. Нарекла ги Ерос и Антерос, тоест любов и ответна любов; Хармония — това е лесно за разбиране. Но имало още две. Техните имена били Фобус и Деймус.

— Което означава?

— Страх и Ужас. — Марков й отправи една от своите тъжни усмивки, запали цигара и пое дълбоко дима. — Струва си да се запомни, нали? Децата на любовта. От време на време се замислям за тази двойка. Замислям се за потомството от нея. Страх и Ужас, хитро, нали?

— Предупреждаваш ли ме, Марков?

— Да. О, да. Ти не искаш и да чуеш, никой не иска. Затова, така да се каже, вмъквам леко напомняне. Поради факта, че не понасям повечето жени, а към теб съм доста привързан. Освен това ти си нещастна, нали?

Линдзи не отговори. Мислеше за Марков. Не я изненадваше, че е толкова добре запознат с гръцката митология. Въобще нямаше да се изненада дори ако той се надвеси над масата и заговори на гръцки. Марков беше способен да стигне до крайности както във външния си вид, така и в обичайния си маниер на говорене, за да покаже, че е глупак, досадник, жертва на модата, но всъщност не беше нито едно от трите. Той бе проницателен, чувствителен и интелигентен, а също така издръжлив и смел. Преди две години постоянният му партньор бе починал от спин, Марков се бе грижил за него през напредналата фаза на болестта. Той наистина бе в състояние да разбере защо хармонията, страхът и ужасът са рожби на любовта.

Марков, който я наблюдаваше, докато минутите се нижеха, беше с обичайната си дегизировка: черни дрехи от главата до петите, тъмни слънчеви очила, при все че този ресторант, уж предпочитан от Куест, бе малко, неприветливо заведение в забутана уличка на Монмартър, осветено по-слабо дори от повечето мазета. На главата си, както винаги, носеше шапка — Марков рядко можеше да бъде видян без шапка, а тази, според Линдзи, бе особено нелеп екземпляр: гладка като кадифе, с широка периферия, шапка от края на миналия век, а ла Оскар Уайлд. Изпод нея се подаваха дълги руси вълнисти кичури. Завършващият щрих бяха две сребърни обеци с формата на кръстчета и шепа сребърни пръстени. Марков, който беше от Лос Анджелис, но твърдеше, че е роден на „Джамбо джет“, след смъртта на любовника си сякаш беше останал без корен. Прекарваше дните си, обикаляйки света, от снимки на снимки. Той можеше да направи всяка жена, която застане пред обектива му, десет пъти по-красива, отколкото е в действителност. Някои от снимките му, разчупващи стереотипите на занаята, се бяха запечатали в съзнанието на Линдзи, която го считаше за най-добрия моден фотограф в света. Нейното мнение обаче далеч не се споделяше от всички — работите на Марков бяха твърде нестандартни, твърде странни за повечето вкусове. Линдзи считаше, че като човек и фотограф Марков прилича на магьосник. И докато го наблюдаваше, с изненада установи, че той почти със сигурност е най-близкият й приятел, единственият, на когото можеше да се довери.

— Е, добре де, прав си — призна тя, поглеждайки го с безпокойство. — Харесвам Роуланд. Дори може би нещо повече от това. Онзи ден… ходих у тях. Само разговаряхме и… нещо ми стана. Нали знаеш, Марков, един от онези малки бунтове на сърцето.

— Да. Известни са ми. Продължавай.

— Няма нищо повече. Мислех, че съм се излекувала. От години, Марков, от години не ми се е случвало подобно нещо. Не съм дете. Не съм глупачка. Това лято навършвам трийсет и девет години. Имам син, който е на седемнайсет. Кожата ми е разтегната от бременността, Марков. Когато си лягам с някого, внимавам светлината да е достатъчно намалена…

— О, за Бога, Линди…

— Вярно е. Знам, че е глупаво. Казвам си, че това не е важно, че някъде трябва да има мъж, на когото да не му пука за всичко това. Мъж, който да няма нищо против бръчките по лицето ми, защото няма да гледа лицето, задника или гърдите ми, а ще се интересува от мен, от човека вътре… — Линдзи спря. Чувстваше, че малко остава да се разкисне съвсем, и се презираше заради това. Махна сърдито с ръка. — Не ти трябва да слушаш тези глупости. Усещам как започвам да се самосъжалявам.

— Искам да чуя. Разбирам те.

— Ами, не срещам такива мъже, това е. Ако съществуват подобни чудеса на природата, никой не ме запознава с тях. Мъжете, на които попадам, спадат към три категории: вече женени, лъжци или досадници. От възрастта ми е, Марков. Останали са само отхвърлените — и негодните. Поне така си мислех. Но после срещнах Роуланд Макгуайър.

— Тъмнокосият, висок и красив Макгуайър — усмихна се Марков.

— Да. Но не това е причината. Надявам се да не е.

— Посочи ми една-две други.

— Той е умен, много умен. Мисля, че е добър. Забавен е. В него има някакъв спотаен плам.

— Чудесно. А основната причина?

— Добре де, нещо го е наранило. Случило му се е нещо, не знам какво е, но го усещам. Той се нуждае от любов. Заслужава да бъде обичан. Трябва му подходяща жена, Марков, подходяща партньорка.

— На кого не му трябва.

Марков погледна часовника си. Куест още не се беше появила — явно щеше да закъснее, ако изобщо възнамеряваше да дойде.

— А защо ти да не си подходящата партньорка? — Той свали тъмните си очила, удостои я с един от своите бързи погледи и пак си ги сложи. — Умна си. Добра си. Харесваш ми по външност. Много хора те харесват по външност, с този твой хлапашки, жизнерадостен вид и тези честни очи. Забавна си, разсмиваш дори мен, имаш слънчев характер, не се цупиш, не капризничиш, създаваш ведро настроение. Интересуваш се от другите хора, не си някоя шибана егоманиачка, както повечето хора, които познавам. Ти си великодушна, Линди, не си стисната, не си дребнава — и не говоря за пари, нали така? Ти даваш. Не съм забравил. Преди две години ми даде много.

Линдзи бе трогната. Пое ръката, която Марков и подаде, и я стисна.

— Благодаря ти, Марков. Това е най-добрата характеристика, която някой някога ми е давал. Май няма да е зле да запознаеш с нея Макгуайър.

— Ако е такъв, какъвто го представяш, не му е нужна характеристика. Трябва само да си отвори очите.

— Не. — Линдзи поклати глава и отклони поглед. — Бих искала да е така, но се опасявам, че не е, Марков. Нещата не стават по този начин. Той дори не ме забелязва, пък и без това не съм подходяща за него.

— Защо да не си? И не ми говори за разтяганията от раждането.

— Защото не съм… достатъчно трудна, може би. Ако има мен, винаги ще се стреми към нещо повече. Ще иска… нещо, което аз никога не бих могла да му дам.

— Ясно. — Марков въздъхна и вдигна очи към тавана. — Мислиш, че е от този тип?

— Казах ти, че у него има някакъв спотаен плам, Марков. Тъмна страна на луната.

— В сексуално отношение ли?

— Почти съм сигурна. Както и в емоционално. А също и в интелектуално. Забрави, Марков. Имах време да го обмисля. Почти цял ден мисля само за това. Роуланд и аз — това ще е като да смесиш вино и мляко.

— Може пък да е забавно. — На лицето на Марков отново се появи тъжната трепкаща усмивка. — С такъв човек сигурно ще е много забавно, за известно време.

— Вълнуващо, да. А също и много мъчително. Не искам да знам, Марков. Вече съм минавала по този път един-два пъти.

— Аз също.

— А Роуланд би ме закарал твърде далеч. Такива ще са условията му. Или ще ги приема, или ще ме свали на първия завой. Аз съм почти на четирийсет, Марков. Не ми трябват такива вълнения. Трябва ми… — тя замълча и се усмихна — мир и сигурност. Спокойствие. Хармония, ако предпочиташ…

— А Макгуайър не би ти ги осигурил?

— Не и на мен. Не.

— Хайде, Линди, не можеш да убедиш себе си, нито пък мен. Забелязвам плахия лъч на надеждата малко по-навътре в очите ти…

— Как не. Съмнявам се, че изобщо ме виждаш с тези проклети очила. Сега ще проверим. Кой влезе тук преди около две минути?

— Куест — отвърна Марков, независимо че през целия разговор нито веднъж не бе погледнал настрани. — Очарователната Надя вече е на обичайната си маса, пета маса, точно зад мен в ъгъла. Поръча на обичайния келнер да донесе обичайната гарафа обикновено вино и току-що запали първата от множеството цигари „Голоаз“, които ще изпуши, докато вечеря. Извини ме, Liebling^[1], имам да върша работа…

Линдзи наблюдаваше Марков, който стана и се приближи до масата, заета от Куест, в най-тъмния ъгъл на и без това слабо осветеното бистро. Не очакваше тя да обърне внимание на нейното присъствие, макар че се познаваха. И така и стана. Когато Марков се изправи, Куест извърна към него красивите си невиждащи очи, после отклони поглед. А когато той седна неканен срещу нея и, верен на себе си, веднага си наля от нейното вино и запали от нейните цигари, тя се прозя и измърка нежно с гърления си глас:

— Марков, изчезвай.

Марков изглеждаше възхитен от посрещането. Наведе се напред и заговори. Куест му отговаряше, но Линдзи не чуваше какво, само я наблюдаваше очарована.

Истинското й име беше руско и непроизносимо. Тя бе родена в Смоленск, в семейството на леяр и работничка в завод. Беше дошла на Запад преди около четири години. Бе висока над метър и осемдесет и пет, слаба и с едър кокал за модел. Беше тип Грета Гарбо — имаше мъжка конструкцията: широки рамене, дълги крака, тесен ханш и големи ръце и стъпала. Имаше най-незабравимото лице, което Линдзи бе виждала: слабо, с високи скули, дебели подвижни вежди и огромни сърдити кафяви очи, толкова тъмни, че създаваха проблеми на осветителите в студиото, защото излизаха прекалено черни, прекалено дълбоки. Тази бе причината, поради която, въпреки че бе открита от Лазар и „Казарес“ я бяха превърнали в топ-манекен на своите ревюта, списанията не бързаха да я използват.

Точно Марков бе открил нейните възможности в това отношение. Куест не се подчиняваше на никакви правила, което и го бе заинтригувало първоначално. Тя беше самотна, рязка, дълбоко безразлична към парите, славата и — шушукаше се — към двата пола. Не притежаваше обичайната за преуспяващите модели гъвкавост, изобщо не се опитваше да се преструва или да се нагажда. Просто се появяваше навреме, и с върховно безразличие позволяваше да я облекат, да й направят прическата и гримират, а след това щръкваше пред камерата и се вторачваше намръщено в обектива. Имаше само едно изражение — на подозрително и величествено презрение.

Марков я обожаваше. Казваше, в по-екстравагантните си моменти, че тя е полумъж, полужена, жената на двайсет и първия век. „Когато издои достатъчно пари от декадентския Запад — с наслада предричаше той, — тя ще се върне в Смоленск. Иска да има ферма. Иска да гледа овце и крави. Сериозно. Тя е невероятна. Знае точно коя е, какво иска и как да го получи. Обожавам я. Уча се от нея. Прекланям се пред нея.“

Линдзи знаеше, че уважението е взаимно. И обещанието на Марков, че Куест ще говори само с него и с никой друг, изглежда, се изпълняваше. Не чуваше какво казва тя, но думите й се лееха бързо и настоятелно.

Надяваше се да получат някаква полезна информация, след като цялата им вечер бе отишла в преследване на Куест. Двамата с Марков най-напред отказаха резервацията си за „Гран Вефур“. Разбира се, салонният управител никак не се зарадва. След това хукнаха да обикалят разни заведения из Париж, за които Марков твърдеше, че са любимите й вечерни свърталища. Така Линдзи посети особено безлюдна част от брега на Сена, трепери от студ по средновековните улички на остров Сен Луи, а след това и в някаква малка руска православна черква, където според него Куест идвала да се моли всяка вечер.

— За какво се моли, Марков? — попита го тя.

— Не знам. — Той запали свещ, каза, че била за Мария Казарес. — Духовно просветление? Крави?

— За Бога, Марков, замръзвам. Няма ли да си тръгваме? Отказвам се от Куест. Тя и без това едва ли ще знае нещо.

— Ще знае. Трябва да я опознаеш по-добре, Линди. Ще я харесаш. Ти също можеш да научиш нещо от нея.

— Какво да науча? — тя тръгна към вратата.

— Как да живееш сама. Струва си, нали?

Линдзи не отговори. Дръпна тежката врата на черквата и вятърът я блъсна. Зад нея горяха и капеха пирамиди от свещи, блестеше златото на иконите. Усещаше се миризма на тамян, дъхът на религията. Тя не ходеше на черква и понякога й се струваше, че Калифорния е оставила твърде силен отпечатък върху Марков.

— Побързай — подкани го и тръгна към улицата, към градския въздух отвън.

Черквата беше предпоследната им спирка. След това дойдоха тук, в този забутан ресторант високо на хълма Монмартър, по алея с изумителен изглед към осветения с прожектори бял купол на Сакре Кьор.

Но обикалянето и разтакаването, изглежда, й се бяха отразили добре. Линдзи чувстваше, че странната екскурзия, която бяха направили в продължение на повече от пет часа, все още занимаваше мислите й. Не след дълго Марков се върна на тяхната маса. Лицето му грееше от откритията, които очевидно бе направил.

— Да вървим — каза той и хвана Линдзи подръка. — Няма да повярваш. Хайде, ще те закарам до хотела. Ще говорим в колата.

 

 

Компактдискът се включи още щом Марков запали мотора. „Успокой се, мое глупаво сърце“, изглежда, бе изместена от едно старо парче на Ани Ленъкс, велико парче, от което Линдзи научи, че любовта е непознат в открита кола. Наведе се и изключи плейъра.

— Точно сега не ми се слушат тези неща.

— Защо? Страхотна песен. Страхотна певица. Много лиричен текст. Характерната устременост на любовта. Усещам, че ми говори, Линди…

— Аз също. Там е проблемът. Така или иначе, предпочитам ти да говориш. Е, какво каза тя?

— Каза… някои доста интересни неща. — Марков, който караше достатъчно добре и който, стига да искаше, можеше да предаде бързо и точно дадена информация, увеличи скоростта. — Ще ти разкажа, Линди, въпреки че Куест ме закле да мълча, но ти си между четиримата човека, които харесвам на този свят. Освен това знам, че ще внимаваш с кого го споделяш. Ако трябва, кажи го на Макгуайър. Но не дрънкай наляво и надясно… Първо, ревюто на „Казарес“ не е отменено. То ще се проведе вдругиден, сряда, от единайсет часа, точно както бе запланувано. Утре сутринта Лазар дава пресконференция. И всички пропуски са вече разпратени. Посланието ще е, че с шоуто в сряда й се отдава последна почит. Както би искала самата Мария Казарес. Трогателно, нали?

— Наистина е трогателно. И?

— И сега чуй това. Познай къде е била Куест цялата вечер? В ателиетата на „Казарес“, представи си. На проби за три много специални ансамбли, три нови ансамбли…

— Какво? Тази вечер? Та до шоуто остават по-малко от два дни! Не може да е вярно, Марков. Всички облекла от колекцията трябва да са завършени още преди седмица. Лазар винаги държи на това. Най-много да правят малки поправки, за да ги нагодят към фигурите на манекените — подгъви, аксесоари…

— Да. Но нали ти казах, тези тоалети са специални. Те са последните работи на Мария Казарес. Последните й модели. Нарисувани от собствената й ръка в края на миналата седмица. Идеята е на Лазар. Тази вечер и той е бил там, Линди, в ателиетата, взел е страха на всички. Повикали са Куест само час след като е констатирана смъртта на Казарес.

— Какво? Не мога да повярвам.

— Има и още. Помисли, Линди, в колко часа научихме за това? Към девет, нали? А като се обади на Пикси да провериш, тя кога каза, че се е получило съобщението по факса?

— Около седем и четирийсет и пет.

— Точно така. Сети се тогава колко време е било необходимо на Лазар, за да съобщи. Куест е била повикана в пет следобед. Ако е вярно, че Казарес е умряла час преди това, значи е починала около четири, нали така? Тогава какво е ставало през следващите близо четири часа?

— Не знам — Линдзи потръпна. — Мобилизирали са охраната, смазвали са медийната машина, за да са сигурни, че всеки ще съобщи каквото трябва и както трябва…

— Вероятно. Приближените и лакеите положително са се занимавали с това. Но не и Лазар. Представи си, Линди, Казарес е мъртва от час, още не е изстинала, а той отива в ателиетата и подлудява всички. Платовете за роклите се кроят върху модела, както работеше Шанел, защото няма време да се правят кройки. И най-дребният детайл трябва да е точно както го е нарисувала Казарес. Куест стои, бодат я с карфици, режат парчета от кожата й, защото кроячите са толкова ужасени, че не могат да държат ножиците. Лазар също е там, сред целия този хаос, сред щуращите се във всички посоки хора, и не приема никакви компромиси, прехвърля петнайсет, шестнайсет, седемнайсет мостри от платове, кара ги да слизат до складовете и да носят топове, извикал е бродирачки, сам прецизно подбира копчетата и през цялото време, Линди, през цялото време се държи величествено. Няма сълзи, няма скръб, нито се изказват, нито се приемат съболезнования, само лицето му е бледо и застинало и гласът му смразява кръвта ти…

— Един час след като е починала? Не мога да повярвам, Марков. Той я обичаше. Сигурна съм, че я обичаше. Тя беше единственото нещо, което имаше значение за него.

— О, така е. — Марков удари спирачките, за да не се блъсне в предната кола, после отново набра скорост. — Само да ги беше видяла на летището, Линди, нали ти казах. Косата ми се беше изправила, кожата над гръбнака ми беше настръхнала. Застанал бях зад една палма в саксия и ми се искаше да е истинска палма, защото Лазар всеки момент можеше да ме открие и с мен щеше да е свършено. Този човек… ами, при вида му изпитвам желание да грабна кръст, Линди. Да надяна на врата си наниз чеснов лук и усилено да се моля. През цялото време, докато стоях и надзъртах иззад палмата, си мислех: „О не, сега е след залез и преди изгрев…“

— Хайде, Марков, престани да преувеличаваш. Лазар изглежда в добра форма, деен, със слънчев тен…

— Не и онази нощ. Бяло, Линди, лицето му беше бяло. Имаше безнадеждно жаден поглед. Определено, ама съвсем определено приличаше на вампир. А после, когато тя заговори за деца, за бебета…

— Сигурен ли си, че е казала това, Марков? Да не би да ти се е причуло?

— Аз говоря френски, Линди. Знам как е бебе на френски. И дете. И син. А тя все това повтаряше, отново и отново: „Искам си бебето, искам си сина.“ Той отчаяно се мъчеше да й затвори устата, да я успокои… — Марков замълча нерешително и тихо добави: — Той я целуна, Линди…

— Това не ми го спомена преди.

— Знам. Чувствах го малко като светотатство — да говоря за него. Не биваше да съм там. Не биваше да го виждам. Зарадвах се, а после ми стана неудобно, че се зарадвах…

— Забелязвам, че неудобството не ти е попречило да ми се обадиш…

— Знам. Не ме бива за светец. Но ако беше видяла как я целуна… — Марков отново се поколеба. — Направи го, за да й попречи да говори. Отчасти. Но не само заради това. Виждаше се, че я желае, че я обича. Видът му бе такъв, сякаш би умрял за нея, или пък мисли, че тя умира, не съм сигурен.

— Марков, съчиняваш си… — отбеляза Линдзи. Завиха зад един ъгъл и пред тях блеснаха светлините на „Сен Режис“. — Твърде много гадаеш.

— Не. Не е така. — Марков спря колата, обърна се към нея и махна тъмните очила.

Като видя изражението на очите му, Линдзи се засрами. Разбра, че се е подвела от неговия тон и хвана ръката му. Марков се усмихна кисело.

— Просто го усетих, разбираш ли? Разпознах страната. Аз говоря езика й, бил съм там преди малко повече от две години. Този език не се забравя, нали?

— Не, не се забравя — отвърна Линдзи, която също бе странствала в такива страни. Наклони се и целуна Марков за лека нощ.

— Внимавай с Макгуайър, внимавай какво ще му кажеш — извика Марков, когато тя слезе от колата. — Ще се видим на шоуто на „Шанел“ утре следобед, нали?

 

 

Във все още препълненото фоайе Линдзи се поколеба. Искаше й се да разкаже всичко това на Роуланд и най-вече да го види, но бе почти два часът през нощта. Прикова поглед в телефонните будки и накрая набра номера му; той вдигна на второто позвъняване.

— Не, не, качи се — прекъсна извиненията й той. — Работя. Джини също е тук и работи. Току-що пристигна от Амстердам. Стая 810.

Линдзи бе изненадана да чуе това. Вероятно Джини не е била чак толкова неоткриваема, както мислеше Макс. Роуланд очевидно беше успял да я издири. А тя, разбира се, бе напълно способна да работи цяла нощ върху някой материал, стига той да я е увлякъл. Когато се захванеше за нещо, два след полунощ беше ранен час за нея. Линдзи с усмивка влезе в стая 810 и завари Роуланд на факса. През това време Джини говореше припряно по телефона на френски. И двамата изглеждаха енергични и възбудени. Роуланд взе да й обяснява, че Мина Ландис е била забелязана по-рано същия ден. Новината стигнала до тях със закъснение, тъй като първо минала през английската полиция и отдел „Новини“ на „Кореспондент“. В момента Джини се опитвала да провери подробностите.

Роуланд я заведе до дивана в далечния край на стаята, но не седна до нея, а остана прав. Започна да му разказва какво е научил Марков и през това време той я слушаше много внимателно. Един-два пъти се обърна да погледне Джини, после зададе въпрос. Линдзи продължи да разказва и едва когато стигна до края, почувства, че нещо не е наред.

В стаята сякаш се стъпваше на пръсти. Отсреща имаше врата, вероятно на спалня. Тя беше затворена. Усещаше се някакво скрито напрежение. Линдзи погледна озадачено Роуланд, държанието му изглеждаше същото, каквото е винаги. Хвърли поглед към Джини, която усукваше кабела на телефона, докато говореше. Готвеше се да попита на кой етаж е, дали е намерила стая в този хотел, или някъде другаде, но изведнъж разбра: това бе въпрос, който е по-добре да не задава, тема, която е неразумно да засяга.

Джини бе приключила разговора и остави телефона. Погледна Роуланд, после се извърна и започна да обяснява. Мина Ландис наистина била забелязана. Още не било потвърдено, но момиче, отговарящо на нейното описание, и мъж като Стар били засечени от цивилен полицай в осми район. После тя взе карта на Париж и я разгъна върху бюрото.

— Ето — посочи тя, — видени са на тази улица тук, съвсем близо до предградието Сен Жермен… — Навъси се и добави: — Този район ми е познат. Той е само на няколко преки от къщата, където е починала Мария Казарес. Колко странно.

Роуланд веднага тръгна към бюрото.

— Вече известно ли е къде е умряла? — попита Линдзи.

— Какво? — Той се обърна и я погледна разсеяно. — А… да, очевидно. Дадоха го по телевизията, в късните новини. Била е на гости у някаква своя стара прислужница, вече пенсионирана. Пиели чай и тя внезапно се строполила. Според първите съобщения, когато дошла линейката, тя вече агонизирала.

— О, значи все пак са дали някаква информация.

— Струва ми се, че не са имали избор. Не само се говори, но и бе съобщено, че по-малко от час след смъртта й някакъв френски журналист раздал стофранкови банкноти на екипа от линейката. Папараците били плъзнали по цялата болница, това също го казаха в новините.

Роуланд се наведе над бюрото. Насочи лампата. Джини, която изобщо не бе вдигнала очи, докато траеше разговорът, продължаваше да се взира в картата. Роуланд също започна да проследява улиците с дясната си ръка, за миг сложи лявата на облегалката на стола й, но веднага я отдръпна.

— Права си. Съвсем близо е…

Сега ръцете и на двамата лежаха на картата, както Линдзи отбеляза, на десетина сантиметра една от друга. Джини поясни тихо, че това е скъп парижки район, не от онези, в които човек би очаквал да се настани една пенсионирана прислужница. Роуланд се съгласи с нея. Погледна часовника си и се отдръпна — поредица най-обикновени движения. Линдзи се изправи, загрижена само как да прикрие шока и огорчението си.

Ако прекараната с Марков вечер беше по-малко странна, помисли си тя, ако не беше разговорът им за любовта и секса, можеше дори да се подведе по тези най-обикновени движения и да ги приеме като такива. Ала сега усещаше вълнението и напрежението, които те трябваше да прикрият, усещаше, че и двамата искат тя да си тръгне, да си тръгне, и то веднага.

Междувременно се налагаше да се преструва, че неудържимото желание на Роуланд да вземе Джини в обятията си не е така разголено и очевидно за нея. За щастие, никой от двамата не й обръщаше особено внимание и ако се наложеше, можеше доста успешно да прикрие истинските си чувства. Стана, протегна се и заяви, че трябва да поспи, че утре я чакат две ревюта, на „Шанел“ и на „Готие“, както и пресконференцията на „Казарес“. Джини кимна и я погледна замаяно.

Роуланд, който, изглежда, също не беше на себе си, я изпрати до вратата. Спомена, че определено ще се помъчи да присъства на пресконференцията. И Джини обеща да дойде, ако й остане време, макар че нямало изгледи да научат нещо полезно.

— Общи приказки — рече тя. — Все пак, ако говори лично Лазар… ще се опитам да дойда с теб, Роуланд…

— Лека нощ, Линдзи — каза Роуланд, отвори вратата и веднага я затвори след нея. Тя поспря за миг в коридора, беше се разтреперила. Покри лицето си с длани и си помисли: „Не може да е вярно. Роуланд — може би, но Джини? Нима и Джини?“

Не бе направила и две крачки, когато чу Роуланд да заключва и да слага веригата. Прибра се в стаята си и започна да крачи напред-назад. Чувстваше, че не е в състояние да заспи. Положи големи, усилия да не си представя какво може да е казано зад онази затворена врата, след като тя си тръгна.

 

 

Всъщност беше казано много малко. Когато вратата се затвори, Джини отново се наведе над картата, не смееше да вдигне очи. Чу щракването на бравата, чу, че Роуланд тръгва към нея, но спира.

За Роуланд разстоянието бе последно спасение. Мислеше си, че ако остане там, на около две крачки от нея, и ако тя не вдигне очи, не срещне погледа му, може би ще успее да скрие онова, което изпитва. „Само веднъж“, бе казала тя, след като вече я бе любил два пъти. Цялата вечер: в таксито, на „Сен Северен“, тук, в тази стая, докато Джини говореше по телефона, а той използваше факса, съзнанието му бе заето само с нея. В мислите си продължаваше да я докосва, да я целува, да я люби.

Но може би тя не изпитваше същото. Роуланд се задържа на тази безопасна дистанция, някакви си две крачки от бюрото. Тялото му бе започнало да се възбужда още в мига, когато заключи вратата. Погледът му се плъзна по наведената глава на Джини, по бледата извивка на врата й, по обикновената бяла блуза, в която беше облечена, семплата черна пола. Тя беше извънредно слаба, можеше да обхване с ръце талията й, но въпреки това имаше едри и много красиви гърди с широки и тъмни кръгове. Затвори очи, борейки се със спомена как милва и притиска устни към тези гърди. Чувстваше ръцете й върху кожата си, мекотата на разтворената й уста. Изруга тихо, зарея невиждащ поглед из стаята, понечи да се извърне, после пристъпи към бюрото.

Застана непосредствено зад нея и, неспособен да се съпротивлява повече на импулса си, сложи ръце на раменете и врата й. Усети как тялото й веднага се вцепени от напрежение. Дори тогава, мислеше си по-късно, дори тогава може би щеше да се овладее, но тя изви глава назад и срещна погледа му. Наведе се, целуна я в устата и моментално се предаде. Тя хвана ръцете му и ги издърпа напред, под блузата си. Роуланд усети заоблеността, тежестта на гърдите й. Зърната им вече се бяха втвърдили. Тя изстена, неизвестно дали от желание, или от отчаяние, надигна се от стола с извито към него тяло и се хвърли в прегръдките му.

Роуланд прочете в очите й нуждата и безразсъдството, които измъчваха и него, и в този момент беше сигурен, че и тя като него е изпитвала отчаяно желание да продължат недовършеното.

Започна да разкопчава блузата й, докато тя несръчно се бореше с копчетата на неговата риза, после с колана. Когато я привлече към себе си и голите й гърди докоснаха кожата му, Джини извика тихо и потръпна в обятията му.

Тя сложи ръка на бедрото, после на слабините му. Изстена, вкопчи се в него и потърси устата му. Роуланд не можеше да мисли за нищо друго, освен час по-скоро да я обладае отново. Смъкна я на пода до себе си, нашепвайки името й; тя легна по гръб сред разпилените книжа и захвърлените дрехи и дръпна ръката му между бедрата си. Беше много влажна, пръстите му с лекота се плъзнаха в нея и тя се изви като дъга от удоволствие.

Разтвори крака, тръпнеща от нетърпение. Роуланд с тласък проникна дълбоко в нея. Знаеше, че тя ще се освободи почти моментално, дори ако той се раздвижи съвсем леко, само веднъж, само два пъти. Целуна голите й гърди, усети как устните й омекнаха под неговите. После гръбнакът й внезапно се изви и той почувства стягането на спазъма й. Повдигна се на ръце, взря се в лицето й, в нейните удивителни очи и видя как вълните на страстта преминават през тях като светлина. Почака, отдръпна се, отново проникна в нея и започна да се движи внимателно, защото още не бяха свикнали един с друг и искаше тя да нагоди ритъма си към неговия. Отне й известно време. В началото Роуланд помисли, че тя се съпротивлява, че нарочно не реагира навреме. Струваше му се, че знае причината, затова изчака, раздвижи се, пак изчака, макар че му беше трудно. Беше много възбуден и сам щеше скоро да достигне кулминацията. Употреби всичките си умения, всеки начин да й достави удоволствие и най-сетне почувства, че тази странна женска съпротива започва да се топи. Очите й се отвориха и срещнаха неговите. Той наведе глава и зацелува гърдите й, докато навлизаше дълбоко в нея.

— Скъпа, не мога… не ме отблъсквай — прошепна той и съпротивата й окончателно рухна.

Тя започна да се движи заедно него, в идеален синхрон. Беше неописуемо сладко. Роуланд наблюдаваше лицето й, за да улови онзи кратък миг, когато то застиваше. Беше започнал да го разпознава, това бе знак, че Джини е на ръба. После престана да я гледа, не бе в състояние, защото удоволствието беше твърде остро, желанието твърде силно. И двамата достигнаха върха едновременно, той я притисна към себе си и произнесе името й. Имаше и други неща, които искаше да й каже, и в следващия момент бе готов да ги сподели, но се насили да ги премълчи. Хвана ръката й, сигурен, че езикът на тялото вече и го е казал.

 

По-късно, когато лежаха един до друг в леглото и в стаята се процеждаше частица от светлината на града, образувайки бледи ивици по краищата на пердетата, тя се обърна към него. Устните й бяха отпуснати от удоволствие, а очите й — премалели от сексуална умора. Сложи ръка на корема му, вплете пръсти в окосмяването на слабините и започна да наблюдава как той помръдва и се възбужда.

През тялото й моментално пробягна ответна тръпка. Надвеси се над него, тъй че гърдите й докосваха втвърдения му мускул. Наведе се и го пое в устата си и Роуланд потрепери при допира на езика и устните й.

— Всеки от нас е запазил вкуса на другия — каза тя, вдигна глава и го целуна в устата. — На другия и на твърде много секс. Казахме само веднъж — аз казах само веднъж…

— Когато го каза, вече беше късно. — Той хвана ръката й и пръстите им се преплетоха. — Веднъж, пет пъти. Шест. Сто пъти. Това променя ли нещо?

— Може би не. Аз още те желая толкова много. Виждам, чувствам, че и ти ме желаеш. На „Сен Северен“?

— Да — усмихна се Роуланд. — И пред черквата също.

— В таксито?

 

— В таксито бях особено зле. И тук, докато се мъчех да слушам Линдзи, а ти беше на телефона. Наистина не чувах какво ми говори…

— И аз не чувах онзи полицай. Чувах само теб. Ръцете ти. Това.

Тя се премести така, че срамните й устни да докосват върха на мъжествеността му. После бавно, с очи впити в неговите, се смъкна надолу по него, сякаш се пронизваше с плътта му. В очите й имаше сълзи. Роуланд я притисна към себе си и пресуши сълзите с целувки. Изпитваше към нея не само желание, а и дълбока нежност.

— Тъжна ли си? А, скъпа? — промълви, допрял устни до нейните. — Недей. Разбирам те. Все още може да е само веднъж, в известен смисъл. Само тази единствена нощ.

— Да, в този смисъл. Една нощ. Време извън времето и…

Не можа да продължи. Затрепери. Роуланд се изпразни с чувство на мъчително облекчение и веднага последвала тъга. След това Джини се сгуши в прегръдките му и заспа, а той остана буден. Притискаше я към себе си, слушаше дишането й, броеше часовете, които им остават, и чакаше късното зимно разсъмване.

През нощта телефонът бе звънял няколко пъти, обажданията бяха приети от администрацията. В шест и половина, когато в стаята проникна първата бледа дневна светлина, Роуланд стана и се запъти към хола. Както се практикуваше в хотела, съобщенията бяха сложени в плик и пъхнати под вратата. Всичките бяха за Джини, и то повече, отколкото бе предполагал, защото пликът беше дебел. Той го остави на бюрото й, събра някои от пръснатите книжа и се взря в картата на града, която бяха разучавали предишната вечер.

„Накъде най-напред?“, помисли си той и се опита да се съсредоточи върху изискванията на работата. Погледна нещата на бюрото: картата, бележника с адреси на Анека, собствените си бележници, бележниците на Джини, касетофона и касетите. Те някак не се връзваха, струваше му се, че между тях няма почти нищо общо. Прокара ръце по лицето си; чувстваше се сексуално изчерпан, съсипан от умората, от бързия ход на събитията. Възможно ли бе промяната, решителната промяна да е настъпила така внезапно?

Не. Самозаблуждаваше се. Не беше просто въпрос на часове. Тези събития не бяха започнали снощи, когато въведе Джини в апартамента и бе обзет от внезапно и силно желание към жена, която едва познаваше. Кога бе започнало? От колко време е бил подготвен, оформен за събитието, което не бе очаквал?

Той ядосано се вторачи в картата на бюрото, опитвайки се да прогони съмненията. Ето го града реката, пътищата, скоростните магистрали, левия и десния бряг. Телефонът иззвъня и Роуланд го вдигна.

Чу се бучене, после настъпи тишина, после се появиха нови смущения и жиците забръмчаха.

— Да? — нетърпеливо каза Роуланд. — Кой е?

— Паскал Ламартин е. — Гласът бе доста самоуверен, но и някак напрегнат. — Може ли да говоря с Дженъвийв Хънтър, моля?

Роуланд се забави само с част от секундата, поне така му се стори, но когато отвърна, почувства, че е намерил верния тон.

— Съжалявам. Боя се, че са ви свързали погрешно — рече той. — Трябваше да предупредя администрацията.

— Стая 810 ли е?

— Да, и Дженъвийв Хънтър я използва вчера, но я преместиха, когато пристигнах. Аз съм нейният редактор. Струва ми се, че я сложиха на шестия етаж, до Линдзи Дръмонд. Познавате ли Линдзи?

— Да, но от администрацията ми казаха…

— О, те са безнадеждни — с безгрижен тон продължи Роуланд. — Изглежда, нямат представа кой къде е. Целият хотел пращи по шевовете. „Кореспондент“ има сума стаи. Накарайте ги отново да проверят. Може да е на шестия етаж. Струва ми се, че някои от хората ни са и на дванайсетия. Освен ако не са я преместили в друг хотел, разбира се.

— Много добре. Ще опитам пак…

— Работата е там… — побърза да се намеси Роуланд. — Не съм сигурен, че ще я хванете. Тя каза, че ще излезе рано. За някакво интервю, струва ми се…

— Толкова рано? — остро попита Паскал. — Още няма седем.

— Може пък да успеете. Възможно е да греша. Бих могъл да й предам нещо, ако желаете. Трябва да се срещна с нея на една пресконференция, към единайсет. Тя има ли номера ви? Искате ли тя да ви се обади?

— Не, нищо няма да й предавате. По дяволите… — Ламартин замълча, чу се пращене. — Тя няма как да ми се обади. Трябва да вървя. Вижте, ако я срещнете, бихте ли й казали, че следобед ще я потърся пак? Около три или четири?

— Добре. Ще се опитам да й предам… — поде Роуланд, но в слушалката вече се чуваше сигналът.

Напрежението, което му костваха тези лъжи, не му се отрази добре. Изпита моментно отвращение от себе си, после го обзе безпокойство. Ламартин в Сараево ли беше, или на друго място в Босна? Дали това обаждане не означаваше, че възнамерява да се върне?

В спалнята Джини седеше в леглото, лицето й бе бяло като платно, очите — широко отворени и тъмни.

— Паскал беше, нали?

— Да. — Роуланд се поколеба. — Той знаеше ли, че ще идваш тук?

— Не. — Тя бе започнала да трепери. — Трябва да се е обадил в хотела в Амстердам. Или на Макс. След като е разбрал, че съм в Париж, вероятно е предположил, че съм отседнала в хотела на Линдзи. Той… Не успях да се свържа с него от Амстердам. Не е в Сараево. Върнал се е в Мостар и…

— Джини, недей. — Тя вече трепереше неудържимо. Роуланд я прегърна с едната ръка. — Всичко е наред, Джини. Чу ли какво му казах? Трябваше да излъжа…

— Знам. Чух част от разговора ви. Само че… ти лъжеше толкова добре. О, Господи…

— Джини, чуй ме. Той прие онова, което му казах. Ще се обади отново към три-четири часа. До един час ще ти намеря друга стая, обещавам. Всичко е наред, имаме време. Нека се обадя на администрацията. Ще попитам за стаи и ще поръчам да ни донесат кафе…

Роуланд посегна към телефона. Джини го гледаше с разширени от тревога и болка очи. Изглеждаше неспособна да се движи и говори.

— Готово — рече Роуланд, връщайки се отново при нея, — кафето идва. Вероятно ще успеят да ти намерят единична стая, очаквали някакъв гост да си тръгне днес сутринта. Ще ни звъннат. Джини, слушай. Стани, вземи душ, облечи се. Докато той се обади отново, ние… — Гласът му секна. Джини не смееше да го погледне в очите. Кръстоса ръце над гърдите си. Роуланд нежно хвана ръката й.

— Недей, Джини — промълви тихо. — Караш ме да се чувствам много зле. Като плачеш… нали виждаш как ми действа това. Не можем ли просто… да продължим работата си? Все още ли искаш тази работа?

— Би трябвало. Би трябвало… — Тя извика тихо и отскубна ръката си. — Вече не знам какво искам. Не знам коя съм. Не мога да мисля… — Зарови лице в дланите си.

Роуланд мълчеше, бореше се с изкушението да говори. Накрая не издържа и изстреля онова, което от часове искаше да й каже. В думите му имаше възмущение, трупан вече от дни гняв към Ламартин, който не можеше повече да сдържа.

— Джини — поде той. — Аз не спя с омъжени жени. За добро или за зло, превърнал съм това в свое правило. Ти не си омъжена. Имаш избор.

— Грешиш. — Тя рязко вдигна глава и го погледна в очите. — Омъжена съм. Чувствам се омъжена. Не е нужно да носиш халка, за да го чувстваш. Не ти трябва хартийка, не ти трябват свидетели, не ти трябва нищо от този род…

— Знам.

— Ти си мислеше, че е свършило, ясно ми е. Макс също мисли така. И Линдзи, и Шарлот, но всички грешите. Не е свършило. Не може да свърши. Паскал е целият ми живот…

Роуланд се отдръпна, сякаш го бе ударила през лицето. Стана и постоя известно време безмълвно, с вперен в нея поглед. На вратата отвън се почука. Роуланд не реагира. Зелените му очи останаха приковани в лицето й.

— Сигурна ли си?

— Да. Не. Не съм сигурна в нищо. Ако беше истина, не бих могла да направя това…

— И на мен така ми се струва. — Зелените му очи я гледаха студено. Той повдигна рамене. — Това трябва да е кафето. Ще го взема. А ти ставай и се обличай. След това…

— Ще постъпим, както решихме? Роуланд, лъжите вече започнаха. Ти вече излъга. Следобед ще се наложи аз да лъжа. Мразя това…

— Сами си го докарахме. Сега ще трябва да се измъкнем. — Замълча и добави: — Да ограничим щетите, нали така?

Навлече хавлиен халат и излезе от стаята. Докато стигна вратата към коридора, вече се питаше колко големи са всъщност тези щети.

— Аз ще го взема — поде той с отварянето на вратата, но не беше рум сервисът. Отвън стоеше висок, тъмнокос мъж, облечен в черни дънки и черно кожено яке. От изражението му Роуланд веднага разбра кой е.

— С какво мога да ви помогна? — промълви и сложи ръка на рамката на вратата.

Сивите очи на мъжа го гледаха настойчиво и студено.

— Бих искал да видя Джини — твърдо заяви той. — Спи ли? Бихте ли й казали, че съм тук?

Роуланд го погледна с недоумение. Претегляше факта, който току-що бе установил: че при нужда Ламартин може да лъже не по-малко убедително от него.

— Джини? А, имате предвид Дженъвийв? Съжалявам… Не говорихме ли преди малко по телефона? Разпознавам акцента ви…

— Да, говорихме.

— Предполагах… По дяволите, няма значение. Още не мога да се разсъня. Не ви ли обясних? Със стаите беше голям хаос. Снощи ме настаниха тук, а Дженъвийв преместиха някъде другаде. „Кореспондент“ разполага с почти целия шести етаж. Опитахте ли там?

— Не може ли да престанем с това, и то веднага? — В очите на мъжа се появи гневен блясък. — Не съм пътувал два дни, за да участвам в някакъв смахнат фарс. Бихте ли се дръпнали, ако обичате?

Въпреки учтивия тон Роуланд усещаше неговия гняв и си даваше сметка, че малко остава да се стигне до физическа схватка.

— Вижте, съжалявам — любезно каза той, — но имате грешка. Това е моята стая. Проверете на администрацията. Готвя се да взема душ…

— Чух, че душът потече — отвърна Ламартин, не толкова любезно. — Чудех се как успявате да го пуснете от тук.

— Да съм казвал, че ще се къпя сам? — Роуланд замълча, усмихна се обезсърчено и понижи глас: — Вижте, малко е неудобно. Ще съм ви благодарен, ако не споменавате това пред Дженъвийв. Приказки в службата, нали знаете. Просто… ами, нали сме в Париж, а и секретарката ми е с мен. Аз съм женен мъж. Сигурен съм, че ме разбирате…

За момент си помисли, че е подействало. По напрегнатото лице на Ламартин се прокрадна съмнение, после надежда, след това презрение. Докато наблюдаваше тази реакция, Роуланд бе обзет от смущение. Още едно завъртане на колелото и човекът отсреща можеше да е той самият. Ламартин беше висок почти колкото него, имаше подобно телосложение, същия цвят на косата и бе приблизително на неговата възраст. При подобни обстоятелства и той самият би изпитал чувствата, които сега се четяха върху лицето на Паскал. Възприемаше го като съперник, но и някак си като близък. „Ние си приличаме“, помисли си той и се напрегна. Ламартин се готвеше да го удари.

Видя, че ръката му се премества в удобна позиция и се стегна да отвърне на удара, а когато той не последва, забеляза още една, последна промяна в лицето на Паскал. Чертите му приеха изражение на любов и болка, каквато можеше да предизвика само един човек. Разбрал какво означава това, Роуланд свали ръката си и безмълвно отстъпи встрани.

Джини бе облякла халат за баня, но краката й бяха боси. Стоеше на около пет метра от вратата, приковала очи в лицето на Ламартин.

— Не лъжи повече, Роуланд — тихо промълви тя. — Не мога да го допусна. Не е редно.

Настъпи крехка тишина. После Паскал влезе в стаята. Мина покрай Роуланд, без да го погледне и спря пред Джини. Нито я докосна, нито повиши тон. Премина на френски и й предложи веднага да се облече и да си тръгне от тук. Щял да я чака пет минути, не повече от пет минути, отвън пред асансьора и щял да й бъде благодарен, ако побърза, тъй като било очевидно — и тук той погледна към Роуланд, — че трябва да обсъдят някои неща.

Роуланд си помисли, че умът му работи бързо дори при изключителен стрес. Ламартин се задържа на вратата и очите им се срещнаха.

— Женен ли сте — остро попита той.

— Не — отвърна Роуланд и преди вратата да се затвори, видя как Паскал осмисля възможните последствия от това.